Играта на Джералд

31

Важно беше да вижда какво прави, защото в началото не чувствуваше почти нищо — можеше да накрои китката си на кървящи лентички и все така да получава само онези далечни усещания за натиск и топлина. С голямо облекчение откри, че няма да има проблеми с виждането — бе ударила чашата на подходящо място върху рафта („Най-сетне някакъв удар!“ — засмя се саркастично една част от нея) и кръгозорът й бе почти чист.

Изкълчила ръка назад, Джеси натисна върху счупената стъклена дъга вътрешната част на китката си — онази част, в която личат линиите, наричани от гадателите Гривни на съдбата. Замаяна наблюдаваше как стърчащият връх най-напред вдлъбва кожата й, после я пробожда. Продължи да натиска, а китката й продължи да поглъща стъклото. Вдлъбнатинката се запълни с кръв и изчезна.

Първата й реакция бе разочарование. Стъклената кукичка не предизвика онзи фонтан, на който тя се надяваше (и от който наполовина се боеше). После острият ръб преряза сините плетеници от вени, които лежаха най-близо до повърхността на кожата, и кръвта потече по-бързо. Не бликаше на онези пулсиращи тласъци, които бе очаквала, а с бързата постоянна струя на вода от почти докрай развъртяно кранче. После се разкъса нещо по-голямо и струята се превърна в порой. Той се спускаше но рафта и се стичаше но ръката й до лакътя. Сега вече бе твърде късно за отстъпление, беше се хванала на хорото. Така или иначе, беше се хванала.

„Поне се дръпни! — изкрещя майчиният й глас. — Недей да влошаваш нещата — направи достатъчно! Опитай сега!“

Съблазнителна идея, но според Джеси направеното досега далеч не бе достатъчно. Сега, когато вече бе започнала тази зловеща операция, тя разбираше, че не може да разчита само кръвта да я измъкне на свобода. Кръвта можеше да не е достатъчна.

Тя изви бавно и внимателно китката си и разряза опънатата кожа под дланта. Почувствува в нея странен гъдел, сякаш бе прекъснала някакъв жизненоважен сноп нерви, които поначало са били полумъртви. Последните два пръста на десницата й клюмнаха напред като убити. Предните два, заедно с палеца, бясно заподскачаха напред-назад. При цялата милостива безчувственост на плътта си Джеси виждаше нещо неизразимо ужасяващо в тези белези на увреждането, което сама си нанасяше. В тези два сгърчени пръста, толкова приличащи на малки трупове, имаше нещо някак по-страшно от всичката й пролята досега кръв.

После този ужас и растящото усещане за топлина и натиск в наранената й ръка бяха покосени от един нов спазъм, който премина през дясната й страна като зачатък на ураган. Той я сграбчи безмилостно и се опита да я изтръгне от разкривената поза, а Джеси му се опълчи с ужасена ярост. Сега не можеше да мърда. Ако го направеше, почти със сигурност щеше да бутне импровизирания си режещ инструмент на пода.

— Не, недей — промълви тя през стиснатите си зъби. — Недей, гадино — разкарай се оттук.

Задържа се сковано в същата поза, като внимаваше да не натисне по-силно върху крехкото стъклено острие, защото не искаше да го събори, а после да й се наложи да довършва с някой не толкова подходящ инструмент. Но ако спазъмът се разпространеше от тялото в десницата й, както очевидно се опит ваше…

— Не — изстена тя. Махай се, чуваш ли? Просто се махай, мамка ги!

Изчака известно време с пълното съзнание, че не може да си позволи да чака, както и с пълното съзнание, че не може да направи нищо друго; чакаше и слушаше как кръвта на нейния живот трополи по пода зад таблата. Наблюдаваше и друга кръв, която се стичаше от рафта на малки ручейчета. В някои от тях блестяха миниатюрни стъклени искрици. Започнала бе да се чувствува като жертвата в някой касапски филм.

„Не можеш повече да чакаш, Джеси! — нахвърли й се Рут. — Нямаш никакво време!“

„Това, което наистина нямам, се нарича късмет, и по начало никога не съм имала адски много от него“ — отвърна й тя.

В този момент или усети как схващането я поотпуска, или успя да се залъже, че е усетила. Завъртя ръката си в халката а после изкрещя от болка, защото спазъмът я халоса още веднъж, впи парещи нокти в диафрагмата й, опита се отново да я подпали. Въпреки това тя продължи с движенията, като този път прониза опакото на китката си. Меката вътрешна част се обърна, а Джеси видя замаяна как дълбокият разрез през Гривните на съдбата отвори широко червено-черната си уста и сякаш се ухили насреща й, Тя заби стъклото в опакото на китката толкова дълбоко, колкото посмя, като все още се бореше със спазъма в диафрагмата и долната част на гърдите си. После дръпна рязко ръката към себе си, изпращайки ситни пръски кръв към челото, бузите и носа си. Счупеното парче стъкло, с което бе извършила тази допотопна хирургия, отскочи с въртене и падна на пода. Вълшебното му острие се пръсна. Джеси не го удостои дори с едничка мисъл — то си беше свършило работата. Междувременно трябваше да се предприеме още една стъпка, трябваше още нещо да се провери: дали белезницата ще задържи ревнивата си хватка върху нея, или плът и кръв най-сетне ще сплотят усилия, за да я принудят да я пусне.

След едно прощално дълбоко пронизване спазъмът отдясно взе да я отпуска. Джеси забеляза неговото оттегляне не повече, отколкото бе забелязала загубата на примитивния си стъклен скалпел. Тя усещаше силата на своята концентрация — мозъкът й сякаш пламтеше в нея като факла, залята с борова смола — и тази концентрация бе изцяло насочена към десницата й. Джеси я вдигна за оглед в златната светлина на късното следобедно слънце. Пръстите бяха плътно нашарени от съсирени. Цялата ръка до лакътя сякаш бе омацана с яркочервени петна латексова боя. Халката на белезницата не представляваше нищо повече от закръглено очертание, изпъкващо сред общия поток. Джеси разбра, че по-добре не може да стане. Тя повдигна ръка, а после дръпна надолу, както бе правила два пъти досега. Белезницата се плъзна… после още малко… и пак се впи. Отново я спря безмилостният издатък от кости под палеца.

— Не! — изкрещя тя и опъна по-силно. — Отказвам да умра по този начин! Чуваш ли? ОТКАЗВАМ ДА УМРА ПО ТОЗИ НАЧИН!

Халката се впи по-надълбоко и за миг Джеси бе сигурна до призляване, че тя повече няма да се мръдне и на косъм, че ще се мръдне пак едва тогава, когато някое захапало пура ченге я свали от мъртвото й тяло. Тя не можеше да я мръдне никоя земна сила не можеше, а нито принцовете на Рая, нито владетелите на ада искаха да я мръднат.

После върху опакото на китката й се появи усещане подобно на топлинна мълния, а белезницата отскочи малко нагоре. Спря, после отново тръгна. При това движение парливото електрическо усещане взе да се разпростира, превръщайки се бързо в тъмен огън, който най-наиред обгърне ръката и като гривна, а после я захапа подобно на цял батальон изгладнели червени мравки.

Белезницата се движеше, защото се движеше кожата, която бе впита. Плъзгаше се, както би се плъзгал тежък предмет върху черга, ако някой дръпне чергата. Нащърбеният кръгообразен разрез, с който бе опасала китката си, сега с разширяваше, опъваше мокри шнурове от сухожилия през отвора и създаваше червена гривна. Кожата върху опакото на ръката й взе да се набръчква и събира пред белезницата, а това. за което тя си мислеше в момента, беше как би изглеждала покривката, когато я избута към другия край на леглото с ритащите си нозе.

„Аз си беля ръката — каза си Джеси. — О, мили Боже, беля си ръката като портокал.“

— Пусни! — кресна тя на белезницата, внезапно разярена до безумие. В този миг тя се превърна за нея в живо нещо, някакво омразно натрапливо същество с много зъби. като минога или освиреляла невестулка. — О, никога ли няма да ме пуснеш?

Халката се бе плъзнала доста по-нагоре, отколкото при предишните й опити да се измъкне от нея, но все още държеше и упорито отказваше да й отпусне тази последна половинка (а може би вече само четвъртинка) от сантиметъра. Замазаният окървавен стоманен кръг сега опасваше една частично обелена от кожата си ръка и разкриваше лъскава мрежа от сухожилия с цвета на пресни сливи. Опакото на дланта и приличаше на пуешка кълка, чиято горна хрупкава кожичка е махната. Постоянният опън надолу още повече бе разтворил раната от вътрешната страна на китката й, създавайки там кървава бездна. Джеси се запита дали не е възможно направо да откъсне ръката си в това последно усилие да се освободи. А ето че белезницата, която все още се придвижваше по малко — поне така гя си мислеше, — отново спря. И този път застина.

„Разбира се, Джеси! — писна Тиквичка. Погледни я! Тя е накривена! Ако можеш отново да я изправиш…“

Джеси изтласка нагоре десницата си, а веригата се върна и я тропна по китката. После, преди ръката дори да си е помислила за изтръпване, отново дръпна надолу с последните късчета сила, които й бяха останали. Червена мъгла от болка погълна ръката й, когато халката на белезницата разкъса суровото месо между китката и средната й част. Цялата изтеглена кожа бе нагърчена и скупчена тук, по диагонала между основата на кутрето и основата на палеца й. За момент това полуодрано парче кожа задържа белезницата, а после се вмъкна под стоманата с леко шляпване. Така остана само онзи последен костен пздатък, но той бе достатъчен, за да спре напредването й. Джеси дръпна по-силно. Нищо не се случи.

„Това е — помисли тя. — Всички да се разотиват.“

И тогава, тъкмо когато Джеси се готвеше да отпусне бодящата си ръка, белезницата се плъзна върху издатинката. която толкова дълго я бе задържала, излетя от върховете на пръстите й и изтропа в креватния стълб. Всичко стана толкова бързо, че отначало тя не можа да го проумее. Ръката и вече не приличаше на онова съоръжение, с което по правило са надарени човешките същества, но наистина беше нейната ръка и наистина беше свободна.

Свободна.

Джеси отмести поглед от кървавата белезница към обезобразената си ръка и лицето й бавно се изпълни с промисъл.

„Прилича на птица, която е влетяла в заводска машина и после е изплюта от другия край — помисли тя, — но белезницата вече не е върху нея. Наистина не е.“

— Не мога да повярвам — изграчи тя. — Не мога. Да повярвам. Мамка му.

„Няма значение, Джеси. Трябва да бързаш.“

Тя се сепна като задрямал човек, когото изведнъж са разтърсили. Да бърза? Да, наистина. Не знаеше колко кръв е изгубила — смяташе половин литър за достатъчно разумна догадка, съдейки по прогизналия дюшек и ручейчетата, които се стичаха по дъските на таблата и капеха долу, — но знаеше, че ако загуби още много, ще припадне, а пътуването от безсъзнанието до смъртта щеше да е кратко — като прекосяване на тясна рекичка с ферибот.

„Няма да стане — помисли си тя. Това бе отново онзи твърд като стомана глас, но този път принадлежеше на нея и на никого другиго, което я зарадва. — Не преминах през цялата тази гадост, за да умра от припадък на пода. Не съм преглеждала документите, но съм абсолютно сигурна, че това го няма в договора ми.“

„Хубаво, но краката ти…“

Тя всъщност не се нуждаеше от това напомняне. Повече от двадесет и четири часа не бе стъпвала върху тях и независимо от усилията си да ги поддържа будни, сигурно щеше много да сгреши, ако им се предовереше, поне в началото. Можеха да се схванат, можеха да се опитат да рухнат под нея, можеха да направят и двете. Но предпазливостта бе най-доброто оръжие… или поне така казваха. Разбира се, тя бе получавала много такива съвети през живота си (съвети, най-често приписвани на онази загадъчна и вездесъща група, наричана „те“), но нищо. видяно от нея в телевизионните програми или прочетено в „Райдърс дайджест“, не я бе подготвило за това, което току-що бе извършила. Все пак щеше да бъде възможно най-внимателна Струваше й се обаче, че в това отношение може би не разполага с големи резерви

Търкулна се наляво, а дясната й ръка се повлече след нея като опашка на хвърчило или ръждясал ауспух на стара кола. Напълно жива чувствуваше една-единствена нейна част — опакото на дланта, къдею откритите снопове жили горяха и стенеха. Болката беше страшна, още по страшно бе усещането, че десницата й желае развод с останалата част от тялото но гези неща почти се изгубиха в един изблик на смесица от надежда и тържество. Тя усети почти божествена радост от способността си да се търкулне но леглото, без да бъде спряна от белезницата около китката си. Халоса я нов спазъм, стовари се в долната част на стомаха й като най-бесния удар на някой луисвилски бейзболист, но тя не му обърна внимание. Радост ли бе нарекла това чувство? О, тази дума бе прекалено мека. Това беше възторг. Пълен, неподправен въз…

„Джеси, ръбът на леглото! Господи, спри!“

Не изглеждаше като ръба на леглото, изглеждаше като ръба на земята върху онези старинни карти от времето преди Колумб.

„Отвъд ще има чудовища и змеища — помисли си тя. — Да не говорим за счупената лява китка. Спри. Джес!“

Но тялото й не се подчини на командата, то продължи да се търкаля заедно със спазъма и всичко останало, тъй че на Джеси й остана време само колкото да завърти лявата си ръка в белезницата. преди да тупне по корем до ръба на леглото. след което направо падна от него. Пръстите на краката й треснаха в пода с разтърсващ удар, но нейният крясък не изразяваше само болка. В крайна сметка стъпалата й отново бяха долу. Наистина бяха долу.

Тромавото свличане от леглото завърши. Лявата й ръка все още бе прикована за креватния стълб, но дясната само временно бе пленена между гръдния и кош и страничния ръб на леглото. Тя усещаше как топлата кръв блика върху кожата и се стича надолу по гърдите й.

Джеси извърна лице настрани, а после трябваше да изчака в агонията на тази нова поза. защото един парализиращ, режещо силен спазъм сграбчи гърба й от тила до основата на кръста. Чаршафът, към който бяха притиснати гърдите и разкъсаната й ръка, прогизваше от кръв.

„Трябва да стана — помисли си тя. — Трябва да стана веднага, иначе кръвта ми ще изтече и ще си умра ей тук.“

Спазъмът в гърба й премина и най-накрая тя се оказа способна да намести стъпалата здраво под себе си. Краката й въобще не се чувстваха толкова слаби и отпуснати, колкото се бе опасявала — всъщност с нетърпение чакаха да се заемат с отредената им задача. Джеси се оттласна нагоре. Заключената около левия стълб окова се плъзна колкото можа, после срешна следващата напречна дъска, а Джеси изведнъж се озова права — доскоро много се съмняваше, че изобщо някога ще може да заеме отново тази поза; стоеше изправена на двата си крака, до леглото, което бе представлявало нейният затвор… почти ковчег.

Чувство на огромна благодарност се опита да я залее, а тя го отблъсна със същата твърдост, с която бе отблъснала и паниката. По-късно можеше да има време за благодарност, но сега трябваше да помни единствено това, че все още не е освободена от проклетото легло и че времето й да се освободи от него е жестоко ограничено. Наистина, все още не бе усетила никаква слабост или световъртеж, но предполагаше, че това нищо не значи. Когато припадъкът дойдеше, сигурно щеше да го стори съвсем внезапно, просто да гръмне лампите.

И все пак, нима изправянето — само това и нищо друго — някога е било толкова велико нещо? Толкова неописуемо чудесно?

— Нне — изграчи Джеси. — Май че не.

Като държеше дясната си ръка свита и плътно притискаше раната върху вътрешната страна на китката й към горната извивка на лявата си гръд. Джеси направи едно полузавъртане и се долепи заднишком към стената. Сега стоеше отляво на леглото, а позата й приличаше почти на войнишката стойка при команда свободно. Дълбоко и бавно си пое дъх, после помоли дясната си ръка, заедно с клетатата й обелена част. да се заеме отново за работа.

Ръката се вдигна със скърцане, като ръка на стара и зле поддържана механична играчка, и дланта й се отпусна върху рафта над леглото. Последните два пръста все още отказваха да се движат при заповедите й, но тя успя да хване рафта между палеца и другите си два пръста достатъчно здраво, че да го прекатури от скобите му. Той тупна на дюшека, върху който бе лежала толкова много часове, дюшека, върху който все още лежаха нейните очертания — хлътнала, потна фигура, отбелязана върху розовите баклавички, и частично окървавена в горната си част. Видът на тази фигура накара Джеси да усети призляване, гняв и страх. Видът й я накара да усети лудост.

Тя отмести поглед от дюшека и рафта, легнал сега отгоре му, към треперещата си дясна ръка. Вдигна я до устата си и стисна със зъби стъкленото късче, което стърчеше изпод нокътя на палеца й. Стъкълцето се хлъзна, мина между кучешкия зъб и единия от резците, после се заби дълбоко в нежното розово месо на венеца й. Прониза я бързо ужилване и Джеси усети как в устата й бликва кръв, солено-сладка на вкус и гъста като черешовия сироп за кашлица, който трябваше да гълта, когато боледуваше от грип в детството си. Не обърна внимание на това ново порязване — през последните няколко минути се бе примирила с много по-лоши неща, а само захапа отново стъкълцето и полека го измъкна от палеца си, После го изплю на леглото заедно с пълна уста топла кръв.

— Добре — промърмори тя и вмъкна тялото си между стената и таблата на леглото. Дишаше на пресекулки.

Леглото се задвижи по-лесно, отколкото би могла да се надява, но Джеси никога не се бе съмнявала, че то в крайна сметка ще се задвижи, стига тя да си осигури подходяща опорна точка. Сега я имаше и ето че избута омразното нещо по лъснатия под. Докато се плъзгаше, долният му край завиваше надясно, защото тя можеше да бута само отляво, но Джеси бе взела това предвид и то не й пречеше. Дори участвуваше в примитивния й план.

„Когато късметът ти се обърне — мислеше тя. — той се обръща в точно обратната посока. Може да си си нарязала целия горен венец, Джес, но не си настъпила нито едно парченце счупено стъкло. Така че продължавай да си буташ леглото, душичке, и продължавай да си броиш кр…“

Стъпалото й се блъсна в нещо. Погледна надолу и видя, че е ритнала месестото дясно рамо на Джералд. По гърдите и лицето му покапа кръв. Една капка падна в изцъкленото му синьо око. Тя не изпита жалост към него. не изпита омраза към него. не изпита любов към него. Изпита някакъв ужас и самоотвращение от това, че всичките чувства, занимавали я през годините — тези така наречени цивилизовани чувства, плътта и кръвта на всяка телевизионна мелодрама, актуално предаване или радиопрограма за пряка връзка със слушателите. — са всъщност толкова повърхностни в сравнение с инстинкта за оцеляване, който се оказваше (поне в нейния случай) завладяващ и брутално непреклонен като лопата на булдозер. Но това беше положението, а тя имаше чувството, че ако водещите на тези предавания попаднат някога в подобна ситуация, те ще извършат повечето от нещата, които бе извършила самата тя.

— Махни се от пътя ми, Джералд — рече тя и го изрита (отричайки огромното задоволство, което изпита дори когато то я заля вътрешно). Джералд отказа да се помръдне. Сякаш химическите промени, които съпътствуваха разлагането му, бяха приковали тялото му към пода. Мухите се вдигнаха в бръмчащ, нестроен облак от мястото точно над издутия му корем. Това бе всичко.

— Майната му тогава — каза Джеси и отново забута леглото. Успя да прескочи Джералд с десния си крак, но левият стъпи точно върху корема му. Натискът произведе отвратителен гъргорещ звук в гърлото му и изтласка през зейналата му уста един къс, но зловонен дъх.

— Извини се, Джералд — промърмори тя, после го остави зад себе си, без повече да го погледне. Сега гледаше шкафа — шкафа, върху който лежаха ключовете.

Веднага щом отмина Джералд, покривалото от обезпокоени мухи отново се спусна и възобнови ежедневните си занимания. В крайна сметка имаше толкова много работа и толкова малко време, за да се свърши.