Играта на Джералд

3

Джеси стисна клепачите си. Преди шест години бе преживяла безплоден петмесечен период на посещения при една терапевтка-съветничка, без да казва за това на Джералд, защото знаеше, че той ще се отнесе саркастично… и вероятно ще се разтревожи за евентуалните каши, които може да е забъркала. Бе представила своя проблем като стрес и Нора Калигън, терапевтката, я бе научила на една проста техника за отпускане.

„Повечето хора свързват броенето до десет само с Патока Доналд, който се опитва да се овладее — казваше Нора Калигън, — но когато човек брои до десет, той всъщност получава възможност да нагласи отново емоционалните си уреди… а всеки, който не се нуждае от емоционална пренагласа поне веднъж дневно, вероятно има много по-сериозни проблеми от твоите или моите.“

Този глас също бе достатъчно ясен, толкова ясен, че успя да извика на лицето й малка, замислена усмивчица.

„Нора ми харесваше. Много ми харесваше.“

Беше ли съзнавала тя, Джеси, този факт тогава? Донякъде се изненада, когато откри, че не може да си спомни точно, както не можеше да си спомни защо бе престанала да посещава Нора всеки вторник следобед. Предполагаше, че всички онези неща — осигурителният фонд, приютът за бездомници на Корт Стрийт, може би новата акция за попълване на библиотечния фонд — изведнъж са изникнали едновременно. Случлайно, както отбелязваше една друга пошла „мъдрост“ на Новата ера. Все пак отказването сигурно бе дошло за добро. Ако човек не очертае някъде границата, терапията просто си продължава и продължава, докато клиентът и терапевтът не поемат заедно към онзи огромен групов сеанс в небесата.

„Няма значение — хайде започни да броиш от пръстите на краката. Направи го точно както тя те учеше.“

Е, защо пък не?

„Едно за стъпалата, десетте пръстенца, всичките в редичка, сладички прасенца.“

Само дето осем от тях бяха смешно свити навътре, а палците приличаха на малките стърчащи рогца на обущарски чук.

„Две пък за краката, дълги и прекрасни.“

Е, не чак толкова дълги — в края на краищата беше висока само един и седемдесет и имаше малко смъкнат ханш — но Джералд твърдеше, че те все още са най-силната й част, поне що се отнася до старите класации за сексапил. Джеси винаги бе приемала с усмивка това твърдение, което от негова страна изглеждаше напълно искрено. Той някак бе пропуснал коленете й, които бяха грозни като възли по стволовете на ябълкови дръвчета, а също и доста набитите й бедра.

„С три правя секса, там всичко е ясно.“

Малко театрално — твърде театрално, биха казали някои — и не особено възвишено. Тя повдигна леко глава, сякаш да погледне споменатия елемент, но очите й останаха затворени.

Тъй или иначе, нямаше нужда от очите си, за да го види, беше съжителствувала точно с този аксесоар вече достатъчно дълго. Това, което бе разположено между бедрата й, представляваше триъгълник от червеникавокафяви къдрави косми, обграждащи един непретенциозен процеп с цялата естетична красота на незараснал белег. Това нещо — този орган, който всъщност не бе нищо повече от гънка в плътта, оградена от кръстосани мускулни снопове — не й изглеждаше извор на митове, но определено имаше митичен статус в колективното мъжко съзнание, то беше долината на вълшебствата, нали така? Кошарата, в която накрая влизат дори най-дивите еднорози.

— Майко мила, какви глупости — каза тя с лека усмивка, но не отвори очи.

Само дето не беше глупост, не съвсем. Този процеп представляваше предметът на мъжката похот — поне що се отнася до хетеросексуалните мъже, — но често беше и обект на тяхното непонятно презрение, недоверие и омраза. Този мрачен гняв го нямаше във всичките им шеги, но в достатъчно от тях той присъствуваше, а в някои бе съвсем на повърхността, грозен като кървяща рана. „Какво е жената? Защитна система на путката.“

„Престани. Джеси — заповяда Благоверната Бърлингейм. Гласът й бе смутен и отвратен. — Незабавно престани.“

Според Джеси това бе страхотна идея, така че тя се върна мислено към броялката на Нора. Четири беше за ханша й (прекалено широк), а пет за корема (прекалено отпуснат). Шест беше за гърдите, които пък тя самата смяташе за най-хубавата си част — имаше подозрения, че Джералд малко се смущава от бледите нишчици на сините вени под заоблените им извивки; гърдите на момичетата от плакатите в неговите списания с нищо не намекваха за вътрешната си канализационна мрежа. Нито пък имаха малки косъмчета, никнещи около ареолите.

Седем беше за твърде широките й рамене, осем за шията (която някога изглеждаше добре, но през последните години решително бе започнала да става пилешка), девет за зле очертаната й брадичка, а десет…

„Един момент! Почакай само един момент! — прекъсна я яростно безпардонният глас. — Що за тъпа игра е тази?“

Джеси стисна клепачи още по-силно, ужасена от дълбочината на гнева в този глас и уплашена от неговата различност. В яда си той сякаш въобще не идваше от централния корен на мозъка й, а беше като истински натрапник — незнаен дух, който искаше да я обсеби както демонът Пазузу бе обсебил момиченцето от „Заклинателят“10.

„Не желаеш ли да отговориш на този въпрос? — попита Рут Ниъри, наричана още Пазузу. — Добре, може би този е твърде сложен. Нека да ти го представя по-простичко, Джес: кой превърна зле римуваната, но инак успокоителна литанийка на Нора Калигън в мантра на самоомразата?“

„Никой — отвърна умът й кротко и тя веднага разбра, че безпардонният глас никога няма да приеме такъв отговор, затова прибави: — Благоверната съпруга. Тя беше.“

„Не, не беше тя — незабавно върна топката гласът на Рут Ниъри. Звучеше отвратена от този жалък опит за прехвърляне на вината. — Благата е малко глуповата и в момента е доста уплашена, но в душата си тя е едно чудесно същество и намеренията й винаги са били добри. Намеренията на този, който е редактирал броялката на Нора, са били откровено зли, Джеси. Не го ли виждаш? Не виж…“

— Нищо не виждам, защото очите ми са затворени — каза тя с разтреперан детински глас. После почти ги отвори, но нещо й каза, че това по-скоро ще влоши, отколкото да подобри нещата.

„Кой беше това, Джеси? Кой ти внуши, че си грозна и непотребна? Кой избра Джералд Бърлингейм за твоя душевна половинка и за твой Принц Чаровник още преди да го срещнеш на онова парти на запознанствата, организирано от Републиканската партия? Кой реши, че той е не само онова, от което имаш нужда, но и точно това, което заслужаваш?“

С огромно усилие Джеси отпъди от ума си този глас — всички гласове, както горещо се надяваше. Започна да рецитира мантрата отново, този път на глас.

— Едно за стъпалата, пръстенца-прасенца, две пък за краката, дълги и прекрасни, с три правя секса, там всичко е ясно, ханшът е четвърти с извивките си сладки, пет ми е стомахът, там пускам вкусни хапки. — Тя не можа да си спомни останалите стихчета (което вероятно беше един вид Божия благодат — силно подозираше, че Нора е скалъпила тези стихчета сама, вероятно поглеждайки към публикациите в някое от онези безобидни и добронамерени списания за жени, които лежаха върху масичката в чакалнята пред нейния кабинет) и затова продължи без тях: — Шест са ми гърдите, седем — раменете, осем е за шията…

Тя поспря, за да си поеме дъх, и с облекчение установи, че пулсът й е спаднал от галоп към бърз бяг.

— …девет е брадата, десет са очите. Очи, погледнете!

Тя изпълни действието, посочено от думите, и спалнята изскочи ярка от небитието в реалността около нея, някак нова и — поне за момента — почти толкова приятна, колкото й се бе сторила през първото лято, което прекараха в къщата заедно с Джералд. През седемдесет и девета — година, която някога звучеше като отглас от научнофантастичен роман, а сега изглеждаше невъзможно антична.

Джеси погледна към сивите дъсчени стени, към високия бял таван, върху който трептяха отблясъците от езерото, и към двата големи прозореца от двете страни на леглото. Този от лявата й страна гледаше на запад към кея, склона отвъд него и покъртително ярката синева на езерото. Десният осигуряваше не толкова романтична гледка — алеята и нейния сив достолепен мерцедес, навършил цели осем години и вече с понапръскана от първите ръждиви петънца броня.

Точно в отсрещния край на стаята видя преливащите се пъстроцветни крила на една пеперуда, която висеше в рамка върху стената над тоалетката, и си спомни със суеверна липса на изненада, че това беше подаръкът от Рут за тридесетия й рожден ден. Оттук не можеше да види дребния надпис, избродиран с червен конец, но знаеше, че е там: „Ниъри, 83“. Още една година от научната фантастика.

Недалеч от пеперудата (и в идиотско несходство с нея, макар никога да не бе събрала достатъчно кураж, за да посочи това на съпруга си), от един хромиран гвоздей висеше Джералдовата халба от студентското дружество „Алфа Гама Ро“. „Ро“ не беше много ярка звезда в галактиката на университетското братство — другите му членове го наричаха „Алфа Няма Що“, — но Джералд носеше иглата му на врътовръзките си с някаква извратена гордост, а халбата пазеше на стената и всяка година, щом дойдеха тук през юни, пиеше от нея първата си лятна бира. Това беше истински ритуал, който понякога — дълго преди днешната веселбичка — я караше да се пита дали е била вменяема, когато се е омъжвала за Джералд.

„Някой трябваше да спре това — помисли си тя с печал. — Някой наистина трябваше да го спре, защото гледай какво стана.“

Върху стола от другата страна на вратата за банята виждаше спретнатата поличка-панталон и блузата без ръкави, с които бе облечена в този необичайно топъл есенен ден; сутиенът й пък висеше от дръжката на вратата за банята. А върху леглото и краката й, превръщайки нежните косъмчета върху бедрата им в златист мъх, лежеше ярка лента от следобедна слънчева светлина. Не беше светлият квадрат, застинал почти неподвижен по средата на леглото в един часа, нито ромбът, който лежеше там в два; това беше широка лента, която скоро щеше да изтънее в ивица, и макар някое спиране на тока да бе разказало играта на електронния радиочасовник върху тоалетката (сега екранчето му мигаше непрекъснато на 12:00, неумолимо като неонова реклама на нощен бар), светлата лента й показваше, че наближава четири. Не след дълго ивицата щеше да запълзи към края на леглото и тя щеше да види сенки по ъглите и под масичката до стената. И когато ивицата се превърнеше в нишка, която най-напред плъзва но пода, а после поема нагоре по отсрещната стена, като непрекъснато бледнее по пътя си, тези сенки щяха да се измъкнат от местата си и да се пръснат из стаята подобно на мастилени петна, които растат и изсмукват светлината. Слънцето клонеше на запад — след час, най-много час и половина то щеше вече да залязва, а четиридесетина минути след това щеше да е тъмно.

Тази мисъл не я паникьоса — поне не още, — но все пак спусна над ума й мрачен воал, а над сърцето й хладна атмосфера на ужас. Видя се как лежи тук, прикована към леглото, малко над и настрани от мъртвия Джералд на пода, видя как лежат тук заедно в мрака дълго след като човекът с дърворезачката се е върнал при жената, децата и добре осветения си дом, а кучето се е запиляло някъде надалеч и за компания е останал само онзи проклет гмурец от езерото — само той и никой друг.

Господин и госпожа Джералд Бърлингейм прекарват една последна дълга нощ заедно.

Поглеждайки към бирената халба и пъстрата пеперуда — нежелани съседи, които можеха да се понасят само в сезонна къща като тази, — Джеси си помисли, че е лесно да размишляваш за миналото и също толкова лесно (макар и доста по-неприятно) да се впуснеш във възможните варианти на бъдещето. Най-трудната работа като че ли беше да останеш в настоящето, но тя реши, че трябва да направи всичко възможно и да остане в него. В противен случай тази отвратителна ситуация сигурно щеше да стане много по-отвратителна. Не можеше да разчита на някакво чудо свише, което да я измъкне от това ужасно положение, от този кошмар, но ако успееше сама да го направи, очакваше я допълнително възнаграждение: щеше да си спести неудобството да лежи тук почти чисто гола, докато някакъв шерифски наместник я отключва, пита я какво, за Бога, е станало и в същото време хубавичко оглежда чудната бяла снага на овдовялата съпруга.

Имаше и още две неща. Какво ли не би дала да ги отстрани поне временно, но не можеше. Ходеше й се до тоалетната и беше жадна. В момента нуждата да се разтовари бе по-силна от нуждата да зареди, но именно желанието й за глътка вода я притесняваше повече. Още не беше кой знае какво, но ако не успееше да разкара белезниците и да стигне до чешмата, щеше да стане другояче. Толкова другояче, че просто не й се мислеше.

„Ще бъде смешно да умра от жажда на двеста метра от деветото по големина езеро в Мейн“ — помисли си тя, после поклати глава. Това не беше деветото по големина езеро в Мейн; за какво всъщност мислеше тя? Деветото по големина езеро беше Дарк Скор, онова, на което ходеше с родителите си, брат си и сестра си преди толкова много години. Още преди гласовете. Още преди…

Тя спря този поток. Трудно. Дълго време не бе мислила за езерото Дарк Скор и нямаше намерение да започва сега, с белезници или без белезници. По добре да мисли за жаждата си.

„Какво има да му мислиш, маце? Психосоматика, това е. Жадна си, защото знаеш, че не можеш да станеш и да си налееш вода. Толкова е просто.“

Но не беше. Тя се бе счепкала с мъжа си и двата бързи ритника, които му нанесе, отприщиха верижна реакция, довела в крайна сметка до неговата смърт. Самата тя преживяваше последствията от един съществен хормонален разход. На професионален език това се наричаше шок, а един от най-честите симптоми на шока бе жаждата. Може би трябваше да счита за късмет това, че устата й не беше още по-пресъхнала, поне на този етап и…

„И може би поне по този въпрос мога да направя нещо…“

Джералд беше човек на навика до мозъка на костите си и един от навиците му изискваше да държи чаша вода откъм своята страна на рафта над таблата на леглото. Тя изви врат нагоре и надясно и я видя — беше там, висока чаша вода с малка купчинка топящи се ледени кубчета, които плуваха на повърхността. Без съмнение чашата бе на поставка, така че да не остави следа върху рафта — такъв си беше Джералд, винаги стриктен за дреболиите. Малки капчици кондензиран въздух бяха избили по външната стена на чашата като пот.

При вида на тази гледка Джеси усети първия болезнен пристъп на истинска жажда. Той я накара да оближе устни. Приплъзна се толкова надясно, колкото й позволи веригата на десните белезници. Това представляваше само двадесетина сантиметра, но я доведе до Джералдовата половина на леглото. При това движение се откриха и няколко тъмни петна върху покривката на леглото отляво. Тя ги гледа тъпо известно време, после си спомни как Джералд бе изпразнил мехура си във финалната си агония. Бързо отмести поглед пак към чашата, която стоеше там, върху картонено кръгче, сигурно рекламиращо някаква марка престижна бира, най-вероятно „Бек“ или „Хайнекен“.

Тя протегна ръка встрани и нагоре, като го направи бавно, за да достигне достатъчно надалеч. Не бе достатъчно. Върховете на пръстите й спряха на десетина сантиметра от чашата. Пристъпът на жаждата — леко стягане в гърлото, леки бодежи по езика — за втори път мина и замина.

„Ако никой не дойде и аз не измисля начин да се отърва до утре сутринта, дори няма да мога да гледам тази чаша.“

Тази мисъл съдържаше хладен разум, който сам по себе си бе ужасяващ. Но утре сутринта тя няма да бъде още тук; това е важното. Другото беше нелепо хрумване. Безумно. Смахнато. Незаслужаващо никакво внимание. То…

„Престани — каза безпардонният глас. — Просто престани.“ И тя го послуша.

Но трябваше да признае, че хрумването не бе чак толкова нелепо. Тя отказваше да приеме или дори да допусне мисълта, че може да умре тук — това наистина беше смахнато, — но можеше да остане на това място няколко дълги, неприятни часа, в случай че не изтриеше праха и паяжините от старата си мислеща машинка и не я накараше да заработи.

„Дълги, неприятни… и може би болезнени — каза нервно Благоверната. — Но болката би била като акт на изкупление, нали? В края на краищата ти сама си навлече всичко това. Не искам да ставам досадна, но ако просто го бе оставила да ти бие инжекцията…“

— Да, ставаш досадна, Блага — каза Джеси. Не можеше да си спомни дали някога бе говорила гласно на някой от вътрешните си събеседници. Запита се дали не полудява. Реши, че не дава пет пари дали е така, или не, поне засега.

После отново затвори очи.