Играта на Джералд

20

Когато най-страшните спазми отминаха — поне се надяваше, че са отминали, — тя направи малка почивка, като се облегна назад върху напречните махагонови дъски, които оформяха таблата на леглото. Очите й бяха затворени, а дишането й постепенно се забавяше — най-напред стигна до галоп, после до тръс и накрая до обичайния си ход. Независимо от жаждата тя се чувствуваше учудващо добре. Предполагаше, че част от причината бе заложена в онзи стар виц, който завършва с изречението: „Толкова е приятно, когато не ги улуча.“ Но тя беше атлетично момиче и атлетична жена допреди пет години (е, добре, май по-скоро десет) и все още можеше да разпознае прилива на ендорфини, когато получаваше такъв. Абсурдно при тези обстоятелства, но и много приятно.

„Може би не е толкова абсурдно, Джес. Може би е полезно. Тези ендорфини проясняват ума, което е една от причините хората да работят по-добре, след като са направили малко гимнастика.“

Умът й наистина бе прояснен. Най-ужасната част от паниката й бе отлетяла като индустриален смог пред силен вятър и тя се чувствуваше повече от мислеща; чувствуваше се отново напълно в ред. Никога не би повярвала, че подобно нещо е възможно, и това доказателство за неуморимата приспособимост на ума и почти първобитната му решимост за оцеляване й се стори малко зловещо. „И всичко това става без дори да съм изпила сутрешното си кафе“ — помисли си тя.

Представата за кафето — черно и в любимата й чаша със сините цветя около средата — я накара да оближе устни. Накара я също да си спомни за телевизионната програма „Днес“. Ако вътрешният й часовник бе верен, „Днес“ трябваше да започва горе-долу сега. Мъже и жени из цяла Америка — повечето от тях без белезници — седяха край кухненски маси, пиеха сок и кафе и ядяха кифлички с бъркани яйца (или може би някоя от онези зърнени каши, които са предназначени едновременно да успокояват сърцето ти и да възбуждат стомаха ти), гледайки как Брайънт Гъмбъл и Кейти Корик майтапят Джо Гараджиола. Малко по-късно щяха да видят как Уилард Скот пожелава на двойка столетници приятен ден. Щеше да има гости — един, който говори за нещо, наричано „най-добър интерес“, втори, който показва на зрителите как могат да отучат кутретата си от навика да дъвчат чехлите им, и трети, който вмъква между другото най-новия си филм — но никой от тях нямаше да разбере, че в западен Мейн става злополука, че една от техните що-годе лоялни зрителки тази сутрин не може да включи телевизора, защото е прикована към едно легло на няма и десет метра от своя гол, наръфан от куче и наплют от мухи съпруг.

Тя извърна глава надясно и погледна нагоре към чашата, която Джералд небрежно бе оставил върху рафта малко преди веселбата да отпочне. Преди пет години, замисли се тя, тази чаша вероятно нямаше да бъде тук, но откакто Джералд бе увеличил вечерната си консумация на скоч, същото бе станало и с дневното му поемане на всякакви други течности — предимно вода, но също и тонове диетична сода и чай с лед. Поне в Джералдовия случай фразата „проблеми с пиенето“ не изглеждаше евфемизъм, а буквална истина.

„Е — помисли си печално тя, — дори наистина да имаше проблеми с пиенето, те със сигурност вече са решени, нали?“

Чашата стоеше точно където я бе оставила, разбира се; ако посетителят й от предишната нощ не беше сън („Не ставай глупава, разбира се, че беше сън“ — рече нервно Благоверната), сигурно не е бил жаден.

„Ще взема тази чаша — помисли си Джеси. — Освен това ще бъда изключително внимателна, защото могат да ме сполетят нови мускулни спазми. Въпроси има ли?“

Нямаше, и този път взимането на чашата се оказа фасулска работа, защото можеше да я достигне много по-лесно — нямаше нужда от акцията по повдигането. Когато вдигна саморъчно направената си сламка, откри допълнителна награда. С изсъхването си картата се бе заоблила по гънките, които тя бе направила. Тази сложна геометрична конструкция изглеждаше като свободно произведение на оригами и действуваше много по-успешно от предишната вечер. Достигането до последната вода бе дори по-лесно от взимането на чашата и докато Джеси слушаше пукането от дъното при опитите на странната сламка да изсмуче последните няколко капки, хрумна й, че щеше да загуби много по-малко вода върху покривката, ако бе знаела, че може да „излекува“ сламката. Сега обаче бе твърде късно и нямаше смисъл да се ядосва при свършен факт.

Няколкото глътки не постигнаха почти нищо, а само раздразниха жаждата й, но трябваше да го преживее. Върна чашата обратно върху рафта, после се разсмя на себе си. Навикът си е жилава гадинка. Дори при такива изкривени обстоятелства като тези той си остава жилава гадинка. Беше рискувала отново да се схване цялата, за да върне празната чаша на рафта, вместо просто да я метне през леглото и да я разбие в пода. И защо? Защото „Редът преди всичко“, затова. Това бе едно от нещата, на които Сали Мъхаут бе научила своето маце, своето скърцащо колелце, което така и не получи достатъчно смазка и което все не можеше да остави нещата на мира — нейното малко маце, което беше готово да стигне до всякакви крайности, включително прелъстяването на собствения си баща, за да се увери, че нещата ще продължават да вървят така, както иска.

В спомена си Джеси видя онази Сали Мъхаут, която толкова често бе наблюдавала някога: поруменяла от яд, със стиснати устни и свити юмруци, забити в хълбоците.

— И ти щеше да го повярваш — меко изрече Джеси. — Нали, кучко такава?

„Не е честно — неспокойно отвърна част от ума й. — Не е честно, Джеси!“

Само че беше честно и тя го знаеше. Сали далеч не беше идеалната майка, особено през годините, в които бракът й с Том Мъхаут креташе като стара кола с мръсен двигател. Поведението й през тези години често бе параноидно, а понякога ирационално. По някакви причини на Уил му бяха спестени нейните тиради и подозрения, но понякога тя плашеше ужасно и двете си дъщери.

Сега тъмната страна бе изчезнала. Писмата, които Джеси получаваше от Аризона, представляваха баналните, скучни бележки на старица, която живее за играта на бинго в четвъртък вечер и вижда годините, в които е отглеждала децата си, като спокойно и щастливо време. Тя явно не си спомняше как бе крещяла с цяло гърло на Мади, че ще я убие, ако още един път забрави да завие в тоалетна хартия използуваните си превръзки, преди да ги хвърли в боклука, нито пък помнеше онази неделна сутрин, когато — без никаква понятна за Джеси причина — нахълта в нейната стая, замери я с чифт високи обувки и излетя обратно навън.

Понякога, когато получаваше бележките и картичките от майка си: „Тук всичко е наред, скъпа, имам писмо от Мади, тя пише толкова редовно, откакто се оправих, апетитът ми се подобри“, Джеси изпитваше желание да грабне телефона, да завърти на майка си и да кресне: „Всичко ли забрави, мамо? Забрави ли деня, в който ме замери с обувките и счупи любимата ми ваза, а аз плаках, защото мислех, че сигурно знаеш, че накрая той се е предал и ти е казал, макар вече да бяха минали три години от деня на затъмнението? Забрави ли колко често ни плашеше с крясъците и сълзите си?“

„Това е нечестно, Джеси, нечестно и нелоялно.“

Може да бе нечестно, но това не го правеше невярно.

Ако бе разбрала за случилото се в този ден…

Образът на жената с тумруците отново споходи Джеси, но мина и замина толкова бързо, че тя почти не го разпозна. Приличаше на реклама на подсъзнанието: окованите ръце, косата, спусната над лицето като було на каеща се, малката купчина презрително сочещи с пръст хора. Предимно жени.

Майка й сигурно нямаше да го каже направо, но да — щеше наистина да повярва, че вината е в Джеси, наистина можеше да си помисли, че е било съзнателно прелъстяване. Пътят от скърцащото колело до Лолита не беше чак толкова дълъг, нали? И знанието, че нещо сексуално се е случило между нейния мъж и дъщеря й, най-вероятно щеше да я накара да превърне намеренията си за развод в реалност.

„Да повярва ли? Обзалагам се, че щеше да повярва.“

Този път гласът на благоприличието не си направи труда да даде някакъв знак за протест и изведнъж Джеси бе осенена от неочаквано прозрение: баща й бе разбрал веднага това, което тя проумяваше едва след почти тридесет години. Истинските факти са му били известни, точно както му беше известна странната акустика на стаите в крайезерната къща.

В този ден баща й се бе възползувал от нея не само по един начин.

Джеси очакваше прилив на отрицателни емоции при това печално прозрение — в края на краищата я беше изиграл човекът, от когото по условие се изискваше да я обича и защитава. Никакъв прилив не последва. Може би донякъде защото все още я носеха ендорфините, но й се струваше, че е повече от облекчение: независимо колко гнила бе тази история, тя най-накрая успя да се измъкне от нея. Основните й емоции бяха свързани с удивлението, че толкова дълго време е била в плен на тази тайна, но имаше и някакво неспокойно смущение. Колко ли от решенията, взимани от нея след този ден, са били пряко или косвено повлияни от случилото се през последната минута и нещо, която бе прекарала в скута на татко си, загледана в огромната кръгла бенка в небето през две-три парчета опушено стъкло? И беше ли сегашното й положение резултат от това, което бе станало по време на затъмнението?

„О, това вече е прекалено — помисли си тя. — Да ме беше изнасилил, разбирам. Но това, което се случи тогава на верандата, наистина беше просто още една злополука, при това не много сериозна — ако искаш да разбереш какво означава сериозна злополука, Джес, погледни ситуацията, в която се намираш в момента. Все едно да обвиня старата госпожа Жилет, че ми плесна ръката на онова градинско празненство през лятото, когато бях на четири годинки. Или пък да обвиня някоя мисъл, която ми е хрумнала, докато съм минавала през родилния канал. Или греховете си от някой минал живот, които все още търсят изкупление. Пък и това, което ми направи на верандата, не беше нищо в сравнение с другото, което ми направи в спалнята.“

И нямаше нужда да сънува тази част — тя си беше там, съвършено ясна и съвършено достъпна.