Играта на Джералд

40

А сега изведнъж се облегна назад в стола си, закри очи с ръце и се разплака. Плака почти десет минути — силни, шумни, разтърсващи ридания в опустялата къща, — а после отново се зае да пише. Често спираше и прокарваше ръка през бликащите очи, опитвайки се да проясни замъгления си поглед. След известно време започна да надделява над сълзите.

… така че аз се наведох напред и плюх в лицето му, само че не беше просто плюнка — мацнах го с една наистина хубава храчка. Струва ми се, че той дори не забеляза, но това няма значение. Не го направих заради него, нали така?

Ще трябва да платя глоба, загдето си позволих това деяние, и Брандън казва, че сигурно ще бъде тежка, но самият той се измъкна само с мъмрене, а това е адски много по-важно за мен, отколкото каквато и да е глоба, дето трябва да плащам, тъй като аз, кажи-речи, му извих ръцете и после го закарах така на разпита.

Та това е, струва ми се. Най-сетне. Мисля, че наистина ще ти изпратя това, Рут, а през следващите няколко седмици ще се потя в очакване на твоя отговор. Отнесох се подло с теб тогава, в онези години, и макар че вината не беше точно моя — напоследък започнах да осъзнавам колко много сме зависими от другите, дори когато се гордеем със своята самостоятелност и независимост, — все пак искам да ти кажа, че съжалявам. Искам да ти кажа и още нещо — нещо, в което наистина започвам да вярвам: ще се оправя. Не днес, не утре и не следващата седмица, но в крайна сметка ще стане. Поне толкова, колкото е възможно за нас, смъртните Хубаво е да се знае това — хубаво е човек да знае, че оцеляването все пак е възможно и че понякога дори е приятно че понякога всъщност има вкус на победа.

Обичам те, мила Рут. Ти и твоите железни приказки направихте много за спасяването на живота ми миналия октомври, въпреки че ти не го знаеше. Страшно те обичам.

Твоята стара приятелка

Р. S.

Моля те, пиши ми. Още по-добре ще е да ми се обадиш… моля те!

След десет минути тя остави върху масата в антрето писмото, надписано и запечатано в голям плик от опаковъчна хартия (беше се оказало твърде обемисто за обикновен плик). Имаше адреса на Рут от Карол Ритънхаус — все някакъв адрес — и го бе написала върху плика грижливо, с разкривени букви — единствените, които можеше да пише с лявата си ръка. До него бе оставила бележка, написана внимателно със същите разкривени букви.

Меги, моля те, пусни това писмо. Ако те извикам и ти кажа да не го пускаш, моля те, съгласи се… и после все пак го пусни.

Тя пристъпи към прозореца в хола и преди да се качи горе, постоя малко там, загледана над залива. Смрачаваше се. За първи път от дълго време насам това просто заключение не я изпълни с ужас.

— Е, какво пък, мамка му — каза тя на празната къща. — Заповядай, нощ. — После се обърна и бавно изкачи стълбите към втория етаж

Когато след час Мегън Ландис се върна и видя писмото на масата в антрето, Джеси спеше дълбоко под две дебели одеяла в горната спалня за гости… която сега наричаше своята стая. За пръв път от месеци сънищата й не бяха неприятни, а една лека котешка усмивка бе извила ъгълчетата на устата й. Когато студеният февруарски вятър духна под стрехите и засвири в комина, тя се уви по-хубаво в одеялата… но хитрата усмивчица не угасна.

16 ноември 1991 г. Бангор, щат Мейн