Играта на Джералд

2

Тя сякаш се намираше в дълъг студен коридор, изпълнен с бяла мъгла и силно наклонен на една страна, като онези тунели, в които винаги вървят героите на филми от рода на „Кошмар на Елм Стрийт“ и телевизионни предавания като „Зоната на здрача“. Беше гола и студът наистина я пронизваше, като причиняваше болки в мускулите й, особено тези на гърба, врата и раменете.

„Трябва да изляза оттук, защото иначе ще ми стане лошо — помисли си тя. — Вече започвам да изтръпвам от мъглата и изпаренията.

(Макар да знаеше, че не е от мъглата и изпаренията.)

Освен това на Джералд му има нещо. Не помня точно какво беше, но ми се струва, че може да му е лошо.“

(Макар да знаеше, че „лошо“ не е най-точната дума.)

Но странното бе, че една друга част от нея всъщност въобще не искаше да избяга от наклонения мъглив коридор. Тази друга част предполагаше, че за нея би било много по-добре да остане тук. Че ако се махне, ще съжалява. Тъй че тя остана още малко.

Това, което най-накрая отново я раздвижи, беше кучешки лай — изключително грозен, в дълбочина плътен, а в горните регистри раздробен на пискливи отрязъци. Всеки път когато го надаваше, животното сякаш повръщаше остри натрошени стъкла. Беше чувала този лай и преди, макар че сигурно беше по-добре — всъщност доста по-добре, — ако съумееше да не си припомни кога и къде, както и какво се бе случвало тогава.

Но този лай поне я раздвижи — леви, десни, раз, два — и изведнъж тя се досети, че би могла да вижда по-ясно в мъглата, ако отвори очите си, тъй че ги отвори. Не видя никакъв призрачен коридор от „Зоната на здрача“, а главната спалня в тяхната лятна къща на северния бряг на езерото Кашуакамак, в областта, позната като Ноч Бей. Установи, че й е студено поради факта, че е само по бикини, а вратът и раменете я болят, защото е прикована с белезници към страничните стълбове на леглото и тазът й се е смъкнал надолу след припадъка. Никакъв наклонен коридор, никакви мъгливи изпарения. Само кучето беше истинско и лаеше като побъркано. Сега звучеше доста близо до къщата. Ако Джералд го чуеше…

Мисълта за Джералд я накара да трепне, а трепването изпрати по схванатите горни мускули на ръцете й усещането за вихрушка от искри. Тези тръпки се стопяваха напълно някъде при лактите и Джеси осъзна със сантименталното изумление на току-що пробуден човек, че ръцете й от лактите надолу са почти безчувствени, а пръстите и дланите й могат със същия успех да бъдат ръкавици, натъпкани с втвърдено картофено пюре.

„Ще боли“ — помисли си тя и тогава всичко отново се върна в съзнанието й… особено картината с Джералд, който се преобръща с главата надолу зад леглото. Съпругът й е проснат на пода, мъртъв или в безсъзнание, а тя си лежи на леглото и си мисли колко е досадно, че пръстите и китките й са изтръпнали. Докъде може да стигне егоизмът и егоцентризмът й?

„Ако е мъртъв, сам си е виновен“ — каза безпардонният глас. Опита се да прибави още няколко битови мъдрости, но Джеси му затвори устата. В своето полусъзнателно състояние тя имаше по-ясен достъп до дълбоките архиви на паметта си и изведнъж осъзна чий беше този глас — леко носов, завален, винаги готов да избухне в саркастично обагрен смях. Принадлежеше на нейната съквартирантка от колежа, Рут Ниъри. Сега, когато вече знаеше, Джеси откри, че никак не е изненадана. Рут винаги изключително щедро бе раздавала акъл на другите и съветите й често скандализираха нейната деветнадесетгодишна непросветена съквартирантка от Фалмът Форсайд… което несъмнено беше и самият замисъл, или поне част от него. Рут имаше любвеобилно сърце и Джеси никога не се бе съмнявала, че съквартирантката й наистина вярва в шестдесет процента от думите си и наистина е вършила четиридесет процента от нещата, които твърдеше, че е вършила. Що се отнася до сексуалните неща, процентът вероятно бе още по-висок. Рут Ниъри — единствената позната на Джеси жена, която категорично отказваше да бръсне краката и подмишниците си, Рут, която веднъж напълни калъфката за възглавницата на една неприятна надзирателка от общежитието с пяна за баня, ароматизирана с ягодова есенция, Рут, която ходеше на всеки студентски купон и посещаваше всяка студентска експериментална пиеса. „Дори всичко друго да се провали, маце, поне някой готин пич ще се съблече“ — бе казала тя на изумената и очарована Джеси след завръщането си от една студентска постановка, озаглавена „Синът на Ноевия папагал“. — „Не че се случва винаги, но поне в повечето случаи — според мен точно това е целта на пиесите, писани и режисирани от студенти — момчетата и момичетата могат да се събличат и да се натискат открито.“

Не се бе сещала за Рут от години, а сега тя беше в нейното съзнание и предлагаше самородни късчета мъдрост, точно както едно време. Е, защо пък не? Кой можеше да бъде по-квалифициран съветник за умствено обърканите и емоционално разстроените от Рут Ниъри, която от университета в Ню Хампшър бе преминала през три брака, два опита за самоубийство и четири клинични лечения от алкохол и опиати? Добрата стара Рут, просто още един блестящ пример за това как нявгашното Поколение на любовта прави прехода към средната възраст!

— Боже мой, само това ми липсваше: интимни съвети от преизподнята — каза Джеси и ниският й гъгнив глас я уплаши повече от липсата на усещания в ръцете й.

Опита се да придърпа тялото си към възможно най-седящата поза, която бе успяла да постигне точно преди Джералдовия номер с премятането (Дали този ужасен звук от спукано яйце не бе част от нейния сън? Молеше се да е така.), и внезапен взрив от паника помете мислите й за Рут, защото въобще не успя да се помръдне. Усещането за вихрушката от искри отново се спусна по мускулите й, но нищо друго не се случи. Ръцете й просто продължиха да си висят отгоре и малко зад нея, неподвижни и безчувствени като цепеници от кленово дърво. Замаяността в главата й изчезна — тя откриваше, че паниката може да отрезви като нищо всеки смъркач на кокаин — и пулсът й скочи на по-висока предавка, но това бе всичко. Една жива картина от стар исторически текст проблесна за миг зад очите й: група смеещи се хора, застанали в кръг и сочещи с пръсти към центъра, където стои млада жена с тумруци7 около китките и врата. Жената е приведена като старица от някоя приказка и косата се спуска пред лицето й като було на каеща се.

„Тя се казва Благоверната Бърлингейм и изтърпява наказанието си за това, че е наранила мъжа си — помисли си Джеси. — Те наказват Благоверната, защото не могат да хванат истинската виновница за деянието… онази, чийто глас напомня за старата ми съквартирантка от колежа.“

Но дали „наранила“ беше точната дума? Не й ли се струваше, че сега дели спалнята с мъртвец? И не й ли се струваше също, че този край на езерото — с куче или без куче — е абсолютно пуст? Тъй че ако започне да крещи, ще й отвърне само гмурецът? Само той и никой друг?

Най-вече тази мисъл, със странния призвук от „Гарванът“ на Едгар Алън По, накара Джеси внезапно да осъзнае какво става и какво си е навлякла, при което я връхлетя сляп, завладяващ ужас. В продължение на двадесетина секунди (ако я бяха попитали колко е траял този панически пристъп, би отвърнала: поне три минути, по-скоро пет) тя бе напълно в негова власт. Дълбоко в нея все още се крепеше тънка нишка рационално съзнание, но тя беше безпомощна — просто вцепенен зрител, който наблюдава как жената върху леглото се гърчи, косите й се развяват, главата й яростно се мята насам-натам в буйно отрицание, а гърлото й надава дрезгави, уплашени крясъци.

Преустанови ги една дълбока, сковаваща болка в основата на врата й, точно над мястото, от което започваше лявото рамо. Беше мускулен спазъм, доста силен. Джеси отпусна със стон главата си назад върху махагоновите дъски, които оформяха таблата на леглото. Мускулът, който бе стегнала, беше застинал в свито, напрегнато състояние и тя го усещаше твърд като камък. Фактът, че усилието й бе изпратило иглени бодежи по целите ръце от лактите чак до дланите, не означаваше за нея почти нищо повече от тази ужасна болка и тя откри, че облягането назад към таблата само прибавя допълнително натоварване върху пренапрегнатия мускул.

С едно инстинктивно движение, без никаква мисъл, Джеси запъна пети в покривката на леглото, повдигна таза си и се оттласна назад. Лактите й се свиха и напрежението в раменете се облекчи. След миг галопиращите тръпки в мускула й започнаха да стихват. Тя изпусна дъха си в дълга и хриплива въздишка на облекчение.

Вятърът — тя забеляза, че вече е доста силен — се втурна с шепот сред боровете на склона между къщата и езерото. Точно зад кухнята (която се намираше в друга вселена, що се отнася до Джеси), вратата, която двамата с Джералд бяха забравили да дръпнат, хлопаше върху изкорубената си каса — един път, два пъти, три пъти, четири. Това бяха единствените звуци, само те и нищо друго. Кучето бе спряло да лае, поне засега, а дърворезачката бе престанала да ръмжи. Дори гмурецът сякаш бе излязъл в почивка за кафе.

Представата за гмуреца, който излиза в почивка за кафе, може би прави едно-две кръгчета във водоохладителя и бъбри с някои от дамите-гмурци, предизвика в гърлото й синкав, грачещ звук. При не толкова неприятни обстоятелства този звук би могъл да се нарече кискане. Той стопи остатъците от паниката й и я остави все още уплашена, но поне отново овладяла мислите и действията си. Остави я и с неприятен метален вкус върху езика.

„Това е от адреналина, маце, или някой друг секрет от жлезите ти. Тялото ти ги бълва, когато си пуснеш ноктите и тръгнеш да се катериш по стената. Ако някой някога те попита какво е паниката, вече можеш да му кажеш: емоционална дупка, която те оставя с чувството, че си смукал шепа монети.“

Китките й тръпнеха, гъделичкащото усещане се бе разпростряло и в пръстите й. Джеси няколко пъти ги сви и отпусна, потръпвайки при всяко движение. Чуваше слабото подрънкване на белезниците върху креватните стълбове и за момент се замисли дали двамата с Джералд не са били луди — сега това определено изглеждаше така, макар тя да не се съмняваше, че хиляди хора по света играят подобни игри всеки божи ден. Беше чела дори и за такива сексуално освободени духове, които се връзват за шията в дрешниците си и мастурбират, докато притокът на кръв в мозъка им бавно спада към нулата. Подобни новини служеха само за да затвърждават убеждението й, че половият член е за мъжете не толкова дар, колкото проклятие.

Но ако наистина беше само игра (само това и нищо друго), защо Джералд бе сметнал за необходимо да купи истински белезници? Този въпрос май беше доста интересен.

„Може и да е, но не мисля, че точно сега той е най-важният. Ти какво ще кажеш, Джеси?“ — запита Рут Ниъри в главата й. Беше наистина учудващо колко различни линии можеше да следва човешкият ум едновременно. Върху една от тези линии сега тя откри, че се пита какво е станало с Рут, която за последен път бе видяла преди десет години. А поне от три години нямаха никаква връзка. Последният им контакт се бе осъществил с една пощенска картичка, върху която имаше младеж с бродиран червен костюм от кадифе и жабо. Устата на младежа беше отворена и езикът му многозначително се подаваше. Надписът на картичката гласеше: НЯКОЙ ДЕН МОЯТ ПРИНЦ ЩЕ МИ СВИРИ. „Остроумията на Новата ера — спомни си Джеси тогавашната си мисъл. — Викторианците са си имали своя Антъни Тролоп, изгубеното поколение — своя X. Л. Менкен8, а ние се заринахме с мръсни поздравителни картички и лепенки за коли с остроумни надписи като: ТОВА ШОСЕ НАИСТИНА МИ Е БАЩИНИЯ.“

Картичката имаше замацана марка от Аризона и информация, че Рут се е присъединила към някаква лесбийска комуна. Джеси не се бе изненадала кой знае колко от тази вест, дори бе стигнала до заключението, че вероятно нейната стара приятелка, която можеше да бъде толкова неимоверно досадна и толкова изумително, умилително сладка (понякога и двете едновременно), накрая е намерила върху огромното табло на живота отвор, издълбан специално за да пасне на нейната собствена чудато оформена чивийка.

Беше прибрала картичката от Рут в горното ляво чекмедже на бюрото си — там, където държеше какви ли не писма и бележки, на които вероятно никога нямаше да отговори, и оттогава не се бе сещала за старата си съквартирантка, докато не дойде днешният ден: Рут Ниъри, която копнееше да притежава Харли-Дейвидсън — сензацията на деня, — но която никога не бе успявала да се справи и с най-стандартния скоростен лост, дори този на Джесиния стар и кротък „Форд Пинто“; Рут, която често се губеше в двора на Ню Хампшърския университет дори и след тригодишно пребиваване в него; Рут, дето плачеше винаги, когато забравяше, че готви нещо, и го превръщаше във въглен. Последното й се случваше толкова често, че беше истинско чудо как нито веднъж не подпали стаята им или цялото общежитие. Колко странно, че самоувереният безпардонен глас в ума й трябваше да се окаже този на Рут.

Кучето отново се разлая. Не звучеше по-отблизо, но не беше и по-отдалеч. Стопанинът му не ловеше птици, това бе сигурно; никой ловец не би се захванал с такова кучешко дрънкало. А ако кучето и стопанинът са излезли просто на следобедна разходка, как така вече пет-шест минути лаенето се чува все от едно и също място?

„Защото преди малко ти беше права — прошепна умът й. — Няма никакъв стопанин. — Не беше гласът на Рут, нито пък на Благоверната съпруга Бърлингейм, не беше и този, който тя считаше за собствения си глас (каквото и да означаваше това); беше много млад и много уплашен. И както гласа на Рут, звучеше странно познато. Това е просто едно бездомно псе, което скита навън. То няма да ти помогне, Джеси. Няма да НИ помогне.“

Но тази преценка бе може би твърде мрачна. В края на краищата тя не знаеше със сигурност, че кучето е бездомно, нали? Не знаеше. И отказа да повярва, преди да е узнала.

— Ако не ти харесва, дай ме под съд — произнесе тя с нисък дрезгав глас.

Междувременно въпросът за Джералд оставаше открит. В паниката и последвалата я болка той някак се бе изплъзнал от съзнанието й.

— Джералд? — Гласът й все още бе сипкав и някак чужд. Тя прочисти гърлото си и опита отново: — Джералд!

Нищо. Нула. Абсолютно никакъв отговор.

„Все пак това не означава, че е мъртъв, така че не се панирай, госпожо. И не мисли пак да припадаш.“

Е, хубаво, не се панира, нито пък имаше някакво намерение отново да припада. При все това усети във вътрешностите си някакъв дълбок, завладяващ смут, някакво усещане, което приличаше на ужасна носталгия. Липсата на отговор от Джералд не означаваше, че той е мъртъв, наистина, но в най-добрия случай означаваше, че е в безсъзнание.

„И вероятно мъртъв — прибави Рут Ниъри. — Не че искам да ти развалям настроението, Джес, честно, но не го чуваш да диша, нали? Мисълта ми е, че обикновено човек може да чуе дишането на един припаднал; припадналите вдишват от време на време, при това хъркат и хриптят, нали така?“

— Откъде да знам, мамка му? — простена тя, но това бе глупаво. Знаеше, защото в гимназиалните си години с ентусиазъм бе носила санитарската престилка в Портландската болница и не бе нужно много време, за да разбере съвсем ясно какъв е звукът на мъртвото — никакъв. Рут знаеше всичко за времето, прекарано от Джеси в болницата — което самата Джеси понякога наричаше Годините на подлогите, — но този глас щеше да го знае, дори и Рут да не бе научила нищо, защото този глас не принадлежеше на Рут, той бе нейният собствен глас. Тя непрекъснато трябваше да си припомня този факт, защото гласът имаше някакво чудато самостоятелно звучене.

„Като гласовете, които чуваше тогава — промърмори младият глас. — Гласовете, които чуваше след тъмния ден.“

Ала тя не желаеше да мисли за това. Никога не бе желала. Нямаше ли си вече достатъчно проблеми?

Но гласът на Рут бе прав: припадналите хора — особено припадналите в резултат на доста здравичко бухване по китарата — обикновено наистина хъркаха. Което означаваше…

— Сигурно е мъртъв — каза тя със сипкавия си глас. — Добре де.

Наклони се внимателно наляво, като мислеше за оня мускул в основата на врата от същата страна, който толкова болезнено се бе схванал преди малко. Още не бе достигнала до най-далечната точка, която й позволяваше веригата, държаща дясната й китка, когато съзря една розова дундеста ръка, всъщност само половината — двата последни пръста. Беше дясната, Джеси го разбра по това, че на безимения пръст нямаше брачна халка. Виждаше белите петънца върху ноктите му. Джералд винаги бе проявявал особена грижливост по отношение на ръцете и ноктите си. До този момент всъщност никога не бе осъзнавала колко суетен е бил. Смешно — колко малко неща забелязват хората понякога. Колко малко са забелязали дори когато си мислят, че са видели всичко.

„Сигурно е така, но виж какво, сладуранке: точно сега можеш да спуснеш завесите, защото не искам да виждам нищо повече. Нищо, нищичко повече.“ Ала отказът да вижда бе лукс, на който поне засега не можеше да се отдаде.

Джеси продължи да се придвижва свръхвнимателно, безкрайно грижовна към врата и рамото си, докато накрая се приплъзна толкова наляво, колкото позволяваше веригата. Не беше кой знае колко — най-много още десетина сантиметра, — но ъгълът се увеличи достатъчно, че да види част от бицепса на Джералд, крайче от дясното му рамо и малко от главата му. Не беше сигурна, но й се стори, че вижда капчици кръв в корените на оредяващата му коса. Предполагаше, че поне технически е възможно последното да е просто плод на въображението й. Надяваше се да е така.

— Джералд? — прошепна тя. — Джералд, чуваш ли ме? Моля те, кажи, че ме чуваш.

Никакъв отговор. Никакво помръдване. Тя отново усети носталгичният смут да се надига и напира в нея като кръв от прясна рана.

— Джералд? — прошепна повторно.

„Защо шепнеш? Той е мъртъв. Мъжът, който веднъж ти поднесе като изненада едно неделно пътуване до Аруба — не докъде да е, а до Аруба — и който на една Нова година си закачи на ушите твоите обувки от крокодилска кожа… този мъж е мъртъв. Тъй че за какъв дявол си зашепнала?“

— Джералд! — Този път изкрещя името му. — Джералд, събуди се!

Собственият й крясък за малко да я изпрати в нов пристъп на паника и конвулсии, а най-страшната част не беше продължаващата неспособност на Джералд да се движи или отвръща, най-страшното беше, че паниката все още не я бе напуснала, стоеше си здраво вътре и неумолимо кръжеше в съзнанието й с търпението на хищен звяр, който обикаля около гаснещия огън, стъкнат от жена, изгубена в дебрите на гората, след като се е отдалечила случайно от приятелите си.

„Ти не си изгубена — каза Благоверната Бърлингейм, но Джеси не повярва на този глас. Самообладанието му звучеше фалшиво, разумността му бе някак неистинска. — Знаеш точно къде се намираш.“

Да, знаеше. Намираше се на края на криволичещия, разровен черен път, който се отклоняваше от Бей Лейн на три километра южно оттук. Пътят представляваше килим от червени и жълти листа, по които двамата с Джералд бяха минали на идване и които безмълвно засвидетелствуваха факта, че това отклонение, водещо към Ноч Бей, е било използувано съвсем малко или никак през последните три седмици, в които листата бяха започнали да пожълтяват и после да капят. Този край на езерото бе почти изцяло царство на летовниците и доколкото Джеси знаеше, можеше да се окаже, че пътят не е бил използуван поне от Деня на труда9. До отбивката имаше седем-осем километра — първо но отклонението, а после по Бей Лейн, преди да се стигне до шосе 117, където имаше няколко постоянно обитаеми къщи.

„Аз съм тук съвсем сама, съпругът ми лежи мъртъв на пода, а ръцете ми са приковани към леглото. Мога да крещя до посиняване, но това ни най-малко няма да ми помогне, никой няма да ме чуе. Оня с дърворезачката е най-близкият човек, а той е поне на шест километра оттук. Нищо чудно да е дори на другия бряг на езерото. Кучето може да ме чуе, но то почти със сигурност е бездомно. Джералд е мъртъв и това е ужасно — въобще не съм имала намерение да го убивам, ако това съм направила, — но при него поне всичко приключи сравнително бързо. При мен няма да е бързо. Ако никой в Портланд не се разтревожи за нас, а не виждам защо някой би се разтревожил, поне на първо време…“

Не биваше да мисли по този начин, така пак викаше животното паника. Ако не измъкнеше ума си от този коловоз, скоро щеше да види тъпите му ужасени очи. Не, въобще не биваше да мисли по този начин. Най-мръсното беше, че щом веднъж си започнал, хич не е лесно да спреш.

„А може би точно това заслужаваш — внезапно се обади назидателният трескав глас на Благата Бърлингейм. — Точно това. Защото ти наистина го уби, Джеси. Не се самозалъгвай по този въпрос, защото аз няма да ти позволя. Признавам, че той не беше в много добра форма, признавам също, че рано или късно това щеше да се случи тъй или иначе — един инфаркт в кантората или може би на онази алея по пътя към къщи, някоя вечер, с цигара в ръка, опитва се да я запали, зад него огромен самосвал, който му свири с клаксона да мине вдясно, по дяволите, и да направи път. Но ти не можеше да чакаш за рано или късно, нали? О, не, не и ти, добрата малка Джеси, момиченцето на Том Мъхаут. Ти не можеше просто да си лежиш и да го оставиш да ти бие инжекцията, нали? Супер момиченцето Джеси Бърлингейм заявява: «Никой мъж не може да ме оковава.» Трябваше да го изриташ в корема и в топките, нали? И трябваше да го направиш, когато стрелката на термостата му вече сочеше доста над червената линия. Хайде да не го увъртаме, миличка: ти го уби. Тъй че може би заслужаваш да бъдеш точно тук, прикована към това легло. Може би…“

— О, стига глупости — каза тя. Усети неизразимо облекчение, когато чу другият глас — гласът на Рут — да излиза от устата й. Понякога (е, думата „често“ би била по-вярна в случая) мразеше гласа на Благоверната; мразеше го и се боеше от него. Той често бе глупав и плиткоумен, Джеси съзнаваше това, но в същото време в него имаше такава сила, че трудно можеше да му се възрази.

Благата винаги бързаше да я увери, че си е купила най-неподходящата рокля или че не е избрала добър доставчик за ежегодното парти в края на лятото, което Джералд уреждаше за другите партньори от фирмата и жените им (само дето всъщност го уреждаше Джеси; Джералд просто се щураше, сумтеше, хъмкаше и трупаше дивиденти). Точно Благата винаги настояваше, че тя трябва да отслабне с три килограма. Този глас нямаше да я остави на мира дори ако ребрата й се брояха под кожата. „Остави ребрата! — крещеше той с интонацията на самодоволен ужас. — Погледни си циците, госпожа! И ако те не те накарат да издрайфаш цяла кофа, погледни си бедрата!“

— Стига глупости — повтори тя, като се опита да подчертае силно думите, но чу в гласа си едно леко потрепване, което не беше на добро. Въобще не беше на добро. — Той знаеше, че говоря сериозно… знаеше го. В такъв случай кой е виновен?

Но наистина ли беше така? В определен смисъл да — тя бе видяла как той решава да пренебрегне това, което съзира на лицето й и чува в гласа й, защото то щеше да провали играта. Но в друг смисъл — много по-значим от този — тя знаеше, че това въобще не е вярно, защото Джералд не бе взимал насериозно почти нищо казано от нея през последните десет-дванадесет години от съвместния им живот. Той почти бе направил втора кариера от факта, че не чуваше какво му говори тя, освен ако то не се отнасяше за храната или за мястото, където трябва да бъдат в еди-колко си часа на еди-коя си дата. („И гледай да не забравиш, Джералд!“) Единствените други изключения от Неписаното правило на ушите бяха недружелюбните забележки за пиенето или теглото му. Той чуваше онова, което тя имаше да му каже по тези два въпроса, и то никак не му се нравеше, но го приемаше като неделима част от някакъв митичен естествен ред: рибата плува, птицата лети, съпругата опява.

Та значи какво точно бе очаквала тя от този мъж? Да каже: „Добре, мила, веднага ще те освободя и между другото, благодаря ти, че ми отвори очите.“

Да, тя подозираше, че една наивна част от нея, една част с овлажнели момичешки очи бе очаквала именно това.

Дърворезачката, която от известно време отново бе започнала да ръмжи и да скрипти, изведнъж замлъкна. Кучето, гмурецът и дори вятърът също бяха замлъкнали, поне временно. Тишината се разстла плътна и осезаема като десетгодишен непобутван прах в празна къща. Не чуваше звуци от кола или камион, дори далечни. И гласът, който проговори сега, принадлежеше само на нея и на никого другиго.

— О, Господи! — каза той. — Съвсем сама съм тук. Съвсем сама.