Ключът на Лъжеца

28.

Верен на думата си, Хенан не искаше да ми каже за ключа. Посрещаше всичките ми въпроси с мълчание. Уморих се да го разпитвам и накрая задрямах, несигурен дали слънцето още грее навън.

Сънувах книга, със сигурност за първи път в живота си. Винаги съм твърдял, че между кориците на една книга няма нищо интересно, освен, разбира се, уискито на кардинала и порнографията, но ето че насън прелиствах страница след страница. Даже в съня си не исках да я чета, но нещо ме подтикваше да продължавам, сякаш търсех определена страница. Опитвах да се съсредоточа върху текста, но в буквите нямаше никакъв смисъл, пълзяха насам-натам като паяци, които са забравили как да се оправят с толкова много крака.

Още една страница, и още една, и още една, и ето че я видях — дума като всяка друга, заровена сред себеподобните си, която обаче прикова погледа ми. „Сагеус.“ И когато я изрекох, лицето на сънния вещер се надигна от страницата, понесло текста със себе си, така че думите покриха кожата му като татуировки. А името му — то изчезна в черния процеп на устата му, която се отваряше все по-широко, за да изговори моето.

— Принц Джалан.

— Ти! — Скочих на крака, оставяйки книгата да падне на пода. Стоях в стаята, където се бяхме срещнали за първи път, спалня за гости във Висок замък, град Крат, Анкрат. — Какво става, по дяволите?

— Сънувате, принц Джалан.

— Аз… знаех това. — Изтупах се и се огледах. Не приличаше на сън. — Защо си тук? Да не търсиш Баракел да те намушка отново? — Този човек изобщо не ми харесваше и исках час по-скоро да ми се махне от главата.

— Не мисля, че някой от приятелите ви ще ни безпокои тази нощ, принц Джалан, пък бил той от Светлината или от Мрака. — Сагеус докосна една дума на лявата си ръка, а после друга на дясната, докато говореше за Светлината и Мрака. — А аз съм тук, за да видя дали нещо може да бъде спасено. От вас се очакваше да освободите момчето и да бъдете отведен до северняците. С толкова злато на ваше разположение не би трябвало да ви е проблем да освободите и тях. С количеството, което носехте, бихте могли да наемете цяла армия. А вместо това ви намирам заключен заедно с детето в килия за длъжници.

— От мен се е очаквало ли? — Взрях се в езичника, опитвайки се да осмисля дрънканиците му. — Сънищата? — Сложих ръка на лицето си. — Ти си пратил сънищата. А аз си мислех, че полудявам! — Всички тези нощи, през които ме преследваха видения за участта на Хенан. Знаех си, че това не е в мой стил. — Копеле такова! — Направих крачка към него, а после открих, че краката вече не искат да ме слушат, и спрях.

— Изглежда, съм ви надценил, принц Джалан. — Сагеус ме отпрати назад с жест и предателските ми нозе се подчиниха. — Човек, който влиза сам в затвор, е малко вероятно да успее да излезе сам. Боя се, че моят работодател ще трябва да приеме провала ви и произтичащите от него загуби.

— Работодател ли?

— Келем иска вие да освободите другарите си от опеката на Златната къща, за да могат те да продължат своето пътуване и да му занесат ключа на Локи. Аз обаче не вярвам, че това ще стане.

— Но Келем притежава банковите кланове… — Макар че, като го изрекох, си спомних приказките за боричкане помежду им.

— Златната къща има собствени амбиции и през последните години е развила други интереси.

— Мъртвия крал! — Сега всичко придобиваше смисъл. Или поне отиваше натам. — Механичните войници и трупната плът…

— Точно така — кимна Сагеус.

— Значи банката е заловила Снори с надеждата да намери ключа на Локи? И като го получат, ще го дадат на Мъртвия крал. — Това не ми изглеждаше добре.

— Може би да, може би не. Както казах, те имат собствени амбиции. Ключът обаче все още не е намерен. Вашите северняци трябва да знаят къде е, затова Келем искаше вие да ги освободите.

— Би могъл да ме помоли!

Сагеус се усмихна така, сякаш и двамата знаехме какъв щеше да е отговорът ми. Той ме беше насочил към Хенан, леко побутване, което нормално би било изтълкувано като човъркане на гузна съвест. За Келем, изглежда, бе важно Снори да не се чувства тласкан към тяхната среща, от страх да не си промени решението. Почувствах малка утеха при мисълта, че май нито сънният вещер, нито порталният маг ни разбираха. Мен съвестта никога не би ме накарала да се изложа на опасност, а Снори никога нищо не би го отклонило от пътя му, най-малко пък фактът, че Келем толкова отчаяно искаше той да го следва.

Усмивката на Сагеус се задържа за миг, а после изчезна, сякаш никога не я е имало.

— А сега към причината за моето посещение. — Сагеус тръгна към мен, застрашителен, макар че беше с цяла глава по-нисък. — Къде е ключът на Локи? — Очите му станаха бездънни вирове и ме заля ужас. Полетях в мрака, като пищях единствено истината. Не знам. Не знам. Не знам!

Събудих се облян в пот, крещях. Хенан ме разтърсваше и ми викаше да се събудя.

След посещението на сънния вещер реших повече да не заспивам.

Беше нужен цял ден настояване и уединението, осигурено от нова битка за храна, за да накарам Хенан да се разприказва за ключа. След като организмът му започна да усвоява храната и той придоби малко енергия, го обзе желание да говори за всичко на света, за Кара, как бил надвит Снори и какво станало с Тутугу. Не исках да го слушам. Имах само един въпрос — къде е ключът? Накрая нуждата да говори за нещо, пък макар и да е онова, за което беше обещал да не говори, съкруши решимостта му.

— Кара го скри — каза той.

— Снори не би ѝ поверил ключа.

— Той я гледаше как го прави.

— Заровиха ли го някъде? — Не знам какво съм очаквал, но мисълта за ключа, заровен в кутия под четири стъпки пръст или натикан в някаква пукнатина в скалите, не ми даваше много надежда. Такова нещо не остава скрито. Неродените усещаха притеглянето му, а изглежда и некромантите можеха да го проследят. Ако единственото, което Централната банка искаше, не беше там, след като го спазарях срещу нашето освобождаване, тогава всички щяхме да напуснем затвора по еднакъв начин и от него щастливи щяха да са само прасетата. А ако узнаех къде е, Сагеус щеше да измъкне този факт от ума ми следващия път, когато заспя. Може би попадането на ключа у Келем щеше да е по-малката злина в сравнение с това да го докопа Мъртвия крал, но все пак ми се виждаше доста зла злина. Единствената надежда беше да открия къде е и да използвам тази информация в своя полза, преди да заспя отново.

— Кажи ми, че са го дали на някой да го пази — някой, на когото можем да разчитаме. — Аз лично не се сещах за никой, на когото мога да разчитам, но Снори навярно имаше повече приятели и този конкретен проблем го безпокоеше по-малко.

— Снори не го даде — каза Хенан.

— Е, тогава къде е? — изсъсках, като отблъснах един старец, който беше залитнал покрай нашите телохранители, след като получи лакът в лицето в битката за една ябълкова огризка.

Момчето се почеса по главата, сякаш въпросът беше труден.

— Хенан! — Опитах се да скрия раздразнението в гласа си.

Той извади ръка и я разтвори. В дланта му лежеше малка желязна пластинка, не по-голяма от нокътя на кутрето ми, с една-единствена руна върху нея. Кара носеше същите в косата си, или беше носила, преди да посее гибел сред хардасите с тях близо до Колелото на Осхайм. Хенан сигурно я беше крил в собствената си сплъстена и мръсна коса.

— С какво ще ни помогне това? — Не казах, че няма да помогне — бях виждал чудеса да изскачат от такива руни.

Хенан се намръщи, мъчеше се да си спомни точните думи.

— Нека сянка на ключ да падне върху нея, това ще отключи истината и ще разкрие лъжата.

— Това ще… какво? — Той беше забравил заклинанието. Разполагахме само с изопачени безсмислици. Смъртта на една малка надежда е по-болезнена от цяла епоха отчаяние. Постоянният страх се надигна отново в стомаха ми и в очите ми запариха сълзи.

— Това е ключът. — Хенан задържа погледа си върху руната. — Само че не можем да го видим, нито да го използваме, докато магията не бъде развалена.

Това ми звучеше като истинска лудост.

— Със сянка?

— Да.

— На ключ?

— Да.

— Боже. — Облегнах се на грубата стена. — Да не мислиш, че някой от тази паплач има ключ? — Приведох се настрани и сграбчих глезена на стареца, който се беше строполил на пода. — Ей, ти! Имаш ли ключ? — Засмях се, твърде високо, с онзи смях, от който те заболяват гърдите и който е само на косъм от хлипане.

Едно може да се каже за седенето в килия без нищо друго за правене, освен да пазиш притежанията си и да потискаш глада си — това ти дава време. Време да мислиш, време да планираш. Явно, за да разкрием лъжата в тази глупост, с която Кара беше забаламосала Хенан, или може би да докажем верността ѝ, се нуждаехме от човек с ключ. Единственият такъв, който имаше вероятност да дойде в недрата на затвора, беше нашият приятел Раско. Така че трябваше само сянката от ключа на Раско да падне върху руната — и шанс за това щяхме да имаме при следващото отключване на килията.

Раско нямаше да се върне, докато не му се прииска да продаде на длъжниците храна и вода, вероятно след около дванайсет часа. Облегнах се на стената и подканих Хенан да ми разкаже как точно Снори е успял да вкара всички в затвора.

— И как, по дяволите, ги намери?

И Хенан ми разказа. Провизиите, които взел от Римската палата, свършили след два дни. Гладен и уморен, той успял да си намери превоз при възрастна двойка, която отивала на гости на роднини в Хемеро. Двамата старци сякаш били натоварили в каруцата всичките си земни притежания, но намерили място върху купчината за момчето. Хенан, от своя страна, трябвало да носи вода, да събира съчки, да води конете на паша и да върши най-различна домакинска работа. На мен ми звучеше, сякаш старците са се смилили над странно бледото бездомниче. Както и да е, тази сделка го отвела благополучно на десет мили от флорентинската граница.

Хенан прекосил невидимата линия между двете кралства по черни пътеки, на място без никакви стражи, които да го върнат. Пристигнал в Умбертиде изгорял от слънцето и гладен, след като бил изял и последната храна, дадена му на изпроводяк от възрастните му благодетели. Влизането в града било истинско приключение с канализации и катерене, защото Умбертиде си имаше достатъчно улични хлапаци и без войниците на портите да пускат още.

Едва когато Хенан почти бе привършил разказа си за влизането в Умбертиде, осъзнах какъв е истинският проблем. Разбирането ме връхлетя във вид на ледено свиване в стомаха и внезапна неохота да задавам въпросите, които се нуждаеха от отговори.

Изстисках насила думите от себе си.

— Преди колко време те хванаха?

Хенан се намръщи в светлината на свещта.

— Не знам. Тук долу всичко изглежда като вечност и няма дни.

— Предположи.

— Два-три дена преди да дойдеш?

Чувството на премала се превърна в нещо по-свирепо, сякаш някаква гигантска ръка се опитваше да ме издърпа през пода на килията. Мислех, че е прекарал в затвора цялото време, откакто съм в Умбертиде.

— Но ти си толкова мършав…

— Живея от отпадъци и спя на улицата от… седмици. Снори не дойде по пътя. Поне не отначало. Хванали лодка надолу по реката…

— Селийн? — Хитрите копелдаци. Не вярваха, че ще си мълча за ключа, и знаеха, че Червената кралица ще ги подгони. Затова бяха направили каквото правят северняците. Бяха тръгнали по вода.

— Да, а после наели някакъв търговец да ги превози покрай брега с кораба си. Само че имали проблеми и им отнело дълго време. Слезли в някакво пристанище на флорентинския бряг и оттам вървели пеш до Умбертиде. Видях ги да влизат през Портите на ехото. Спях там наблизо, на един покрив.

— Значи си се срещнал с тях и…

— След няколко часа ни заловиха войниците.

— Войници ли?

— Ами, във всеки случай бяха мъже с униформа, с мечове.

— Какво бяхте направили?

— Нищо. Кара ни нае стая, отидохме в една кръчма и Снори ми взе нещо за ядене. Говореха как ще намерят Келем, като стигнат до мините му — Кара каза, че не били далеч. И тогава влязоха войниците. Снори повали няколко и се барикадирахме в стаята. Точно тогава Кара го убеди да ѝ позволи да скрие ключа. Снори каза… — Хенан се намръщи пак, като че ли се опитваше да си спомни точните думи. — „Скрий го при момчето. То се нуждае от нещо, което да им даде.“

— Мамка му. — Не беше хубаво. Хич не беше хубаво.

— Какво? Какво лошо има? — попита Хенан, все едно вече нямаше достатъчно лоши неща, за да проклинам всеки път, като си отворя устата.

— Щом са искали ключа, скоро ще дойдат тук.

Хенан ме засипа с въпроси, но както никога, не можех да измисля никаква правдоподобна лъжа, а истината беше прекалено грозна за споделяне. Когато си мислех, че Златната къща е държала Снори със седмици, без да дойде в затвора за длъжници, за да разпита другите си пленници, нещата ми се струваха по-малко спешни. Щом са чакали три седмици, имаше вероятност да изчакат още една и още една. Собствените ми въпроси кръжаха в черепа ми, преследвани от неудобни отговори. Защо ще залавят Снори, ако не заради ключа? Какво може да е по-опасно в град, осеян със заключени хранилища, от ключ, който отваря всичко? Защо Снори ще даде ключа на едно дете? Защото трябваше да е сигурен, че като дойдат да разпитват детето, Хенан ще има какво да им даде, а не да бъде измъчван за информация, с която не разполага. А най-големият въпрос беше колко дълго — колко дълго ще издържат северняците, след като банкерите престанат да питат любезно и извадят нажежените железа? Аз лично бих избълвал всяка тайна, която някога съм знаел, още преди да минат етапа на грубите думи. Те ги държаха от три дни. Ако задаваха въпроси по трудния начин, никой не би могъл да издържи много повече от това, дори и Снори.

Здравият разум ми казваше, че банката търси ключа и че след като прекършат Снори, ще дойдат в килията ми. Или пък, и тази мисъл само усили паниката ми, след като прекършат Тутугу, което щеше да отнеме много по-малко време. Без ключа никога нямаше да се измъкна от тази килия, освен като торба кокали през задната врата. Трябваше да се махнем оттук час по-скоро — всъщност веднага. Но докато не намерехме сянка на ключ, нямахме ключ, а без ключ нямаше какво друго да правим, освен да чакаме и да се тревожим.

Мина цял ден преди Раско да се върне — ден и безсънна нощ, в която всеки час пълзеше и аз се препотявах всяка минута. Не можех да си представя, че някой от северняците би издържал толкова дълго на разпит, и при всяко далечно подрънкване на метал бях сигурен, че някой идва за Хенан. Но накрая този, който дойде, беше нашият тъмничар, водещ подире си нов длъжник, прясно месце за килиите. Или по-скоро отдавнашна длъжница, чиито средства най-после се бяха стопили дотолкова, че да е готова за последния етап от схемата на изплащане. Всъщност вратата трябваше да бъде отключена близо ден по-рано, когато една торба кокали на име Артос Мантона умря кротко по средата на пода, прекалено слаб да допълзи до своето ъгълче. Ние завикахме през решетките, но дори да ни бе чул, Раско не показа никакво желание да махне трупа, вероятно си мислеше, че рано или късно ще дойде някой нов и тогава ще убие с един куршум два заека.

Ако се съдеше по вида на някои от изпитите лица в светлината на трепкащата свещ, Артос можеше да не е единственият ми съкилийник, който щеше да бъде завлечен при прасетата, когато Раско благоволеше да отключи. Състоянието на един от „биячите“, на които бях платил с ябълки, за да ни пазят от гладните маси, човек с невероятното име Артемис Канони, се беше влошило въпреки подобрението в диетата му, внесено от моето пристигане. Никога не бях виждал човек да линее толкова бързо. Той сякаш се беше свил около някаква скрита болка и се смаляваше от час на час. Друг тип беше развил влажна кашлица — не влажна в обичайния смисъл на пръскане на слюнка, а в смисъл на грубо хъхрене в дробовете и нездраво гъргорене, което се чуваше при напъните в гърдите му. Стоях далеч от него.

— Назад, неплатежоспособни червеи! — Ревът на Раско винаги ме караше да трепна и всеки път омразата ми към него се усилваше малко. Длъжниците отстъпиха от решетките, когато палката на тъмничаря задрънча по тях, а истинските червеи си останаха където бяха, дъвчейки останките от очите на Артос Мантона с мънички устици. — Назад!

Двамата с Хенан продължихме да седим край нашата свещ, последната от поредица свещи, вече смалила се до няколко сантиметра. Бяхме се настанили толкова близо до решетките, колкото смятахме, че ще ни търпят.

Зад Раско стоеше жена на средна възраст в сиви дрипи, която се взираше с ужас в нас. Беше по-скоро изпита, отколкото измършавяла, и озовеше ли се сред другите затворници, щеше да изглежда почти здрава.

— Преместете онзи длъжник до вратата. — Раско кимна към останките на Артос. — Ти там, стой наблизо, за да го изтърколиш през нея. — Преброи ключовете си и се приближи към вратата с парчето желязо, най-подходящо за отварянето ѝ. В другата си ръка държеше фенера, който хвърляше множество люшкащи се сенки, ивиците на решетките играеха по пода. Отворих длан, за да разкрия малката руна в нея — усещах я по-студена, отколкото би трябвало, а също и по-тежка.

— Хайде, по дяволите — промърморих отчаяно, докато гонех сенките, мъчейки се да ги уловя в ръка. Нямаше нито една скапана сянка, която да прилича на ключ, само произволни размазани петна и поклащащите се сенки на решетките.

— Какво имаш там, твоя милост? — Раско помогна на жената да влезе с любезен тласък в гърба. — Нещо за търгуване ли? — Старият окаяник, избран да премести Артос, се мъчеше да го изтърколи през отвора. Разнеслата се миризма на гнилоч го накара да повърне върху тялото, докато го търкаляше. — Нещо хубаво?

Станах и протегнах ръка към него. Движението се получи прекалено бързо и вечно подозрителният Раско затръшна вратата и врътна ключа в ключалката. Само няколко секунди по-рано мъртвите крака на Артос щяха да попречат на затварянето, но старецът ги беше избутал навън точно навреме. Какво бих направил в такъв случай, не съм сигурен. Определено не ме блазнеше мисълта да изпробвам здравината на черепа си срещу палката на Раско. Той, изглежда, притежаваше мудната сила, характерна за мъжете с ръце като бутове. Не показна мускулеста сила, просто от онази, която убива.

— Леко, императоре! Без резки движения. Без резки движения! — Той примижа срещу дланта ми, докато отдръпваше ключа. — Не ми изглежда кой знае какво.

— Погледни по-хубаво! — Пристъпих напред, а той отстъпи назад с поклащащ се фенер, насочил ключа към мен, сякаш за да отбие някаква атака. Обаче се бях престарал, бях го изнервил, бях позволил нуждата ми да проличи.

— Вземи се кротни, императоре, по-полека. Не оставяй това място да ти влезе под кожата. Малко пости ще те успокоят. — Той се извърна, като явно не смяташе да приема днес поръчки за храна.

Ударих безсилно по решетките. Това не помогна. Останех ли тук още една нощ, щях да заспя и да издрънкам всичките си тайни на Сагеус.

— Чакай! — прозвуча тънкият гласец на Хенан. — Сребърна крона. Сребърна крона на Червения предел! — Ръгна ме силно в ребрата. Раско се завъртя със забележителна грация, сякаш правеше пирует на пета.

— Сребро ли? Не мисля. Бих надушил сребро. — И се почука по носа.

Хенан ме ръгна пак и аз с голяма неохота изрових от дълбините на джоба си един от трите сребърника, не обещаната крона, а сребърен флорин от монетния двор на Централната банка. Алчно ахване се разнесе от всички страни.

— Млъквайте! — Раско удари по решетките и се намръщи към затворниците, преди да върне погледа си върху флорина. — Сребро, значи? — Странна алчност пропълзя по лицето му, сякаш монетата беше пудинг, който се готвеше да излапа. — И какво ще искате, ваша милост? Месо? Някоя хубава голяма мръвка? Телешко? И кана сос с него?

— Само дръж фенера си ето така. — Хенан имитира движението. — И ключа за вратата ето така. — Протегна едната си ръка пред другата. — И остави сянката да падне върху дланта на Джалан.

Раско се намръщи, но още докато обмисляше възраженията си, ръцете му сами се раздвижиха да се подчинят.

— Вещерство, а? Някакъв твой езически номер, а, момче? — Откачи връзката ключове от колана си и извади най-големия.

— Той казва, че щяло да ни донесе късмет. — Свих рамене, включвайки се в играта. — А проклет да съм, ако вече не ми дойде до гуша от това място, така че малко късмет ще ми е от полза. Ключът е символ на свободата.

— Да не би сега да следвате северните богове, ваша милост? — Раско зачопли разсеяно носа си с ръката, в която държеше ключа. — Не ми се вижда много християнско.

— Просто рискувам, Раско, просто рискувам. Молих се усърдно на Ису и Отеца, откакто съм тук, и това не ми донесе никаква полза. Пък съм син на кардинал! Та си помислих да разширя малко залозите.

И просто ей така Раско протегна ключа с фенера зад него, достатъчно близо и неподвижно, та сянката да падне върху пода.

Както беше предположил Хенан, всичко се продава срещу правилната цена, а не са много сенките, които биха ти донесли сребърен флорин.

Протегнах руната, лежаща в средата на дланта ми, улових сянката във въздуха и сключих ръка около нея. В един миг пръстите ми се затваряха над празно пространство, а в следващия държаха ключа на Локи — студен, тежък и плътен като лъжа.

В същия миг хвърлих флорина през решетките и сто чифта очи проследиха звънтящия му полет. Раско се втурна след него и изпусна ключа на пода — извън обсега ни, но това не попречи на десетина от моите съкилийници да протегнат ръце към него.

Раско догони монетата и я настъпи, за да я спре.

— Виж, това не беше хубаво, длъжнико. — Той наричаше онези, които са най-близо до умирачка, длъжници, сякаш това извиняваше всичко, което им се случва. — Не е хубаво да караш човек да гони монета все едно е уличен просяк. Дори да става дума за сребърник. — Изправи се, захапа монетата и се приближи пак към нас, стиснал флорина в месестия си юмрук. Нададе лаещ смях към ръцете, които се отдръпнаха зад решетките. — Само ключ не стига, за да се измъкнете от Централния затвор. Бих могъл да отворя всичките тия осем врати и никой от вас, червеи, няма да измине и половината път навън. Ще ви трябват всички тези тук. — Потупа връзката ключове на кръста си и те задрънчаха. — И син на меча, който да ви преведе покрай стражите. Поне десет стражи стоят между вас и свободата. — Той се намръщи, замислен върху аритметиката си. — Или поне шест-седем.

После сведе очи към монетата в ръката си и лицето му почти грейна от нейното сияние.

— Лесни пари. — Засмя се и се тупна по шкембето. Сенките се разлюляха. — Ще се върна за тоя длъжник. — Побутна с крак трупа на Артос. — Сега харчене ме чака. — И си тръгна, като си подсвиркваше своята песен за прохладни ветрове и открити поля.

Пламъкът на свещта пращеше по фитила. Аз седях сред своето островче от светлина с ключа на Локи в ръка и заобиколен отвсякъде от гъсти сенки, в които отчаяни хора мърмореха за сребърни монети.