Играта на Джералд

23

„Ако трябва да преминеш през всичко това, Джеси, предлагам да престанеш да предъвкваш миналото и да се заемеш с решаването на въпроса с бъдещето… като започнеш от следващите десетина минути. Жадната смърт върху това легло едва ли ще бъде много приятна, как мислиш?“

Не, не особено приятна… а тя предполагаше, че жаждата далеч няма да е най-лошото. Кръстната смърт присъствуваше на заден план в ума й почти откакто се бе събудила и плуваше нагоре-надолу като някакво гадно удавено нещо, което е прекалено прогизнало и не може да излезе съвсем на повърхността. Беше чела една статия за този очарователен древен метод за мъчение и екзекуция във връзка с един час по история в колежа и с изненада бе открила, че номерът със забиването на гвоздеи в ръцете и краката представлява само началото. Като абонаментите за списанията и джобните калкулатори, разпъването на кръст беше дар, който непрекъснато предлага нови възможности.

Истинските мъки започнаха с изтръпването и мускулните спазми. Джеси с неохота си призна, че болките, които бе понесла досега, дори парализиращият спазъм, сложил край на първия изблик на паниката й, представляваха само леки ущипвания в сравнение с тези, които чакаха своя ред. Щяха да съсипят ръцете й, диафрагмата й, корема й, с изтичането на деня щяха постепенно да се влошават, да зачестяват и да се разпростират. Изтръпването накрая ще пропълзи в крайниците й, независимо от усилията й да поддържа кръвния поток, но няма да донесе облекчение, дотогава тя почти сигурно ще е започнала да страда от мъчителни спазми в стомаха и гърдите. В дланите и стъпалата й не бяха забити пирони и тя лежеше на легло, вместо да виси на кръст край пътя като някой от победените гладиатори във филма „Спартак“, но тези вариации можеха само да проточат агонията й. „Тъй че какво ще правиш сега, незабавно, докато все още не те боли толкова и си способна да мислиш?“

— Каквото мога — изграчи тя, — тъй че защо просто не млъкнеш за минута и не ме остайиш да помисля малко?

„Моля, заповядай.“

Щеше да започне с най-очевидното разрешение и да продължи напред… ако трябва. А какво бе най-очевидното разрешение? Ключовете, разбира се. Те все още лежаха, върху шкафа, където той ги бе оставил. Два ключа, но абсолютно еднакви. Джералд, който умееше да бъде почти умилително сантиментален, често ги наричаше Главния и Резервния (Джеси ясно бе чувала тези главни букви в гласа на съпруга си).

Да приемем ей тъй, заради спора, че тя успееше да примъкне леглото до шкафа. Щеше ли на практика да съумее да хване един от тези ключове и да го употреби? Джеси неохотно си призна, че тук се съдържат два въпроса, а не един. Предполагаше, че е възможно да вземе някак един от ключовете със зъби, но после какво? Пак нямаше как да го пъхне в ключалката, опитът й с чашата подсказваше, че независимо колко напред ще се протегне, до белезницата ще остане някакво непреодолимо разстояние.

Хубаво, зачеркваме ключовете. Слизаме на долното стъпало по стълбата на вероятността. Какво би могло да бъде то?

Почти пет минути тя мисли безуспешно върху това, като го въртеше и въртеше в ума си подобно на Рубик-куб, а в същото време вдигаше и сваляше ръцете си. В един миг от тези размишления погледът й случайно падна върху телефона, който стоеше върху; масичката до източния прозорец. По-рано го бе отписала като част от друга вселена, но може пък да бе прибързала. В края, на краищата масичката се намираше по-наблизо от шкафа и телефонът беше нещо много по-голямо от ключе за белезници.

Ако може да придвижи леглото до масичката за телефона, не може ли да вдигне слушалката с крак? А ако може да направи това, сигурно ще може да натисне бутона за оператора долу, между онези Със знаците „звезда“ и #. Звучеше като някакво смахнато водевилно представление, но…

„Натискам бутона, изчаквам, после почвам да крещя до съдиране.“

Да, и след половин час ще се появи големият син медицински камион от Норуей или големият оранжев камион е надпис „Спасителна служба на окръга Касъл“, който ще я затътри обратно към сигурността. Шашава идея, разбира се, но такава беше и превръщането на абонаментна карта от списание в сламка. Шашава или не, можеше да стане — това бе важното. Със сигурност притежаваше повече потенциал от варианта да бута някак леглото през цялата стая и после да се чуди как да пъхне един от ключовете в ключалката на белезниците. Все пак с тази идея съществуваше един голям проблем: тя налагаше по някакъв начин леглото да се придвижва надясно, а това бе тежка задача. Струваше й се, че с махагоновите си табли в двата края то трябва да тежи поне сто и петдесет килограма, а нищо чудно тази оценка да излезеше наивна.

„Но можеш поне да опиташ, сладурче, и току-виж, си получила голяма изненада — подът е лъскан след Деня на труда, не помниш ли? Щом един бездомен пес с изхвръкнали ребра може да влачи мъжа ти, сигурно и ти ще успееш да придвижиш това легло. От опит глава не боли, нали?“

Уместна забележка.

Джеси примъкна краката си към левия ръб на леглото, като в същото време търпеливо отместваше гърба и раменете си надясно. Когато стигна до крайното положение, което й трябваше за този метод, тя се завъртя върху левия си хълбок. Стъпалата й се смъкнаха от леглото… и ето че изведнъж целите крака и тазът й. не само се изхлузиха наляво, но направо се свлякоха като лавина. Ужасен спазъм раздра цялата й лява страна, когато и тялото й се изпъна в поза, непредвидима дори при най-благоприятни обстоятелства. Сякаш някой я бе одрал бързо и зверски с нажежен ръжен.

Късата верига между гривните на десния чифт белезници се изпъна и за миг сигналите от лявата й половина бяха заглушениот живата агония, която пулсираше в дясната ръка и дясното й рамо. Сякаш някой направо се опитваше да измъкне ръката й с извиване. „Сега знам какво им е на пуешките кълки“ — помисли си тя.

Лявата й пета тупна на пода, дясната увисна на десет сантиметра над нея. Тялото й застана неестествено извито наляво, а дясната й ръка бе изметната и силно опъната назад в нещо като замръзнала вълна. Стегнатата верига проблясваше безчувствено над гумената си обвивка на ранното утринно слънце.

Внезапно Джеси се изпълни с увереност, че ще умре в тази поза, със свистящи от болка лява страна и дясна ръка. Ще трябва да лежи тук и постепенно да изтръпва до момента, в който отпадащото й сърце загуби битката по изпомпването на кръв във всичките части на нейното разтегнато и изкълчено тяло. Паниката отново я облада и тя нададе вой за помощ, забравяйки, че наоколо няма никой освен един бездомен пес с проскубан задник и пълен с адвокат търбух. Размаха обезумяла дясната си ръка към креватния стълб, но се беше плъзнала твърде далеч — тъмният махагон остана на един-два сантиметра от напрегнатите й пръсти.

— Помощ! Моля ви! Помощ! Помощ!

Никакъв отговор. Единствените звуци в тази тиха и слънчева спалня бяха нейните: дрезгав, креслив глас, продран дъх, думкащо сърце. Никой освен нея, и ако не успееше да се качи обратно върху леглото, щеше да умре като окачена на касапска кука. А и ситуацията не бе спряла да се влошава: задникът й все още се плъзгаше към ръба на леглото, като постоянно изпъваше дясната й ръка назад във все по-невъзможен ъгъл.

Без да го обмисля или планира (освен ако подтиквано от болката, тялото не мисли понякога само), Джеси запъна босата си лява пета в пода и с все сила се отблъсна назад. Това бе единствената опорна точка, останала в болезнено усуканото й тяло, но маневрата успя. Кръстът й се огъна, веригата между белезниците на дясната й ръка се отпусна и тя сграбчи креватния стълб с паническата жар на давеща се жена, която се вкопчва в спасителен пояс. Придърпа се с помощта на стълба назад, пренебрегвайки писъците на гърба и бицепса си. Когато стъпалата и отново се качиха горе, тя яростно се заотблъсква с тях назад от ръба, сякаш се бе потопила в басейн, пълен с малки акули, и ги бе забелязала точно навреме, за да спаси пръстите на краката си.

Най-накрая възвърна предишната си отпусната поза върху таблата на леглото, разперила ръце и облегнала плещи върху прогизналата от пот възглавница в нейната ужасно измачкана памучна калъфка. Остави главата си да се люшне назад към махагоновите дъски. Дишаше бързо, а голите й гърди се обливаха в пот, която в никакъв случай не биваше да губи. Затвори очи и немощно се засмя.

„Е, Джеси, доста вълнуващо, а? Май сърцето ти не е туптяло така бързо и тежко от осемдесет и пета година, когато спа с Томи Делгайдъс и стигна до оргазъм след време колкото за една-две коледни целувки. От опит глава не боли, така ли? Е, сега знаеш по-добре.“

Да. А освен това знаеше и още нещо.

„О? И какво е то, маце?“

— Знам, че не мога да стигна до този шибан телефон — рече тя.

Да, наистина. Когато преди малко се бе отблъснала с лявата си пета, тя бе вложила целия ентусиазъм на тоталната, вцепеняваща паника. Леглото не се помръдна и на сантиметър. Сега, когато имаше възможност да помисли върху това, тя се радваше, че не се е помръднало. Ако се бе отместило надясно, все още щеше да виси от него. И дори да бе успяла да го избута чак до масичката на телефона по този начин, ами…

— Щях да вися от другата страна, мамка му — каза тя, като се смееше и плачеше едновременно. — Господи, няма ли кой да ме гръмне?

„Май не е добре — обади се един от извънземните гласове, без който тя определено можеше да мине. — Всъщност май сякаш Шоуто на Джеси Бърлингейм току-що беше отменено.“

— Избери си нещо друго — рече дрезгаво тя. — Този вариант не ми харесва.

„Други няма. По начало не бяха много и ти ги проучи всичките.“

Тя отново затвори очи и за втори път, откакто бе започнал този кошмар, видя игралната площадка зад старото начално училище на Сентръл Авеню във Фалмът. Само че този път умът й не се изпълни с представата за две момиченца, които се люлеят на климушка, този път си представи как едно малко момченце — брат й Уил — прави превъртане на висилката.

Отвори очи, свлече се надолу и изви врат, за да огледа по-отблизо таблата. Превъртането означаваше да се хванеш за висилката, после да си вдигнеш краката нагоре и да ги превъртиш над собствените си рамене. Завършваш с бързо малко премятане, което ти позволява отново да паднеш върху краката си. Уил така се бе специализирал в това бързо и икономично движение, че в очите на Джеси той сякаш праве ше салто между собствените си ръце.

„Ами ако мога да го направя? Просто да се превъртя над таблата на това проклето легло? Да се преметна отгоре и…“

— И да падна на краката си — прошепна тя.

В продължение на няколко мига това изглеждаше опасно, но осъществимо. Трябваше да отмести леглото от стената разбира се — не можеш да се превъртиш, ако няма къде да се приземиш, — но й се струваше, че може да успее. Щом махнеше рафта над леглото (а щеше лесно да го събори от държащите скоби, защото не бе закрепен за тях), тя щеше да вдигне босите си крака назад и да ги подире в стената над таблата на леглото. Не бе успяла да мръдне леглото настрани, но сега имаше стена, от която да се отблъсне…

— Същото тегло, но с десеторно по-голяма лостова сила — измърмори тя. — Най-големите тънкости от съвременната физика.

Тъкмо се протягаше за рафта с лявата си ръка и мислеше да го повдигне и да го събори от Г-образните му скоби, когато още веднъж погледна внимателно проклетите полицейски белезници на Джералд с техните самоубийствено къси вериги. Ако ги бе закопчал малко по-високо на стълбовете — между първата и втората от напречните дъски например, — може би щеше да успее. Маневрата сигурно щеше да завърши с чифт счупени китки, но тя бе стигнала до етап, в който чифт счупени китки изглеждаше напълно приемлива цена за избавлението… в края на краищатате щяха да оздравеят, нали? Но вместо между първата и втората дъска, белезниците бяха прикрепени между втората и третата, а това означаваше малко по-надолу от необходимото. Всеки опит да се преметне назад щеше да завърши с нещо повече от счупени китки; щеше да завърши с чифт рамене не само изкълчени, а направо изтръгнати от ямките при падането на тежестта й.

„И хайде после се опитай да придвижиш нанякъде това проклето легло със счупени китки и изместени рамене. Добре ли ти звучи?“

— Не — каза тя дрезгаво. — Не много.

„Дай да не го увъртаме, Джеси — ти си заклещена тук. Можеш да ме наричаш гласа на отчаянието, ако това те кара да се чувствуваш по-добре или ще ти помогне да запазиш нормалното състояние на ума си още малко — Бог ми е свидетел, че гласувам с две ръце за това състояние, — но всъщност съм гласът на истината, а истината за тази ситуация гласи, че ти си заклещена тук.“

Е Джеси врътна рязко глава на една страна в желанието си да не слуша повече този самозван глас на истината, но откри, че и него може да изключи толкова, колкото и предишните гласове.

„Това върху ръцете ти са истински белезници, а не сладките имитацийки, отвътре с възглавнички и скрито лостче за освобождаване, което можеш да бутнеш, ако някой се увлече и стигне твърде далеч. Ти наистина си заключена и но една случайност не си нито факир, от Загадъчния Изток, който може да си извие тялото като геврек, нито майстор по измъкванията като Хари Худини или Дейвид Копърфийлд. Просто казвам каквото мисля, нали разбираш? И мисля, че с теб е свършено.“

Тя изведнъж си спомни какво стана след като баща й излезе от стаята в деня на затъмнението — как тя се тръшна на леглото и не спря да плаче, докато не й се стори, че сърцето й ще се пръсне или ще се стопи, или просто ще спре завинаги. И сега, когато устата й се разтрепера, видът й невероятно напомняше на тогавашния: уморен, объркан, уплашен и изгубен. Най-вече последното.

Джеси заплака, но след първите няколко сълзи очите й отказаха да отпуснат повече — явно бяха въведени по-строги закони за дажбите. Все пак тя продължи да плаче без сълзи, с ридания, сухи като шкурка в гърлото й.