Играта на Джералд

9

Гаденето й премина бавно, но все пак премина, Джеси лежеше по гръб със здраво стиснати клепачи и вече започваше наистина да усеща болезненото туптене в раменете си, което прииждаше на бавни спазматични вълни и тя имаше поразителното усещане, че това е само началото.

„Искам да заспя — рече тя наум. Това отново бе детинският глас. Сега звучеше шокиран и изплашен. Не го интересуваше логиката, нямаше търпение за «може» и «не може». — Почти бях заспала, когато дойде лошото куче, и сега искам само това — да заспя.“

Тя му съчувствуваше с цялото си сърце. Проблемът бе там, че всъщност вече не й се спеше. Току-що бе видяла как едно куче си откъсва мръвка от мъжа й, така че хич не й се спеше.

Но затова пък й се пиеше вода.

Отвори очи и първото нещо, което видя, беше Джералд, легнал в собственото си отражение върху лъснатия под на спалнята като някакъв уродлив човешки атол. Очите му все още бяха отворени и вперени яростно в тавана, но очилата му сега висяха накриво, като едната им дръжка влизаше в ухото, вместо да минава над него. Главата му бе толкова силно накривена, че пълната лява буза почти опираше в рамото. Между дясното му рамо и десния му лакът нямаше нищо друго освен тъмночервена усмивка с назъбени бели краища.

— Мили Боже — промълви Джеси и бързо извърна поглед към западния прозорец. Златистата светлина — вече почти залезна — заслепи очите й, тъй че тя отново ги затвори, наблюдавайки приливите и отливите на червеното и черното зад спуснатите си клепачи, в които сърцето й блъскаше мембрани от кръв.

След няколко такива мига забеляза, че зад клепачите й се повтарят отново и отново едни и същи стрелкащи се фигури. Сякаш гледаше амеба под микроскоп, амеба върху предметно стъкло, което е било мацнато с червена боя. Откри, че повторението на този образ е едновременно интересно и успокояващо за нея. Предполагаше, че не е необходимо човек да е гений, та при определени обстоятелства да разбере привлекателността на подобни прости и повтарящи се фигури.

Когато всички нормални форми и модели в нечий живот се разпаднат — и то с такава шокираща внезапност, — човек трябва да намери нещо, за което да се захване, нещо едновременно нормално и предсказуемо. Ако единственото нещо, което си успял да откриеш, е организираният кръвен вихър в тънките пластове кожа между очните ти ябълки и последната слънчева светлина на един октомврийски ден, ти просто се хващаш за него и казваш: благодаря много. Защото ако не можеш да намериш нещичко, за което да се хванеш, нещо, в което има поне мъничко разум, чуждоземните елементи на новия световен ред като нищо могат направо да те подлудят.

Такива елементи като например звуците, които сега идваха от антрето. Звуци на едно мръсно, прегладняло бездомно куче, което яде част от мъжа, с когото за първи път си отишла на Бергманов филм, който те е завел в увеселителния парк на Олд Орчард Бийч, примамил те е на онзи огромен викингски кораб, който се люлее напред-назад във въздуха като махало, а после се е смял до сълзи, когато си му казала, че искаш да идеш пак. Мъжът, който веднъж се люби с теб във ваната, докато ти буквално не заиищя от удоволствие. Мъжът, който сега потъва в кучешкото гърло под формата на залци и мръвки.

Такива ми ти чуждоземни елементи.

— Странно време, мила мамо — промълви тя. — Наистина странно. — Гласът й се бе превърнал в пресъхнал болезнен грак. Помисли си, че ще е добре просто да млъкне и да го остави да си почине, но когато в спалнята настъпваше тишина, тя чуваше паниката, която все още бе тук, все още пълзеше наоколо върху грамадните си меки лапи и дебнеше за някаква пролука, чакаше я да отслаби отбраната си. Освен това истинска тишина нямаше. Оня с дърворезачката бе приключил за днес. но гмурецът все още надаваше писъците си от време на време, а с приближаването на нощта вятърът се усилваше и сега хлопаше вратата по-силно — и по-често — от всякога.

Разбира се, и звукът, който издаваше кучето, докато се угощаваше със съпруга й. Когато Джералд се бе наредил да вземе и плати техните комбинирани сандвичи от „Амато“, Джеси бе влязла в съседния магазин „Мишо“. Тяхната риба бе винаги добра — толкова прясна, че аха да отплува, както би казала баба й. Купи малко чудесно филе от писия с намерението да го изпече, ако решат да останат за през нощта. Писията бе добро хрумване, защото Джералд, който би живял само на говеждо печено и пържено пиле, ако зависеше от него (като от време на време би поръчал задушени гъби от съображения за питателност), всъщност твърдеше, че обича писия. Тя я купи, без дори за миг да й мине през ума, че той ще бъде изяден, преди сам да успее да се наяде.

— Тука е джунглата, сладуранке — рече Джеси с пресъхналия си грачещ глас и осъзна, че сега не просто мисли с гласа на Рут Ниъри, сега вече звучи като Рут, която в колежанските години би живяла само на „Дюърс“ и „Марлборо“, ако зависеше от нея.

В този миг твърдият безпардонен глас проговори отново, сякаш Джеси бе потъркала някаква вълшебна лампа. „Помниш ли онази песен на Ник Лоу, която миналата зима чу веднъж по радиото на връщане от курса по грънчарство? Онази, дето те разсмя?“

Помнеше я. Не й се искаше, но я помнеше. Ставаше въпрос за едно парче на Ник Лоу, което май носеше такова заглавие: „Преди години бе звезда (На кучето мезето е сега)“, цинично забавен поп-размисъл за самотата, с нелепо контрастиращ слънчев ритъм. Да, Рут бе права, че миналата зима песента беше страшно забавна, но сега вече не чак толкова.

— Престани, Рут — изграчи тя. — Ако смяташ да пребиваваш гратис в главата ми, поне имай приличието да престанеш да ме дразниш.

„Да те дразня? Господи, маие, аз не те дразня, аз се опитвам да те събудя!“

— Аз съм си будна! — сприхаво отвърна тя. Гмурецът от езерото отново изкряска, сякаш за да я подкрепи. — Благодарение на теб, донякъде.

„Не, не си будна. Не си била истински будна доста дълго време. Когато се случи нещо лошо, Джес, знаеш ли какво правиш ти? Казваш си: «О, в това няма нищо тревожно, това е просто лош сън. От време на време сънувам лоши сънища, но те не са кой знае какво и щом отново се обърна по гръб, всичко ще се оправи.» Ето какво правиш, окаяна глупачке. Точно това правиш.“

Джеси понечи да отговори — на такива зловредни измислици трябва да се отговаря, независимо дали си с пресъхнали устни и възпалено гърло, или не, — но Благоверната съпруга Бърлингейм бе издигнала крепостните валове още преди тя да успее дори да организира мислите си.

„Как можеш да говориш такива ужасни неща? Ти си отвратителна! Махай се!“

Безпардонният глас на Рут отново излая циничния си смях и Джеси си помисли колко е притеснително — колко ужасно притеснително е — да чуваш как част от ума ти се смее с мнимия глас на стара позната, която от сума ти време вече е Бог знае къде.

„Да се махна? Това би ти харесало, нали? Маце-писе, мече-клече, татковото момиченце. Всеки път, когато истината идва твърде наблизо, всеки път, когато започваш да подозираш, че сънят може би не е само сън, ти бягаш.“

„Глупости.“

„Така ли? Тогава какво стана с Нора Калигън?“

За миг тези думи шокираха гласа на Благата — и дори нейния собствен глас, който обикновено говореше наяве и в ума й като „аз“ — и те замлъкнаха, но в това мълчание се появи една странна и позната картина: застанали в кръг хора — предимно жени, — които се смеят и сочат с пръсти към средата на кръга, където стои момиче с тумруци около китките и врата. Не се виждаше ясно, защото бе много тъмно — трябваше да е все още посред бял ден, но въпреки това цареше мрак, — но лицето й би било скрито дори в ясен слънчев ден. Косите й висяха над него като було на каеща се, макар че бе трудно да се повярва как може да е направила нещо чак толкова ужасно — очевидно беше на не повече от дванадесетина години. За каквото и да я наказваха, във всеки случай не бе затова, че е наранила съпруга си. Точно тази Евина дъщеря камо ли пък да има съпруг. „Не, това не е вярно — проговори ненадейно един глас от по-дълбоките регистри на съзнанието й. Този глас бе едновременно мелодичен и заплашително мощен, като китов зов. — При нея циклите започнаха, когато бе още на десет и половина. Може би оттам дойде проблемът. Може би той е подушил кръв, точно както онова куче в антрето. Може би тази миризма го е влудила.“

— Млък! — извика Джеси. Изведнъж самата тя се почувствува влудена. — Млъкни, говорим за съвсем друго нещо!

„А като стана дума за миризми, каква беше онази? — попита Рут. Сега гласът й бе дрезгав и нетърпелив… гласът на изследовател, натъкнал се най-накрая на рудна жилка, която отдавна е предусещал, но не е успявал да открие. — Онзи минерален дъх, който напомня на сол и стари монети…“

— Казах вече, говорим за съвсем друго нещо!

Тя лежеше върху креватната покривка, забравила за своето пленничество и за смъртта на мъжа си — поне временно — пред лицето на тази нова заплаха. Чувствуваше как Рут — или някаква отделна част от самата нея, която говореше с гласа на Рут — обмисля дали да продължи с тази тема. Когато реши да я изостави (поне в прекия смисъл), Джеси и Благоверната съпруга едновременно въздъхнаха с облекчение.

„Добре, нека тогава поговорим за Нора — рече Рут. — Нора, твоята терапевтка? Нора, твоята съветничка? Тази, при която започна да ходиш, когато спря да рисуваш, защото някои от картините ти те изплашиха? А случайно или не, това беше по същото време, когато сексуалният интерес на Джералд към теб сякаш започна да се изпарява и ти взе да му душиш яките за миризми на парфюм. Помниш Нора, нали?“

„Нора Калигън беше любопитна кучка“ — озъби се Благоверната.

— Не — промърмори Джеси. — Беше добронамерена, не се съмнявам ни най-малко в това, просто все й се искаше да стигне малко по-далеч, отколкото трябва. Да разпитва малко повече, отколкото трябва.

„Ти каза, че много ти харесвала. Не каза ли така?“

— Искам да спра да мисля — рече Джеси. Гласът й бе треперлив и неуверен. — Особено ми се иска да престана да чувам гласове и да им отговарям. Това е лудост.

„Е, все пак по-добре слушай — мрачно каза Рут, — защото от това не можеш да избягаш така, както избяга от Нора… както избяга и от мен, между другото.“

— Никога не съм бягала от теб, Рут! — Шокирана и не особено убедителна реакция. Точно това бе направила, разбира се. Просто си опакова багажа и се изнесе от евтиния, но весел пансионен апартамент, в който живееха с Рут. Не го направи, защото Рут започна да задава твърде много от онези въпроси — за Джесиното детство, за езерото Дарк Скор и за това какво най-вероятно се е случило там през лятото веднага след като бяха започнали менструациите й. Не, само един лош приятел би се изнесъл по такива причини. Джеси не се изнесе зашото Рут започна да задава въпроси, а защото не престана, когато Джеси я помоли. Което според нея показваше, че Рут е лоша приятелка. Рут бе видяла линията, очертана от Джеси в прахта… и след това умишлено я бе престъпила. Както след години бе сторила и Нора Калигън.

Освен това идеята да избяга звучеше доста абсурдно при тези обстоятелства, нали? В края на краищата тя бе прикована към леглото с белезници.

„Не подценявай моята интелигентност, сладуранке — рече Рут. — Умът ти не е прикован с белезници, това го знаем и двете. Все още можеш да избягаш, ако искаш, но ти препоръчвам — горещо ти препоръчвам — да не го правиш, защото аз съм единственият ти шанс. Ако просто си лежиш и си въобразяваш, че това е лош сън, който ти се е явил, защото спиш на лявата си страна, така ще си умреш в белезниците. Това ли искаш? Такава ли е наградата ти, загдето прекара в белезници целия си живот, откакто…“

— Няма да мисля за това! — изкрещя Джеси на празната стая.

За момент Рут замлъкна, но Джеси едва бе започнала да се надява, че тя е изчезнала, когато се появи отново… и отново и се нахвърли, започна да я дъвче както териер дъвче парцал. „Хайде, Джес, сигурно ще предпочетеш да повярваш, че си се побъркала, отколкото да ровиш в тази стара гробница, но всъщност не си се побъркала. Аз съм ти, Благоверната е ти… всъщност всички ние сме ти. Аз много добре зная какво се случи на езерото Дарк Скор в онзи ден, когато другите от семейството заминаха, но това, което наистина съм любопитна да разбера, няма кой знае колко общо със събитията сами по себе си. Ето за какво наистина съм любопитна: има ли в тебе някоя част — непозната за мен, — която желае по това време утре да дели с Джералд място в търбуха на кучето? Питам само защото на мен това не ми прилича на вярност, прилича ми на лудост.“

По бузите й отново се стичаха сълзи, но тя не знаеше дали плаче поради мисълта — най-накрая изказана, че наистина може да умре тук, или защото за първи път поне от четири години насам се доближаваше до спомена за онази друга вила на езерото Дарк Скор и за нещата, които се случиха там, когато слънцето изчезна.

Веднъж за малко да издаде тази тайна на една сбирка за групова женска терапия… Беше в началото на седемдесетте и, разбира се, идеята да се посещават тези сбирки принадлежеше на съквартирантката й, но Джеси се съгласи с охота, поне в началото. Струваше й се, че е съвсем безобидно, просто още една сцена от смайващия, любителски пъстър карнавал, развихрен, така да се каже, в задния двор на колежанския живот. За нея тези първи две години в колежа — особено с човек като Рут Ниъри, който да те превежда през игрите, въртележките и представленията — бяха в по-голямата си част нещо чудесно, време, в което безстрашието е сякаш нещо обикновено, а успехът — неизбежност. Беше времето, когато никоя стая не изглеждаше завършена без плакат на Питър Макс и ако човек се умореше от „Бийтълс“ — не че някой се уморяваше, можеше да ги смени с малко „Хот Тюна“ или „МС 5“. Всичко тогава беше прекалено ярко, за да бъде истинско, приличаше на виденията, които човек получава при висока температура, но недотам висока, че да представлява опасност за живота. Всъщност тези първи две години бяха страхотен купон.

Купонът завърши с първата сбирка на груповата терапия. Там Джеси откри един отвратителен сив свят, който сякаш едновременно вещаеше бъдещата зрелост, която я очакваше през седемдесетте и шептеше в ухото й мрачни детски тайни, погребани живи през шестдесетте… но не притихнали спокойно там. В дневната на къщурката, долепена до Нюуъртската смесена църква, имаше двадесетина жени. Някои се бяха наместили на канапето, други надничаха изпод сенките, хвърляни от облегалките на огромните издънени фотьойли, а повечето седяха по турски на пода в нещо като кръг — двадесет жени на възраст от осемнадесет до към четиридесет години. В началото на сеанса се хванаха за ръце и помълчаха заедно една минута. Когато това свърши, върху Джеси се посипаха ужасяващи истории за изнасилвания, кръвосмешения и физически тормоз. И до сто години да доживееше, пак нямаше да забрави едно спокойно и красиво русо момиче, което вдигна пуловера си, за да покаже старите белези от цигарени изгаряния отдолу на гърдите си.

Тогава карнавалът за Джеси Мъхаут свърши. Свърши ли? Не, не беше така. По-скоро тя сякаш успя да хвърли един поглед отвъд карнавала, позволиха й да види сивите и празни есенни поля, които бяха истинската действителност: само празни цигарени кутии, използувани презервативи и няколко евтини счупени награди, заплетени сред избуялата трева, чакащи вятърът да ги отнесе или зимните снегове да ги затрупат. Видя този мълчалив, глупав, безплоден свят, стаен зад тънкия пласт от кърпено платно — единственото нещо, което го разделяше от пъстроцветната суматоха на главната улица, от бъбрежа на амбулантните търговци и от мъждивия блясък на въртележките. Той я ужаси. Мисълта, че пред нея е само това, само това и нищо друго, бе отвратителна; мисълта, че същото лежи и зад нея, зле прикрито зад закърпеното натруфено платно на собствените й подправени спомени, бе нетърпима.

След като им показа гърдите си, красивото русо момиче смъкна надолу пуловера и обясни, че не може да сподели с майка си и баща си какво са й сторили приятелите на брат й по време на уикенда, когато двамата възрастни заминали за Монреал, защото това сигурно би означавало да излязат наяве и нещата, които сам брат й често е правил с нея през последната година, а те никога не биха повярвали на подобно нещо.

Гласът на русото момиче бе също толкова спокоен, колкото и лицето му, звучеше със съвършено нормален тон. Когато свърши, последва втрещена пауза — миг, в който Джеси усети как нещо в нея се отскубва и чу сто призрачни вътрешни гласа да пищят в смесица от надежда и ужас, — а после проговори Рут.

— Защо не биха ти повярвали? — попита настойчиво тя. — Господи, Лив… — изгорили са те със запалени цигари! Мисълта ми е, че имаш белезите като доказателство! Защо да не ти повярват? Не те ли обичаха?

„Да — помисли си Джеси. — Да, обичаха я, но…“

— Да — каза русото момиче. — Обичаха ме. Все още ме обичат. Но брат ми Бари го обожават.

Джеси си спомни как, седнала до Рут и подпряла с длан челото си, бе прошепнала: „Освен това, ако разбереше подобно нещо, майка ми щеше да умре.“

А после разбра, че ако не се махне оттам, ще се пръсне. Затова стана от стола си, при това толкова рязко, че едва не събори тежкото му грозно туловище. Излетя от стаята, като съзнаваше, че всички я гледат, но не й пукаше. Нямаше значение какво мислят те. Имаше значение само това, че слънцето бе изчезнало, самото и единствено слънце, и ако тя разкажеше, нямаше да повярват на историята й само при условие, че Бог е добър. Ако Бог бе в лошо настроение, щяха да й повярват… и дори това да не убиеше майка й, то щеше да пръсне семейството както пръчка динамит пръсва гнила тиква.

Тъй че тя избяга от стаята, претича през кухнята и щеше да изскочи навън през задната врата, но тя бе заключена. Рут я гонеше и викаше: „Спри, Джеси, спри!“ Тя спря, но само заради проклетата заключена врата. Долепи лице до студеното тъмно стъкло и наистина си помисли — да, за миг си помисли — да го разбие с глава и да си пререже гърлото, за да заличи това ужасно сиво видение на предстоящото бъдеше и преживяното минало, но накрая просто се обърна, смъкна се на пода, скри голите си крака под подгъва на късата пола, с която бе облечена, и затворила очи, положи чело върху свитите си колене. Рут седна на пода до нея, прегърна я, залюля я напред-назад и взе да я успокоява, като я галеше по косата и я насърчаваше да го изхвърли, да се отърве, да го изплюе, да го излее.

Легнала тук, в къщата край езерото Кашуакамак, сега тя се питаше какво ли е станало с онова неплачещо, загадъчно спокойно русо момиче, което им бе разказало за брат си Бари и неговите приятели — младежи, според които жената очевидно е била просто защитна система на путката, а жигосването — напълно справедливо наказание за една девойка, която кажи-речи, охотно се чука с брат си, но не и с неговите добри приятелчета. И по-точно, Джеси се чудеше какво бе казала на Рут, докато седяха прегърнати на пода, облегнали гърбове на заключената кухненска врата. Единственото нещо, което си спомняше със сигурност, бе нещо от този род: „Той не ме е горил, той не ме е горил, той въобще не ми причини болка.“ Но сигурно бе имало и нещо друго, защото въпросите, които Рут така и не престана да задава, водеха все в една и съща посока — към езерото Дарк Скор и към деня, в който слънцето бе изчезнало.

В крайна сметка тя предпочете да се махне от Рут, вместо да каже… точно както предпочете да се махне от Нора Калигън, вместо да каже. Побягна колкото й крака държат — Джеси Мъхаут Бърлингейм, позната също като Смайващата курабийка, последното чудо на една мъглява епоха, оцелялата от деня, в който слънцето изчезна, днес прикована към леглото и вече неспособна на бягство.

— Помогни ми — изрече тя в празната стая. Сега, когато си спомни русото момиче със загадъчно спокойното лице и глас и с нанизите от стари кръгли белези върху иначе прекрасните си гърди, Джеси не можеше да го прогони от ума си. Не можеше да прогони и убеждението си, че това не бе спокойствие, ни най-малко, а някакво фундаментално откъсване от ужасното нещо, което му се е случило. По някакъв начин лицето на русото момиче се превърна в нейното собствено лице и когато проговори, тя го направи с треперещия смирен глас на атеист, на когото са отнели и последното освен възможността за една последна отчаяна молитва, на която да заложи всичко: — Моля, помогни ми.

Не й отвърна Бог, а онази част от нея, която явно можеше да говори само под маската на Рут Ниъри. Гласът сега бе изпълнен с нежност… но не и с много надежда. „Ще се опитам, но трябва да ми съдействуваш. Зная, че си готова да вършиш болезнени неща, но може да се наложи и да мислиш болезнени неща. Готова ли си за това?“

— Не става въпрос за мислене — рече пресекливо Джеси и си помисли: „Ето значи как звучи на глас Благоверната съпруга Бърлингейм.“ — Става въпрос за… ами… за спасяване.

„И може би ще трябва да й запушиш устата — рече Рут. — Тя е равностойна част от теб, Джеси — от нас, — и не е никак лош човек, но твърде дълго време е била оставена сама да води представлението, а в ситуация като тази нейният подход към нещата не е от най-добрите. Искаш ли да спориш по този въпрос?“

Джеси не искаше да спори нито по този, нито по който и да е въпрос. С наближаването на залеза светлината, която падаше от западния прозорец, ставаше все по-гореща и по-червена. Вятърът се втурна и изпрати ромолящи листа по откритата веранда край езерото, която сега бе пуста — всички мебели оттам бяха струпани в дневната. Боровете стенеха, задната врата хлопаше, кучето спря за момент, после отново поде убийственото си мляскане, дране и дъвчене.

— Толкова съм жадна — каза печално тя.

„Добре тогава — оттук трябва да започнем.“

Тя извъртя глава на другата страна, докато накрая усети последната слънчева топлина отляво на врата си и върху влажната, залепнала за бузата й коса. Едва тогава отново отвори очи. Озова се, вперила поглед право в Джералдовата чаша с вода, и гърлото й незабавно нададе прегорял, повелителен вик.

„Нека започнем тази фаза от операцията, като най-напред забравим за кучето — каза Рут. — Кучето просто прави това, което му е необходимо, за да оцелее, и ти трябва да правиш същото.“

— Не зная дали мога да го забравя — рече Джеси.

„Мисля, че можеш, маце — наистина така мисля. Щом можеш да сметеш под килима случилото се в деня, когато слънцето изчезна, явно можеш да сметеш под килима каквото си щеш.“

За миг тя почти си спомни всичко и разбра, че може да си спомни всичко, ако наистина го желае. Тайната на оня ден така и не бе успяла да потъне напълно в подсъзнанието й, както ставаше с подобни тайни в блудкавите телевизионни сериали и киномелодрами; в най-добрия случай бе погребана в плитък гроб. Имаше някаква частична амнезия, но от напълно съзнателен тип. Ако пожелаеше да си спомни станалото в деня, когато слънцето изчезна, вероятно би могла.

И сякаш подканена от тази мисъл, в ума й внезапно изникна една покъртително ясна картина: парче стъкло, захванато между щипците, на маша. Ръка в платнена кухненска ръкавица го обръща от двете му страни над дима на малък огън на открито.

Джеси се скова върху леглото и прогони насила този образ.

„Дай да се разберем за едно нещо — помисли си тя. Предполагаше, че говори на гласа на Рут, но не бе съвсем сигурна; вече в нищо не бе истински сигурна. — Не искам да си спомням. Ясно? Събитията от този ден нямат нищо общо със събитията днес. Това са ябълки и портокали. Не е много трудно да се схване връзката — две езера, две летни къщи, два случая на

(тайни мълчание болка вреда)

сексуални волности; но споменът за това, което се случи през шестдесет и трета, не може да ми помогне с нищо — може само да влоши още повече окаяното ми състояние. Тъй че хайде просто да оставим цялата тази работа, а? Да забравим за Дарк Скор.“

— Какво ще кажеш, Рут? — попита тя с нисък глас, като извърна поглед към пъстроцветната пеперуда в другия край на стаята. Само за един миг изплува друг образ — малко момиченце, нечия сладка малка Тиквичка, която усеща сладка миризма на лосион за след бръснене и гледа нагоре към небето през парче опушено стъкло. После и този образ милостиво отлетя.

Остана още няколко мига загледана в пеперудата — искаше да се увери, че тези стари спомени са отлетели безвъзвратно, — после върна поглед към Джералдовата чаша с вода. Като по чудо на повърхността й все още плаваха няколко парченца лед, макар че тъмнеещата стая пазеше топлината на следобедното слънце и щеше да я съхранява още известно време.

Джеси остави погледа й да се спусне надолу по чашата, да прегърне хладните потни мехурчета по стените й. Не виждаше подложката отдолу — рафтът я отрязваше от погледа й, — но не бе нужно да я вижда, за да си представи тъмния растящ кръг влага, образуван върху нея от тези хладни кондензирани капки, които продължаваха да се спускат надолу по стените на чашата и да се събират в локвичка около дъното й.

Езикът на Джеси се подаде навън и обърса горната й устна без много да я навлажни.

„Искам да пия! — писна уплашеният заповеден глас на детето — на нечията сладка малка Тиквичка. — Искам да пия, и то точно…СЕГА!“

Ала тя не можеше да достигне чашата. Беше изправена пред идеалния пример за израза „толкова близо, пък така далеч“.

Рут: „Не се предавай толкова лесно, маце! Щом можа да улучиш проклетото куче с пепелника, сигурно можеш да вземеш и чашата. Сигурно можеш.“

Джеси отново протегна дясната си ръка, като я опъна толкова силно, колкото позволяваше туптящото й рамо, но пак не й достигнаха поне пет-шест сантиметра. Тя преглътна и изкриви лице, защото гърлото й се сгърчи и застърга като шкурка.

— Видя ли? — попита тя. — Сега щастлива ли си?

Рут не отговори, но отговори Благоверната. Обади се меко, почти извинително.

„Тя рече да я вземеш, не да я достигнеш. Това… това може би не е едно и също.“ Благата се засмя смутено, сякаш казваше: „Коя съм аз, та да си пъхам носа?“ И Джеси отново за миг си помисли колко невъзможно странно е да чувствуваш как една част от теб се смее така, сякаш наистина е съвсем отделно същество.

„Ако си имах още няколко гласа — помисли си тя, — можехме тук да си спретнем страхотен турнир по бридж.“

Задържа погледа си върху чашата още малко, после отново отпусна тяло на възглавниците, така че да може да изучи долната страна на рафта. Видя, че не е прикрепен към стената. Лежеше върху четири стоманени Г-образни скоби. Към тях също не беше прикрепен — знаеше го. Спомни си как веднъж Джералд говореше по телефона и разсеяно понечи да се облегне на рафта. Тогава срещуположният му край политна нагоре като люлка и ако Джералд не бе дръпнал незабавно ръката си, щеше да катурне рафта като пул в тидлиуинк11.

Мисълта за телефона я разсея за малко, но само за малко. Той се намираше върху една ниска масичка пред източния прозорец, който откриваше гледката към алеята и мерцедеса, но все едно беше на друга планета, що се отнася до нейната полза от него в сегашната ситуация. Погледът й се върна към долната страна на рафта, като първо изучи самата дъска, а после огледа отново Г-образните скоби.

Когато Джералд се бе облегнал върху неговия край на рафта, нейният край се бе вдигнал. Ако тя успееше да натисне достатъчно своя край, за да повдигне неговия, чашата с водата…

— Може да се плъзне надолу — довърши тя с дрезгав, колеблив глас. — Може да се плъзне към моя край. — Разбира се, можеше също да продължи бодро покрай нея и да се разбие на пода, можеше да се блъсне в някаква невидима пречка и да се преобърне, преди да достигне до ръката й, но си струваше да се опита, нали така?

„Разбира се, сигурно си струва — помисли си Джеси. — Всъщност имах намерение да летя за Ню Йорк с моя хеликоптер — да ям във «Фор Сийзънс» и да танцувам цяла нощ в «Бърдланд», — но тъй като Джералд е мъртъв, това май ще бъде малко неприлично. И понеже всички хубави книги засега са извън обсега ми — също и всички лоши книги, ако бъдем точни, — сигурно мога да се пробвам поне за утешителната награда.“

Добре: как трябва да подходи към въпроса?

— Много внимателно — каза тя. — Ето как.

Повдигна се отново с помощта на белезниците и огледа чашата още веднъж. Този път прецени невъзможността да види повърхността на рафта като пречка. Знаеше много добре какво има откъм нейния край, но не беше така сигурна за Джералдовия и за ничията територия по средата. Това, разбира се, не беше изненадващо — кой, освен някой с феноменална памет, би могъл да изброи целия списък от предмети върху един спален рафт? На кого би му хрумнало, че подобни неща могат да се окажат от значение?

„Е, сега са от значение. Сега живея в свят, където всички гледни точки са променени.“

Да, наистина. В този свят едно бездомно куче можеше да бъде по-страшно от Фреди Крюгър12, телефонът бе в Зоната на здрача, а мечтаният пустинен оазис, целта на хиляди посивели чуждестранни легионери от стотици пустинни героически романи, представляваше чаша вода с няколко последни късчета лед, плуващи на повърхността й. В този нов световен ред спалният рафт се бе превърнал в корабен маршрут, не по-маловажен от Панамския канал, а една кримка Или евтин каубойски роман, поставен не където трябва, Можеше да се превърне във фатална бариера.

„Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?“ — запита се тя неспокойно, ала всъщност не преувеличаваше. В най-добрия случай можеше да се надява на някакъв незначителен шанс, но ако по пътя имаше боклуци — край. Някой мършав „Еркюл Поаро“ — или роман от поредицата „Междузвездни пътешествия“, които Джералд четеше, а после изхвърляше като хартиени носни кърпички — нямаше да се види зад ъгъла на рафта, но щеше да е предостатъчен, за да спре и преобърне чашата. Не, не преувеличаваше. Гледните точки към този свят наистина се бяха променили, при това достатъчно, че да й припомнят онзи научнофантастичен филм, в който героят започва да се смалява и продължава така, докато накрая заживява в кукленската къща на дъщеря си и започва да се бои от домашната котка. Тя трябваше да научи бързо новите правила… да ги научи и да заживее по тях.

„Не губи кураж, Джеси“ — прошепна гласът на Рут.

— Не се притеснявай — рече тя. — Ще опитам, наистина ще опитам. Но понякога е добре да знаеш с какво си имаш работа. Според мен това понякога има значение.

Извъртя дясната си китка колкото можа навън, после вдигна лакът. В тази поза приличаше на женска фигурка в ред от египетски йероглифи. Започна отново да шари с пръсти по рафта и да опипва за евентуални пречки в участъка, където се надяваше чашата да спре. Напипа парче доста плътна хартия и спря за миг пръстите си върху нея — мъчеше се да се досети какво може да бъде. Най-напред си помисли, че е лист от тефтерчето, което обикновено се губеше в неразборията по масичката за телефона, но тази хартия не беше толкова тънка. После погледът й случайно падна върху някакво списание — „Тайм“ или „Нюзуик“, които Джералд бе купил на идване. То лежеше обърнато на масичката до телефона. Спомни си, че Джералд го бе прелистил набързо, докато събуваше чорапите и разкопчаваше ризата си. Парчето хартия на рафта сигурно беше една от онези свръхдосадни абонаментни карти, с които винаги са наблъскани списанията по будките. Джералд често си запазваше подобни карти, за да ги използува по-късно като разделители за книгите си. Можеше да бъде и нещо друго, но Джеси реши, че при всички случаи това нямаше значение за плановете й. Листът не бе достатъчно дебел, за да спре или преобърне чашата. Горе нямаше нищо повече, поне в обсега на нейните изпънати, шаващи пръсти.

— Окей — каза тя. Сърцето й се бе разтупкало силно. Някакъв садистичен предавател-пират в ума й се опита да излъчи картина, в която чашата се катурва от рафта, но тя незабавно изключи този образ. — И не бързай, това е важното. Който бърза, бавно стига. Поне така казват.

Джеси задържа дясната си ръка там, където беше, макар че не можеше много добре да я извие навън, а и страхотно болеше, после вдигна лявата („Моята пепелникохвъргачка“ — помисли си тя с мрачна нотка на хумор) и сграбчи рафта на доста голямо разстояние отвъд последната държаща скоба откъм нейната страна на леглото.

„Започваме“ — рече си наум и започна да натиска силно надолу с лявата ръка. Нищо не се случи.

„Сигурно ръката ми е много близо до последната скоба и затова лостовият принцип не може да се задействува. Проблемът е в тази проклета верига. Не е достатъчно дълга, за да мога да достигна докъдето ми е нужно.“

Дори да бе вярно, това съждение не променяше факта, че при сегашното си положение лявата й ръка въобще не въздействуваше върху рафта. Трябваше да припълзи малко по-далеч с пръсти — ако можеше, разбира се — и да се надява, че ще бъде достатъчно. Забавна физика — проста, но убийствена. Най-ироничното беше, че когато си поискаше, можеше да се протегне под рафта и да го повдигне. Обаче имаше един малък проблем — така чашата щеше да се катурне в обратната посока, от Джералдовия край, та на пода. Ако човек разгледаше нещата по-отблизо, щеше да види, че ситуацията наистина имаше и забавна страна — приличаше на някой от „Най-смешните домашни видеоклипове на Америка“, изпратен от пъклото.

Изведнъж вятърът утихна и звуците от антрето зазвучаха много силно.

— Вкусен ли е, а, гадино такава? — изкрещя Джеси. Болка раздра гърлото й, но тя не млъкна: не можеше да млъкне. — Надявам се, че ти е вкусен, защото първото нещо, което ще направя, когато се измъкна от тези белезници, ще бъде да ти пръсна черепа!

„Поизхвърли се — помисли си тя. — Доста се поизхвърли за жена, която вече дори не помни дали старата пушка на Джералд — тази, дето преди това е била на баща му — стои тук, или е на тавана в портландската къща.“

Все пак получи удовлетворение от тишината, която последва за миг откъм сенките на света зад вратата на спалнята Сякаш кучето подлагаше тази заплаха на най-дълбоко и трезво обмисляне.

После мляскането и дъвченето започнаха отново.

Нещо предупредително бръмна в Джесината дясна китка, която заплашваше да се схване и я предупреждаваше, че ще е най-добре да се заеме с работата си веднага… ако имаше някаква работа, разбира се.

Тя се наклони наляво и протегна ръката си, доколкото позволяваше веригата. Отново започна да натиска рафта. Отначало не стана нищо. Тя задърпа още по-силно, почти затворила присвитите си очи и извила надолу ъгълчетата на устните си — лице на дете, което очаква доза горчиво лекарство. И точно преди да достигне максималния натиск, който можеха да окажат бодящите й мускули, почувствува в дъската едно миниатюрно отместване, една промяна в еднородната сила на гравитацията — толкова минимална, че я долови по-скоро интуитивно, отколкото чрез сетивата си.

„Самоизмамата, Джес — това е всичко, което си доловила. Само това и нищо друго.“

Не. Може да бе енергията на сетивата, освободена в стратосферата от ужаса, но не бе самоизмама.

Тя пусна рафта и просто полежа няколко минути, като си поемаше въздух на бавни дълги глътки и даваше възможност на мускулите си да отпочинат. Не искаше те да се свият или да изтръпнат в критичния момент, благодаря, и без това си имаше достатъчно проблеми. Когато реши, че вече се чувствува възможно най-подготвена, обхвана леко стълба на леглото с лявата си ръка и я плъзна нагоре-надолу, докато потта от нея се изтри и махагонът изскърца. После я протегна и отново сграбчи рафта. Време беше.

„Обаче трябва да внимавам. Рафтът се помръдна, не ще и дума, и още ще се помръдне, но всичката ми сила ще отиде да раздвижа тази чаша… ако въобще успея, разбира се. А когато човек стигне почти до предела на силите си, контролът започва да му убягва.“

Това беше вярно, но не беше гвоздеят на програмата. Ето какъв беше гвоздеят: тя нямаше усещане за връхната точка, до която рафтът може да се вдигне, преди да се преобърне, абсолютно никакво усещане.

Спомни как някога се бе люляла със сестра си Мади върху дървените люлки-климушки на игралната площадка зад Фалмътското начално училище — едно лято се бяха върнали по-рано от езерото и имаше чувството, че целия този август с Мади бяха хвърчали нагоре-надолу върху олющените люлеещи се дъски — и как те двете бяха успявали да балансират безупречно винаги когато го пожелаваха. Единственото, което трябваше да се направи, бе малко по-тежката Мади да се премести с едно дупе напред към средата. Дългите горещи следобеди на упражнения, по време на които си пееха песни от игрите и се люлееха нагоре-надолу, ги бяха научили да намират почти с научна точност връхната точка на всяка климушка; тези пет-шест изкорубени зелени дъски, наредени в редица върху скърцащата нагорещена стойка, им изглеждаха почти като живи същества. Сега тя не усещаше под пръстите си нищо от онази поривиста жизнерадост. Трябваше просто да се опита да направи всичко възможно, като се надява, че то ще е достатъчно.

„И независимо от възраженията, които може да има Библията по въпроса, не позволявай на лявата си ръка да забрави какво трябва да прави дясната. Лявата може да ти е пепелникохвъргачка, но най-добре дясната ти да е чашеловка, Джеси. Върху рафта има само един участък от няколко сантиметра, където ще имаш шанс да я хванеш. Ако отмине този участък, няма да има значение дали ще остане изправена — ще бъде толкова недостижима, колкото е сега.“

Джеси не смяташе, че може да забрави какво върши Дясната й ръка — болеше я прекалено силно. Но дали щеше да успее да направи каквото й беше нужно — това бе съвсем друг въпрос. Увеличи натиска върху лявата страна на рафта възможно най-плавно и постепенно. В ъгълчето на едното й око се стече пареща капка пот и тя мигна, за да я отмахне. Задната врата отново хлопаше някъде, но заедно с телефона тя вече бе част от онази, другата вселена. Тук бяха само чашата, рафтът и Джеси. Една част от нея очакваше рафтът най-внезапно да скочи като дървено човече от кутия и да изстреля всичко на земята, така че тя се опитваше да се стегне пред лицето на възможното разочарование.

„Ще му мислиш, ако се случи, маце. Междувременно недей да се разсейваш. Струва ми се, че става нещо.“

Ставаше. Отново усети онова миниатюрно отместване — усещането, че в някоя точка откъм Джералдовата страна рафтът се издига от закотвеното положение. Този път, вместо да отслаби натиска си, Джеси го увеличи, при което мускулите в горната част на лявата й ръка изпъкнаха в малки корави дъги, трептящи от напрежение. Тя се задъха, от гърлото й заизлизаха къси експлозивни хрипове. Усещането за отделянето на рафта от скобите постепенно и сигурно се засили.

И изведнъж равната кръгла повърхност на водата в чашата на Джералд се превърна в наклонена плоскост и тя чу как последните късчета лед дръннаха леко, когато десният край на дъската наистина се повдигна. Самата чаша обаче не се помръдна и изведнъж я осени ужасяваща мисъл: ами ако част от водата, която се стичаше по стените на чашата, бе просмукала картонената подставка под нея? Ами ако се бе залепила за рафта?

— Не, не може да стане. — Избъбри думите на един шепнещ дъх както уморено дете казва наизустената си молитва. Натисна още по-силно левия край на рафта, като употреби цялата си сила. Вече всички коне бяха впрегнати, конюшнята бе празна. — Моля те, не позволявай да стане. Моля те.

Джералдовият край продължи да се вдига, ръбът му трепереше лудешки. Тубичка руж „Макс Фактор“ се плъзна от Джесиния край и се приземи върху пода, където бе лежала главата на Джералд, преди кучето да дойде и да го издърпа. Хрумна й нова възможност — всъщност по-скоро вероятност. Ако увеличеше още много ъгъла на рафта, той щеше просто да се хлъзне но редицата от Г-образни скоби заедно с чашата и всичко останало като шейна, която се спуска по заснежен склон. Да мисли за рафта като за климушка можеше да й навлече неприятности. Не беше климушка — нямаше централна опорна точка, за която да е прикачен.

— Плъзгай се, гадино! — изкрещя тя на чашата с висок. задъхан глас. Бе забравила Джералд, бе забравила, че е жадна, бе забравила всичко освен чашата, вече наклонена под такъв остър ъгъл, че водата едва не преливаше от едната й страна и Джеси не можеше да разбере защо още не се преобръща. Но не се преобърна, просто продължи да си стои на мястото, сякаш бе залепена за него. — Плъзгай се!

И тя изведнъж започна.

Движението на чашата толкова противоречеше на Джесините мрачни представи, че тя почти не можеше да разбере какво става. По-късно щеше да осъзнае, че приключението с плъзгащата се чаша показва нещо не съвсем похвално за умствената й нагласа: по един или друг начин тя винаги се готвеше за провал. Всъщност именно успехът я караше да зяпва от изумление.

Късото плавно пътешествие на чашата надолу по рафта към дясната й ръка толкова я порази, че тя за малко да натисне по-силно с лявата — движение, което щеше да разклати опасно наклонения рафт и да го изпрати с трясък на пода. После пръстите й наистина докоснаха чашата и тя отново изпищя с безсловесния доволен писък на жена, която току-що е спечелила от лотарията.

Рафтът затрепери, хлъзна се малко, после спря — сякаш имаше свой закърнял мозък, който преценява дали наистина иска да направи това.

„Нямаш много време, маце — предупреди я Рут. — Грабвай проклетата чаша, докато ти е подръка.“

Джеси се опита, но пръстите й само облизаха хлъзгавата мокра повърхност на стъклото. Като че ли нямаше нищо за грабване и тя не можеше да обхване достатъчно от трижди проклетата чаша, за да я улови. Върху ръката й плисна вода и сега тя усети, че дори рафтът да се задържи, чашата скоро ще се преобърне.

„Измислици, маце — просто старата идея, че такава тъжна малка Тиквичка като теб не може да свърши нищо както трябва.“

Този удар не беше далеч от целта — бе наистина доста близо, за да я успокои, — но не улучи и право в центъра на мишената, не и този път. Чашата се канеше да се преобърне, наистина се канеше, а тя нямаше никаква представа какво може да направи, за да предотврати това. Защо трябваше пръстите й да са толкова къси, дебели и грозни? Защо? Да можеше само да ги протегне още малко, за да обгърне чашата…

Връхлетя я кошмарен спомен от една стара телевизионна реклама: усмихната жена с прическа в стил петдесетте години и чифт сини гумени ръкавици на ръцете. „Толкова добре прилепват, че можете да вдигнете дори петаче!“ — пищеше усмихната жената. „Лошо, много лошо, че нямаш един такъв чифт, малка Тиквичке или Благоверна, или която но дяволите си там! Може би щеше да успееш да хванеш шибаната чаша преди всичко по този проклет рафт да хване експресния асансьор!“

Внезапно Джеси осъзна, че усмихнатата пищяща жена с гумените ръкавици „Плейтекс“ е майка й, и от гърдите й се изтръгна сух хлип.

„Не се предавай, Джеси! — изкрещя Рут. — Още не! Близо си! Кълна се!“

Тя съсредоточи и последния остатък от силите си в натиска върху лявата страна на рафта, като се молеше несвързано той да не се хлъзне, не още. „О, моля Те, Господи, или който и да си, моля Те, не го оставяй да се хлъзне, не сега, още не.“

Дъската се хлъзна все пак… но само малко. После отново спря, може би временно запъната от треска или затруднена от някаква издатина върху дървото. Чашата се спусна още малко към ръката й, а сетне — все по-смахнато и по-смахнато — тя като че също проговори, проклетата чаша. Звучеше като някой от онези посивели таксиметрови шофьори в големите градове, които сякаш непрестанно имат зъб на целия свят: „Боже, мадам, кво още искаш от мене? Да си присадъ една кирлива дръжка и зарад тебе да стана на неква шибана мотика сигур?“ Свежа струйка вода се стече по напрегнатата дясна ръка на Джеси. Сега чашата щеше да падне, сега беше неизбежно. Мислено тя вече усещаше хладината от разлятата ледена вода по тила си.

— Не!

Изви рамо още малко назад, разтвори още малко пръстите си, пусна чашата да се плъзне още на милиметър по-дълбоко в напрегнатия джоб на ръката й. Белезницата дълбаеше опакото на дланта й и изпращаше болезнени пронизвания чак до лакътя, но Джеси не им обръщаше внимание. Мускулите на лявата й ръка сега звънтяха безумно и трептенията им се предаваха на наклонения нестабилен рафт. Още една тубичка с грим се прекатури на пода. Последните няколко късчета лед дръннаха слабо. Тя виждаше над рафта сянката на чашата, която на издължената залезна светлина напомняше силоз, наклонен от силен прериен вятър.

„Малко… още съвсем малко…

Няма накъде!

Ще има. Трябва да има.“

Тя изпъна дясната си ръка до степен, в която жилите й запращяха, и тогава усети как чашата се хлъзва още съвсем малко надолу. Отново затвори пръсти с молитвата най-накрая да бъде достатъчно, защото сега вече наистина нямаше повече накъде — бе изчерпила възможностите си до абсолютния предел. Почти не беше достатъчно, все още усещаше как мократа чаша се опитва да се изплъзне. Бе започнала да й прилича на жива — разумно същество с подла жилка, едва-едва забележима. Целта му беше да продължава да я залъгва, а после да се изплъзва, докато тя изгуби разсъдък и се отпусне тук, в сенките на здрача, окована и бълнуваща.

„Не я оставяй да избяга Джеси не смей НЕ СМЕЙ ДА ОСТАВИШ ТАЗИ ШИБАНА ЧАША ДА ИЗБЯГА…“

И макар че нямаше повече накъде, нито грам налягане, нито милиметър възможност за опън, тя все пак изтръгна още малко, като завъртя дясната си китка на още косъмче разстояние по посока на дъската. И когато този път обви с пръсти чашата, тя остана неподвижна.

„Според мен може би съм я хванала. Не е сигурно, но може би. Може би.“

Или може би просто най-накрая бе стигнала до етапа на самоизмамата. Не й пукаше. Може би това, може би онова, никакво може би вече нямаше значение и на практика това я успокояваше. Със сигурност знаеше следното: повече не можеше да държи рафта. При всички случаи го бе вдигнала с десет-дванадесет сантиметра, най-много петнадесет, но се чувствуваше така, сякаш се бе навела и вдигнала цялата къща за единия й ъгъл. Това знаеше със сигурност.

„Всичко е въпрос на гледна точка… — мислеше си тя, — включително и гласовете, които ти описват света. Но те имат значение. Гласовете вътре в главата ти.“

С несвързана молитва чашата да остане в ръката й, когато рафта няма да го има, за да я поддържа, тя отпусна лявата си ръка. Дъската думна обратно върху скобите си, съвсем малко изкривена и само с три-четири сантиметра изместена наляво. Чашата наистина остана в ръката й, сега можеше да види и подставката. Бе залепнала за дъното й като летяща чиния.

„Моля те, Боже, не ме оставяй да я изпусна сега. Не ме оставяй…“

Спазъм сгърчи лявата й ръка и я блъсна назад към таблата на леглото. Лицето й също се сгърчи и хлътна, докато устните се превърнаха в бяла резка, а очите — в агонизиращи процепи.

„Почакай, ще мине… ще мине…“

Да, разбира се, щеше да мине. Бе преживяла достатъчно мускулни спазми през живота си, за да го знае, но междувременно — ах, Господи, как болеше! Знаеше, че ако може да докосне левия си бицепс с дясната ръка, ще усети кожата така, сякаш е опъната върху множество малки гладки камъчета и после отново е зашита с коварен невидим конец. Не приличаше на схващане, приличаше на мъртвешко вкочанясване, мамка му.

„Не, само схващане, Джеси. Като онова, предишното. Просто го изчакай да премине. Изчакай го да премине и в името на Исуса не изпускай тази чаша вода!“

Тя изчака и след една-две вечности мускулите в ръката й започнаха да се отпускат, а болката да отслабва. Джеси изпусна една дълга и пресипнала облекчена въздишка, после се приготви да изпие наградата си. „Изпий я, разбира се — обади се Благата, — но според мен, скъпа, ти дължиш на себе си малко повече от една чудесна хладна чаша вода. Наслади се на наградата си… но се наслади с достойнство. Недей да лочиш като прасе!“

„Благичка, никога няма да се промениш“ — помисли си тя, но когато вдигна чашата, направи го с достолепното спокойствие на кралски гост за вечеря, пренебрегвайки алкалната суша по небцето си и горчивия пулс на жаждата в гърлото. Защото човек можеше да нарича Благата както си иска — тя всъщност понякога си го просеше, — но да проявиш малко достойнство при тези обстоятелства (особено при тези обстоятелства) не бе чак толкова лоша идея. Беше се потрудила за чашата, защо да не отдели време и да почете себе си, като й се наслади? Тази първа студена глътка, която се плъзва между устните й, а сетне залъкатушва по горещата черга на езика и, щеше да има вкуса на победата… а след лошия късмег, който току-що я бе сполетял, това щеше наистина да е вкус. на който трябва да се наслади.

Джеси поднесе чашата към устата си и се съсредоточи върху тази мокра сладост отпред, върху този разквасителеи порой. Вкусовите й рецептори се свиха в очакване, пръстите на краката й също се свиха, тя усещаше бясното туптене на пулса под ъгъла на челюстта си. Осъзна, че зърната на гърдите й са се втвърдили, както ставаше понякога, когато бе възбудена.

„Тайни на женската сексуалност, за които не си и сънувал, Джералд — помисли си тя. — Прикови ме с белезници към леглото, и нищо не става. Покажи ми обаче чаша вода, и гледай как се превръщам във вилнееща нимфоманка.“

Мисълта я накара да се усмихне и когато чашата внезапно спря все още на тридесетина сантиметра от лицето й, когато разплиска вода върху голото й бедро, а то се набърчи настръхнало, усмивката не изчезна веднага. В първите няколко секунди не усети нищо освен някакъв род тъпо смайване и

(ъъъ)

недоумение. Какво не бе наред? Какво можеше да не е наред?

„Знаеш какво“ — произнесе един от извънземните гласове. Говореше със спокойна увереност, която според Джеси бе ужасяваща. Да, тя предполагаше, че някъде вътре в себе си наистина знае, но не искаше това знание да пристъпи напред в светлината на прожектора, който представляваше нейният сэзнателен ум. Някои истини бяха просто прекалено жестоки, за да ги признае човек. Прекалено несправедливи. За нещастие някои истини бяха също така и очевадни. Докато гледаха опулено в чашата, кръвясалите подпухнали очи на Джеси започнаха да се изпълват с ужасено разбиране. Не получаваше водата си заради веригата на белезниците. Бе просто прекалено къса, мамка й. Фактът бе толкова очевиден, че съвсем го бе пропуснала.

Изведнъж Джеси осъзна, че си спомня вечерта, в която Джордж Буш спечели президентските избори. Тя и Джералд бяха поканени на изискано празненство в ресторанта на покрива на хотел „Сонеста“. Сенаторът Уилям Коън бе почетният гост, а новоизбраният президент, лично Самотния Джордж, трябваше да направи телевизионно обръщение за ограничена аудитория малко преди полунощ. Джералд бе наел за случая пепелява лимузина и тя спря пред тях в седем часа, точно на минутата, но в седем и десет Джеси все още седеше на леглото в най-красивата си черна рокля, ровеше в кутията с накитите си и ругаеше, търсейки един специален чифт златни обици. Джералд подаде нетърпеливо глава в стаята, за да види защо се бави, изслуша я с онзи израз, който казваше: „Защо вие, момичета, сте толкова невъзможно тъпи?“ и който тя мразеше до дъното на душата си, после каза. че не е сигурен, но според него обиците, които търси, са на ушите й. Така беше. Това я накара да се почувства малка и глупава, в пълно съответствие с неговото снизходително изражение. Освен това й се прииска да се хвърли срещу него и да избие прекрасните му изкуствени зъби с една от нейните сексапилни, но изключително неудобни високи обувки. Тогавашното й чувство обаче бе доста меко в сравнение със сегашното и ако сега някой заслужаваше да му се избият зъбите, това бе тя.

Протегна врат колкото можа напред и издаде устни като героиня от някой стар чернобял любовен филм. Приближи се толкова много до чашата, че можеше да види миниатюрните балончета въздух, уловени в последните няколко късчета лед, бе достатъчно близо, за да усети мириса на минералите в кладенчовата вода (или да си въобрази, че го е усетила), но не можа да се приближи достатъчно, че да пийне от нея. Когато спря в точката, от която просто не можеше да продължи напред, между свитите й като за целувка устни и чашата все още оставаха десетина сантиметра. Беше почти достатъчно, но думата „почти“, както обичаше да казва Джералд (а също и баща й. досети се тя), имаше значение само когато се отнасяше за конски подкови.

— Не вярвам — чу се тя да казва със своя нов глас, продран сякаш от уиски и „Марлборо“. — Просто не вярвам.

Внезапно в нея се събуди ярост, която й кресна с гласа на Рут Ниъри да запрати чашата през стаята: ако не можеше да пие от нея, дрезгаво нареждаше този глас, трябваше да я накаже; ако не можеше да задоволи жаждата си с нейното съдържание, можеше поне да задоволи ума си, като я чуе да се разбива на хиляди парченца в стената.

Хватката й върху чашата се стегна, а стоманената верига се отпусна в хлабава дъга, когато тя изви ръка назад, за да направи точно това. Не беше честно! Никак, никак не беше честно!

Възпря я мекият нерешителен глас на Благоверната съпруга Бърлингейм.

„Може би има начин, Джеси. Не се предавай още — може би има някакъв начин.“

Рут не отвърна с думи на това, но несъмнено се ухили подигравателно и невярващо; усмивката й бе тежка като желязо и горчива като струйка лимонов сок. Рут все още искаше тя да хвърли чашата. Нора Калигън със сигурност би казала, че Рут е силно обременена от идеята за възмездието.

„Не й обръщай никакво внимание — рече Благоверната. Гласът й бе загубил необичайните си колебливи нотки; сега звучеше почти развълнувано. — Остави я обратно на рафта, Джеси.“

„И после какво? — попита Рут. — После какво, о, Велика Белолика Учителко, о, Богиньо на пластмасовите съдове и Свята покровителко на църквата на «Доставки по домовете»?“

Благата й отговори, гласът на Рут млъкна, а Джеси и всички останали гласове в нея се заслушаха.