Играта на Джералд

6

Не го бе подплашила. То наистина се страхуваше от хора и къщи, Джеси не грешеше в това отношение, но бе подценила бедственото му положение. Бившето му име — Принц — сега би звучало отвратително иронично. В дългите си гладни обиколки около езерото Кашуакамак тази есен бе срещало не една и две боклукчийски кофи точно като тази на семейство Бърлингейм и бързо се бе отказало от миризмата на салам, сирене и зехтин, която се излъчваше от нея. Ароматът бе мъчително примамлив, но горчивият опит бе научил бившия Принц, че източникът му е недостижим.

Имаше обаче и други миризми, кучето ги подушваше всеки път, когато вятърът лениво открехваше задната врата. Тези миризми бяха по-слаби от онези в кофата и се излъчваха от нещо във вътрешността на къщата, но пък бяха прекалено приятни, за да ги пренебрегне. Кучето знаеше, че вероятно ще бъде пропъдено от крещящи господари, които гонят и ритат с техните странни, твърди крака, но миризмите бяха по-силни от страха му. Само едно нещо можеше да се противопостави на глада му, но то все още не знаеше какво е това пушка. Щеше да го разбере, ако доживее сезона на сърните, ала дотогава оставаха още две седмици и крещящите господари с техните твърди крака, от които боли, засега бяха най-лошото нещо в представите му.

Когато вятърът отвори вратата, то се промъкна вътре и заситни през антрето… но не много навътре. В мига, в който се появеше опасност, беше готово да търти назад.

Ушите му му казаха, че обитателят на тази къща е женски господар и че той ясно е усетил присъствието му, защото бе креснал по него, но това, което бездомникът чу в извисилия се глас на господаря, бе страх, не гняв. След първоначалното уплашено стъписване кучето запази позиции. То почака виковете на някой друг господар да се присъединят към този на женския или пък самият той да дотича, а когато това не стана, протегна врат и подуши леко застоялия въздух в къщата.

Най-напред се обърна надясно, към кухнята. Именно от тази посока идваха облаците миризма, излизащи през хлопащата се врата. Миризмите бяха сухи, но приятни — фъстъчено масло, солени бисквити „Рай-Крисп“, стафиди, някаква зърнена храна (последната миризма се разнасяше от кутия „Спешъл Кей“ в един от шкафовете — гладна полска мишка бе прогризала дупка в дъното на кутията).

Кучето пристъпи натам, после изви глава назад, за да се увери, че никакъв господар не се промъква зад гърба му — господарите обикновено крещяха, но можеха да проявяват и коварство. В коридора наляво нямаше никой, но от тази посока кучето долови един много по-силен дъх, който сви стомаха му в спазъм на ужасен копнеж.

То се взря към дъното на коридора, в очите му заблестя дива смесица от страх и желание, муцуната му се набърчи назад като смачкано чердже, дългата му горна бърна започна да се повдига и смъква в нервна, спазматична гримаса, която оголваше зъбите му в бързи бели намигвания. Струя нетърпелива урина шурна от него, опръска пода и набеляза антрето — а по този начин и цялата къща — като негова територия. Този звук бе прекалено тих и прекалено кратък, за да могат да го чуят дори напрегнатите уши на Джеси.

Това, което надушваше, бе кръв. Миризма едновременно силна и смущаваща. Накрая непоносимият глад на кучето натежа на везните — или трябваше да яде скоро, или щеше да умре. Бившият Принц пое бавно по коридора към спалнята. Миризмата се усилваше с всяка измината крачка. Наистина беше кръв, но смущаваща кръв. Кръв на господар. Независимо от това тази миризма, която бе прекалено богата и привличаща, за да може да й устои, бе проникнала в малкия му отчаян мозък. Кучето продължи напред и когато наближи вратата на спалнята, започна да ръмжи.