Играта на Джералд

35

Цяла сутрин бе валял сняг — мрачно време, но добро за писане на писма — и когато сноп слънчеви лъчи падна върху клавиатурата на компютъра, Джеси вдигна изненадано поглед, загубила мисълта си при това сепване. Гледката през прозореца не просто я очарова, а я изпълни с чувство, което не бе изпитвала от дълго време и още дълго не очакваше да изпита, ако въобще някога това можеше да се случи. Чувството бе радост — дълбока, сложна радост, която никога не би могла да обясни.

Снегът не бе спрял — във всеки случай не напълно, — но яркото февруарско слънце пробиваше облаците горе и превръщаше прясната двадесетсантиметрова пелена на земята, както и снежинките, които още се носеха във въздуха, в искряща диамантена белота. Прозорецът предлагаше обширен изглед към източната главна улица на Портланд и този изглед бе успокоявал и очаровал Джеси при всякакво време и сезон, но тя никога не бе виждала нищо подобно: съчетанието ог сняг и слънце превръщаше сивия въздух над залива Каскоу в митична съкровищница от преплитащи се цветни дъги.

„Ако в онези снежни глобусчета, където винаги можеш да предизвикаш фъртуна само с едно тръсване, живееха истински хора, те щяха непрекъснато да виждат такова време“ — помисли тя и се засмя. Смехът бе толкова митично странен за ушите й, колкото чувството на радост за сърцето й, а само миг й трябваше, за да осъзнае защо: въобще не се беше смяла от миналия октомври насам. Онези часове — които възнамеряваше да направи последните, прекарани от нея край Кашуакамак (или което и да е езеро всъщност) — тя наричаше просто „моя труден период“. Чувствуваше, че тази фраза казва необходимото и нищичко повече. И точно така и харесваше.

„Върбще ли не си се смяла оттогава? Хич? Никак? Сигурна ли си?“

Не бе абсолютно сигурна, не. Предполагаше, че може да се е смяла в сънищата си — Бог й бе свидетел, че плачеше в достатъчно много от тях, — но що се отнася до будните й часове, досега смехът бе заключена врата. Съвсем ясно си спомняше последния свой смях: когато се пресягаше да вземе ключовете от десния джоб на полата-панталон и казваше на ветровития мрак, че ще стане на прах и ще отпраши. Доколкото си спомняше, този бе последният й смях досега.

— „Само той и никой друг“ — промърмори Джеси. Извади пакет цигари от джоба на ризата си и запали една. Господи, как я връщаше назад тази фраза. Открила бе, че само още едно нещо притежава силата да постига това тъй бързо и цялостно — онази ужасна песен на Марвин Гей. Чу я веднъж по радиото на връщане от поредния във веригата сякаш нескончаеми лекарски прегледи, които бяха изпълнили живота й тази зима — Марвин, който нареждаше с онзи негов мек, напомнящ глас: „Никой това не отрича… особено вие, момичета…“. Незабавно изключи радиото, но все пак се разтрепери твърде силно и не можа да продължи да шофира. Паркира и изчака най-силните тремори да отминат. Накрая отминаха, но в нощите, когато не се събуждаше с непрестанното ломотене на тази фраза от „Гарванът“ в прогизналата от пот възглавница, тя се чуваше да напява „свидетел, свидетел“. Що се отнася до Джеси, съотношението между първия и втория вариант бе шест на половин милион.

Тя дръпна силно от цигарата, пусна три съвършени колелца от дим и се загледа в тях, докато се издигаха бавно над жужащия компютър.

Когато хората проявяваха достатъчно глупост или липса на вкус и я разпитваха за мъките й (а Джеси откри, че познава много повече глупави и лишени от вкус хора, отколкото би могла да предположи), тя им казваше, че не си спомня почти нищо от това, което се е случило. След първите два-три полицейски разпита започна да казва същото и на ченгетата, както и на всички останали, с изключение на един колега на Джералд. Единственото изключение бе Брандън Милърън. На него бе казала истината — отчасти защото се нуждаеше от помощта му, но главно защото Брандън се бе оказал единственият човек, проявил някакво разбиране по отношение на това, което бе преживяла… което все още преживяваше. Той не й губеше времето да я съжалява, а това бе огромно облекчение за нея. Джеси бе открила също, че след трагедията съжалението се превръща в пошлост и че всичкото съжаление на света не струва и дупка от напикано в снега.

Във всеки случай ченгетата и вестникарските репортери бяха приели нейната амнезия — и останалата част от историята й — така, както изглеждаше на повърхността, а и защо не? Хората, преживели сериозна физически и психични травми, често блокират спомените за това, което се е случило; ченгетата знаеха това по-добре дори от юристите, а Джеси го знаеше по-добре от всички. От миналия октомври насам бе научила доста за физическите и психични травми. Книгите и статиите й помогнаха да намери правдоподобни причини, поради които да не говори за това, за което не иска да говори, но иначе тяхната помощ не бе голяма. Или може би смяташе така просто защото още не бе стигнала до делата, които й трябваха — онези, в които ставаше дума за оковани жени, принудени да наблюдават как съпрузите им се превръщат в кучешка храна „Пурина“.

Джеси изненада сама себе си, като отново се разсмя, този път с хубав силен смях. Това смешно ли беше? Явно да, но спадаше също така към онези смешни неща, които човек никога, никога не би споделил с другиго. Като например как веднъж татко ти така се е възбудил от едно слънчево затъмнение, че си е изхвърлил сока върху гащичките ти. Или как — ето една истинска гадост — всъщност си смятала, че можеш да забременееш от малко такова по дупето.

Във всеки случай повечето от документите на делата показваха, че човешкият мозък често реагира на изключителни травми така, както сепията реагира на опасност — като облива целия пейзаж с вълна от замъгляващо мастило. Знаете, че нещо се е случило и че то не е било разходка в парка, но това е всичко. Другото е изчезнало, скрито е под мастилото. Казваха го много хора, преживели подобни истории — изнасилени жени, участници в автомобилни катастрофи, спасени от пожари след пропълзяването си в някой дрешник, за да умрат в него, дори една парашутистка, чийто парашут не се бе отворил и която измъкнали зле ранена, но като по чудо жива от огромното меко тресавище, в което паднала.

„Какво чувствувахте, докато летяхте надолу? — бяха попитали парашутистката. — За какво си мислехте, когато разбрахте, че парашутът ви не се е отворил и няма да се отвори?“ И тя бе отвърнала: „Не помня. Спомням си как спускачът ме потупваше по гърба, мисля, че си спомням и самото скачане, но следващото нещо в паметта ми е как лежа на носилка и питам един от санитарите, дето ме вкарват в линейката, колко зле съм ранена. Всичко по средата е само мъгла. Предполагам, че съм се молила, но дори това не си спомням със сигурност.“

„Или може би всъщност си спомняш всичко, моя сестро по съдба, парашутистко — помисли Джеси, — но излъга, както направих и аз. Може би дори поради същите причини. Доколкото знам от всички тъпи книги, дето изчетох, всички тъпи участници в злополуки лъжат.“

Може би. Това дали лъжеха, или не лъжеха не променяше факта, че тя помнеше часовете, прекарани с белезници на леглото, помнеше всичко — от щракването на ключето във втората ключалка до онзи последен смразяващ миг, когато погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че онова нещо от къщата се е превърнало в онова нещо на задната седалка. Денем си спомняше тези моменти, а нощем отново ги преживяваше с ужасни сънища, в които водната чаша се плъзваше покрай нея по наклонената повърхност на рафта и се разбиваше на пода, в които бездомният пес отминаваше студената закуска на пода в полза на горещата гозба на леглото, в които отвратителният нощен посетител в ъгъла я питаше с гласа на баща й: „Обичаш ли ме, Тиквичке?“, а от върха на щръкналия му пенис като сперма изхвърчаха бели червейчета.

Но да си спомняш нещо и да го преживяваш отново не означава, че си длъжен да разкажеш за него, дори когато спомените те карат да се потиш, а кошмарите — да пищиш. От октомври насам бе отслабнала с пет килограма (хм, това май беше леко потулване на истината, по-скоро отиваха към осем), бе пропушила отново (пакет и половина на ден плюс една цигара марихуана, почти колкото пура преди сън), видът й бе отишъл по дяволите, а косата й неочаквано бе започнала да сивее по цялата глава, не само край слепоочията. Последното можеше да се уреди — нима не го бе правила пет години, че и повече? — но засега просто не успяваше да събере достатъчно енергия, за да се обади на „О, Хубавице“ в Уестбрук и да си запише час. Освен това за кого трябваше да изглежда хубава? Да не би да имаше намерение да посети няколко бара за самотници и да проучи местните таланти?

„Добра идея — помисли си тя. — Някой мъж ще ми предложи едно питие, аз ще се съглася, а после, докато чакаме сервитьора да го донесе, ще му разкажа — просто между другото, — че сънувам този сън, в който баща ми изхвърля бели червейчета вместо сперма. Сигурна съм, че при такава интересна тема за разбъбряне той веднага ще ме покани в апартамента си. Дори няма да поиска удостоверение, че не съм болна от СПИН.“

В средата на ноември, след като започна да вярва, че полицаите наистина ще я оставят на мира и сексуалната страна на историята няма да излезе по вестниците (много трудно започна да вярва в това, защото най-много се ужасяваше от разгласата), тя реши отново да опита с терапия при Нора Калигън. Може би не искаше това да стои вътре, да гние и да бълва отровните си пари през следващите тридесет или четиридесет години. Колко ли различен би могъл да бъде животът й, ако бе успяла да разкаже на Нора за случилото се по време на затъмнението? И пак в този ред на мисли — какво ли щеше да се промени, ако онова момиче не бе влязло в кухнята онази вечер в къщата на нюуъртския свещеник? Може би нищо… а може би много.

Може би ужасно много.

Тъй че тя позвъни на „Ново днес“ и „Ново утре“ — свободните асоциации на съветници, с които Нора поддържаше отношения — и онемя шокирана, когато администраторката й каза, че терапевтката е починала от левкемия предишната година: някакъв странен, коварен вид, който се укривал успешно в тъмните кътчета на лимфната й система, докато не станало твърде късно, за да се направи каквото й да е. „Може би госпожата би искала да се срещне с Лоръл Стивънсън?“ — попита администраторката, но Джеси помнеше Лоръл висока, тъмнокоса красавица, която носеше високи обувки с каишки на петата и приличаше на жена, която би получила пълно удовлетворение от секса само ако тя е отгоре. Каза на администраторката, че ще си помисли. И така приключи с терапията.

През трите месеца, откакто научи за смъртта на Нора, тя преживя добри дни (в които само се страхуваше) и лоши дни (в които изпитваше такъв ужас, че се боеше да излезе дори от тази стая, камо ли от къщата), но единствено Брандън Милърън чу нещо, което се доближаваше до цялостната история за трудния период на Джеси Мъхаут край езерото… а и Брандън не повярва на най-ненормалните страни на тази история. Съчувствуваше, да, но не вярваше. Във всеки случай не и в началото.

— Никаква бисерна обица — докладва той след деня, в който тя за първи път му разказа за съществото с издълженото бяло лице. — Нито пък кална стъпка. Поне в писмените доклади ги няма.

Джеси вдигна рамене и си замълча. Тя можеше да каже разни неща, но като че ли по-сигурно бе да не ги казва. През седмиците след спасението й от лятната къща имаше страхотна нужда от приятел, а Брандън възхитително пасваше за целта. Не искаше да го отблъсне или напълно да го прогони с купища смахнати приказки.

Имаше и още нещо, нещо просто и ясно: може би Брандън имаше право. Може би посетителят й в крайна сметка е бил само късче лунна светлина.

Малко по малко, поне за часовете на бодърствуване, тя успя да убеди себе си, че това е истината. Нейният космически каубой е бил само някаква Роршахова шарка, направена не от мастило и хартия, а от въображение и разлюлени от вятъра сенки. Но тя не обвиняваше себе си за това, напротив. Без въображението си тя не виждаше как би могла да стигне до водната чаша… а дори да я беше взела, никога не би й хрумнало да използува като сламка абонаментна карта за списание. Не, тя мислеше, че въображението й напълно си е заслужило правото на няколко капризни халюцинации, но за нея си оставаше важно да запомни, че е била сама в онази нощ. Ако възстановяването започваше отнякъде, според нея то започваше от способността да отделиш действителността от фантазията. Разказа на Брандън малко за тези неща. Той се усмихна, прегърна я, целуна я по слепоочието и й каза, че се подобрява във всяко едно отношение.

След това дойде миналият петък, когато погледът и попадна върху раздела за местните новини в „Прес Хералд“. Тогава всичките й тези започнаха да се променят и тази промяна ставаше все по-твърда заедно с непоколебимото напредване на случая Реймънд Андрю Джубърт от тесните колонки между „Календарът на общността“ и „Пулсът на местната полиция“ към плющящите заглавия на първа страница. След това, вчера… седем дни след като името на Джубърт се появи за първи път върху страницата с местните новини…

На вратата се почука и както винаги, инстинктивната реакция на Джеси бе да се стресне уплашено. Това мина и замина почти без да го осъзнае. Почти… но не съвсем.

— Меги? Ти ли си?

— Аз и никой друг, госпожо.

— Влизай.

Мегън Ландис, икономката, която Джеси нае през декември (тогава бе пристигнал с препоръчано писмо първият тлъст чек от застраховката), влезе с чаша мляко върху поднос. До чашата имаше малка сиво-розова таблетка. При вида на чашата дясната китка на Джеси бясно я засърбя. Това не се случваше винаги, но не беше и непозната реакция. Добре, че поне потръпванията и онова усещане за отделянето на кожата от костите почти бяха престанали. Тогава, преди Коледа бе минал един период, в който Джеси наистина повярва, че през останалата част от живота си ще пие само от пластмасова чаша.

— Как е днес лапата? — попита Меги, сякаш бе уловила Джесиния сърбеж чрез някаква сетивна телепатия. Джеси не смяташе това за нелепа идея. Мегините въпроси — и интуицията, която ги предизвикваше — понякога й се струваха малко зловещи, но никога нелепи.

Въпросната ръка, полегнала сега в слънчевия лъч, който я бе отклонил от писането, носеше черна ръкавица от някакъв съвременен полимер. Джеси предполагаше, че ръкавицата за изгаряния — защото тя беше точно такава — е била усъвършенствувана в някоя мръсна войничка. Не че по тази причина тя би отказала да я носи и не че не изпитваше благодарност След третото присаждане на кожа човек се научава, че отношението на благодарност е една от малкото житейски прегради срещу полудяването.

— Не много зле, Меги.

Лявата вежда на Меги се повдигна и спря точно на косъм от височината, която казваше: „Не ти вярвам.“

— Така ли? Ако сте препускали по клавишите всичките тия три часа, откакто сте тук, обзалагам се, че вече пее „Аве Мария“.

— Наистина ли съм тук от… — Тя погледна часовника си и видя, че наистина. Хвърли поглед към напомнителя на върха на екрана и видя, че е стигнала до петата страница на документа, който бе започнала веднага след закуска. Сега наближаваше обяд и най-много я изненада това, че не се бе отклонила от истината толкова, колкото предполагаше Мегината вдигната вежда: ръката й наистина не беше толкова зле. Ако трябваше, би могла да изчака още час за хапчето.

Все пак го взе и го преглътна с млякото. Докато допиваше чашата, очите й се зареяха обратно към екрана и зачетоха думите върху изложената върху него страница:

Никой не ме откри тази нощ; събудих се сама точно след зазоряване на следващата сутрин. Двигателят накрая бе спрял, но колата бе още топла. Чувах в гората да пеят птички, а през дърветата виждах гладкото като огледало езеро, над което се издигаха тънки струйки пара. Изглеждаше много красиво, но в същото време не можех да го гледам от омраза, както и не мога да го мисля от омраза оттогава насам. Можеш ли да разбереш това, Рут? Проклета да съм, ако аз самата мога.

Ръката адски ме болеше — нямаше и помен от действието на аспирина, каквото и да е било то, но въпреки болката изпитвах някакво невероятно усещане за покой и удовлетворение. Все пак нещо го нарушаваше. Нещо, което бях забравила. Отначало не можех да си спомня какво е. Сигурно мозъкът ми не е искал да си спомня. Сетне внезапно изплува. Той бе седял на задната седалка и се бе навел, за да ми прошепне на ухо имената на всичките ми гласове.

Погледнах в огледалото и видях, че задната седалка е празна. Това малко успокои мозъка ми, но после…

Тук думите спираха и малкият маркер светеше очаквателно точно в края на последното недовършено изречение. То сякаш й махаше, сякаш я насърчаваше да продължи, и изведнъж Джеси си спомни няколко стиха от една чудесна книжка на Кенет Пачън. Книгата се наричаше „При все това“ и стихотворението започваше така: „Хайде ела, дете мое — ако искахме зло да ти сторим, тук ли. мислиш, бихме се крили, до пътеката, в тъмното, мило?“

„Уместен въпрос“ — помисли Джеси и остави очите й да се пренесат от екрана върху лицето на Меги Ландис. Харесваше енергичната ирландка, много я харесваше — по дяволите, много й дължеше, — но ако бе хванала дребната икономка да гледа към думите на екрана, Меги щеше да бъде отправена по Форест Авеню с обезщетението в джоба си, преди човек да каже: „Скъпа Рут, сигурно си изненадана да получиш писмо от мен след всичките тези години.“

Но Мегън не гледаше към компютърния екран, гледаше обширния изглед към главната източна и залива Каскоу отвъд екрана. Слънцето още грееше и снегът още валеше, въпреки че вече явно спираше.

— Дяволът бие жена си — отбеляза Меги.

— Моля? — отвърна с усмивка Джеси.

— Така казваше майка ми, когато слънцето се показваше преди снегът да е спрял. — Меги изглеждаше малко смутена. Протегна ръка за празната чаша. — Не съм сигурна, че мога да кажа какво означава.

Джеси кимна. Смущението върху лицето на Меги Ландис бе прераснало в нещо друго — нещо, което според Джеси приличаше на безпокойство. За миг тя не можа да си представи какво би могло да предизвика това изражение у икономката, а после се досети — то бе толкова очевидно, че лесно можеше да се пропусне. Усмивката. Меги не бе свикнала да вижда Джеси усмихната. Прииска й се да я увери, че всичко е наред и усмивката не означава, че ще скочи от стола и ще разкъса гърлото й.

Вместо това каза:

— А моята майка казваше: „Слънцето не грее задника на едно и също куче всеки ден.“ И аз никога не съм знаела какво означава това.

Този път икономката погледна към компютъра, но погледът й изразяваше най-обикновено пренебрежение. „Време е да прибирате играчките, госпожо“ — казваше той.

— Това хапче ще ви приспи, ако не му сложите отгоре малко храна. Чака ви един сандвич, а супата се топли на котлона.

Супа и сандвич — детска храна, обядът, който човек получава след като се е пързалял цяла сутрин в деня, когато часовете са отменени заради силния североизточен вятър; храната, която яде, докато бузите му още горят като факли от студа. Звучеше направо страхотно, обаче…

— Ще се откажа, Мег.

Мегиното чело се сбърчи, а ъгълчетата на устните й увиснаха надолу. Джеси често бе виждала това изражение в първите дни след като я бе наела. Тогава изпитваше толкова силна нужда от допълнителни болкоуспокояващи хапчета, че направо се разплакваше. Мегън обаче никога не бе отстъпвала пред сълзите й. Джеси предполагаше, че именно затова бе наела дребната ирландка — веднага се бе досетила, че Меги не е от онези, дето отстъпват. Всъщност когато трябваше, тя се превръщаше в корав пролетен картоф… но този път нямаше да успее.

— Трябва да ядете, госпожо. Заприличали сте на бостанско плашило. — Този път мрачният камшик на погледа й се стовари върху препълнения пепелник. — И тези боклуци трябва да зарежете.

„Ще те накарам да ги зарежеш, горда ми красавице“ — рече в ума й Джералд и Джеси потръпна.

— Добре ли сте, госпожо? Течение ли става?

— Не Просто съм като от гроб извадена, това е. — Тя се усмихна унило. — Днес сме като торба със стари поговорки, нали?

— Непрекъснато ви предупреждават, че не бива да прекалявате…

Джеси протегна облечената си в черно десница и плахо докосна лявата ръка на Меги.

— Ръката ми наистина се подобрява, нали?

— Да. Щом можете да я мъчите на тази машина цели три часа и нещо, па макар да не е непрекъснато, и да не писнете за това лекарство, като се мярвам за втори път тука, значи сигурно се оправяте даже по-бързо, отколкото очакваше доктор Маглиър. Все пак…

— Все пак тя се оправя и това е добре… нали?

— Разбира се, че е добре. — Икономката изгледа Джеси така, сякаш тя беше луда.

— Е, сега се опитвам да оправя и останалата част от себе си. Първата стъпка е да напиша писмо на една стара приятелка. Миналия октомври, по време на трудния период, си обещах, че ако се измъкна жива и здрава, ще й пиша. Но непрекъснато отлагах. Сега най-после се опитвам и не смея да спра. Ако спра, може да изгубя кураж.

— Но хапчето…

— Мисля, че имам точно толкова време, колкото да довърша това и да пъхна написаното в един плик, преди да ми се доспи и да не мога да работя. После може да му ударя един сън и щом се събудя, ще хапна една ранна вечеря. — Тя отново докосна лявата ръка на Меги с десницата си — успокоителен жест, който бе едновременно тромав и доста мил. — Хубава и голяма.

Меги остана все така смръщена.

— Не е хубаво да пропускате хранене, госпожо, много добре знаете.

— Някои неща са по-важни от храненето. Знаеш това не по-зле от мен, нали? — много меко отвърна Джеси.

Меги отново хвърли поглед към екрана на компютъра, после въздъхна, кимна и проговори с тона на жена, която отстъпва пред някакво общоприето мнение, в което самата тя не е твърде убедена.

— Сигурно. Дори да не го зная, нали вие сте госпожата.

Джеси кимна, за първи път осъзнала, че сега това е нещо повече от проста измислица, която двете поддържат за по-удобно.

— Май наистина е така.

Веждата на Меги отново се бе изкачила до половината на пилона.

— А ако донеса сандвича и го оставя в ъгъла на бюрото?

Джеси се ухили.

— Печелиш!

Този път Меги отвърна на усмивката й. Когато след три минути внесе сандвича, Джеси отново седеше пред светещия екран, с нездраво зелена комиксова кожа от отражението му, потънала в онова, което набираше на клавишите. Дребната ирландска икономка не направи усилие да запази тишина — тя бе от онзи тип жени, които сигурно не биха могли да вървят на пръсти дори ако животът им зависи от това, — но все пак Джеси не я чу нито на влизане, нито на излизане. Бе извадила от горното чекмедже на бюрото си купчина вестникарски изрезки и сега спря да печати, за да ги прелисти. Повечето бяха придружени от снимки — снимки на мъж със странно, тясно лице, което хлъгваше в брадичката и изпъкваше в челото. Дълбоко потънали в орбитите, очите бяха тъмни, кръгли и съвършено безизразни — очи, които караха Джеси да се сеща едновременно за бездомното рисувано хлапе Донди и за престъпника Чарлс Мансън. Подпухнали устни, месести като плодови резени, изпъкваха напред под тънкия му като острие нос.

Меги постоя малко до рамото на Джеси в очакване да бъде забелязана, после издаде едно ниско „Хм!“ и излезе. Около четиридесет и пет минути по-късно Джеси погледна настрани и видя препечения сандвич със сирене. Вече беше изстинал и сиренето стоеше сплескано на буци, но въпреки това тя лакомо го погълна на пет бързи хапки. После върна поглед към компютъра. Маркерът отново затанцува напред и твърдо я поведе към дебрите на гората.