Играта на Джералд

4

Този път не призова в мрака зад клепачите си своето тяло, а цялата тази стая. Разбира се, тя продължаваше да е централният елемент в нея, Господи, естествено — Джеси Мъхаут Бърлингейм, все още на прага на четиридесетте, все още доста стегната с размерите си един и седемдесет на петдесет и шест килограма, сиви очи, червеникавокестенява коса (сивеещите кичури, които бяха започнали да се появяват още преди пет години, заличаваше с оцветяващ шампоан и бе почти сигурна, че Джералд не е забелязал). Джеси Мъхаут Бърлингейм, която бе забъркала тази каша, без много-много да е наясно как и защо. Джеси Мъхаут Бърлингейм, понастоящем вероятно вдовица на Джералд и все още ничия майка, вързана като добиче за това проклето легло с два чифта полицейски белезници.

Тя накара камерата на въображението си да обиколи белезниците от всички страни. Съсредоточаването издълба бразда между веждите и затворените й очи.

Всичко на всичко четири гривни, всяка двойка от които разделена от двадесетина сантиметра стоманена верига с гумено покритие. Върху всяка от двете стоманени плочки за ключалките имаше печат М-17 — тя предположи, че това е сериен номер. Спомни си, че Джералд й беше казал — някога, когато играта бе още нова, — че всяка от белезниците има лостче и зъбци, с които може да се стеснява и разширява. Освен това веригите можеха да се скъсят, докато съберат болезнено китките на затворника една до друга, но Джералд й бе отпуснал максималната дължина.

„И защо не, по дяволите? — помисли си тя сега. — В края на краищата това беше само игра… нали, Джералд?“ Но ето че у нея изникна предишният въпрос и тя отново се запита дали за Джералд това някога е било просто само игра.

„Какво е жената? — меко прошепна някакъв друг, извънземен глас от дълбините на един кладенец от мрак вътре в нея. — Защитна система на путката.“

„Махай се — помисли си Джеси. — Махай се, не ми помагаш.“

Но извънземният глас не се подчини. Вместо това попита: „Защо жената има и уста, и путка? За да може да пикае и да хленчи едновременно. Други въпроси, млада госпожо?“

Няма. Предвид обезпокоително сюрреалистичния характер на отговорите тя се отказа от повече въпроси. Завъртя китките си в белезниците. Оскъдната им плът се ожули в стоманата и я накара да трепне, но болката беше незначителна и ръцете й се въртяха достатъчно лесно. Джералд може да бе смятал, че единственото предназначение на жената е да служи като защитна система на путката, а може и да не бе смятал, но поне не бе стегнал белезниците болезнено; тя не би допуснала това дори преди днешния ден, разбира се (или поне така си каза и никой от вътрешните й гласове не прояви подлостта да спори по този въпрос). Все пак, обаче, бяха твърде стегнати, за да може да измъкне ръце от тях.

Наистина ли?

Джеси ги дръпна за опит. Щом ръцете се смъкнаха надолу, белезниците се плъзнаха нагоре, после стоманените гривни се впиха здраво в междукостните свръзки на мястото, където китките й правеха своя сложен и магически преход към дланите.

Тя дръпна по-силно. Сега болката стана много по-осезаема. Изведнъж си спомни случая, когато татко й бе затръшнал шофьорската врата на техния стар огромен автомобил върху лявата ръка на Мади, без да знае, че тя за разнообразие се измъква откъм неговата страна. Как бе изпищяла само! Беше си счупила някаква кост — Джеси не помнеше наименованието й, но много добре помнеше как Мади гордо се фукаше с бинтовата си превръзка и казваше: „Освен това се е скъсало постериорното ми сухожилие.“ Джес и Уил ги досмеша, защото всеки знаеше, че терминът „постериорно“ се употребява във връзка със седалищните части. Разсмяха се повече от изненада, отколкото за подигравка, но въпреки това Мади се отправи мрачна като буреносен облак да каже на мама.

„Постериорно сухожилие — помисли си тя и нарочно напъна още, независимо от нарастващата болка. — Постериорно сухожилие и радиално-улнарно не знам си какво. Няма значение. Стига само да успееш да се измъкнеш от тези окови, а смятам, че ще е добре да го направиш, маце, ще оставиш някой доктор да се погрижи за повторното сглобяване на тази играчка.“

Тя бавно и решително увеличи силата на опъването с желанието да смъкне надолу ръцете си в белезниците и те да се изхлузят. Ако можеха само малко да се придвижат — половин сантиметър може би щеше да е достатъчен, а един почти със сигурност, — най-широките кости щяха да останат отзад, а отпред щеше да има по-податливи тъкани за преодоляване. Или поне тя така се надяваше. Имаше кости и в палците й, разбира се, но щеше да се тревожи за тях, когато му дойдеше времето и ако въобще дойдеше.

Дръпна още по-силно, а устните й се разделиха и оголиха зъбите й в болезнена напрегната гримаса. Бицепсите й изпъкнаха в малки бели дъги. По челото, по бузите, дори по вдлъбнатинката под носа й избиха капчици пот. Тя изплези език и съвсем несъзнателно облиза тази трапчинка.

Болеше много, но не болката я накара да спре. Накара я елементарното прозрение, че е стигнала до пределната напрегнатост, на която бяха способни мускулите й, а белезниците не са помръднали и на йота от мястото, където бяха в момента. Мимолетната й надежда да се измъкне по този начин от тях трепна и угасна.

„Сигурна ли си, че дърпа колкото можа? Или пък само се заблуждаваш, защото много болеше?“

— Не — каза тя все още със затворени очи. — Дърпах колкото можах. Наистина.

Ала този глас остана, всъщност повече като образ, отколкото като звук: нещо като питанка от комикс.

На мястото, където се бе впила стоманата — под възглавничката на палеца, по опакото на ръката й, през фините сини нишки на вените отдолу, — личаха дълбоки бели бразди, а китките й продължаваха болезнено да пулсират, макар че ги бе освободила напълно от натиска на стоманата, като бе вдигнала ръце нагоре и се държеше за една от напречните дъски на таблата.

— О, Боже — изрече с треперещ, неравен глас. — Май всичко беше на вятъра.

Дали бе дърпала колкото може? Наистина ли беше дърпала колкото може?

„Няма значение — помисли си тя, загледана в блещукащите отблясъци върху тавана. — Няма значение и ще ти кажа защо: ако мога да дръпна по-силно, това, което се случи с Мадината лява китка, когато я затисна вратата, ще се случи при мен и с двете китки: костите ще се счупят, «постериорните» сухожилия ще се спраскат като гумени ластици, а радиално-улнарните алабализми ще се пръснат като глинени гълъби на стрелбище. Единствената разлика ще бъде, че вместо да лежа тук окована и жадна, ще лежа окована, жадна и за капак с чифт счупени китки. При това ще се подуят. Джералд умря още преди да успее да ми се качи, но въпреки това хубавичко ми го начука.“

Добре, какви са сега другите възможности?

„Никакви“ — рече Благоверната съпруга Бърлингейм с размазания тон на жена, която е само на една сълза разстояние от пълния срив.

Джеси почака да види дали другият глас — този на Рут — ще постави на везните свое становище. Не го направи. Доколкото й бе известно, Рут плаваше във водоохладителя заедно с другите гмурци. Във всеки случай нейното оттегляне остави Джеси да се оправя сама.

„Е, добре, започвай — помисли си тя. — Какво ще правиш с тези белезници сега, когато се увери, че е невъзможно просто да се измъкнеш от тях? Какво си в състояние да направиш?“

„На всеки чифт белезници има по две гривни — обади се колебливо младежкият глас, за който още не бе намерила име. — Ти се опита да се измъкнеш от тези, в които са ти ръцете, и не се получи… но какво ще кажеш за другите? Онези, които са закачени за стълбовете на таблата? Помисляла ли си за тях?“

Джеси притисна глава във възглавницата и изви врата си така, че да погледне нагоре към таблата и стълбовете. Фактът, че ги гледаше отдолу нагоре, остана почти незабелязан. Леглото не беше персон и половина, но не беше и двойно. Имаше някаква претенциозна марка — „Корт Джестър Сайз“ или „Чийф Лейди ин Уейтинг“, — но с годините тя изпитваше все по-голяма трудност да помни такива неща; не знаеше дали това се нарича здрав разум или преждевременна старческа склероза. Във всеки случай леглото, върху което се намираше в момента, беше точно по мярка за секс, но малко тясно, за да могат двама души да се чувствуват удобно през нощта.

За тях с Джералд това не представляваше голям недостатък, защото от пет години спяха в различни стаи както тук, така и в Портланд. Решението взе тя, не той — беше й писнало от хъркането му, което с всяка изминала година се усилваше. В редките случаи, когато гостите им оставаха тук за през нощта, с Джералд спяха заедно — и неудобно — в тази стая, но иначе споделяха това легло само когато правеха любов. А неговото хъркане не беше истинската причина, поради която тя се премести, беше само най-дипломатичната. Истинската причина имаше обонятелен характер. Отначало нощната пот на нейния съпруг й бе станала неприятна, а после направо отвратителна. Дори ако той се изкъпеше точно преди лягане, към два сутринта киселият мирис на скоч започваше да изпълзява от порите му.

До тази година програмата се заключаваше във все по-небрежен секс, следван от кратка дрямка (тя всъщност се бе превърнала в любимата част от цялата програма), след което той вземаше душ и я оставяше. От март насам обаче се бяха появили някои промени. Шаловете и белезниците — особено белезниците — изглежда, изтощаваха Джералд така, както привичният секс в мисионерски стил никога не го бе изтощавал, и той често заспиваше дълбоко веднага, рамо до рамо с нея. Тя нямаше нищо против — тези срещи обикновено ставаха сутрин и Джералд миришеше на обикновената стара пот вместо на уиски с вода. И като си помислиш, дори не хъркаше много.

„Но всички тези сеанси — сутрините с шалове и белезници — ставаха в Портланд — помисли си тя. — Прекарахме тук почти целия юли и част от август, но в случаите, когато правехме секс — не че бяха много, но имаше няколко, — не се отклонявахме от познатия стар начин — Тарзан отгоре, Джейн отдолу. Никога досега не бяхме играли играта тук. Чудя се, защо ли?“

Може би заради прозорците, които бяха прекалено високи и странно оформени, за да могат да им се сложат пердета. Така и не стигнаха до смяна на прозрачното стъкло с отразително, макар че Джералд не спря да говори за това чак до… ами…

„Чак до днес — завърши Благоверната и Джеси благослови нейната тактичност. — И си права — сигурно наистина беше заради прозорците, поне главно заради тях. Не би му харесало Фред Лаглън или Джейми Брукс да връхлетят внезапно в някой момент, за да попитат дали не иска да поиграе малко голф с тях, и да го видят как клати госпожа Бърлингейм, която по някаква случайност е прикована към страничните стълбове на леглото с чифт белезници марка «Крайг». А за подобно нещо сигурно щеше да се разчуе. Фред и Джейми са добри момчета, но…“

„Двама помияри на средна възраст, ако питаш мене“ — обади се кисело Рут.

„… но все пак са хора и подобна история би била твърде благодатна тема, за да не се говори за нея. А има и още нещо, Джеси…“

Тя не я остави да довърши. Не искаше мисъл като тази да бъде произнесена от приятния, но безнадеждно превзет глас на Благоверната.

Може би Джералд никога не бе пожелал да играят играта тук, защото се е страхувал да не би някой шантав заек да изскочи от храста. Какъв заек? „Е — помисли си тя, — да кажем просто, че у Джералд е имало някаква част, която наистина е смятала жената просто за защитна система на путката… и че една друга част, която поради липса на по-ясен термин ще нарека «неговата по-добра същност», е знаела това. Тази част може да се е страхувала от възможността нещата да излязат извън контрол. В крайна сметка не стана ли точно това?“

Трудно беше да се спори по този въпрос. Ако и това не отговаряше на определението „извън контрол“, здраве му кажи.

За момент усети прилив на тъга и трябваше да обуздае порива си отново да погледне към мястото, където лежеше Джералд. Не знаеше дали изпитва скръб за починалия си съпруг, или не, но знаеше със сигурност, че дори да бе така, сега не е време за изблици на чувства. Все пак беше приятно да си спомни нещо добро за мъжа, с когото бе прекарала толкова години, а споменът за това как той заспиваше до нея след секс наистина бе хубав. Не харесваше шаловете, а белезниците направо я отвратиха, но обичаше да гледа как той се унася, обичаше начина, по който се изглаждаха чертите на широкото му розово лице.

И в известен смисъл точно сега той отново спеше тук до нея… нали?

Тази мисъл смрази даже плътта на бедрата й, където лежеше изтъняващото слънчево петно. Тя я прокуди и започна отново да изучава вертикалната част на леглото.

Стълбовете бяха вградени леко навътре от страничните му ръбове и позицията им държеше ръцете й разперени, но не неудобно, особено като се има предвид свободата, която даваха двадесетсантиметровите вериги на двете белезници. Между двата стълба имаше четири хоризонтални дъски, също махагонови и гравирани с прости, но приятни вълнообразни форми. Джералд веднъж бе предложил да изпишат имената си върху едната от тях, над главите им — той познавал един човек от Ташмор Глен, който с удоволствие щял да дойде и да го направи — но тя заля идеята със студен душ. Изглеждаше й едновременно твърде превзето и твърде детинско — като онези сърца, които влюбените гимназисти дълбаят по чиновете си.

Рафтът бе закрепен над най-горната дъска, точно толкова високо, колкото да си сигурен, че ако седнеш в леглото, няма внезапно да си блъснеш главата. Отгоре стояха Джералдовата чаша вода, няколко евтини романа, забравени от лятото, и козметични принадлежности, пръснати откъм нейната страна. Те също стояха там от отишлото си лято и тя предположи, че сигурно вече са негодни за употреба. И това беше истинско нещастие — нищо не може да ободри една окована жена по-добре от руж „Свежа утринна роза“. Всички женски списания го казваха.

Джеси бавно вдигна ръце, като леко ги сви така, че дъската на рафта да не попречи на юмруците им. Остана така, с огънат врат, защото искаше да види какво е положението в далечните краища на веригите. Гривните там бяха захванати за страничните стълбове, между втората и третата напречна дъска. Докато вдигаше свитите си юмруци и гледаше като някой, който се упражнява с невидима щанга, гривните се плъзнаха нагоре по стълбовете и спряха в следващата дъска. Ако можеше да я издърпа, а след това и другата над нея, щеше просто да измъкне гривните от краищата на страничните стълбове на леглото. Voila.

„Може би е прекалено хубаво, за да бъде истина, мила — прекалено лесно, за да бъде истина, — но все пак можеш да се пробваш. Поне е начин да убиеш времето.“

Тя здраво обхвана гравираната напречна дъска, която за момента блокираше качването на гривните, прикрепени към стълбовете. Пое си дълбоко дъх, задържа го и дръпна с все сила. Един такъв опит й бе достатъчен, за да разбере, че този път също е отрязан — все едно да дърпаш арматурно желязо от бетонна стена. Не усети дъската да поддава дори с милиметър.

„Мога да си дърпам тая гадина сто години и изобщо няма да я помръдна, камо ли да я откача от стълбовете“ — помисли си тя и остави ръцете си отново да се провесят над леглото в предишното им отпуснато положение, поддържани от веригите. От гърдите й се изтръгна кратък отчаян вик. Прозвуча й като грак на жадна врана.

— Какво ще правя сега? — попита тя отблясъците по тавана и най-накрая даде воля на отчаяните си уплашени сълзи. — Какво ще правя, по дяволите?

Сякаш като отговор на въпроса й кучето се разлая отново и този път бе толкова близо, че тя извика от уплаха. Всъщност звучеше така, сякаш се намираше точно на алеята, под източния прозорец.