Ключът на Лъжеца

35.

Солната мина ме изненада. Бях очаквал някакви груби тунели, където хората стържат сол от скалите. Вместо това се озовахме в кухина, огромна като катедрала, изсечена изцяло в залеж от кристалнобяла сол, нашарена тук-там с по-тъмни вени, които ѝ придаваха мраморен ефект — като жилките на някакво гигантско дърво, сякаш тази кухина беше издълбана в Игдразил, за който северняците казват, че растял в празното сърце на съзиданието, със светове, висящи от клоните му.

Непосредствено пред нас лежеше кръгла плоча от сребриста стомана, дебела цял човешки ръст, широка десет метра и покрита с ямички от корозия, макар че никога не бях виждал развалата да засяга такава стомана на малкото места, където я бях срещал.

— Това трябва да е древно. — Кара заобиколи плочата.

— Строителите са знаели за това място още преди Келем — каза Снори.

Подът под краката ни беше от смачкана сол, но тук-там се виждаше летият камък на Строителите, цели плочи от него, напукани и строшени.

— Хайде да огледаме по-хубаво. — Извадих орикалкума от джоба си и оставих светлината да запулсира. Гигантски колони се възправяха там, където солта стоеше непокътната, крепейки тавана. По цялата им обиколка бяха изсечени дълбоки спирални шарки, които им придаваха вид на исполински въжета.

— Цяло море е умряло тук — прошепна Кара в заобикалящата ни пустота.

— Океан. — Снори закрачи напред в пещерата. Във въздуха витаеше странен вкус, не на сол, а нещо като алхимични изпарения. И беше сухо, мястото изпиваше влагата от очите ти. Сухо като смъртта.

— Е, и как ще стигнем до онази част от мината, където живее Келем? — Кара се огледа и се намръщи към фенерите, които горяха в нишите на отсрещната стена.

— Вече сме в нея — казах и прибрах орикалкума. — Миньорите сигурно минават оттук, за да стигнат до мястото, където копаят. Не биха оставили толкова сол толкова близо до входа, освен ако не им е забранено да я пипат… пък и щяха да изкарат печалба. И онези фенери… кой хаби маслото така?

— Наблюдават ни. — Хенан посочи към един от десетината коридори, извеждащи от главната зала. Присвих очи и проследих линията на пръста му. Нещо блещукаше там в сенките.

Снори тръгна в указаната посока и щом го направи, нещото, което ни бе наблюдавало, излезе на светло. Паяк, само че чудовищен и направен от блестящо сребро. Краката му покриваха площ с диаметър две стъпки или повече, блестящото му тяло беше по-голямо от човешка глава, осеяно с рубини колкото гълъбови яйца, събрани накуп като очи на арахнид. Движеше се бързо и крайниците му изпълняваха сложен балет, отразявайки светлината обратно към нас на остри късчета.

— Один! — Снори отстъпи назад. Това бе единственият път, когато съм виждал нещо да го разколебае.

— Защо сребро, чудя се? — Кара протегна меча си напред.

— Защо проклет паяк? Този въпрос ми изглежда също толкова добър. — Аз пристъпих зад Снори. Нямам нищо против паяците, стига да са достатъчно малки да се поберат под ботуша ми.

— Желязото ръждясва. — Кара не откъсваше очи от нещото. — Механичните войници не биха издържали дълго тук. Освен ако не са направени от сребриста стомана като това приятелче.

— Приятелче ли? — Снори направи още една крачка назад и аз се отдръпнах, за да не ме стъпче.

Паякът спря пред нас, а после тръгна обратно към мрака, откъдето беше дошъл, движеше се подчертано бавно.

— Това е водач — каза Кара.

— Към какво? — Снори не направи опит да го последва. — Към някоя паяжина?

— Малко е късно да се тревожим за клопки, нали? — Кара го погледна, на лицето ѝ се смесваха раздразнение и гняв. — Ти ни накара да изминем хиляда мили заради това, Снори вер Снагасон, противно на всички съвети. То си беше клопка през цялото време. Паяжината те е уловила още от мига, когато си сложил ръка върху този ключ. Изобщо не трябваше да напускаш ледовете. Келем прати убийци да ти вземат ключа — а сега ти сам му го донесе. Знакът му е върху теб и той те придърпа при себе си. — Тя посочи оцапаната му риза, вече пробита от кристалните израстъци около раната.

После поклати глава и тръгна след паяка, като усили пламъка на последния ни фенер.

Задълго пътешествието ни се сведе до бръмченето и цъкането на механизма на паяка, бързото потракване на металните му нозе по камъка и проблясването на дълги движещи се крайници по ръба на светлия кръг, образуван от фенера. Създанието ни водеше по коридори със стени от сол, в които от време на време зейваха входовете на тъмни галерии, чиито размери светлината не можеше да разкрие. Спускахме се по стъпала и по наклони и всеки завой ни водеше все надолу, никога нагоре. На два пъти минахме покрай големи кухини, с тавани, губещи се в мрака и крепени от колони от тукашната каменна сол, оставена на мястото си. Останалата сол отдавна бе изсечена на плочи и изкарана на повърхността, неприятно високо над нас.

В една от тези зали с колоните солните миньори, вече отдавна мъртви, бяха изсекли църква и я бяха изпълнили с фигури на светци. На сводестия вход стоеше апостол Павел, вдигнал пред себе си бялата си блещукаща десница с полуразперени пръсти, сякаш изтъква някаква важна истина, и притиснал с лявата Библията към гърдите си, а изражението му бе трудно за различаване, защото беше бяло върху бяло.

Минахме по коридор от Строителски камък, гладък и съвършен в протежение на сто метра, преди да се разпадне и да ни върне в пещерите. Изглежда, Строителите бяха изградили някакъв комплекс тук, без да ценят минералното богатство около себе си, просто го бяха издълбали, за да се скрият вътре, така че дошлите по-късно да копаят около тях.

Колкото по-дълбоко ни отвеждаха коридорите, толкова повече се усилваше алхимичната миризма във въздуха, пареше очите ми, обгаряше дробовете ми. След сигурно миля или повече проходи и галерии започнахме да виждаме изсечени в солта портали с изящно оформени арки, само че без врати, а вместо това изпълнени с кристална стена от тукашната сол, сякаш е трябвало да бъдат издълбани нови зали, но после плановете са се променили.

Въздухът ставаше все по-задушен и топъл, сякаш натежал от обещанието за Хел, защото адските огньове със сигурност не можеше да са много далеч под нас. Солта също се промени — от такава с дъх на море в нещо горчиво, което изгаряше езика. Цветовете се промениха, бялото се изпъстри с петна от най-тъмно синьо, което сякаш придаваше дълбочина на всяка повърхност. Въздухът загуби сухотата си, стана влажен, докато пътят ни водеше все по-дълбоко, така че където по-рано потта бе изсмуквана от кожата ми, преди да е имала шанс да избие, сега въздухът отказваше да я поеме и я оставяше да се стича по крайниците ми на вадички, които изобщо не ми помагаха да се охладя.

Накрая паякът ни преведе по дълго стълбище и къс коридор до естествена пещера, където тук-там сред покритите със сол стени стърчеше някой камък и всичко изглеждаше някак заоблено и буцесто. Още един завой разкри пред нас избелял дървен мост през бързо течащо поточе, което прорязваше солта, горещо и вдигащо пара. Зад моста се простираше зала на чудесата.

— В името на Хел! — Кара призова езическата богиня, която властва над северняците в задгробния живот, ако смъртта не ги отнесе във Валхала. Гадна безчувствена кучка, според всички сведения, разсечена от носа до чатала от линия, деляща лявата ѝ страна от чист гагат от дясната ѝ страна от алабастър.

— Да се еба! — Имам чувството, че християнският свят осигурява по-подходящи реплики за такива ситуации. Пещерата пред нас представляваше широк виещ се тунел, сякаш прокопан от някакъв грамаден червей, а от всички страни солта лежеше на големи кристали, цели гори от тях, някои дълги почти метър, с шестоъгълно сечение и толкова дебели, че навярно не бих могъл да ги обхвана с длани. Други бяха по десет метра дълги и по-дебели от моя ръст, с повърхности по-равни от всичко, което човек би могъл да сътвори, и с остри и съвършени ъгли.

Познавах това място. Бях го виждал във виденията, пратени ми от магията на Кара. Бях го виждал в едно огледало в спомените на баба ми. Синята дама избяга в тези пещери, след като уби стария Голот, първия от рода ми. Това ги свързваше, Келем и Синята дама. Но кой беше ръката зад това деяние, не знаех: знаех само, че и двамата играеха тази игра — и я играеха срещу моето семейство. Както и да го въртях, това слагаше ръката на Келем на рамото на Едрис Дийн в деня, когато той бе дошъл във Вермилиън.

Паякът щъкаше между, под и над кристалите, без да нарушава крачка, преодоляваше всяко препятствие с бръмчащо взаимодействие на краката си. Ние едва вървяхме, напрягахме се да оползотворим всяко вдишване на парещия, прекалено влажен въздух, а водата се лееше от нас във вид на пот по-бързо, отколкото човек може да я изпикае. Обви ме някаква летаргия, като горещо влажно одеяло, и открих, че съм спрял, докато се прехвърлях през един гигантски кристален отломък, преодолян току-що от Снори. Кристалната равнина под мен отразяваше светлината от фенера на Кара, обагряйки я в най-тъмното мастиленосиньо. Целият отломък сякаш сияеше от някакъв вътрешен огън, горящ в сърцевината му, невъзможно далеч под мен. За миг изпитах чувството, че седя на повърхността на спокойно море, неописуемо дълбоко, и само съвсем тънък лист от някакво крехко вещество ме крепи и ми пречи да потъна надолу, към пламтящия там огън… Изтощението ме преви — неимоверна тежест, която теглеше главата ми надолу към кристала. Ключът на Локи се изхлузи от мократа ми риза и увисна на връвта си, по-черен, отколкото го бях виждал някога, върхът му беше само на пръст от крепящата ме повърхност…

— Джал! — викна Кара зад мен и гласът ѝ прозвуча като стържене на нокти по каменна плоча, което ме изпълни с раздразнение. — Джал!

Извъртях неохотно глава към нея.

— Недей — каза тя. — Светът тук е разкъсан. — Намръщи се. Пот се стичаше по челото ѝ и караше русата ѝ коса да полепва по него. Очите ѝ изглеждаха разфокусирани… вещерски бих ги нарекъл, поради липса на по-добра дума. Тя вкуси въздуха. — Това е място на врати.

— Ами… щом казваш. — Махнах с ръка около нас. — Аз не видях и една проклета врата, откакто слязохме.

Тя хвърли поглед към кристала под мен.

— Тук има портал. Възможна врата. Да оставиш ключа да го докосне би било грешка. Не знам къде или кога може да те отведе.

— Кога ли?

Но тя не ми отговори, само сплете ръце, за да помогне на Хенан да се покатери по отломъка. Момчето беше увило дланите си с парцали. Умно. Моите бяха нарязани от острите ръбове и вече щипеха от солта.

Паякът ни поведе покрай димящо езерце от кобалтовосиня вода и влязохме в зала, подобна на видените досега, само че изсечена в първичната скала. От двете ни страни се възправяха масивни солни кристали, гигантски осмоъгълни колони, донесени от някакво дълбоко място чрез изкуство, непознато за хората, или поне за всички хора след Строителите. Всяка от тях едва би се побрала в прохода, по който бяхме дошли, и биха били нужни сто слона, за да я влачат.

От каква сол бяха образувани колоните, не можех да кажа, но във всяка грееше ясна светлина без видим източник и озаряваше прозрачните им дълбини, където паяжини и воали от призрачно бели линии намекваха за форми, кошмари и ангели, затворени навеки в сърцето на кристала.

— Чуйте. — Кара вдигна ръка и дори паякът замръзна насред крачка.

— Не мога да…

— Те пеят. — Хенан се огледа.

„Пеят“ беше прекалено величава дума. Всеки кристал издаваше чист тон, току на ръба на слуха. Като се приближих първо до един, а после и до друг, долових тънка разлика във височината на звука, сякаш бяха от онези камертони, с които музикантите настройват струните си.

— Това са врати. — Допрях ръка до повърхността на кристала пред мен и ключът на гърдите ми зазвънтя със същата нотка, а кожата ми настръхна от вибрацията.

Преброих тринайсет, всичките полупрозрачни с изключение на една точно по средата на лявата редица. Тя се открояваше черна като лъжа.

Снори дойде при мен. Изглеждаше смален на това място, където мащабите превръщаха всички ни в мравки. Протегна брадвата пред себе си, разранените му от оковите китки пламтяха в гневно червено. Цялото му тяло бе превито около раната, нанесена му от убиеца, и кристални образувания покриваха едната му страна от хълбока до мишницата, със стърчащи от тях остри шиповидни израстъци.

— Коя е моята? Черната ли?

— Никоя от тях не е твоя, северняко. — Гласът отекна зад нас, стържещ и атонален. Напомняше ми за механичните войници.

Обърнахме се и видяхме първо трон, изваян от сол, с колони и кръгли орнаменти, не по-малко величав от трона на всеки крал. Дъбовите дъски, на които се крепеше, лежаха върху гърбовете на още паяци от сребриста стомана, а преплетената гора на краката им, движещи се бързо като пръсти на бард по лютнята му, местеше плавно и платформата, и трона.

В него, прегърбена, като тъмно петно на фона на белотата, седеше съсухрена фигура. Отначало я взех за труп, сива и гола, изпита, измършавяла, с кожа, пробита на множество места от остри бели кристали сол, растящи на купчинки като скреж по замръзнали клони.

— Това са моите чертози. — Главата на мъртвешкото тяло се вдигна, за да ни изгледа, а дълбоко в мрака на орбитите ѝ блещукаше нещо, което би могло да е око. На измършавялата шия имаше устройство от сребриста стомана, забито в сивата плът, с обърната към нас дупчеста решетка. Подобни приспособления бях виждал на шиите на механичните войници — те генерираха гласовете им.

— Келем…

— Не беше мъдро да идваш тук, вещице — прекъсна механичният глас Кара. — От котилото на Скилфар си, а? Тя обикновено е по-благоразумна. — Докато Келем говореше, се появиха още паяци, по-дребни, които се изсипаха през облегалката на трона му. На някои телата им бяха колкото юмрук, на други — не по-големи от монета. Защъкаха по мага в сложен прилив, местеха тялото му, сменяха положението на ръцете му, така че той се раздвижи като марионетка, в някакво ужасно подобие на живот.

Когато си затънал толкова дълбоко в самозаблуди като мен, по някое време биваш принуден да направиш един бърз преглед на истината, и мога да ви уверя, че внезапното осъзнаване колко глупав си бил е не по-малко болезнено от удар с нож. В представите ми ние се бяхме промъкнали в мините и бяхме открили търсената от Снори врата, докато Келем спеше. Даже въпреки паяка, водещ ни към Келем, си мислех, че можем да намерим каквото ни е нужно, преди да стигнем до него. Но сега изглеждаше, че Снори ще трябва да размени последната ми надежда за спасение само за да посети място, където би могъл да го прати всеки нож. А ако Келем решеше да не се пазари, а просто да ни превърне в солни стълбове… тогава цялата ни надежда лежеше в копието на Кара.

— Ти прати убийци за мен — процеди Снори през стиснатите си от болка зъби. Почти виждах бавното растене на солта по тялото му.

— Ако вярваш в това, значи е било глупаво да идваш тук, Снори вер Снагасон.

— В Пещерата на Еридруин ти ме измъчваше с демон във формата на дъщеря ми. — Снори надигна брадвата.

— Не аз, северняко. Може да е бил някой призрак от миналото ми, доловил моето желание да дойдеш тук, в дома ми. Но миналото е друга страна и вече не съм отговорен за ставащото там. Времето опрощава хорските престъпления.

Кара се намеси, може би притеснена, че Снори ще нападне Келем и ще я лиши от шанса ѝ с копието.

— Но ти не прати повече убийци, нито сенки. Да не смяташ вместо това да сключиш сделка?

— Вярно е… аз обичам сделките. — Някакъв хриплив звук, който би могъл да е смях, се разнесе от гласовата решетка. — А ти, изглежда, искаш нещо от мен, Снагасон. Бих могъл да ти помогна с твоя проблем… — Един по-голям паяк придвижи ръката на Келем по тялото му в жест, повтарящ линията на раната, която разяждаше Снори.

— Търся една врата. Нищо повече. — И Снори се изправи, стиснал здраво устни от болка. Покрилите тялото му кристали изпукаха и се посипаха парчета сол.

Келем ни огледа един по един. Хлътналите му очи се задържаха първо върху мен, после върху Хенан. Краката на паяка, който беше вдигнал главата му в началото, сега се виждаха ясно сред бледите кичури на косата му.

— Не вярвам, че ключът е у теб, Снагасон. Макар че е загадка защо човек би се отказал от такова съкровище, ако не е принуден. — Погледът му се спря върху Кара, първо се задържа върху черно-сребърното копие в ръката ѝ, а после се премести върху лицето ѝ.

— Дай ми дара на Локи, малка вьолво.

Кара се раздвижи бързо. По-бързо, отколкото когато я ударих и тя ме просна на земята. Две къси крачки и тя метна Гунгнир така, че ръката ѝ изпука. Копието се заби в гърдите на Келем и го прикова към трона му — хвърляне, с което и Снори би се гордял.

Никой от нас не помръдна. Никой не проговори. Един паяк наведе главата на Келем, за да погледне към копието. Друг вдигна ръката му, за да я опре на дръжката.

— Избра грешната врата, вьолво. Наричат ме „господарят на пътищата“. Не си ли се чудила дали не бих могъл да забележа преминаването ви през такива портали като онзи край Колелото на Осхайм? Аз ви дадох това. — Един покрит със сол пръст почука по тъмното дърво на Гунгнир. — Дадох ви го, за да ви направя смели…

— Сагеус ти е помогнал. — Захлопнах бързо уста, защото не исках да привличам вниманието към себе си.

Келем ме погледна, килнал глава.

— Моите умения те засякоха. Аз подтикнах сънния вещер да пришие това във виденията ти. Беше му платено добре. Наемен служител, нищо повече. Нямате си представа колко трудно беше да доведа мудните ви умове до този план, да ви насоча към инструментите, да ги сложа в ръцете ви… — Той върна взора си към Кара. — А сега, след като ме нападна, Локи няма да има нищо против просто да те убия и да взема ключа от трупа ти. Въпреки това, от уважение към баба ти, ти давам последен шанс да ми го връчиш по собствена свободна воля.

— Не е у мен. — Кара остави ръцете си да паднат край тялото, увиснали пораженчески също като косата ѝ.

Звук като от стържене на нокти по каменна плоча се изтръгна от гласовата решетка на Келем, може би най-близкото нещо до ярост, което бе по силите за това съсухрено подобие на човек. Главата му се извъртя рязко към Снори.

— Как… как така онзи с най-голямата сила не носи и най-мощното оръжие? Дал си копието на самия Один на една вещица, когато ключът дори не е у нея. Да не си луд?

— Това не е копието на Один — каза Снори. — А когато се изправя срещу онуй, което лежи зад вратата на смъртта, ще нося собствената си брадва, същата, която е носил и баща ми, а не нечие чуждо копие.

— Кажи си приказката, Снагасон. Стигнал си достатъчно далеч, за да я изречеш. — В механичния глас на Келем се криеше нотка на веселие.

Снори погледна към мен. Очите му бяха тъмни, без нито помен от синьо в странното сияние на кристалите.

— Би трябвало да говориш с принц Джалан Кендет, наследник на трона на Червения предел. Моя приятел. Ключът е у него.

Келем нададе звук на отвращение и махна презрително с ръка към нас.

— Ключът, който носите, оставя белег в света. Колкото по-дълго стои неподвижно, толкова по-дълбок е белегът. Колкото повече се използва, толкова по-дълбок е белегът. Когато започнахте пътешествието си, нямах ясна представа къде да го търся. Но сега стоите пред мен… и виждам, че е вярно. Принцчето държи трофея. — Очите му, блестящи дълбоко в сухите си орбити, се спряха върху мен. — Ще купя ключа от теб. Е, ще се… попазарим ли?

Келем искаше носителят на ключа да го нападне. Беше ни дал копието, за да сме достатъчно смели да го направим. Ако планът му беше сработил, можеше да ни убие и да избегне проклятието на Локи, също както Снори го бе избегнал, когато Нероденият предводител го атакува. Но сега, когато планът му се бе провалил, магът имаше нужда аз да му дам ключа доброволно, или пък да ми го открадне или да го вземе с хитрост. Съмнявах се, че го бива в джебчийството, но пък неговите собствени джобове бяха дълбоки… Чудех се колко дълбоко е склонен да бръкне в тях.

— Сигурен съм, че можем да стигнем до сделка. — Стиснах здраво ключа. Не смятах да го загубя от някой крадлив механичен паяк. Докато го правех, зърнах проблясък от друго място, стая с множество врати, от обикновено дърво, а Келем стоеше пред мен, по-млад дори от сянката, която бяхме видели в Пещерата на Еридруин. — Какво предлагаш?

Келем не проговори, докато паешките крака не извъртяха покрития му със сол череп, за да се втренчи право в мен. Но през това време аз отново зърнах онази малка квадратна стая и чух един по-млад Келем да казва:

— Ти бог ли си, Локи?

Очите му бяха вперени в мен, твърди като камъни.

— Ка… — понечих да заговоря, но видението дойде пак и ме прекъсна.

— Смъртта ти лежи зад една от тези врати, Келем. — Струва ми се, че аз изричам думите в онази стая, преди толкова векове, че Келем изглежда не по-стар от Снори.

Онзи млад Келем се изсмива.

— Бог на лъжите, така те…

— Не се тревожи. — Гласът е моят, но не говоря аз. — Нея никога няма да успееш да я отвориш.

Видението отмина и осъзнах, че Келем, прастар и сбръчкан на трона си, се обръща към мен.

— Детето на Червената кралица?

— Неин внук. Баща ми е кардинал…

— Потомците на Скилфар и Алика чакат моята присъда, дълбоко в солната земя със стария Келем. Как странно се обръща светът, и колко бързо. Сякаш беше вчера, когато Скилфар бе млада и прекрасна, цветето на Севера. А Алика Кендет, тя без съмнение си е още дете, нали? Трябва ли всички да остаряват, колчем мигна?

Копието, което няколко паяка се мъчеха да освободят, падна от него и се плъзна на земята.

Вдигнах ключа — беше студен, твърд, хлъзгав и въпреки това сякаш се гърчеше като червей в хватката ми.

— Имаш ли предложение? — Пред очите ми проблесна образ на кристали, растящи от скалите. Огледало, бели кристали, бягащата Синя дама, кръвта на моя род по ръцете ѝ. Предложението трябваше да е адски добро.

— Дълго преди да ме нарекат „господар на портите“ бях ковчежник. Златният ключ може да отваря почти толкова врати, колкото и черният. А също и сърца.

Хлътналите очи-дупки ме изучиха за момент.

— Всеки човек си има цена, момче. Твоята е лесна за отгатване. Ще си платя, задето те нарекох „момче“, но не много. Аз съм наистина богат, момче, знаеше ли го? Достатъчно богат, за да накарам Крез да изглежда като просяк, а богатството на Мидас да ти се стори скромно. Парите, момче, са кръвта на империите. — Паяците вдигнаха сухите му ръце, дърпаха сухожилия, движеха кости, като сребърна мрежа, покрила хлътналата му плът. — Парите текат през тези ръце. Кажи си цената.

— Аз… — Нерешителността ме парализира, а алчността ми отне дар слово. Ами ако поисках прекалено малко? Но пък искането на някаква абсурдна сума можеше да го разяри.

— Да си знаеш цената е сложно нещо, Джалан Кендет. Познай себе си, така е казал философът. Мъдрост, надживяла Хилядата слънца. Лесно е да се каже, трудно — да се направи. За да си знаеш цената, трябва преди всичко да познаваш себе си, а кой може да очаква такова нещо от младите? Десет хиляди златни крони.

— Д-десет… — Опитах се да си ги представя, блестящи пред мен, тежестта им, сипеща се през ръцете ми. Повече, отколкото бях загубил, повече, отколкото ми беше откраднато, повече, отколкото дължах. Достатъчно, за да се откупя от хищните ръце на Умбертиде, да си изчистя дълга към Мейрес Алус и пак да ми останат над хиляда.

— Десет хиляди биха били обида за човек с твоето потекло, принц Джалан — изтръгна ме от видението механичният глас. — Шейсет и четири хиляди. Нито медник повече или по-малко. Сделката е сключена.

„Винаги взимай парите.“ Шейсет и четири хиляди. Нелепа сума, абсурдна сума. С нея бих могъл да откупя обратно корабите на Гариус, да се отдам на разгулен живот сред елита на Вермилиън, да прелъстя сестрите Де Вийр и да ги разлъча от съпрузите им… Можех да купя на баба цял отряд синове на меча или боен кораб, или нещо друго, също толкова кръвожадно, за да отвлека мислите ѝ от загубата на един ключ, който никога не е притежавала…

— Парите ще те чакат като кредит в Златната къща. Ще се погрижа всички обвинения срещу теб да отпаднат и когато си изчистиш дълговете, ще можеш да напуснеш града — каза Келем.

— Не са ли тук? — Това ме разочарова. Исках планината от злато, която си бях представял.

— Аз не съм дракон, принц Джалан. Не спя върху своето съкровище.

— Шейсет и четири хиляди — в златни крони — и ще развалиш онова, което си направил на Снори. — Поколебах се, после въздъхнах. — Освен това той ще може да отвори вратата към смъртта, преди да вземеш ключа. — Погледнах северняка, който стоеше прегърбен, сложил бащински ръка на рамото на Хенан. — Макар че се моля да намери в себе си достатъчно разум да не го използва.

— Не. — Само това излезе от сребърната решетка на съсухрения врат на Келем, после настъпи тишина.

Поех си дълбоко въздух и избърсах потта от челото си.

— Шейсет и три хиляди, оправяш Снори и му даваш да отвори вратата. — Загубата на хилядарка в злато е съпроводена с ужасна болка. Такава, с която никога няма да свикна.

— Не.

— О, я стига. — Притиснах челото си с юмрук. — Направо ме убиваш. Шейсет и две, изцерението и вратата.

— Не.

Зачудих се докъде мога да го притисна. Келем явно се страхуваше от проклятието на Локи повече, отколкото от загубата на шейсет и четири хиляди в злато. Но може би по-малко, отколкото от отварянето на вратата към смъртта.

Вдигнах ръка да му дам знак да почака, пристъпих към Кара и се приведох да зашепна в ухото ѝ. По дяволите, как я желаех, дори там, дори тогава, дори хлъзгава от пот и с подозрение в очите.

— Кара… колко опасно е това проклятие?

Тя отстъпи назад, опряла пръсти в гърдите ми.

— Защо Скилфар не взе ключа от Снори?

— Хм… — Помъчих се да си спомня. — Светът се оформя по-добре от свободната воля. Дори ако това означава да оставиш глупави мъже да действат на своя глава… нали така каза? — Преместих поглед от нея към Снори. — Тя му е позволила да го задържи, защото… е мъдра. Или нещо такова.

Кара повдигна вежди.

— Не изглежда много вероятно, нали?

— Скилфар също се е страхувала?

— Това е ключът на Локи. Богът на измамите. Нищо толкова директно като силата няма да определи неговия притежател. Иначе да е станал ключът на Тор преди цяла вечност!

— Той трябва да бъде даден — каза Снори. — Олаф Рикесон го взел със сила и проклятието на Локи вледенило армията му, десет хиляди души.

— Значи… когато ми даде ключа тогава, в маслинената горичка…

— Се доверих на приятел, да.

— По дяволите. — Снори беше поставил своето бъдеще в ръцете ми. Това беше много повече вяра от тази, с която можех да се справя. Беше все едно да кажеш на куче да охранява пържола. Беше тъпо. — Ти изобщо не ме познаваш, Снори. — Някак си, даже с шейсет и четири хиляди златни крони, блестящи в непосредственото ми бъдеще, се почувствах гадно. Може да беше треска или натравяне от горчивата сол в долните части на мината.

А може би беше заради това как Снори не каза и дума в своя защита, а просто стоеше като голям свръхлоялен идиот, какъвто си беше, и имаше безочието да очаква същата глупост от мен.

— Трийсет и две хиляди, лекарството и идиотът си отваря вратата.

— Не.

— О, за бога! Колко струва да отворим проклетата врата?

— Тази врата никога не бива да бъде отваряна. Дори да не вземеш никакво злато и да ми предложиш ключа само за да ти покажа вратата към смъртта, бих се поколебал. Има си причина призраците от моята младост да са пръснати из Ада. Не е било просто случайност, че един от тях е излязъл да ви се противопостави, когато сте се приближили към вратата на Еридруин. Отварянето на тази врата е опасно. Минаването през нея — още повече. — Челюстта на Келем се движеше, докато гласът излизаше от шията му. В устата му блестеше нещо, сребърно върху черния израстък, който някога е бил езикът му.

— Защо? Защо мъртво създание като теб ще го е грижа? — Та аз дори не исках да отварям вратата — защо спорех, вместо да се чудя как да отнеса златото си в Червения предел, и сам не знаех.

— Аз не съм мъртъв. — Келем наклони глава. — Просто… добре запазен.

Стоях, стиснал здраво ключа, под погледите на вещицата, воина, момчето и старите кокаляци на трона. Нещо в светлината на кристалите се промени, едва доловимо като леко изместване на вятъра, но аз го усетих.

— Какво ще правиш с този ключ, уважаеми Келем? — попитах и закрачих от колона към колона.

— Имам цял дворец с врати. Съвсем естествено е да искам единствения ключ, който може да отвори всяка. — Тронът на Келем се извърташе, така че да му позволява да ме следи. — Без ключ отварянето и затварянето на такива врати е сложна и досадна работа, дори опасна, и може да изтощи стар човек като мен. Ето тези тринайсет врати тук. Те са трудни, но през годините съм се справил с всичките, освен три. Вратите към мрака и светлината още ми се опират. Но онези оттатък ме чуват как се опитвам, о, да. — Стържещ звук, който би могъл да е смях. — Те се страхуват от мен, мразят ме и държат вратите здраво залостени срещу моите усилия. Мракът знае, че ако контролирам вратата, ги притежавам. Светлината също го знае.

— Много отдавна ми казаха, че една от тези врати никога няма да се отвори за мен, че гибелта ми лежи зад нея. Самият Локи ми го каза, бащата на лъжите. И аз му повярвах, защото той винаги е честен. Гордее се с това — понеже знае, че частичната истина наранява по-дълбоко от лъжата. — Келем махна към мен със съсухрената си ръка. — Ключът ще отключи вратите, а последната — тя ще е онази, която ще оставя затворена. Ще я заключа отново, и то толкова хубаво, че няма да се отвори, докато на света има хора.

Обезпокоително е, когато човекът, с когото се пазариш, ти дава да разбереш колко ценно е за него онова, което имаш. На пазара се преструваме, че не ни интересува, обиждаме нещото, което искаме, омаловажаваме го. Честността на Келем ми разкриваше две неща. Че мога да вярвам на предложението му и че би било глупаво да го отхвърля, защото — по един или друг начин — той щеше да получи ключа.

— Онази черната. — Посочих я. — Това ли е вратата към смъртта? Вратата към Ада?

— Не, това е една от трите, които още ми се опират. Вратата към Ада се отваря достатъчно лесно, Денят на хилядата слънца я е оставил да виси на пантите си — тя беше първата от тринайсетте, която усвоих.

Взрях се в черния кристал.

— Значи е нощната порта. — Още докато го изричах, думите ми се сториха погрешни.

— Така ли мислиш, принц Джалан? Толкова ли е отслабнала връзката ти с мрака?

— Не. — Поклатих глава. — Не е тази… — Минах покрай друга колона, като плъзгах пръсти по нея.

— Тази врата е Осхайм, принц Джалан. Вратата е Колелото, Колелото е врата. Това е вратата, която трябва да овладея.

— Синята дама би ги отворила всичките — казах. — Тя мисли, че времето за врати отминава и че скоро всички светове ще прелеят един в друг. Иска да отвори проходите и да поведе унищожението, за да си осигури мястото в какъвто там ад остане след това.

— Погрешно са ме информирали за стандартите на обучение в Червения предел — каза Келем и два паяка с големина на сребърни очи подръпнаха сухите ъгълчета на устата му, за да изобразят усмивка. — Добре са те учили, принц Джалан. Но Синята дама всъщност иска само да завърти Колелото. Може да го направи, като отвори черната врата, ала черната врата се отваря сама. Прави го от векове. Много, много бавно — но се ускорява. Всяка отворена врата, всяко нещо, преминало от един свят в друг… отслабва стените между тези места, те започват да се напукват, вратата към Осхайм се отваря и Колелото се завърта. С ключа на Локи Синята дама може да сложи край на света още днес, като отвори тази врата пред нас. Без него ще трябва да разчита на Мъртвия крал, че ще отвори вратата към смъртта достатъчно широко, за да напука стените около нея… и така ще завърти Колелото, донасяйки края на всичко.

— А къде е твоето място, уважаеми Келем? — Разговорът беше станал прекалено мащабен за мен. Аз просто исках да се измъкна с парите си и с достатъчно години, през които да ги харча.

— Аз съм финансист, човек на търговията, принц Джалан. Всяко нещо си има цена. Купувам, продавам. В това със сигурност няма нищо лошо, нали? Купувам, каквото може да бъде купено, продавам го на онези, които се нуждаят от него и имат средствата да си платят. Богатите трябва да получат онова, за което копнеят — без съмнение си съгласен?

Не казах нищо.

— Но по този въпрос позицията ми би трябвало да е достатъчно ясна. Аз отказвам да отворя една врата, пък макар и за кратко, за да си спестя десетки хиляди в злато. Това надали ме обрисува като човек, горящ от желание да ги отвори широко всичките, нали? Може да искам да властвам над мрака и светлината, и създанията там, но да сложа край на всичко съществуващо? Че от каква полза ще ми е богатството тогава? Вярно, със Синята дама имаме някои общи интереси, но аз не съм неин съюзник в това начинание.

„Бил си неин съюзник в друго начинание, също толкова кърваво, много отдавна.“ Думите потрепнаха зад устните ми. Той беше участвал в заговора, убил първия Голот. Може би и вторият бе умрял по негова заповед. Дали той беше насочвал Синята дама, или тя него? Както и да е, и двамата бяха оцапали ръцете си с кръвта на Кендетите. Семейството на Снори също се числеше сред престъпленията им, както и заличаването на целия му клан, ундоретите, от които вече бе останал само един, след като Тутугу умря под меча на Едрис Дийн. А Едрис беше оръдие на Синята дама, смъртта на майка ми — неин замисъл, а неродената ми сестра — просто косвена жертва. Зърнах отново образа на дамата, изчезваща в огледалото, Червената кралица, коленичила там сред осколките, и убития ѝ дядо сред алените чаршафи. Може би легендарният гняв на Алика Кендет зарази кръвта ми, а може би моят собствен — блед пламък, без съмнение, но подхраниш ли една такава искрица с достатъчно гориво, ще лумне ярко.

Чух отново чукането — същото, което чувах сегиз-тогиз от затвора за длъжници насам. Тук то звучеше по-силно, отекваше сред колоните. Никой от другите не вдигна поглед.

— Не го ли… — Млъкнах. Чукането идеше от лявата ми страна. Обърнах се и тръгнах обратно към Келем и другите. Келем, господарят на портите. Келем, пращащият убийци.

Чук. Чук. Чук. Равномерно, ритмично, усилващо се от миг на миг. Напоследък го бях чувал всеки ден. Дали на миля над нас слънцето залязваше… дали бях чувал този звук при всеки залез, откакто бях взел ключа? Дали Снори го беше чувал, докато ключът бе у него, при всеки изгрев, откакто вратата на маговете на развалата бе затворила пътя на Аслауг и Баракел към нас? Чук. Чук. Чукане ме беше събудило в онова пролетно утро в Тронд. Чук. Някои врати е по-добре да си останат неотворени.

Келем въртеше глава, за да следи придвижването ми. Виждах как от сухите му ръце капе кръвта на майка ми. Видях Червената кралица — дете, коленичило пред трупа на дядо си. Усетих отново болката, разкъсвала ме, когато се събудих от кръвния сън, който ми показа смъртта на мама и я върна в спомените ми.

— Ти носиш нещо, което съм купувал и продавал, принц Джалан. — Може би Келем виждаше колелцата, въртящи се в главата ми. Може би знаеше, че ме губи.

— Така ли? — Продължих да търся източника на звука, докато вървях между колоните.

— Мечът на кръста ти. Разпознавам неговата поквара. Взех го от една некромантка, Чела, преди десетилетия. Не ми излезе евтино, но Синята дама ми плати десетократно повече, че и отгоре.

Спрях, сложил ръка на дръжката на оръжието, и хвърлих поглед назад към Келем.

— Това? Това е било твое?

— Синята дама имаше предостатъчно съюзници сред некромантите много преди да се появи Мъртвия крал или някакъв намек за него. Тя укрепва силите им от години, като дава на неродените играчки като тази, която носиш.

— Ако си имам цена, Келем, това не я снижава. — Огледах се, мъчех се да определя посоката, като се молех чукането да се раздаде отново. — Едрис Дийн се опита да ме убие с този меч.

— Само че не ти беше мишената му — каза Келем. — Нито пък майка ти.

Спрях и се обърнах към него.

— Сестра ти. — Паяците раздвижиха челюстта му. — Планетите се бяха подредили за нея. Звездите бяха затаили дъх в очакване на раждането ѝ. Мълчаливата сестра мислеше, че когато порасне, това дете ще я замести, ще я надмине, ще съедини наново тази империя. И нещо повече…

— Ще изцери света — прошепнах. Баба смяташе, че може аз да съм този, който ще развали прокобата, наложена ни от Строителите. Само че не бях аз; нашето спасение така и не се беше родило.

— Мечът, който носиш, прати сестра ти в Ада. Неродена. Продай ми ключа и ще пресечеш амбицията на онази, която донесе смъртта ѝ. С ключа на Локи ще притежавам съзиданието, а аз не позволявам да пострада нещо, което е мое.

Пръстите ми се отдръпнаха от дръжката, сякаш бе станала прекалено гореща. Мечът на Едрис бе проклел не само сина на Снори, убивайки го в утробата, бележейки го да стане нероден… беше направил същото и със сестра ми.

— Какво си мислиш, че правеха неродените във Вермилиън, принц Джалан? — попита Келем и сребърните крака разтеглиха сухата му кожа в мъртвешка усмивка върху черепа. — Предводителят на армиите на Мъртвия крал и Неродения принц, и двамата на едно и също място, досами стените на двореца? И двамата поели риска да се изложат на магиите на Мълчаливата сестра…

— Довеждали са на света нероден… — Дори сега споменът за Неродения принц ме караше да потреперя — само очите му, впити в мен през процепа на онази маска.

— Всичко това за един нероден? — Главата на Келем се килна въпросително. — Та нима слугите на Мъртвия крал не са довеждали неродени на всевъзможни места, никое от тях и наполовина толкова опасно като Вермилиън?

Спомних си задгробния ужас, надигнал се от гробището край лагера на цирка на Тапрут.

Келем заговори отново.

— Колкото по-стар е нероденият, колкото повече време е прекарал в Ада, толкова по-могъщ е… и по-труден за връщане. А този… този се нуждаеше в света да бъде разкъсана дупка, толкова голяма, че през нея би могъл да пропадне цял град. Този се нуждаеше от силата на двамата най-могъщи неродени от тази страна на смъртния воал. Този… тази се нуждаеше от смъртта на кръвни роднини, за да ѝ отвори пътя. Най-добре смъртта на близък роднина. Може би брат…

— Моята… моята сес… — Ужасът ме сграбчи и останах като вкопан в земята.

— Твоята сестра трябваше да бъде поборница на Червената кралица. Синята дама взе тази фигура и я направи своя. Като Неродена кралица тя би могла да стане невеста на Мъртвия крал, би могла да е негов юмрук в света на живите, несъзнателна слугиня на Синята дама, възвестяваща края на всичко. Ето кой чака вратата към смъртта да се отвори. Ето защо ти трябва да ми продадеш ключа и да я оставиш затворена. Тя се нуждае от живота ти, принц Джалан. Ако те погуби в мъртвите земи, това ще разкъса дупка, през която тя може най-сетне да се роди на този свят. А ако премине по някакъв друг начин, тогава твоето убийство ще затвърди мястото ѝ тук и ще попречи да бъде пратена обратно от заклинания, които иначе биха могли да я прокудят. — Тронът на Келем се приближи, с тракащи под него паешки крака. — В случая нямаш кой знае какъв избор, Джалан. Разумен човек като теб. Прагматик. Вземи златото.

— Аз… — Думите на Келем звучаха логично. И освен че звучаха логично, той ми предлагаше купчина злато, в която човек би могъл да се въргаля. Виждах я във въображението си, огромна и блестяща. Само че… ръцете на дъртото копеле бяха облени в кръвта на майка ми.

Чукането прозвуча отново, наблизо. Никой от тях не го чуваше — само аз. Приближих се до източника на звука. БАМ! БАМ! БАМ! Беше почти оглушително. Кара каза нещо, но не можах да я чуя. Някакво движение привлече погледа ми, черен юмрук, блъскащ по повърхността на най-близката кристална колона, отвътре, а ръката се губеше в мрак, омърсил чистотата на колоната като капки мастило във вода.

— Всеки човек си има цена. — Някак си гласът на Келем достигна до мен през данданията. Зачудих се каква ли е цената на Снори, каква ли може да е цената на баба ми. Даже Гариус, третият Голот, с неговата любов към златото, майсторлъка му в търговията… даже той не би продал приятел за толкова малко пари. Не мислех, че Гариус е способен на това — и хем го мислех, хем не го мислех за себе си.

Шейсет и четири хиляди… Келем нямаше да посочи на Снори вратата даже да пожертвах всички тези хиляди. А и да го направеше, Снори просто щеше да мине през нея, за да умре, и ужаси щяха да се изсипят в света, сред тях и неродената ми сестра. Снори щеше да умре, а аз нямаше да имам нищо освен парцалите на гърба си, малко безполезно ъгълче от една солна мина и няколко други дреболии, които щях да съм късметлия, ако продам за петдесет флорина общо. Нямаше какво да избирам. Винаги взимай…

Кръв. Сякаш целият под бе залян от нея, дълбока до глезените и се покачваше. Видях я как капе от леглото на Голот. Видях Гариус да се гърчи в алените вихри, докато Мълчаливата сестра черпеше силата му. Стичаше се червена от прерязаното гърло на Тутугу. Видях я да капе алена от острието на Едрис, докато мама се изхлузваше от стоманата. И видях ръцете зад всяко от тези деяния, синята и сивата, оцапани с онова, което смятах за скъпоценно и свещено.

БАМ! БАМ! БАМ!

Целият кошмар беше започнал с блъскането на Астрид по вратата ми, което ме изтръгна от един хубав сън. Всеки етап от завръщането ми представляваше отваряне на една или друга врата. Отварянето на онази първата също беше грешка. Трябваше да си остана в леглото.

И все пак… някак си открих, че ръката ми се протяга към кристалната колона, извисяваща се над нас. Някак си открих, че вадя ключа на Локи.

— Не! — изкрещя Келем.

Чух тракането на метални крайници, когато паяците му се втурнаха към мен. Чух рева на Снори, който се хвърли на пътя им, без да обръща внимание на раната и болката, размахал брадвата на баща си.

Противно на всякакъв разум открих, че притискам катраненочерния ключ към онази невъзможно гладка повърхност, вкарвам го в тъмното око на ключалката, изникнала под него… завъртам го, докато гласовете зад мен се надигат сред трясъка на битката.

Вратата се разтвори рязко, със сила, която ме запокити на пода. От нея извря полунощен мрак, дяволчета от абанос, целите в рога, копита и вити опашки, с надигащи се зад тях по-грамадни и ужасни фигури с кожести криле, подобни на прилепи създания, змии, сенки на хора, и сред всички тях напираше Аслауг, обвита в потъмнели от нощ кости, долната ѝ половина хаос от трескаво мърдащи паешки крака, пред които играчките на Келем изглеждаха нежни и приятни.

— Вземете го оттатък! — изпищях и посочих към Келем, заповядвах на силите на нощта с каквато там магия и потенциал имах в себе си, подкрепени от връзката, в която бях вречен. Щом зърна своя мъчител и кандидат-господар, ордата се изля през тесния портал, понесена на вълна от течна нощ. Аслауг връхлетя Келем за миг — виеща, разкъсваща фурия, сякаш заразена от собствената ми ярост. Останалите я последваха и в беса си тварите на мрака заляха прастария маг, черни дяволчета впиха зъби във всеки съсухрен крайник, мастилени пипала се протегнаха от портала, за да се увият около него. Те и без това го мразеха — за дързостта, че иска да ги управлява, за безкрайните му опити да отвори и покори нощната врата и задето едва не бе успял.

Тъмното гъмжило повлече Келем като кошмарно мъртво течение, тронът и платформата му минаха със стържене през колоната, оставяйки след себе си хаос от усукани и потръпващи стоманени крака. В последвалия миг на тишина отекна тих смях, не в ушите, а в костите ми — смях едновременно весел и злорад, от онзи, който заразява слушателите и ги кара да се усмихнат. Той дойде откъм ключа. Един бог, смеещ се на собствената си шега.

Двамата със Снори лежахме там, където се бяхме хвърлили на момента, проснати от двете страни на потопа.

— Умри, копеле! — извиках след порталния маг, докато се изправях. Надявах се Келем да страда там, в безкрайния мрак, и докато страда, да си мисли за Кендетите и за онова, което ни дължи.

Аслауг остана, стиснала в ръка смачканото тяло на един механичен паяк, чиито сребърни крака потръпваха. Извисяваше се над Кара със свирепа физиономия. Снори се надигна на колене и изблъска Хенан зад съседната колона.

— Стой там! — Шепа нощни дяволчета все още щъкаха по края на мрака, димящ около портала, а други, по-противни неща, се гърчеха полувидими зад тях.

— Отпрати ги — изкрещях аз. Кара може да се беше отнесла сурово с Аслауг по-рано, но вьолвата беше заклета в мрака и можеше да командва силите на нощта, ако има воля за това. Съюзът им не се беше разтрогнал само защото се е сдърлила с една от тях.

Нямаше нужда да я подтиквам — усилието, което влагаше, личеше във всяка нейна черта, когато вдигна ръце да ги прокуди.

— Къш, нощно изчадие. Къш, рожбо на лъжите. Къш, дъще на Локи. Къш, дете на Аракни! — Кара повтори заклинанието, което беше прогонило Аслауг от лодката ѝ, протягайки пред себе си ръце със заплашително сгърчени пръсти. Мракът около нея се отдръпна, сякаш засмукан със сламка през портала към царствата на нощта.

— Не мисля, малка вещице. — Аслауг прониза Кара с два черни крака — прикова я към съседната колона, така че робата ѝ увисна по протегнатите крайници.

Кара вдигна глава и изръмжа през окървавената си уста:

— Назад!

— Назад, Аслауг! — извиках аз и тя обърна красивото си ужасяващо лице към мен.

— Не можеш просто така да ме използваш, Джалан. Аз не съм нещо, което да захвърлиш, след като получиш желаното. — Почти повярвах, че болката, изписана върху зацапаното ѝ, бяло като кост лице е истинска.

Разперих ръце в извинителен жест.

— Ами, аз съм си такъв…

Късият меч на Снори профуча, въртейки се във въздуха, и се заби между лопатките на Аслауг.

— Назад! — изпищя Кара.

— Назад! — извиках и аз. Даже не можех да се почувствам гузно.

И с мрак, бълбукащ около острието в гърдите ѝ, и ръце, вкопчени отстрани на колоната, с черните ѝ крака, драпащи за опора срещу оттеглящия се прилив, Аслауг политна с писък назад в нощта, от която беше дошла.

Втурнах се напред, спънах се в един паешки крак и едва не полетях с главата напред след демона. В последния момент успях да се уловя за вратата, невидимо тънка, и да я затръшна пред себе си, само за да забия лице в нея част от секундата по-късно. Като се мъчех да запазя съзнание, протегнах непохватно ключа и я заключих отново.

— Мама му стара! — Потънах в свой собствен мрак и дори не усетих как главата ми се удари в земята.