Играта на Джералд

14

Малко по-късно отново се съвзе с кратко усилие, съзнавайки само две неща: че луната се е завъртяла до западните прозорци и че ужасно се страхува… без в началото да знае от какво. После се досети: татко беще идвал, може би все още бе тук. Съществото не приличаше на него, наистина, но само защото татко бе дошъл с лицето си от деня на затъмнението.

Джеси се помъчи да се вдигне, като се отблъсна с крака толкова силно, че избута кувертюрата надолу под себе си. С ръцете си обаче не можеше да направи кой знае какво. По време на припадъка й подскачащите иглички се бяха измъкнали и сега в горните й крайници имаше толкова усещания, колкото в дървените крака на някой стол. Тя впи поглед в ъгъла до шкафа с широко разтворени, посребрени от луната очи. Вятърът бе стихнал и поне засега сенките стояха неподвижни. В ъгъла нямаше нищо. Нейният тъмен гост си бе отишъл.

„Може би не е, Джес, може би просто се е преместил другаде. Дали не се крие под леглото, а? Ако е така, може всеки миг да се пресегне и да си сложи ръката на хълбока ти.“

Вятърът повя — проста пошушна, не изфуча — и задната врата слабо изхлопа. Това бяха единствените звуци. Кучето се бе умълчало и точно това най-вече я убеди, че странникът си е отишъл. Къщата бе само нейна.

Погледът й падна върху голямото тъмно нетно върху пода.

„Грешка — помисли си тя. — И Джералд е тук. Не мога да го забравя.“

Тя облегна глава назад и затвори очи със съзнанието за една постоянна лека пулсация в гърлото си и с нежеланието да се събуди достатъчно, че да може тази пулсация да се преобразува в това, което всъщност представляваше — жажда. Не знаеше дали може, или не може да премине от пълното безсъзнание към обикновения сън, но знаеше, че го иска. Повече от всичко друго — освен може би от това някой да пристигне и да я освободи — тя желаеше да заспи.

„Тук нямаше никой, Джеси. Знаеш това, нали?“

Невероятно, но факт. Това бе гласът на Рут. Назидателната Рут, чието прокламирано мото, откраднато от песен на Нанси Синатра, гласеше: „Някой ден ще те прегазя с тези ботуши.“ Рут, която при вида на силуета в лунната светлина се бе превърнала в купчина тресящо се желе.

„Давай, маце — рече Рут. — Присмивай ми се колкото щеш — може би дори си го заслужавам, — но не се самозалъгвай. Тук нямаше никой. Твоето въображение устрои едно малко представление, това е всичко. Няма нищо повече в цялата работа.“

„Грешиш, Рут — отвърна спокойно Благоверната. — Тук наистина имаше някой и ние двете с Джеси знаем кой беше. Не изглеждаше точно като татко, но само защото той беше с лицето си от затъмнението. Обаче не лицето беше най-важното, нито високият му наглед ръст — може да е бил обут в ботуши със специални високи токове или пък с повдигнати пети. Доколкото ми е известно, може да е бил и на кокили.“

„Кокили! — викна изумена Рут. — О, Боже мой, това е върррр-хът! Да оставим факта, че човекът умря, преди на Рейгън да му върнат от химическо чистене смокинга, с който беше на празника по случай избирането си: Том Мъхаут беше толкова тромав, че имаше нужда от застраховка срещу злополуки при слизане по стълби. Кокили? О, миличка, сигурно ме занасяш!“

„Това няма значение — каза Благата с някакво спокойно упорство. — Той беше. Бих познала тази миризма навсякъде — тази плътна, топла като кръв миризма. Не миризмата на стриди или монети. Дори не миризмата на кръв. Миризмата на…“

Мисълта секна и отлетя. Джеси заспа.