Играта на Джералд

33

Водата я съвзе по някакъв магически начин и когато накрая спря чешмата и отново се погледна в огледалото, тя се почувствува като приемливо факсимиле на човешко същество — слабо, страдащо от болка и с треперещи крака… но все пак живо и съзнаващо. Помисли си, че вече никога не ще изпита такова дълбоко удовлетворение, каквото й донесоха тези първи няколко глътки студена вода от бликащата чешма, а в целия й досегашен опит само първият й оргазъм можеше донякъде да съперничи на този миг. И в двата случая за няколко кратки секунди бе останала изцяло под властта на клетките и тъканите на физическото си същество, съзнателната й мисъл (но не и самото съзнание) бе пометена, а резултатът бе екстаз. „Никога няма да го забравя“ — помисли си тя със съзнанието, че вече го е забравила, точно както бе забравила великолепното медено жило на този първи оргазъм, веднага щом нервите бяха престанали да горят. Тялото изглежда презираше паметта… или отговорността за нея.

„Остави това, Джеси — трябва да бързаш!“

„Няма ли да престанеш да ми лаеш?“ — отвърна тя. От ранената й китка вече не бълваше фонтан, но все още течеше нещо доста по-силно от тънка струйка, тъй че леглото, което тя видя отразено в огледалото на банята, представляваше истински ужас — прогизнал от кръв дюшек и нашарена с кръв табла. Беше чела някъде, че човек може да запази функциите си и при значителна загуба на кръв, но започне ли веднъж да се унася, всичко изчезва в миг. А тя май вече блъскаше стените.

Отвори шкафчето с лекарствата, видя кутията с превързочните материали и се изсмя с някакъв хриплив грак. Погледът й попадна върху малката кутия дамски превръзки, застанала дискретно зад неразбория от парфюми, одеколони и лосиони за след бръснене. Докато измъкваше кутията, катурна две-три шишенца и въздухът се изпълни със задушлива смесица от аромати. Тя обели хартиеното покритие от една превръзка след това я обви около ръката си като дебела бяла гривна. Почти веднага върху нея започнаха да разцъфват алени макчета.

„Кой би помислил, че една адвокатска съпруга има в себе си толкова кръв?“ — каза си Джеси и отново изграчи онзи хриплив смях, Върху най-горната преградка на шкафчето имаше метална ролка лейкопласт. Взе я с лявата си ръка. Дясната в момента, изглежда, не можеше почти нищо друго, освен да кърви и да вие от болка. Въпреки това тя все още я обичаше дълбоко, и защо не? Когато й бе потрябвала, когато не оставаше абсолютно нищо друго, тази ръка докопа останалото ключе, вмъкна го в ключалката и го завъртя. Не, тя нямаше нищичко против госпожица Десница.

„Това беше ти, Джеси — рече Тиквичка. — В смисъл… ние всички сме ти. Ти всъщност знаеш това, нали?“

Да. Тя знаеше това съвършено ясно.

Отстрани обвивката от лейкопласта и като държеше непохватно ролката с десницата си, дръпна края на лентата с помощта на левия палец. Върна ролката в лявата ръка, натисна края на лентата върху импровизираната си превръзка и няколко пъти обиколи китката, притискайки овлажнялото парче колкото се може по-плътно към разреза. Откъсна със зъби лейкопласта от ролката, поколеба се, после прибави бяла двойна лента точно под лакътя. Нямаше представа колко точно може да помогне такъв импровизиран турникет, но не смяташе, че ще навреди по някакъв начин.

Скъса отново лентата и когато пусна доста изтънялата ролка обратно в шкафчето, видя върху средното му рафтче зелено шишенце екседрин. Слава Богу, дори не беше с предпазна капачка. Тя го свали с лявата си ръка и измъкна бялата му пластмасова тапичка със зъби. Миризмата на аспириновите таблетки бе стинчива, остра, леко оцетена.

„Според мен това въобще не е добра идея — рече нервно Благоверната Бърлингейм. — Аспиринът разрежда кръвта и забавя съсирването.“

Това може и да бе вярно, но оголените нерви върху опакото на дясната й ръка вече пищяха като алармена система и тя смятяше, че ако не направи нещо, за да ги успокои малко, скоро ще се търкаля на пода и ще лае срещу отраженията върху тавана. Тръсна два екседрина в ръката си, поколеба се, после тръсна още два. Сложи отново тапичката, погълна таблетките и погледна виновно към импровизираната превръзка на китката си. Червеното все още проникваше през хартиените пластове — скоро би могла да махне парчето и да изстиска кръвта от него като гореща червена вода. Ужасна картина… и щом веднъж си я представи, сякаш вече не можеше да се отърве от нея.

„Ти влоши положението…“ — започна жално Благоверната.

„Ох, остави ме малко на мира — отвърна гласът на Рут. Говореше отсечено, но не грубо. — Ако сега умра от загуба на кръв, четирите аспирина ли трябва да обвинявам, след като по начало почти си скалпирах дясната ръка, за да стана от леглото? Това е сюрреалистично!“

Да наистина. Сега всичко изглеждаше сюрреалистично. Само дето това не беше най-точната дума. Най-точната дума беше…

— Свръхреалистично — произнесе тя с нисък замислен глас. Да, точно така. Тази беше думата. Джеси се завъртя, за да затане отново с лице към вратата, после ахна уплашено. Онази част от главата й, която управляваше равновесието, отчете, че тя продължава да се върти. За миг си представи десетки Джесита, цяла верига от застъпващи се Джесита, които документират дъгата на нейното завъртане като кадри от филмова лента. Тревогата й се задълбочи, когато видя, че златните снопове светлина, падащи косо през западния прозорец, сега са придобили истинска плът — приличаха на яркожълти ленти от змийска кожа. Кръжащите в тях ситни прашинки вече бяха пръски диамантен прах. Тя чуваше бързото и леко тупкане на сърцето си, вдъхваше смесените аромати на кръв и кладенчова вода. Сякаш душеше прастара медна тръба.

„Готвя се да припадна.“

„Не, Джес, нищо подобно. Не можеш да си го позволиш.“

Сигурно не можеше, но тя почти не се съмняваше, че все пак ще се случи. Нямаше как да го спре.

„Има. И знаеш как.“

Тя погледна надолу към одраната си ръка и я вдигна Всъщност нямаше нужда да прави нищо, освен да отпусне мускулите й. Земното притегляне щеше да се погрижи за останалото. Ако болката от удара на обелената ръка в ръба на рафта не се окажеше достатъчна, за да я измъкне от това ужасно осветено място, в което се бе озовала, нищо друго нямаше да е достатъчно. Един безкраен миг тя държа ръката до омацаната си в кръв лява гърда, като се опитваше да събере достатъчно смелост, за да го направи. Накрая отново я отпусна до тялото си. Не можеше — просто не можеше. Тук имаше едно нещо в повече. Една болка в повече.

„Тогава тръгвай, преди да припаднеш.“

„И това не мога да направя“ — отвърна тя. Чувствуваше се не просто уморена, чувствуваше се така, сякаш току-що бе изпушила съвсем сама цяло наргиле първокласна камбоджанска марихуана. Единственото й желание беше да стои тук и да наблюдава как диамантените прашинки кръжат бавно в слънчевите лъчи, струящи през западния прозорец. И може би да изпие още една глътка от тази тъмнозелена вода с вкус на мъх.

— Олеле — изрече тя с унесен, изплашен глас. — Олеле майчице.

„Трябва да излезеш от банята, Джеси, трябва. Просто сега мисли само за това. Смятам, че този път е по-добре да пропълзиш по леглото — не съм сигурна, че ще успееш отново отдолу.“

„Но… но по леглото има стъкла. Ами ако се порежа?“

Това призова отново Рут Ниъри, която се разбесня.

„Вече свали почти цялата кожа от дясната си ръка — мислиш ли, че още няколко ранички ще имат някакво значение? Боже мой, маце, ами ако умреш в тази баня с путкина пеленка на китката и огромна тъпа физиономия на лицето? Какво ще кажеш за този вариант? Размърдай се, кучко!“

Две внимателни крачки я доведоха отново до прага на банята. Джеси остана там само за миг, като се олюляваше и премигваше на ярката слънчева светлина досущ като някой, прекарал целия следобед в киносалон. Със следващата крачка стигна до леглото. Когато бедрата й докоснаха окървавения дюшек, тя внимателно постави върху него лявото си коляно, сграбчи единия креватен стълб, за да осигури равновесието си, после се качи на леглото. Не бе подготвена за чувствата на страх и ненавист, които я заляха. Би помислила да спи отново в това легло толкова, колкото и в ковчега си. Дори само при колениченето върху него й се дощя да закрещи.

„Не се нуждаеш от дълбоки и смислени взаимоотношения с него, Джеси — просто премини през това шибано нещо.“

Успя някак да го стори, като премина по долния край на дюшека, избягвайки рафта заедно с трошките и парченцата от счупената водна чаша. Кратък стон на ненавист и мъка се откъсваше от нея всеки път, щом погледът й попаднеше върху увисналите от стълбовете белезници — едната зейнала отворена, а другата затворена в стоманен кръг, целият облян в кръв — нейната кръв. Белезниците не й приличаха на неодушевени предмети. Изглеждаха живи. И все още гладни.

Тя стигна до другия край на леглото, стисна стълба с вярната си лява ръка, завъртя тялото си върху коленете си с цялата грижливост на болничен рехабилитатор, после легна по корем и спусна крака на пода. Преживя един страшен миг, в който си помисли, че силите няма да й стигнат отново да се изправи, че просто ще лежи, докато припадне и се свлече от леглото. После си пое дълбоко дъх и се отблъсна с помощта на лявата си ръка. След миг бе на крака. Сега се олюляваше по-силно — приличаше на моряк, който се клатушка по време на сутрешната неделна част от тридневния запой през уикенда, но, слава Богу, все пак стоеше изправена. Още една вълна на тъмновъртеж преплава през ума й като пиратски кораб с огромни черни платна. Или като слънчево затъмнение.

Ослепяла, разлюляна напред-назад върху краката си, тя се молеше: „Моля Те, Господи, не ме оставяй да припадна. Моля Те, Господи, нали? Моля Те.“

Най-сетне светлината отново взе да изпълва деня. Когато реши, че нещата са станали възможно най-ярки, Джеси прекоси стаята до масичката с телефона, като държеше лявата си ръка на десетина сантиметра от тялото, за да пази равновесие. Вдигна слушалката, която сякаш тежеше колкото някой том от Оксфордския речник, после я доближи до ухото си. Нямаше никакъв сигнал, линията бе гладка и мъртва. Това като че ли не я учуди, но повдигна един въпрос: дали Джералд бе изключил телефона от контакта, както нравеше понякога, щом дойдеха тук, или нощният й посетител бе прерязал жиците някъде навън?

— Не е Джералд — изграчи тя. — Щях да го видя.

После осъзна, че това не е задължително — веднага след пристигането им тя се бе отправила към банята. Можеше тогава да го е сторил. Тя се наведе, улови гладкия бял шнур който се точеше от гърба на телефона до съединителната кутийка върху перваза на пода зад стола, после дръпна. Стори й се, че отначало малко поддаде, после нищо. Нищо чудно дори това първоначално поддаване да е било плод на въображението й — знаеше много добре, че вече не трябва да се осланя на сетивата си. Кабелът можеше просто да се е оплел в стола, но…

„Не — рече Благоверната. — Не идва, защото все още е включен — Джералд въобще не го е изключвал. Телефонът не работи, понеже онова, дето беше при теб снощи, е прерязало жицата.“

„Не я слушай, под гоя неин силен глас се крие страх даже и от собствената й сянка — рече Рут. — Щепселът е закачен за един от задните крака на стола — направо ти го гарантирам. Освен това е съвсем лесно да се провери, нали?“

Разбира се. Трябваше само да дръпне стола напред и да погледне зад него. И ако щепселът е изключен, да го включи отново.

„Ами ако направиш всичко това и телефонът пак не проработи? — попита Благата. — Тогава ще узнаеш още нещо, нали?“

Рут: „Престани да се мотаеш — имаш нужда от помощ и то бързо.“

Това беше вярно, но мисълта за дръпването на стола я изпътваше с морна потиснатост. Вероятно би могла да го направи — столът бе голям, но въпреки това едва ли тежеше и колкото една пета от леглото, а тя бе успяла да го придвижи през цялата стая. — но самата мисъл за това бе тежка. А дърпането на стола щеше да е само началото. След това трябваше да коленичи… да припълзи в сумрачния прашен ъгъл зад него, за да намери съединителната кутийка…

„Господи, маце! — извика Рут. Беше ужасена. — Нямаш никакъв избор! Смятах, че най-накрая всички сме се съгласили поне за едно нещо — че имаш нужда от помощ, и то бър..“

Джеси изведнъж затръшна вратата пред гласа на Рут, и то силно. Вместо да премести стола, тя се наведе над него, взе късата пола-панталон и внимателно я нахлузи на краката си. Върху предницата веднага се поръсиха капки кръв от напоената превръзка върху китката й, но тя почти не ги забеляза. Беше заета да отблъсква от вниманието си олелията от сърдити объркани гласове и да се пита кои пръв е пуснал всички тези чудаци в главата й. Все едно да се събудиш някоя сутрин и да откриеш, че през нощта домът ти се е превърнал в хан. Всички гласове изразяваха ужасено недоверие към това, което тя се канеше да направи, но Джеси внезапно откри, че не дава и пукната пара за тяхното мнение. Ставаше дума за нейния живот. Нейния.

Вдигна блузата и я навлече през главата. Фактът, че вчерашният ден е бил достатъчно топъл за тази случайна дреха без ръкави, изглеждаше за нейния объркан и шокиран ум убедително доказателство за съществуването на Бог. Не смяташе, че би била способна да понесе плъзването на одраната си ръка в дълъг ръкав.

„Остави това — помисли тя, — това е лудост и не е нужно да ми го казват някакви мними гласове. Възнамерявам да се махна оттук с колата — поне да се опитам, а би трябвало да направя едно-единствено нещо — да поместя този стол и да включа отново телефона. Сигурно е от загубата на кръв — тя временно ми е отнела разсъдъка. Това е откачена идея. Господи, този стол не може да тежи тридесет кила… почти съм се отървала вече!“

Да, само че въпросът не беше в стола, нито в идеята за типовете от спасителната служба, които щяха да я намерят в една и съща стая с голия наръфан труп на мъжа й. Джеси знаеше много добре, че би се готвила да отпътува с мерцедеса дори ако телефонът работеше безупречно, а тя вече бе извикала полицията, линейката и духовия оркестър на гимназията „Диъринг“. Защото не телефонът бе важното — въобще не. Важното беше… ами…

„Важното е, че трябва да се омета веднага оттук — помисли си тя и внезапно я побиха тръпки. Голите й ръце настръхнаха. — Защото онова нещо ще се върне.“

Улучи. Проблемът не беше в Джералд, стола или това, което онези от спасителната служба можеха да си помислят, когато пристигнеха тук и видеха ситуацията. Въпросът не бе дори в телефона. Проблемът беше космическият каубой, нейният стар приятел доктор Гибел. Ето защо тя обличаше дрехите си и разплискваше още малко от кръвта си наоколо вместо да се помъчи да възстанови контакта си с външния свят. Непознатото същество бе някъде наблизо, тя бе убедена в това. То само чакаше мрака, а мракът скоро щеше да дойде. Ако припаднеше, докато се опитва да отмести стола от стената или пълзи бодро из праха и паяжините зад него, когато пристигне онова нещо с пълния с кости куфар, тя можеше все още да е тук, съвсем сама. Нещо по-лошо — можеше да е още жива.

Освен това нейният посетител наистина бе прекъснал линията. Тя нямаше как да го знае… но въпреки това сърцето й го знаеше. Ако минеше през целия този ритуал с преместването на стола и включването на щепсела, телефонът пак щеше да е мъртъв, точно както този в кухнята и другия в антрето.

„И какво толкова в крайна сметка? — рече тя на гласовете си. — Смятам да карам до главния път, това е всичко. В сравнение с провеждането на импровизирана хирургична операция с парче от водна чаша и избутването на двоен креват, заедно с проливането на половин литър от кръвта ми, това ще бъде просто ощипване. Мерцедесът е добра кола и е насочена право към алеята. Ще се дотътря до шосе 117 с петнадесет километра в час и ако пред магистралата се почувствувам прекалено слаба, за да карам чак до магазина на Дейкин, просто ще спра на пътя, ще пусна дългите светлини и щом видя някой да приближава, ще натисна клаксона. Не виждам защо това да не свърши работа, след като пътят е прав и равен на по два километра в двете посоки. Големият номер на колата е в ключалките. Щом веднъж вляза в нея, ше има врати, които мога да заключа. То няма да може да влезе.“

„То!“ — опита се да се присмее Рут, но според Джеси беше уплашена — да, дори тя.

„Точно така — отвърна Джеси. — Нали ти беше тази, която винаги ми казваше, че по-често трябва да забравям главата си и да следвам сърцето си, нали така? Точно така. И знаеш ли какво казва сега сърцето ми, Рут? То казва, че мерцедесът е единственият ми шанс. И ако искаш да се присмееш на това, моля… но аз вече реших.“

Рут явно не искаше да се смее. Рут бе замлъкнала.

„Точно преди да излезе от колата, Джералд ми подаде ключовете й, защото трябваше да се пресегне към задната седалка за куфарчето си. Така направи, нали? Моля Те, Господи, нека паметта да не ме лъже.“

Джеси пъхна ръка в левия джоб на полата си и намери само няколко книжни кърпички. Посегна с десницата, притисна я плахо към външната страна на десния джоб и въздъхна с облекчение, когато усети познатата издутина на автомобилните ключове и голямата кръгла шеговита висулка на ключодържателя, който Джералд й бе подарил за последния рожден ден. На висулката бяха изписани думите: СЕКСИ ПАРЧЕ СИ. Джеси реши, че никога през живота си не се е чувствувала по-малко секси и повече като парче, но това нямаше значение, можеше да го преживее. Ключовете се намираха в джоба й, това бе важното. Ключовете бяха нейният билет за напускане на това ужасно място.

Маратонките й стояха една до друга под масичката за телефона, но Джеси реши, че вече се е облякла толкова, колкото е възнамерявала. Упъти се бавно към вратата за коридора с мънички, ситнички инвалидни стъпки. Докато вървеше, си напомни, преди да излезе навън, да провери телефона в коридора — от опит глава не боли.

Едва бе заобиколила горния край на леглото, когато светлината отново започна да се изплъзва от деня. Сякаш ярките плътни слънчеви лъчи, падащи през западния прозорец, бяха свързани с прожектор, а някой въртеше реостата му. Докато лъчите мътнееха, кръжащият из тях диамантен прах изчезна.

„О, не, не сега — умолително изрече тя наум. — Моля те, сигурно се шегуваш.“

Но светлината продължи да чезне и Джеси внезапно осъзна, че отново се олюлява, а тялото й очертава във въздуха все по-широки окръжности. Понечи да се хване за креватния стълб, но вместо това се озова вкопчена в кървавата белезница, от която толкова наскоро се бе отървала.

„Двадесети юли, хиляда деветстотин шестдесет и трета — помисли несвързано тя. — 5,42 следобед. Пълно затъмнение. Ще ми бъде ли някой свидетел?“

В ноздрите й нахлу смесената миризма на пот, сперма и бащиния й одеколон. Тя искаше да запуши нос, но изведнъж страшно отмаля. Успя да направи още две несигурни крачки после падна напред върху окървавения дюшек. Очите й бяха отворени и от време на време премигваха, но иначе лежеше отпусната и непомръдваща като удавница, изхвърлена на някой опустял плаж.