Ключът на Лъжеца

34.

Снори ни поведе право към реката. Открих това, когато загубих ботуша си в неочакваната лепкава кал.

— А бе вие северняците що само за лодки мислите?

Снори отстъпи встрани и вече можех да видя водата там, където вълничките блещукаха под звездната светлина.

— Няма лодка. — Снори закрачи надолу по дългия полегат бряг.

Измъкнах ботуша си от калта. Изглежда, бях стъпил в малко поточе, вливащо се в реката.

— Няма да плувам!

— Тогава би ли отклонил кучетата от нас? — извика Снори през рамо. Пред него Кара и Хенан вече газеха във водата. Проклет да съм, ако знаех къде се е научило да плува момчето горе край Колелото на Осхайм.

Последвах ги с ругатни, подскачайки на един крак, докато се мъчех да си обуя ботуша. Лаят се чуваше ту близо, ту далеч.

— Вярно ли е, че водата заличавала миризмата?

— Не знам. — Снори навлезе в реката и спря за момент, когато водата стигна до кръста му. — Просто се надявам да не могат да минат или да нямат желание.

Никога не бях виждал куче, което да не обича да се хвърля в реки. Може би северните кучета са различни. В края на краищата през половината година това би им донесло само синини по муцуните.

— Мамка му, студена е! — Още не бях попадал на топла река, колкото и горещ да е денят.

Скоро вече плувахме, или в моя случай, пляскахме във водата и се опитвахме да се движим напред, а не надолу. Дългият меч на Едрис, който сега висеше в ножница на кръста ми, упорито се мъчеше да ме удави — сочеше към речното дъно и ме теглеше натам, сякаш беше от олово, а не от стомана. Защо не си бях купил нов меч в Умбертиде, не мога да кажа, освен че това оръжие, вече изцапано с кръвта на семейството ми и моята собствена, беше единствената ми връзка с копелето, което ги беше убило, и може би един ден щеше да ме отведе пак при него. Както и да е, плуването с меч е дори още по-малко препоръчително от обикновеното плуване. Как точно Снори се задържаше на повърхността с брадва на гърба и къс меч на кръста, не знаех. Кара сигурно също се мъчеше под тежестта на Гунгнир. Бях държал това копие и то ми се бе сторило много по-тежко, отколкото се полага на копие.

В тази своя част река Умбер беше широка и спокойна, но въпреки това течението скоро ме подхвана и ме отнасяше с десет метра към морето за всеки метър, който успявах да измина към отсрещния бряг. Някъде в тъмното другите напредваха по-бързо и по-тихо. Известно време ги виждах на белия фон на разпенената вода под звездите, но не след дълго вече водех битката си сам, без да мога да зърна бреговете, и си представях, че реката се е разляла в естуар, толкова широк, че ще ме отнесе в морето преди да съм намерил отново земя.

Когато ръката ми се удари в нещо твърдо, се паникьосах и нагълтах неприятно голямо количество от реката, като същевременно се опитах да вдишам останалото. За щастие водата около мен се оказа дълбока само две стъпки и аз изцапах на брега и се проснах изнемощял в калта.

— Хайде, ставай! — Кара ме задърпа за ризата.

— Какво? — Надигнах се на четири крака. — Как ме намерихте толкова бързо?

— Просто вървяхме по брега и слушахме за пляскане — обади се Хенан някъде от мрака.

— Сигурно сме изминали половин миля. — Това беше Снори, по-наблизо. Вдигна ме на крака. — Кара не мислеше, че ще се справиш.

Продължихме в нощта, като се ориентирахме криво-ляво по открояващите се на светлината на звездите контури на възвишенията и избягвахме мастиленотъмните долини, където беше възможно. Топлият въздух и движението ме изсушиха достатъчно бързо, а страхът прогонваше всякаква сънливост, ушите ми бяха наострени и се вслушваха в нощните звуци, особено в ужасния далечен лай на кучетата.

Не мога да кажа колко пъти се спъвах в тъмното — достатъчно, за да си навехна глезена и той да почне да се оплаква. Паднах няколко пъти, при което си ожулих ръцете и в дланите ми се набиха ситни камъчета.

Виждах останалите като тъмни фигури, смътно, но достатъчно ясно, за да забележа, че Снори се е превил от болката в раната и притиска ръка към тялото си.

Зората дойде първо сива, а после розова над хълмовете Ромеро, в чиито недра се гушеше мината Кръптипа. Преди слънцето да се отдели от хоризонта, пак чух звуците. Отначало ми се струваше, че са плод на въображението ми, но Снори спря и се озърна назад. Изправи снага с трепване и прегърна Хенан през раменете.

— Ние сме се били с фенрисов вълк. Няколко флорентински кучета не би трябвало да ни затруднят особено. — Сянката скриваше лицето му.

— Да вървим. — Закрачих напред. Ловджийските кучета действат заедно: половин дузина могат да повалят всеки противник. Освен това щяха да ги следват мъже. — Не може да е много далеч. — Не исках да е много далеч, но това, което искам, и това, което ми дава светът, често са различни неща.

— Трябва да се разделим. — Лаят звучеше все по-близо от минута на минута и както винаги, когато работата стане напечена, мислите ми се насочиха към това как бих могъл да се измъкна. Хенан ни бавеше, без никакво съмнение. Страхът ми не бе толкова силен, че да съм готов да изоставя момчето, но да поемем по различни пътища ми изглеждаше добра алтернатива. Той нямаше повече да ме бави, а същевременно нямаше и да съм го изоставил — шансът потерята да тръгне след мен беше еднакъв или дори по-голям, а това с известни уговорки би могло да се изтълкува все едно съм го спасил! — Ако се разделим, не могат да последват всички ни.

— Какво е това? — Кара посочи напред.

Земята под нозете ни се беше издигнала и бе станала по-гола и по-суха. Тъй като имах само най-обща представа за посоката и мъгляв спомен за някакви карти, които бях разглеждал в архивите на Златната къща, ми се струваше, че шансовете ни да намерим конкретната дупка в земята, която търсехме, зависят от това дали ще срещнем някой местен жител, който да ни води. За нещастие хълмовете Ромеро изглеждаха напълно лишени от местни жители, може би защото мястото беше доста по-негостоприемно от лунната повърхност.

— Пътека. — Снори свали ръката, с която бе засенчил очите си, и суровата линия на устата му трепна, изменяйки се само за миг към нещо по-малко сурово.

— А тук има само едно място, накъдето може да води! — Поех напред с подновена енергия, като облизах сухите си напукани устни. Прииска ми се да бях изпил малко повече от Умбер, докато се борех с нея.

Нещо в акустиката на долината създаваше впечатлението, че кучетата са току по петите ни, макар че когато стигнахме до отсрещния ѝ край, все още нямаше и следа от преследвачи по склона, откъдето бяхме дошли.

— Не е кой знае каква пътека — изсумтя Снори и побутна Хенан нагоре по стръмнината. — Не би ли трябвало по нея да има някакво движение?

— Умбертиде внася повечето си сол по река Умбер. Вие трябва да сте следвали бреговете ѝ на път за града, след като сте слезли в Порт Тресто.

При тези думи Кара се обърна.

— Чух, че мината Кръптипа била една от най-големите…

— Огромна е — просто не произвежда сол, която да струва нещо — казах аз. — Келем се е настанил там. Той явно не обича чуждата компания и тъй като солта го консервира, не е особено вероятно да си тръгне в скоро време.

Изминахме още няколко крачки, преди Снори да отбележи пак:

— Но тези пътеки би трябвало да изчезнат за няколко години, ако не се използват.

— В предните части на мината се развива някаква слаба дейност. — Вдигнах глава и посочих. — Ето, вижте! — Издигането на терена бе разкрило пръснати бараки, складове, конюшни и няколко каруци, струпани около черна дупка, зееща в основата на скална стена, където долината изведнъж ставаше стръмна.

Ускорихме ход нагоре по прашния път, макар и налегнати от изтощение. Аз поизостанах, обърнах се и видях как от сухите дерета в другия край на долината се появяват първите кучета, мънички от разстоянието, но въпреки това страшни.

От последен станах пръв, докато влезем, залитащи и запъхтени, в кръга от постройки пред входа на мината. Спрях се, с ръце на коленете, и опитах да си поема дъх. Ризата лепнеше за ребрата ми. По-скоро чух, отколкото видях как Снори зад мен сваля брадвата от гърба си. Миг по-късно заехтя тревожен звън — някой блъскаше с пръчка по един от онези железни триъгълници, с които викат хората на вечеря.

— С-спокойно. — Изправих се и посегнах да докосна мускулестата ръка на Снори, който изобщо не изглеждаше във форма за битка: имаше тъмни кръгове под очите, лицето му бе лъснало от пот и все още се превиваше от болката в поръбената със сол рана.

Миньорите от нощната смяна започнаха да излизат с олюляване от една от бараките, като търкаха сънено очи и се прозяваха. Един-двама по-будни от останалите грабнаха чукове с дълги дръжки от една купчина до вратата.

Кара пристъпи напред.

— Ние просто трябва да отидем при Келем. Няма нужда от неприятности.

Миньорите я зяпаха, все едно е някакво странно създание, изкопано от солта. Тези мъже може да бяха по-бледи от типичните флорентинци, понеже прекарваха целия ден дълбоко в солните пещери, но кожата на Кара беше бяла като сняг, опазена от слънцето от един от мехлемите на вещицата.

Бригадирът им най-сетне се съвзе, тъкмо когато се канех да го разръчкам. Оставаха може би броени минути, докато кучетата ни настигнат и лаят премине в хапане.

— Не може, госпожо. Келем си има собствени правила. Никой не слиза долу, ако той не прати слугата си за него. — Мъжът ни гледаше, присвил очи срещу ярката светлина, с напрегнат израз на мършавото си лице, тъй изпито, сякаш солта е изцедила от него и последните капчици влага.

— Можем да си платим. — Кара хвърли поглед към мен. Беше капнала от умора и се подпираше на копието.

— Нямате толкова пари в джоба, госпожо, колкото и да е дълбок. — Той поклати прошарената си глава. — Правилата на Келем не бива да се нарушават. Ако ги спазваме, той е справедлив. Но нарушим ли ги, Инквизицията ще ни се види милостива.

— Да не мислите да ни спрете? — Снори се намръщи. Знаех, че това, което го притеснява, е неохотата да ги нарани, а не броят им.

Миньорите се вцепениха от предизвикателството в тона му, изпънаха се, вече будни, някои от тях взеха железни лостове, а от дългата колиба излязоха и последните неколцина, за да увеличат бройката до петнайсет. Това число ме притесняваше сериозно, а и Снори изглеждаше капнал.

— Чакайте! Чакайте… — Вдигнах ръка над главата си и вложих в гласа си целия авторитет на принц, който успях. — По правилата, казвате? — Бръкнах в пазвата си и затършувах из документите, натъпкани все още във вътрешните ми джобове: актове и права върху различни предприятия, толкова дребни, че нямах време или желание да ги осребря, докато събирах златото, отнето ми по-късно от Та-Нам. Напоследък те ми бяха служили само като изолация от нощния студ в тъмницата. Намерих документа, който търсех, и бавно го отделих от останалите. За щастие изглеждаше, че мастилото не се е разтекло много след топването ми в Умбер. — Ето! — Извадих го с драматичен жест. — Нотариално заверено от Златната къща. — Прокарах пръст по надписа и восъчния печат. — Аз притежавам тринайсет двайсет и четвърти от Минна корпорация Кръптипа. Твърде величаво име за тази забравена от бога купчина бараки и мижавата струйка сол, която вие, момчета, успявате да доставите в града. И така, макар че… — плъзнах очи по документа — Антонио Гараро… ви плаща заплатите и ръководи дейността ви от своето бюро в града, всъщност аз, принц Джалан Кендет, десети наследник на трона на Червения предел и протекторатите му, съм човекът, който притежава контролния дял от тази дупка в земята. — Млъкнах, за да им дам време да осъзнаят думите ми. — И така, бих искал да огледам своята собственост и не вярвам подобно действие да нарушава някое правило, установено от Келем. В края на краищата тези правила позволяват на моите работници да правят същото седем дни в седмицата.

Бригадирът се приближи, без да откъсва очи от брадвата в ръката на Снори. Хвърли един поглед към избелялото и размазано от водата мастило върху пергамента и посегна да почука с нокът по восъчния печат. Остави взора си да падне върху мръсните дрипи, полепнали по тялото ми.

— Не приличате на собственик на мина, принц…

— Принц Джалан Кендет, наследник на Червената кралица, и не се опитвай да се преструваш, че не си чувал за нея. — Повиших гласа си почти до викане, което върши най-добра работа при командване на нисшестоящите. — Освен това изглеждам точно като човек, който би притежавал изчерпана безполезна дупка като Кръптипа, която не е носила печалба от шест години.

Бригадирът се поколеба, прехапал сбръчканата си долна устна. Виждах го как претегля в ума си различните възможности и резултатът пролича в смръщването на челото му.

— Прав сте, ваше височество. Ще ви заведа долу след малко. Нощната смяна ще се качи след час и тогава…

— Ще влезем още сега и нямаме нужда от водач. — Тръгнах към входа на пещерата. Другите ме последваха. Далечният лай беше започнал бързо да се усилва.

— Ама… ама така ще се изгубите! — извика към гърба ми бригадирът.

— Съмнявам се! В края на краищата това е моята мина, а човек трябва да умее да се оправя в собствената си мина! — Един водач само би се опитал да ни задържи в участъците, контролирани от компанията, и нямаше да знае по-добре от нас как да се ориентира в пещерите на Келем.

— Дори фенери ли няма да вземете?

— Ами… — Да преглътнеш гордостта си винаги е трудно, особено ако е толкова несмилаема като моята, но страхът от тъмното надделя. Врътнах се кръгом и отидох да взема три остъклени фенера от куките под стрехите на колибата. Върнах се бавно при другите, защото достойнството ми ми забраняваше да бързам. Но кучешки вой — от онези, които кучетата надават, щом зърнат плячка, — прогони всяка следа от достойнство и аз се втурнах към входа на мината с фенерите, дрънчащи в ръцете ми.

Паянтови дървени стълби, вързани една за друга с побеляло от сол въже, изчезваха надолу в каменистото гърло, зейнало в пода на пещерата на петдесет крачки от входа. Точно над шахтата древна дупка със същия диаметър пробиваше покрива — ослепително син кръг. Тикнах един фенер на Снори и друг на Кара.

— Няма време да ги палим! Надолу!

Страхът от кучетата ме накара да тръгна пръв, като теглех Хенан след себе си. Даже застрашителното скърцане на стълбата под тежестта ми не ме разколеба. Заслизах припряно и оставих мрака да се надигне и да ме погълне. Чувах долитащо отгоре ръмжене, дращене на нокти по камък, рева на Снори, по-страшен от този на всеки звяр. Нещо профуча покрай мен. Надявах се да е куче. Усетих полъха при преминаването му. Малко по-близо и щеше да ме събори от стълбата.

Цяла вечност по-късно, когато дланите ми вече бяха разранени и непоносимо пресъхнали от солта по стъпенките, кракът ми срещна с разтърсване твърда земя.

— Идвате ли? — Думите ми се изгубиха в пустотата горе; мракът се нарушаваше само от малко петънце небе невъзможно високо над мен.

— Да — обади се Хенан някъде отвисоко.

— Да. — Гласът на Кара, по-наблизо. — Орикалкумът в теб ли е?

Отдръпнах се от стълбата да ѝ направя място и затършувах за металния конус. Стъпих в някаква зловонна кал, хлъзнах се и едва не загубих равновесие. Не можех да намеря орикалкума и вече бях убеден, че съм го изгубил в реката, когато пръстите ми докоснаха метала, предизвиквайки реакция, която наполовина ме заслепи. Пулсиращото сияние ми разкри няколко неща: първо, извивките на задника на Кара, докато се спускаше по последните няколко стъпенки, второ, разплесканите останки на голям пес с тъмна козина, и трето, че онова, което бях взел за кал, всъщност са вътрешностите на споменатото куче, тъй като животното се беше пръснало при удара. Четвъртото и най-неприятно нещо бе, че това не е краят на слизането ни, а по-скоро тесен корниз, от който надолу се спускаха още стълби. Площта му беше не повече от пет квадратни метра, повечето от тях покрити с кучешка кайма. Петите ми се намираха на два-три сантиметра от мрачната бездънна пропаст зад мен и шокът от това осъзнаване ме накара да се подхлъзна отново. И двата ми крака излетяха изпод мен и се плъзнаха през ръба. Орикалкумът изхвръкна от ръката ми. Гърдите ми срещнаха камъка със смазващ ребрата удар, а ръцете ми, водени от собствен инстинкт, се протегнаха напред и пръстите ми задращиха в опит да се уловят за нещо. За един подмокрящ гащите момент висях с ръба на корниза под мишниците ми, долепил плътно тяло към скалата, търсейки с крака каквато и да било опора.

— Хванах те! — Кара се хвърли напред и ръката ѝ се сви около дясната ми китка в мига преди сиянието на орикалкума да угасне.

Висяхме така сякаш цяла вечност — аз останал без дъх и неспособен да проваля всякакви претенции за героизъм с викове за помощ или молби към каквито там богове биха могли да ни гледат. Накрая, когато въздухът започна да се процежда между натъртените ми ребра, чух чаткане на кремък в стомана и в един от фенерите затрепка пламък. Снори и Хенан стояха до стълбата, Кара лежеше просната върху останките от кучето, закачила един крак за най-долната стъпенка — единствената връзка, която пречеше и на двама ни да полетим надолу.

На Снори му отне известно време да ме изтегли — изглежда, му липсваше обичайната сила и той стенеше от усилие, докато ме вдигаше. На ризата му имаше тъмно петно от страната на раната. Когато най-после се изправих, Кара все още чистеше от себе си по-големите парчета кучешко. Открих, че аз самият също имам няколко парченца за чистене. Хенан намери орикалкума и аз го прибрах в джоба си. С Кара бяхме изпуснали фенерите си през ръба, а скоро можеше да ми дотрябва собствен източник на светлина. Каквото и да имаха наум водачите на кучетата, не виждах и следа от тях в яркото петно над главите ни. Избърсах уста и открих, че е окървавена. Сигурно си бях прехапал езика, когато се ударих в ръба на пропастта.

— Да вървим. — Този път Снори тръгна пръв.

Аз поех след Кара. Слизах предпазливо, ботушите ми още бяха хлъзгави, а гърдите ме боляха много гадно.

Вторият етап от слизането се оказа по-дълъг от първия и кръгчето небе стана малко и далечно като луната. Някаква тежест ме притискаше — отзвук от невъобразимата скална маса около нас. Бях дошъл от замръзналите планини на Севера, за да се заровя под изпечените от слънцето хълмове на Флоренция, и каквото и да ни чакаше там долу, ми се струваше, че пътешествието ни наближава своя край. Всички тези мили, всички тези месеци, с ключа на Локи, придружаващ ни на всяка крачка, единствената причина за дългия ни преход. Зачудих се дали богът на мошениците ни наблюдава от пустошта на Асгард и се смее на някаква шега, която всъщност разбира само той.

Виденията дойдоха в най-лошия възможен момент, когато ръцете ме боляха от твърде дългото спускане, дланите ми бяха хлъзгави от пот, а мракът ме обгръщаше от всички страни. Гигантска скална маса тежеше над главата ми, а под мен зееше незнайно дълбока пропаст. Вкусът на собствената ми кръв накара спомените да нахлуят. Не би трябвало да се изненадвам. Остатъците от заклинанието на Кара още ме тормозеха, пламтяха от магията във вените ми, усилваха простичкото ѝ чародейство до нещо, което заплашваше да ми разкрие насън цялата история на рода ми. Подозрението, че вьолвата е планирала този резултат, си оставаше. Със сигурност потапянето ми в седмици сън ѝ беше дало много повече възможности да работи върху Снори и да открадне ключа, ако той не ѝ го отстъпи доброволно.

Видението отвлече мислите ми от настоящите подозрения към минали събития. Гонехме Синята дама, Алика и аз, гонехме я през двореца към личните покои на стария Голот, който според легендата бил истинският наследник на последния император Адам Трети, макар и само незаконороден племенник. Никога не говорехме за това на висок глас и всъщност ми го бяха казали едва на двайсет и първия ми рожден ден, преди малко повече от година. Нищо не може да обедини враговете на някое кралство по-успешно от законна претенция върху трона на Империята.

Споменът рисуваше гонитбата на баба ми върху мрака, докато слизах, толкова ярко, че закриваше зрението ми и аз напипвах стъпенките на сляпо, а в съзнанието ми през цялото време проблясваха коридори, повалени стражи, разбити врати и тичащата пред мен Алика Кендет, безстрашна и бърза.

Криволичехме сред касапницата, съсредоточени изцяло върху скоростта, и въпреки това стигнахме прекалено късно. Минахме покрай останките от елитната стража на Голот Първи, разположена пред вратите на покоите му. Синята дама бе повалила трима мъже в плочеста броня. Бог знае каква магия бе използвала и колко ѝ беше струвало. Тези воини бяха бързи, опитни, лоялни отвъд всякакво съмнение, смъртоносни с меча и ножа. Сега лежаха натрошени на парчета, сякаш всеки е бил превърнат в стъкло и ударен с чук, а острите ръбове на раните им се омекотяваха от каквото бе изтекло от тях.

В покоите на стареца, със стени, покрити с морски пейзажи, намерихме краля, който би могъл да е император, ако не бяха лъжите, коварството и войната. Лежеше в мир сред чаршафите, стиснал червеното цвете от кръв върху гърдите си. Ако сте живели на място, където статуите на императорите са на всеки ъгъл, от пръв поглед бихте разбрали, че от него изтичаше тяхната кръв. Виждах приликата в линията на челюстта му, в ъгъла на носа му, в ширината на раменете му, макар и отпуснати в смъртта.

Във вика на Алика имаше повече ярост, отколкото скръб, но ги имаше и двете. После тя го видя и аз проследих погледа ѝ. В ъгъла на стаята стоеше високо огледало. Посребрено стъкло в абаносова рамка. Такова нещо ще ви струва сто златни крони, ако го потърсите във Вермилиън днес. Но вместо да отразява стаята, то приличаше на тесен прозорец към някакво друго място. Място, където тичаше една фигура, с блещукащи в косата ѝ сапфири, тичаше през свят на сънища, където кристални отломки, по-дълги от копия и по-дебели от човек, стърчаха от скалната плоча като бодли на таралеж.

Баба ми стигна до огледалото и заклевам се, че би се втурнала право в него, но то се пръсна току пред нея, хиляди блестящи парченца изпълниха въздуха и се свлякоха едно през друго по абаносовата дъска отзад.

Тогава Алика Кендет падна на колене, без да обръща внимание на стъклото, и допря глава до абаносовите дъски. И даде клетва. Видях го по устните ѝ, но думите ми убягнаха.

Потърсих с крак следващото стъпало и стъпих на пода на мината.