Играта на Джералд

37

Сега дойде време да говоря за Реймънд Андрю Джубърт. Няма да е лесно, но ще направя всичко възможно. Тъй че си налей още едно кафе, мила, а ако имаш подръка бутилка бренди, можеш да я попреслушаш. Ето я и Трета част.

Вестникарските изрезки са до мен на бюрото, но статиите и новинарските колонки не разказват всичко, което зная аз, камо ли пък всичко, което има да се знае — съмнявам се, че някой въобще може да си представи всички неща, които Джубърт е извършил (включително и самият Джубърт, предполагам), и сигурно трябва да благодарим на Бог, че е така. Нещата, за които вестниците можаха само да намекнат, и нещата, до които въобще не са стигнали, представляват истинска храна за кошмари и аз не бих искала да ги узнавам всичките. Повечето от това, дето го няма по вестниците, стигна до мен през последната седмица с любезното съдействие на един странно тих, странно смирен Брандън Милърън. Извиках го веднага щом връзките между историята на Джубърт и моята станаха прекалено очевидни, за да не им обръщам внимание.

„Мислиш, че е същият тип, така ли? — попита той. — Този, дето е идвал в къщата при теб?“

„Брандън, — казах, — аз зная, че това е той.“

Той въздъхна, загледа се за малко в ръцете си, после отново вдигна поглед към мен — бяхме в същата тази стая, беше девет часът сутринта и този път нямаше сенки, които да скриват лицето му.

„Дължа ти извинение — рече той. — Тогава не ти повярвах.“

„Зная“ — казах възможно най мило.

„… Но сега ти вярвам. Мили Боже. Колко искаш да узнаеш. Джес?“

Поех дълбоко въздух и казах: „Всичко, каквото можеш да откриеш.“

Той пожела да разбере защо. „Всъщност, ако кажеш, че си е твоя работа и аз да не си пъхам носа, сигурно ще трябва да го приема, но ти искаш от мен наново да отворя нещо, което фирмата смята за приключен въпрос. Ако някой, който знае, че съм се грижил за теб миналата есен, забележи, че душа около Джубърт тази зима, не е невъзможно да…“

„Да си навлечеш някоя беля“ — казах аз. Не бях помисляла за това…

„Да, — рече той, — но не ми пука много от това Аз съм голямо момче и мога да се грижа за себе си… поне така смятам. Много повече ми пука за теб, Джес. Може пак да лъснеш на първа страница след целия ни труд да те свалим от нея възможно най-бързо и безболезнено. Дори и това не е основното нещо това е на сто километра от основното нещо. От Втората световна война насам това е най-отвратителното криминално дело на северна Нова Англия, в което човек може да бръкне. Мисълта ми е, че част от тази история е не само отвратителна, а направо радиоактивна, и ти не бива да се спускаш в заразения район без адски сериозна причина. — Той се засмя малко нервно. — По дяволите, лично аз не бих се спуснал без адски сериозна причина.“

Аз станах, пристъпих към него и взех едната му ръка с моята лява. „И след милион години не бих могла да обясня защо, но ми се струва, че мога да ти кажа какво — ще ти бъде ли достатъчно, поне като начало?“

Той нежно обгърна ръката ми със своята и кимна.

„Има три неща — започнах аз. — Първо, нужно ми е да зная, че той е действителен. Второ, нужно ми е да зная, че нещата, които е направил, са действителни. Трето, нужно ми е да зная, че никога няма да го виждам в ъгъла на спалнята си, когато се събуждам.“

Това отново ми припомни всичко, Рут, и аз се разплаках. В тези сълзи нямаше нищо измамно или изчислено, те просто бликнаха. По никакъв начин не можех да ги спра.

„Моля те, Брандън, помогни ми. Всеки път, щом угася лампата, той застава в мрака на отсрещния ъгъл и се боя, че ако не успея да го извадя на светло, това ще продължи вечно. Нямам друг, когото да помоля, а трябва да разбера. Моля те, помогни ми.“

Той пусна ръката ми, извади носна кърпичка някъде от вътрешността на крещящо изтупания адвокатски костюм, с който бе този ден, после избърса с нея лицето ми. Направи го толкова нежно, колкото го правеше майка ми, когато влизах в кухнята с неистов рев, защото съм си ожулила коляното — това ставаше в ранните години, както разбираш, преди да се превърна в скърцащото колело на семейството.

„Добре — рече накрая той. — Ще открия всичко възможно и ще те осведомя… освен ако не ми кажеш да спра, разбира се. Но имам чувството, че ще е добре да си затегнеш предпазния колан.“

Той откри доста много и сега аз ще те осведомя за него, Рут, но те предупреждавам: той бе прав за предпазния колан. Ако решиш да прескочиш някои от следващите няколко страници, ще те разбера. На мен ми се иска да мога да прескоча написването им, но имам чувството, че това също е част от терапията. Последната част, надявам се.

Този раздел от историята — който сигурно бих могла да нарека „Разказа на Брандън“ — започва още от осемдесет и четвърта или осемдесет и пета година. Точно по това време в района на езерата в западен Мейн започнали да никнат случаите на гробищен вандализъм. В пет-шест градчета по границата на щата и в Ню Хампшър се съобщавало за подобни случаи. Такива неща като събаряне на надгробни паметници, надписи със спрей и кражби на възпоменателни флагчета са доста често явление в провинцията, а след празника на Вси светии, разбира се, винаги има купища смачкани тикви, които трябва да се чистят от местната костница, но тези престъпления отивали доста по-далеч от лудориите и дребните кражби. Когато ми донесе първия си доклад в края на миналата седмица, Брандън употреби думата „оскверняване“ и към осемдесет и осма година тази дума започва да се появява в повечето от полицейските доклади за престъпленията. Самите престъпления изглеждали анормални за хората, които ги откривали, както и за тези, които ги разследвали, но начинът на действие бил съвсем разумен, внимателно организиран и целенасочен. Някой — или някои, може би двама-трима, но по-вероятно един — разбивал криптите и мавзолеите на гробищата в малките градчета с ловкостта на изпечен крадец, който прониква в къща или магазин. Той очевидно пристъпвал към тази работа оборудван с бормашина, болторезачка, здрави ножовки и вероятно крик — Брандън казва, че много превозни средства на четири колела напоследък се продават заедно с тези инструменти.

Взломовете винаги били насочени към криптите и мавзолеите — никога към индивидуалните гробове — и почти всички ставали през зимата, когато земята е твърде корава и не може да се рови в нея, тъй че телата трябва да се пазят, докато силните студове отминат. Щом извършителят проникнел вътре, той отварял ковчезите с помощта на болторезачката и електрическата дрелка. Систематично обирал от труповете всички накити, с които евентуално били погребани, а с клещи вадел златните им зъби и зъбите със златни коронки.

Тези факти са жалки, но поне са разбираеми. Обирите обаче били само началото за този тип. Той вадел очи, късал уши, прерязвал мъртви гърла. През февруари осемдесет и девета два трупа в Паметното гробище „Чилтън“ били намерени без носове — явно той ги е изкъртил с чук и длето. Офицерът, който открил това, казал на Брандън: „Не е било трудна работа — тук беше като в камера за дълбоко замразяване и сигурно са се откършили по-лесно и от ледени висулки. Истинският въпрос е какво прави човек с два замръзнали носа, след като ги вземе? Дали си ги слага на ключодържателя? Или ги поръсва със сирене, а после — хоп в микровълновата фурна? Какво?“

Почти всички осквернени трупове били намерени без пръсти и стъпала, понякога без целите ръце и крака, а в няколко случая извършителят на тези неща бил взел глави и полови органи.

Данните от съдебномедицинските прегледи сочат, че за грубата работа той вероятно е използувал брадва и касапски нож, а за по-фината — различни видове скалпели. При това не е бил несръчен. „Талантлив любител — казал на Брандън един заместник-шериф в окръг Чамбърлейн. — Не бих желал да се занимава с жлъчката ми, но сигурно бих му се доверил да махне някоя брадавица от ръката ми…“

В някои случаи той отварял телата и/или черепните кутии и ги пълнел с животински изпражнения. По-често полицията откривала сексуални осквернения. За кражбите на златни зъби, накити и крайници този тип не подбирал пола, но що се отнася до отнемането на полови атрибути — и съвкуплението с мъртвите — стриктно се придържал към господата.

Сигурно имам страхотен късмет, че е било така.

По време на този месец и нещо след спасяването ми от къщата край езерото научих много за начина, по който работят селските полицейски участъци, но то е нищо в сравнение с това, което научих през последната седмица. Едно от най-изненадващите неща е колко дискретни и тактични могат да бъдат полицаите в малките градчета. Сигурно когато познаваш лично всички хора в областта, която охраняваш, а доста от тях са ти и роднини, дискретността става почти толкова естествена, колкото дишането.

Начинът, по който се занимаха с моя случай, дава само един пример за тази странна и изискана дискретност; друг такъв пример е случаят Джубърт. Разследването е продължило седем години, не забравяй, а докато приключи, в него вече са били посветени много хора — две щатски полицейски управления, четирима окръжни шерифи, тридесет и един заместник-шерифи и само един Господ знае колко местни полицаи. Случаят е бил там, на преден план сред отворените досиета, а до осемдесет и девета година вече били измислили и име за тоя тип — Рудолф, като Рудолф Валентино. Говорели за Рудолф в окръжния съд, докато чакали да свидетелствуват върху другите си случаи, сравнявали бележките си за него на семинари за прилагане на законите в Огъста, Дери и Уотървил, обсъждали го по време на почивките си. „Носехме го и вкъщи, — признал на Брандън един от ченгетата, същият, който му разказал за носовете всъщност. — Така си е. Типове като нас винаги си носят типове като Рудолф вкъщи. Сверяваме последните детайли на някой пикник в задния двор или с някой колега от друг участък си чешем езиците, докато гледаме как хлапетата ни играят бейзбол. Защото човек никога не знае кога ще навърже нещата по нов начин и ще улучи джакпота.“

И тук е истински удивителната част (но ти сигурно вече си ме изпреварила… ако още не си отишла в банята да си издрайфаш червата, разбира се): през всички тези години всички тези ченгета са знаели, че си имат работа е истинско чудовище — по-точно таласъм. — който броди из западните части на щата, и въпреки това историята излезе на бял свят в пресата едва когато Джубърт беше заловен! В известен смисъл намирам това за странно и малко плашещо, но в един много по-широк смисъл го намирам за прекрасно. Сигурно в много от големите градове борбата за спазването на законите не върви така добре, но тук, в Ист Овършу, всичко, което правят, май все още върви направо идеално.

Разбира се, може да се възрази, че има много още да се желае, щом за залавянето на такъв смахнат като Джубърт са нужни седем години, но Брандън ми изясни това накратко. Каза ми, че деятелят (те наистина използуват тази дума) действувал изключително само в незначителни градчета, където бюджетните съкращения принуждавали полицаите да се занимават единствено с най-сериозните и належащи проблеми… което означава престъпления по-скоро спрямо живите, отколкото спрямо мъртвите. Ченгетата казват, че в западната половина на щата действуват поне две банди за отмъкване на коли и четири за обири по магазините, а толкова са само известните на тях. После следват убийците, побойниците, крадците, припрените шофьори и пияниците. И преди всичко познатите истории с дрогите. Купуват се, продават се. отглеждат се. а хората продължават да се съсипват или да се убиват в резултат на употребата им. Според Брандън полицейският шеф в Норуей дори не използувал вече думата кокаин — наричал го Лайно на прах, а в писмените си доклади го изписвал Л… о на прах. Разбрах какво иска да каже той. Когато си полицай в малък град и се опитваш да държиш юздите на цялата лудница, а служебната ти кола е четиригодишен плимут, който сякаш ще се разпадне, щом го пришпориш над сто, работата ти бързо започва да добива приоритети, а един тип, който обича да си играе с мъртъвци, далеч не е в началото на списъка.

Внимателно изслушах всичко това и се съгласих, но не изцяло. „Звучи донякъде вярно, но на места е като самооправдание — казах. — Мисълта ми е, че нещата, дето Джубърт е вършил., хм, те са отивали малко по-далеч от «игра с мъртъвците», не е ли така? Или греша?“

„Въобще не грешиш“ — отвърна той.

Това, което никой от нас не искаше да каже направо, беше. че в продължение на седем години тази уродлива душа се е разнасяла от град на град за минети от мъртвите, а да се прекрати това за мен изглеждаше доста по-важно, отколкото да се спипат гимназистките, които прибират козметични принадлежности от местните магазини, или пък да се открие кой отглежда марихуана в землището зад баптистката църква.

Но важното е, че никой не го е забравил и всички са продължавали да си сверяват бележките. Деятел като Рудолф изнервя ченгетата по ред причини, но основната е тази, че тип, който е достатъчно луд, за да върши такива неща с мъртвите, може да е достатъчно луд, че да ги изпробва и върху все още живите… не че ще живееш много дълго след като Рудолф реши да разцепи главата ти с вярната си брадва… Полицаите били обезпокоени също и от липсващите крайници — за какво са му били те? Брандън казва, че в шерифската служба на окръг Оксфорд известно време обикалял един анонимен меморандум, който гласял: „Може би Рудолф Любовника е всъщност Ханибал Канибала“. Унищожили. го не защото го сметнали само за лоша шега — напротив, — а защото шерифът се опасявал, че може да стигне до пресата.

Винаги когато местните агенции по опазването на закона можели да отделят хора и време, те охранявали по някое и друго гробище. Гробища в западен Мейн дал Господ и додето случаят най-накрая се разкрил, за някои от тези момчета това сигурно вече се е било превърнало в хоби. Осланяли се просто на теорията, че ако хвърляш заровете достатъчно дълго, рано или късно ще паднат шестици. И всъщност именно това станало.

В началото на миналата седмица — всъщност преди около десет дни — шерифът на Окръг Касъл, Норис Риджуик, и един от заместниците му чакали в колата, паркирана пред вратата на един изоставен обор близо до гробището „Хоумланд“. То се намира, до един второстепенен път, който минава край задната му порта. Било два часа през нощта и тъкмо се готвели да приключват, когато заместникът Джон Лапойнт чул мотор. Въобще не видели камиона, докато той на практика не спрял пред вратата, защото валяло сняг, а тоя тип карал с изключени фарове. Заместникът Лапойнт искал да го заловят веднага, щом го видели как слиза от камиона и се захваща с кованата желязна порта на гробището, но шерифът го възпрял. „Риджуик е доста смешно на вид същество — каза ми Брандън, — но знае стойността на добрия удар. Дори в най-критичния момент не спира да мисли за съдебната зала. Учил се е от предшественика си Алън Пангборн, а това значи, че се е учил от най-доброто.“

Десет минути след като камионът влязъл през портата, Риджуик и Лапойнт го последвали също с угасени фарове, като автомобилът им едва-едва пълзял през снега. Карали по следите на камиона, докато не се убедили напълно накъде отива оня — градската крипта, вградена отстрани в хълма. И двамата мислели за Рудолф, но никой не го изрекъл на глас. Лапойнт казал, че щяло да бъде като да урочасаш някой, който прави поредица от успешни удари.

Риджуик наредил на заместника си да спре колата малко встрани от криптата, зад хълма — казал, че иска да даде на оня цялото въже. което му трябва, за да се обеси. Така, както се развили нещата, Рудолф получил достатъчно въже, че да се обеси за рога на луната. Когато накрая Риджуик и Лапойнт влезли с извадени пистолети и включени фенери, заварили Реймънд Андрю Джубърт наполовина влязъл в един отворен ковчег. В едната си ръка държал брадвата, в другата члена си, а Лапойнт казва, че изглеждал готов да приведе в действие и двете неща.

Сигурно Джубърт ги е уплашил до смърт, когато за първи път са го видели в светлината на фенерите си, и това никак не ме учудва — макар да се лаская от мисълта, че мога да си представя по-добре от повечето хора как са се чувствували, попадайки на такова същество в гробищна крипта в два часа през нощта. Като оставим настрана всички други обстоятелства, Джубърт страда от акромегалия — прогресивно нарастване на ръцете, стъпалата и лицето, което се случва, когато хипофизната жлеза започне да се развива погрешно. Точно това е причината челото му да изпъкне така. а устните му да се издуят напред. Освен това има неестествено дълги ръце — висят чак до коленете му. Преди около година в Касъл Рок имаше голям пожар — изгоря почти целият център на града — и напоследък шерифът затваря най-сериозните престъпници в Чамбърлейн или Норуей, но нито шерифът Риджуик, нито заместникът Лапойнт искали да пътуват по снежния път в три сутринта, така че го върнали в потегнатата барака, която напоследък използуват като карцер.

’Те твърдяха, че било заради късния час и снежните пътища — каза Брандън, — но според мен сигурно е имало и още нещичко. Не ми се вярва шерифът Риджуик да е искал да пусне гърнето с подаръците на когото и да било, преди сам да се опита да го счупи. Във всеки случай Джубърт не създавал проблеми — седял отзад в полицейската кола, кротък като агънце и с вид на същество, излязло от сериала „Разкази от криптата“, а от устата му — и двамата се кълнат, че това е така — се носело „Щастливи заедно“, старото парче на „Търтълс“.

Риджуик се обадил по радиостанцията на няколко заместник — шерифи доброволци да ги посрещнат. Преди двамата с Лапойнт отново да тръгнат, той проверил дали Джубърт е здраво заключен и дали заместниците са въоръжени с пистолети и голямо количество прясно кафе. Двамата се върнали в „Хоумланд“ за камиона. Риджуик си сложил ръкавици, седнал върху един от онези зелени найлонови пликове, които полицаите обичат да наричат „одеяла за уликите“, когато ги използуват при някой случай, и откарал автомобила обратно в града. Казва, че отворил всички прозорци, но въпреки това вътре воняло като в „месарница след шестдневно спиране на тока.“

Риджуик видял добре каросерията чак когато стигнал под осветения свод на градския гараж. В складовите отделения, наредени по дължина от двете страни, имало няколко гниещи крайника. Намерил също и плетен сандък — много по-малък от този, който видях аз, — както и едно сандъче за инструменти, пълно с приспособления за разбиване на врати. Когато отворил плетения сандък, намерил шест пениса, нанизани на канапче. Казва, че веднага разбрал какво представляват — огърлица. По-късно Джубърт признал, че често я носел на своите гробищарски експедиции, и изразил убеждението си, че ако е бил с нея при последния си поход, никога нямало да го хванат. „Тя ми даваше бая късмет“ — казал той и като се има предвид колко време им е трябвало, за да го спипат, Рут, мисля, трябва да признаем, че е имал известно основание.

Най-гадното обаче бил сандвичът, който лежал на седалката до шофьора. Стърчащото нещо между филийките хляб „Чудо“ съвършено очевидно било човешки език. Залят с онази яркожълта горчица, дето я обичат децата.

„Риджуик успял да слезе от камиона, преди да повърне — каза Брандън. — Което е добре — щатската полиция щеше да му пробие още една дупка в задника, ако се беше издрайфал върху веществените доказателства. От друга страна, ако не беше повърнал, аз бих препоръчал да го отстранят от тази служба по психологически причини.“

Преместили Джубърт в Чамбърлейн малко след изгрев слънце. Докато Риджуик му четял правата през мрежата, извърнат назад от предната седалка на колата (правел го за втори или трети път — шерифът явно е преди всичко методичен човек), Джубърт го прекъснал, за да каже, че „мож да съм направил нещо лошо на тате-мама, ного се извинявам“. От един документ в портмонето му вече било установено, че живее в Мотън — фермерски град срещу Чамбърлейн, на отсрещния бряг на реката; и веднага щом го заключили сигурно в новото му убежище, Риджуик информирал полицаите в Чамбърлейн и Мотън за казаното от него.

На връщане към Касъл Рок Лапойнт попитал Риджуик какво смята, че могат да намерят полицаите, изпратени в къщата на Джубърт. Риджуик казал: „Не зная, но се надявам, че няма да си забравят противогазите.“

Една версия за намереното от полицаите и за направените заключения излезе във вестниците през следващите дни, като с всеки изминал ден се увеличаваше, разбира се, но щатската полиция и кабинетът на главния прокурор на Мейн са получили доста ясна картина за станалото във фермерската къща край Кингстън Роуд още преди слънцето да залезе над първия Джубъртов ден зад решетките. Двойката, която Джубърт наричал свои „тате-мама“ — всъщност неговата мащеха и законният й съпруг, — били мъртви, да. Били мъртви от месеци, въпреки че Джубърт продължавал да говори така, сякаш „лошото нещо“ се е случило само преди няколко дена или часа. Той бил скалпирал и двамата, а повечето от „тате“ бил изял.

Из къщата имало много пръснати телесни части, някои гниещи й червясали въпреки студеното време, други внимателно реставрирани и запазени. Повечето били мъжки полови органи. На един рафт до стълбището за килера полицаите намерили около петдесет кръгли буркана, които съдържали очи, устни, пръсти от ръце и крака, тестиси. Джубърт си бил направо отговорникът за консервите на дома. Освен това къщата била напълнена — точно напълнена имам предвид — с крадени стоки, повечето от летни къщи и вили. Джубърт ги нарича „моите неща“ — прибори, инструменти, градинско оборудване и достатъчно дамско бельо, за да снабди секс-шоп. Очевидно обичал да се облича с него.

Полицаите все още се опитват да отделят телесните части, които са дошли от походите на Джубърт из гробищата, от онези, които е получил при другите си дейности. Смятат, че през последните пет години може да е убил около десетина души — стопаджии, които е качвал в камиона си. Според Брандън общият брой може да е и по-голям, но следствието върви много бавно. Самият Джубърт никак не помага, но не защото отказва да говори, а защото говори твърде много. Брандън казва, че той вече е признал над триста престъпления, включително убийството на Джордж Буш. Изглежда, смята, че Буш е всъщност Дейна Карви — онзи, дето играе църковната настоятелка в „На живо в събота вечер“.

Бил е приеман и изписван от най-различни заведения за психичноболни след петнадесетата си година, когато са го арестували за извършване на противозаконно сексуално действие с братовчед му. Въпросният братовчед тогава бил на две години. Самият Джубърт също е жертва на сексуални извращения, разбира се — очевидно и баща му, и вторият му баща, и мащехата му са го тормозели. Как беше онази приказка? Семейство, дето си играе заедно, остава заедно?

Изпратили го в „Гейдж Поинт“ — някакво съчетание от изтрезвително заведение, хан и клиника за психичноболни непълнолетни в окръг Ханкок — с обвинението за тежко сексуално извращение, а четири години по-късно, когато бил на деветнадесет, го освободили като излекуван. Това става през седемдесет и трета. Втората половина на седемдесет и пета и по-голямата част от седемдесет и шеста прекарал в една лудница в Огъста. Това станало в резултат на неговия период на Забавления с животните. Зная, че сигурно не трябва да се шегувам с тези неща, Рут — ще ме помислиш за отвратителна, — но истината е, че не зная какво друго да направя. Понякога имам чувството, че ако не се шегувам, ще се разплача, а разплача ли се, не ще мога да спра. Той пъхал котки в боклукчийски кофи. а после ги взривявал с онези големи фишеци, дето ги наричат „консерворазбивачи“, това правел… а от време на време, вероятно когато имал нужда да разнообрази скуката, заковавал с пирони някое кутре за дървесен ствол.

През седемдесет и девета бил изпратен в „Джунипър Хил“ за изнасилване и ослепяване на шестгодишно момче. Този път се очаквало да бъде завинаги, но стигне ли се до политика и държавни заведения — особено държавни заведения за психичноболни, — мисля, би било честно да се каже, че нищо не е завинаги. Изписали го от „Джунипър Хил“ през осемдесет и четвърта, като отново го обявили за „излекуван“. На Брандън му се струва — а и на мен също, — че това повторно оздравяване има по-голяма връзка с бюджетните съкращения за тези държавни заведения, отколкото с някакво чудо на съвременната наука или психиатрия. Във всеки случай Джубърт се върнал в Мотън да живее с мащехата си и нейния мъж, а щатът забравил за него… освен че му издал шофьорски документ. Той минал през практическия изпит и взел напълно редовен документ — в някои отношения аз намирам това за най-удивителния факт, — а в един момент в края на осемдесет и четвърта или началото на осемдесет и пета започнал да го използува за обиколките си из местните гробища. Не си губело времето момчето. През зимата си имало своите крипти и мавзолеи, през пролетта и есента прониквало в сезонни къщи и домове из целия западен Мейн, събирайки всичко, което възбуждало фантазията му — „моите неща“, нали разбираш. Очевидно имал голяма слабост към снимки в рамки. Открили четири сандъка с такива снимки на тавана в къщата на Кингстън Роуд. Брандън казва, че още ги броят, но общото число сигурно ще възлезе на повече от седемстотин.

Невъзможно е да се каже до каква степен „тате-мама“ са участвували във всичко това, преди Джубърт да им види сметката. Сигурно са участвували доста, защото Джубърт не е положил ни най-малко усилие да скрие какво върши. Що се отнася до съседите, тяхното мото, изглежда, гласи така: „Те си плащаха сметките и не общуваха с никого. Нас не ни засяга.“ Това съдържа някаква злокобна перфектност, не мислиш ли? Новоанглийска готика, представена от „Списание за психиатрия на анормалното“.

В мазето намерили друг, по-голям плетен сандък. Брандън преснимал полицейските фотографии, които документират тази конкретна находка, но отначало се колебаеше дали да ми ги покаже. Хм… това всъщност е доста меко казано. Този беше единственият момент, в който той се поддаде на изкушението, изпитвано като че ли от всеки мъж — знаеш за какво говоря — да се прави на Джон Уейн. „Айде малката, чай само да минеме индянските трупове, глей към пустинята. Ше ти кажа кат свършат.“

„Готов съм да приема, че може би Джубърт е бил в къщата при теб — каза той. — Трябва да съм някакъв проклет щраус с глава, заровена в пясъка, ако поне не допусна тази мисъл — всичко съвпада. Но ми отговори на следния въпрос, Джеси: защо продължаваш с всичко това? Каква полза изобщо може да има?“

Не знаех как да отговоря Рут, но знаех едно: не можех да направя нищо, което да направи нещата по-лоши, отколкото вече бяха. Тъй че аз се заинатих и накрая Брандън разбра, че малката няма да влезе обратно В „дилиджанса“, докато не погледне индянските трупове. Така че Видях снимките. Тази, която разглеждах най-дълго, в ъгъла си имаше прикрепена бележчица с надпис ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО 217 НА ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ. Все едно гледах видеолента, на която някой е записал най-ужасния ми кошмар. Снимката показваше квадратен плетен сандък с отворен капак, за да може фотографът да заснеме съдържанието му, което по случайност представляваше купища кости, примесени с влудяваща колекция от накити: някои фалшиви, други ценни, някои откраднати от летни къщи, други несъмнено измъкнати от студените ръце на труповете, пазени в студените камери на малките градчета.

Гледах снимката — толкова изцъклена и някак гола, каквито са винаги полицейските снимки — и отново се върнах на езерото. Това стана мигновено, без никакъв преход. Без да си спомням, разбираш ли? Аз съм там. окована и безпомощна, гледам как сенките прелитат през ухиленото лице, чувам се как му казвам, че ме плаши. А после той се навежда да вземе сандъка, трескавите очи не се откъсват от лицето ми и аз виждам този мъж — това същество — да бърка вътре с разкривените си, безформени пръсти, виждам как тези пръсти започват да разбъркват костите и бижутата и чувам звуците, които те издават — като полепнали в мръсотия кастанети.

И знаеш ли кое най-много ме преследва? Мислех, че това е баща ми, че това е моят татко, завърнал се от мъртвите, за да направи това, което е искал да направи преди. „Давай — казах му аз. — Направи го, но ми обещай, че после ще ме отключиш и ще ме пуснеш. Само ми обещай това.“

Мисля, че дори да знаех кой е всъщност, пак бих му казала същото, Рут. Мисля ли? Зная, че щях да му кажа същото. Разбираш ли? Щях да го оставя да си пъхне члена — члена, който е пъхал в гниещите гърла на мъртви мъже — вътре в мен, стига само да ми бе обещал, че няма да умра като куче от мускулни спазми и конвулсии, което ме чакаше. Стига само да бе обещал, че ЩЕ МЕ ОСВОБОДИ.

Джеси спря за момент. Дишаше толкова бързо и тежко, че почти се задавяше. Погледна към думите на екрана — невероятното, неописуемото признание на екрана — и почувствува внезапен силен порив да ги изтрие. Не защото се срамуваше, че Рут ще ги прочете — срамуваше се, но не това бе причината. Причината бе, че не искаше да се занимава с тях, а предполагаше, че ако не ги изтрие, ще трябва да направи точно това. Думите имат способността да създават свои собствени повели.

„Не и преди да излязат изпод ръцете ти“ — помисли Джеси и протегна облечения в черно показалец на десницата си. Докосна бутона DELETE, за да ги изтрие — погали го всъщност, — после се отдръпна. Това бе истина, нали?

— Да — рече тя с онзи приглушен глас, който използуваше толкова често в часовете на пленничеството си. Но сега поне не говореше на Благата или на вътрешната Рут — беше се завърнала при себе си, без да се налага да минава по обиколни пътища. Това вероятно бе някакъв напредък. — Да, истината е, да.

И нищо друго освен истината, така че Бог да й е на помощ. Нямаше да употреби бутона DELETE върху нея, независимо за колко гадна биха я сметнали някои хора — включително и тя самата всъщност. Щеше да я остави. В крайна сметка можеше да реши да не изпраща писмото (дори не знаеше дали е честно да го изпраща — да натовари една жена, която не бе виждала от години, с това бреме от болка и лудост), но нямаше да изтрие нищо. Което означаваше, че е по-добре да приключи сега, набързо, преди остатъкът от куража й да я напусне, а остатъкът от силите й да се стопи. Джеси се приведе напред и отново започна да печати. Брандън каза: „Има едно нещо, което ще трябва да запомниш и да признаеш, Джеси — няма конкретно доказателство. Да, зная, че пръстените ти са изчезнали, но за тях може да си била права в началото — нищо чудно да ги е взело някое лекопръсто ченге.“

„Ами Веществено доказателство 217? — попитах. — Плетеният сандък?“

Брандън вдигна рамене и аз получих един от онези взривове от прозрение, които поетите наричат епифания. Той продължаваше да вярва във възможността плетеният сандък да е бил просто съвпадение. Това не беше лесно, но беше по-лесно от необходимостта да приеме всичко останало — най-вече факта, че чудовище като Джубърт може да е докоснало живота на някой, когото самият той познава и харесва. Това, което видях върху лицето на Брандън Милърън в този ден, бе абсолютно просто: той щеше да пренебрегне цял куп обстоятелствени улики и да се съсредоточи върху липсата на конкретни доказателства. Щеше да се придържа към идеята, че всичко е било само плод на моята фантазия, която се вкопчва в случая Джубърт, за да обясни една особено ярка халюцинация, получена от мен по време на часовете, прекарани в белезници върху леглото.

И това прозрение бе последвано от друго, още по-ясно: че и аз мога да направя същото. Можех да повярвам, че съм сгрешила… но ако успеех да стигна дотам, щях да съсипя живота си. Гласовете щяха да започнат да се връщат — не само твоят, на Тиквичка или на Нора Калигън, но и тези на майка ми, на сестра ми, на момичетата, с които дружах в гимназията, на хората, с които съм се срещала за по десет минути в лекарски кабинети, и един Бог знае колко още други. И сигурно повечето от тях щяха да бъдат плашещи извънземни гласове.

Не можех да понеса това, Рут, защото през двата месеца след трудния си период в къщата край езерото аз си спомних много неща, които бях потискала дълги години. Струва ми се, че най-важният от тези спомени изплува на повърхността между първата и втората операция на ръката ми, когато почти през цялото време бях „на медикаменти“ (това е техническият болничен термин за израза „насмукан до козирката“). Ето какъв беше споменът: през двете години и нещо между деня на затъмнението и рождения ден на брат ми Уил — когато той ме бодна в задника по време на крокета — аз чувах тези гласове почти непрекъснато. Може би бодването на Уил ми подействува като някаква груба, непредвидена терапия. Предполагам, че това е възможно — нали казват, че нашите предци са се научили да готвят след като са опитали от нещата, които горските пожари са оставяли зад себе си? Макар че ако в този ден се е получила някаква щастлива случайна терапия, според мен тя не дойде с бодването, а след него, когато се дръпнах и фраснах Уил по устата, задето го направи… но в момента това не е важно. Важното е, че след този ден на верандата в продължение на две години аз делях пространството в главата си с нещо като шептящ хор — десетки гласове, които присъждаха оценки на всяка моя дума и действие. Някои бяха мили и подкрепящи, но повечето принадлежаха на уплашени хора, объркани хора, хора, които смятаха, че Джеси е едно нищо и никакво малко нищожество, което заслужава всичко лошо, което й се случва, а за всичко хубаво ще трябва да плати двойно. Две години чувах тези гласове, Рут, а когато спряха, ги забравих. Не малко по малко, а изведнъж и изцяло.

Как е възможно подобно нещо? Не зная и, честно казано, малко ме интересува. Предполагам, че щеше да ме интересува, ако промяната бе влошила нещата, но това не стана, напротив — тя ги подобри неизмеримо много. Прекарах двете години между затъмнението и рождения ден в някакво състояние, подобно на фуга — съзнателният ми ум бе разбит на множество спорещи фрагменти, а истинската епифания бе следната: ако оставех милия, приятен Брандън Милърън да надделее, щях да приключа точно там, откъдето бях започнала — на път по булевард „Шизофрения“ към улица „Лудница“. И този път нямам подръка братче, което да проведе една грубовата шокова терапия; този път трябва сама да я извърша, точно както трябваше сама да се измъкна от проклетите белезници на Джералд.

Брандън ме наблюдаваше и се опитваше да прецени резултата от това. което бе казал. Сигурно не успя, защото го каза още веднъж, този път по малко по-различен начин: Трябва да запомниш това, независимо как ти звучи — възможно е да грешиш. И според мен трябва да се примириш с факта, че, тъй или иначе, „никога няма да разбереш със сигурност.“

„Не, няма да се примиря.“

Той повдигна вежди.

„Все още има една чудесна възможност да разбера със сигурност. И ти ще ми помогнеш, Брандън.“

Той отново бе започнал да се усмихва по онзи не твърде приятен начин — който самият Брандън почти не знае, че има в репертоара си, обзалагам се. — онзи, който казва, че „не мож живя с тях, не мож ги застреля“. „Ами? И как ще го направя?“ „Като ме заведеш да видя Джубърт“ — казах.

„А, не — рече той. Това е единственото нещо, което няма да направя — не мога да направя, Джеси.“

Ще ти спестя следващия едночасов разговор, който се състоеше в повтаряне на едно и също нещо, а в един момент се принизи до такива дълбоко интелектулни изказвания като: „Ти си луда, Джес“ и „Стига си се опитвал да ръководиш живота ми, Брандън“. Мислех да му размахам плашилото на пресата — бях почти убедена, че това е нещото, което ще го накара да отстъпи, — но в крайна сметка не се наложи. Трябваше само да се разплача. В известен смисъл се чувствувам невероятно жалка, като пиша това, но от друга страна — не, — от друга страна го смятам просто за още един симптом на това, което не е наред между момците и момите в този конкретен кадрил. Разбираш ли, той повярва, че говоря сериозно, едва когато се разплаках.

За да съкратя поне малко тази дълга история, ще ти напиша само, че той взе телефона, проведе четири-пет бързи разговора и после се върна с новината, че на следващия ден Джубърт ще бъде изправен пред окръжния съд на окръг Къмбърланд за ред второстепенни престъпления — предимно кражби. Каза ми, че ако наистина говоря сериозно — и ако имам шапка с воалетка, — ще ме заведе там. Съгласих се веднага и макар върху лицето на Брандън да бе изписано убеждението, че прави една от най-големите грешки в живота си, все пак той си удържа на думата.

Джеси отново спря и когато се върна към печатането, направи го бавно, загледана през екрана към вчера, когато снощната педя сняг все още представляваше само гладка бяла заплаха в небето. Видя на булеварда сини мигащи светлини, усети как синята лимузина на Брандън намалява скоростта.

Закъсняхме за разпита, защото на I-295, околовръстното шосе на града, имаше преобърнато ремарке. Брандън не го каза, но зная, че се надяваше да стигнем твърде късно и Джубърт вече да е отведен в килията си в дъното на крилото с максимално обезопасените килии на окръжния затвор, но стражата пред вратата на съда ни каза, че разпитът все още не е приключил, макар да е към края си. Когато ми отвори вратата, Брандън се наведе към ухото ми и измърмори: „Спусни си воалетката, Джеси, и не я вдигай.“ Аз я смъкнах, а той ме подхвана през кръста и ме въведе вътре. Съдебната зала…

Спряла да пише, Джеси гледаше през прозореца към тъмнеещия следобед с разширени, сиви и кухи очи. Припомняше си.