Играта на Джералд

27

Следващите четири часа бяха най-ужасните в живота на Джеси Бърлингейм. Спазмите в мускулите й постепенно зачестяваха и се усилваха, но не мускулните болки направиха часовете между единадесет и три толкова страшни, направи ги такива упоритият, отвратителен отказ на ума й да отслаби хватката си върху светлата яснота и да потъне в мрака. Беше чела разказа на По „Сърцето изобличава“ в първата година от гимназията, но досега не бе осъзнавала истинския ужас на встъпителните му редове: „Наистина, аз съм твърде раздразнителен, до немай-къде раздразнителен, но аз всякога си бях такъв, защо да съм луд? Защо!“

Лудостта би била облекчение, но лудостта отказваше да дойде. Сънят също. Смъртта можеше да победи и двете, а мракът със сигурност щеше да го направи. Но тя можеше само да лежи върху леглото, тя съществуваше в една мътна мръсно-маслинена реалност, която мускулните й спазми пронизваха с пищни експлозии от болка. Спазмите имаха значение, също и нейната ужасна, изтощителна нормалност, но това като че ли бе всичко — светът извън тази стая например определено бе престанал да носи за нея някакъв реален смисъл. Всъщност тя все по-силно започваше да вярва, че извън тази стая няма никакъв свят, че всички хора, които някога са го населявали, сега са отишли на някакъв екзистенциален изпит по актьорско майсторство, а пейзажът е опакован като сценичния декор след някоя от любимите на Рут постановки на колежанското драматично общество.

Времето представляваше студено море, през което съзнанието й се люшкаше и напредваше подобно на тромав ледоразбивач. Гласове идваха и си отиваха като фантоми. Повечето говореха вътре в главата й, но известно време Нора Калигън й говори от банята, а в друг момент Джеси проведе разговор с майка си, която като че ли се мяркаше в коридора. Тя бе дошла да й каже, че никога нямало да се забърка в такава каша, ако се е грижела по-добре за прибирането на дрехите си. „Ако ми даваха по един петак за всеки комбинезон, който съм вдигала от ъгъла и обръщала налице — каза майка й, — щях да купя Кливландските газови заводи.“ Това навремето бе един от любимите й изрази и Джеси изведнъж се сети, че никоя от тях никога не я бе запитвала защо са й притрябвали Кливландските газови заводи.

Продължаваше немощно да се раздвижва, ритайки с крака и мърдайки нагоре-надолу ръцете си, доколкото позволяваха белезниците и собствените й отслабващи сили. Но не го правеше от желание да поддържа тялото си готово за момента, в който най-сетне ще й хрумне правилната възможност за бягство, защото накрая бе разбрала с главата и сърцето си, че вече не съществуват никакви възможности. Тази с кутийсата крем беше последната. Сега тя се раздвижваше само защото гимнастиката сякаш малко облекчаваше спазмите. Въпреки упражненията усещаше как студът пропълзява в стъпалата и ръцете й, настанява се в кожата й като коричка лед, а после тръгва навътре. Това не приличаше на съненото усешане, с което се бе събудила тази сутрин, повече приличаше на измръзването й при един дълъг следобед на ски в провинцията през ученическите години — зловещи сиви петна върху опакото на едната ръка и по единия прасец, не добре покрит от калцуна, мъртвешки петна, които изглеждаха непроницаеми дори за парещата горещина от камината. Тя предполагаше, че това изтръпване накрая ще вземе връх над спазмите и че в крайна сметка смъртта й може да се окаже почти благословена — като заспиване в снежна преспа — но пък напредваше прекалено бавно.

Времето минаваше, но това не беше време, това бе само неумолим, неизменен поток информация, който преминаваше от незаспиващите сетива към нейния зловещо ясен ум. Съществуваха само спалнята, пейзажът отвън (последните няколко декора, които чакаха да бъдат опаковани от сценичния майстор, отговарящ за тази лайнена постановчица), бръмченето на мухите, които превръщаха Джералд в късен сезонен инкубатор, и бавното придвижване на сенките по пода заедно с напредването на слънцето по едно нарисувано есенно небе. От време на време някой спазъм пронизваше едната или другата й мишница като шило за разбиване на лед или се впиваше като дебел стоманен гвоздей в дясната й страна. Заедно с неспирното изнизване на следобеда я връхлетяха първите спазми в стомаха, където всички болки на глада бяха престанали, удариха и в пренапрегнатите сухожилия на диафрагмата й. Те бяха най-страшните — сковаваха снопа мускули в гръдния кош и обездвижваха белите й дробове. При всеки спазъм тя се вторачваше в слънчевите зайчета по тавана с агонизиращи, изцъклени очи, а ръцете и краката й се разтреперваха от усилието да продължава да диша, докато схващането я отпусне. Сякаш бе заровена до шията в студен мокър цимент. Гладът отмина, но жаждата не, и когато този безкраен ден я заобиколи, тя изведнъж осъзна, че обикновената жажда (само тя и нищо друго) може да постигне това, което нарастващите степени на болката и дори фактът на наближаващата й смърт не бяха успели да постигнат: тя можеше да я доведе до лудост. Сега не само гърлото и устата, а всяка частица от тялото й крещеше за вода. Дори очните й ябълки бяха жадни, а видът на езерните вълнички, които танцуваха върху тавана вляво от капандурата, изтръгваше от гърдите й тихи стенания.

При тези реални и все по-надвисващи опасности ужасът, който бе изпитвала от космическия каубой, би трябвало да избледнее или напълно да изчезне, но с напредването на следобеда тя откри, че вместо да олеква, образът на белоликия непознат все повече натежава в ума й. Непрекъснато виждаше силуета му, застанал точно отвъд границата на тесния кръг светлина, събрал накърненото й съзнание, и макар да не долавяше от него почти нищо освен някакви общи очертания (слаби до мършавост), докато слънцето влачеше на запад своята брана от часове, Джеси осъзнаваше, че все по-ясно и по-ясно различава хлътналата, ухилена и противна гримаса, която кривеше устните му. В ушите си чуваше прашното мърморене на костите и накитите, разбърквани от ръката му в старомодния куфар.

Съществото щеше да дойде за нея. Щом паднеше мрак, то щеше да дойде. Мъртвият каубой, аутсайдерът, призракът на любовта.

„Ти го видя, Джеси. Това беше Смърт и ти го видя, както често става с хората, които умират на самотни места. Разбира се, че така става, това се запечатва върху разкривените им лица, може да се прочете в изцъклените им очи. Това беше Старият Каубой Смърт и довечера, когато слънцето залезе, той ще се върне за теб.“

Малко след три вятърът, който цял ден бе кротувал, започна да се надига. Задната врата отново се разхлопа неуморимо върху касата си. Не след дълго дърворезачката спря и тя взе да чува как подетите от вятъра вълнички се разплискват в скалите по брега. Гмурецът не извиси глас и решил може би, че е време да отлита на юг или поне да се премести на някое място край езерото, където крещящата дама няма да се чува.

„Сега съм само аз. Поне докато дойде другият.“

Вече не правеше никакви опити да вярва, че тъмният й посетител е бил само фантазия; нещата бяха стигнали твърде далеч, за да вярва в това.

Нов спазъм впи дълги горчиви зъби в лявата й мишница и тя опъна напуканите си устни в изтеглена назад гримаса.

Усещането беше като от пронизан с остър ръжен сърце. После мускулите точно под гърдите й се стегнаха и снопчето нерви в слънчевия й сплит сякаш лумна като купчина сухи съчки.

Тази болка беше нова и бе огромна — далеч надхвърляше всичко преживяно от нея досега. Огъна я назад като зелена клонка, изви бясно цялото й тяло, разтвори и тресна коленете й. Косата й се разлетя на кичури и фъндъци. Опита се да изкрещи, но не можа. За момент бе убедена, че ето — това е, това е краят. Една последна конвулсия, мощна като шест пръчки динамит в гранитна канара, а после хайде, Джеси, камбаната е точно до крака ти.

Но и това премина.

Тя се отпусна полека. Дишаше тежко, извърнала глава нагоре към тавана. Поне в този момент танцуващите отражения горе не я измъчваха; цялото й внимание бе съсредоточено върху онова огнено кълбо от нерви по средата на тялото, точно под гърдите й. Чакаше да види дали болката наистина ще премине, или отново ще пламне. Отмина… но неохотно, с обещанието скоро да се завърне. Джеси затвори очи, помоли се за сън. Дори един кратък отдих от продължителната и уморителна работа по умирането щеше да е добре дошъл в този момент.

Сънят не дойде, но дойде Тиквичка, момичето, което преди имаше тумруци, а сега бе свободно като птичка, независимо от сексуалното прелъстителство. Вървеше боса из градската мера или пък мерата на еди-кое си пуританско село, в което живееше, и беше великолепно сама — нямаше нужда благопристойно да свежда очи, за да не би някое минаващо момче да улови погледа й с намигване или усмивка. Тревата бе избуяла и кадифенозелена, а в далечината, на върха на съседния хълм (това сигурно е най-голямата градска мера в света, помисли си Джеси), пасеше стадо овце. Камбаната, която Джеси бе чула по-рано, огласяше с глухи и напевни удари тъмнеещия ден.

Тиквичка бе облечена в синя трикотажна нощница с голяма жълта удивителна върху предницата — не съвсем пуританска дреха, макар че несъмнено бе достатъчно скромна: покриваше я от врата до петите. Джеси добре познаваше дрехата и се радваше отново да я види. Между десетата и дванадесетата си година, когато най-накрая я убедиха да го дари на коша с парцали, сигурно бе обличала това глупаво нещо поне на двадесетина момичешки нощни събирания.

Косата на Тиквичка, която напълно закриваше лицето, докато тумрукът държеше главата й сведена, сега бе вързана отзад с кадифена панделка в цвета на най-тъмното среднощно синьо. Момичето изглеждаше прекрасно и напълно щастливо, което въобще не изненада Джеси. В края на краищата то се бе отървало от оковите си, беше на свобода. Джеси не му завиждаше, но пък изпитваше силното желание — почти потребност — да му каже, че не е достатъчно само да се радва на свободата си, че трябва да я цени, да я пази и да я използува.

„Все пак съм заспала. Сигурно съм заспала, защото това трябва да е сън.“

Още един спазъм — не толкова ужасен, колкото онзи, който бе подпалил слънчевия й сплит — скова мускулите на дясното й бедро и запрати стъпалото й да се размахва глупаво във въздуха. Тя отвори очи и видя спалнята. Слънчевата светлина отново се бе удължила и скосила. Не беше точно онова, което французите наричат l’heure bleue23, но времето му бързо наближаваше. Тя чу хлопащата врата, усети миризмата си на пот, урина и кисел, изтощен дъх. Всичко беше точно както преди. Времето се бе придвижило напред, но не бе скочило, както често ни се струва, когато се събуждаме от непредвидена дрямка. Ръцете й бяха малко изстинали, но не повече или по-малко изтръпнали отпреди. Не бе спала и не бе сънувала… но беше правила нещо.

„И мога пак да го направя“ — помисли тя и затвори очи. И тутакси се озова върху невероятно огромната градска мера. Момичето с голямата жълта удивителна, искряща между малките му гърдички, я гледаше сериозно и мило.

„Има едно нещо, което не си опитала, Джеси.“

„Не е вярно — отвърна тя на Тиквичка. — Опитах всичко, повярвай ми. И знаеш ли какво? Струва ми се, че ако не бях изпуснала тази проклета кутийка с крем, когато кучето ме стресна, щях да успея някак да се изкопча от лявата гривна, Имах лош късмет, че то влезе точно в този момент. Или лоша карма. Във всеки случай нещо лошо.“

Момичето доплава по-наблизо; тревата шушнеше под босите му нозе.

„Не лявата, Джеси. От дясната можеш да се изкопчиш. Съгласна съм, че това е отчаяна възможност, но тя може да успее. Сега мисля, че истинският въпрос е дали искаш да живееш.“

„Разбира се, че искам да живея!“

Още по-наблизо. Тези очи — с димен цвят, който се опитваше да бъде син, но не успяваше докрай — сега сякаш проникваха направо през кожата в сърцето й.

„Така ли? Съмнявам се.“

„Ти какво, луда ли си? Да не мислиш, че искам да съм още тук, прикована към това легло, когато…“

Джесините очи — които след всичките тези години все още се опитваха да бъдат сини, но не успяваха докрай — отново бавно се отвориха. Огледаха стаята с израз на ужасена тържественост. Видяха съпруга й, който сега лежеше в невъзможно изкълчена поза, облещен свирепо срещу тавана.

— Не искам все още да съм прикована към това легло, когато се стъмни и чудовището се върне отново — рече тя на празната стая.

„Затвори очи, Джеси.“

Тя ги затвори. Тиквичка стоеше там в старата си трикотажна нощница и я гледаше спокойно. И ето че сега Джеси видя и другото момиче — дебелото, с пъпчивата кожа. То не бе имало късмета на Тиквичка, за него избавлението не бе дошло, освен ако самата смърт не е избавление в някои случаи — една хипотеза, която Джеси вече бе склонна да приеме. Дебелата или се бе задушила до смърт, или бе получила някакъв пристъп. Лицето й сега имаше лилаво-черния цвят на летни буреносни облаци. Едното й око бе почти изскочило от орбитата си, другото се бе пръснало като смачкано гроздово зърно. Между устните стърчеше езикът й, окървавен на устата, където го бе хапала отново и отново в предсмъртната си агония.

Джеси потръпна и се извърна отново към Тиквичка.

„Не искам да свърша по този начин. Каквото ще друго да става, но не искам да свърша но този начин. Ти как успя да се освободиш?“

„Измъкнах се — незабавно отвърна Тиквичка. — Хлъзнах се от дяволската шепа и — право в Рая.“

Джеси усети през изтощението си пулса на гнева.

„Нищо ли не чу от това, което ти казах? Изпуснах проклетата кутийка с «Нивеа»! Кучето влезе, стресна ме и аз я изпуснах! Как мога да…“

„Освен това си спомних затъмнението. — Тиквичка се обади рязко, с изражението на човек, който се е раздразнил от някаква сложна, но безсмислена обществена формула: ти правиш реверанс, аз се покланям, всички се ръкуваме. — Наистина се измъкнах по този начин; спомних си затъмнението и това, което се случи на верандата тогава. И ти ще трябва да си спомниш. Мисля, че това е единственият ти шанс да се освободиш. Не можеш повече да бягаш, Джеси. Трябва да погледнеш истината в очите.“

Отново това? Само това? Джеси усети мощна вълна на изтощение и разочарование. За един-два мига надеждата почти се бе върнала, но тук нямаше нищо за нея. Съвсем нищо.

„Ти не разбираш — каза тя на Тиквичка. — Вече минахме по този път — по целия този път. Да, сигурно онова, което баща ми направи тогава с мен, може да има нещо общо с нещата, които ми се случват сега, сигурно е възможно поне, но защо да преминавам отново през цялата тази болка, когато си имам толкова много друга болка за преминаване, докато Бог се умори да ме измъчва и реши да спусне щорите?“

Отговор не последва. Момиченцето в синята нощница, момиченцето, което някога беше тя, вече го нямаше. Сега зад спуснатите Джесини клепачи имаше само мрак, като мрака на киноекран след края на прожекцията, така че тя отвори отново очи и огледа продължително стаята, в която щеше да умре. Разгледа всичко — от вратата към банята, оттам към рамкираната пъстроцветна пеперуда, към шкафа, към тялото на съпруга й, проснато под зловещото си покривало от лениви есенни мухи.

— Стига, Джес. Върни се на затъмнението.

Очите й се разшириха. Този наистина звучеше истински — истински глас, който не идваше от банята, нито от коридора, нито от вътрешността на собствената й глава, а като че ли се бе сипнал от самия въздух.

— Тиквичке? — Гласът й сега представляваше само грак. Понечи да се привдигне още малко, но един нов свиреп спазъм заплаши средата на тялото й и тя незабавно се отпусна назад върху таблата, изчаквайки го да премине. — Тиквичке, ти ли си? Ти ли си, мила?

За миг й се стори, че чува нещо, че гласът отново се обажда, но дори да се беше обадил, тя не бе успяла да разбере думите, а после той изчезна напълно.

„Върни се на затъмнението, Джеси.“

— Там няма отговори — промърмори тя. — Там няма нищо освен болка, глупост и… — И какво? Какво друго?

„Старият Адам.“ Фразата изникна естествено в съзнанието й, изскочи от някаква проповед, чута сигурно от нея в детството, докато е седяла отегчена между баща си и майка си и е размахвала крачета, за да види как светлината, струяща през цветните църковни прозорчета, играе и блещука върху белите й лачени обувки. Обикновена фраза, която се е закачила за някаква лепкава мухоловка в подсъзнанието й, за да остане там до днес. Старият Адам — и може би нямаше нищо друго, всичко бе съвсем просто. Един баща, който полу-съзнателно бе уредил да остане насаме с хубавката си, жизнерадостна дъщеричка, като през цялото време си е мислил: „В това няма да има нищо лошо, нищо лошо, нищичко лошо.“ После затъмнението започна и тя седна в скута му с рокличката, която бе едновременно прекалено къса и прекалено тясна — и която самият той я накара да облече, — и стана каквото имаше да става. Просто една кратка похотлива преживелица, която бе засрамила и смутила и двамата. Той си пусна сока — откъдето и да го погледнеш, това бе всичко (а ако тук имаше заровена някаква двусмислица, тя не даваше и пет пари); всъщност заля с него цялата задна част на гащите й, което определено не бе много похвално поведение за татковци и определено не бе ситуация, която някога е виждала да обсъждат в детските семейни сериали по телевизията, но… „Но нека да си го кажем — помисли си Джеси. — Измъкнах се почти невредима, като се има предвид какво можеше да се случи…и какво наистина се случва всеки ден. При това не само на места като Пейтън Плейс и Тобако Роуд. Баща ми не беше първият заможен мъж от средната класа и с колежанско образование, на който някога му е станал от дъщеря му, а аз не бях първата дъщеря, намерила някога мокро петно върху гащичките си. Това не означава, че е правилно, нито дори простимо; това просто означава, че е минало и че е могло да бъде много по-лошо.“

Да. И независимо какво имаше да казва по въпроса Тиквичка, точно сега много по-добре звучеше идеята да забрави за всичко това, вместо за пореден път да минава през него. Най-добре да го остави да избледнее в общия мрак, който идва с всяко слънчево затъмнение. На нея все още й оставаше доста работа по умирането в тази воняща, пълна с мухи стая.

Затвори очи и в ноздрите й незабавно сякаш нахлу ароматът на бащиния й одеколон. А заедно с него и миризмата на леката му нервна пот. Усеща твърдото нещо под дупето си. Чува лекото му изпъшкване, когато помръдва в скута му, опитвайки се да намери удобно място. Чувствува ръката му, която леко се отпуска върху гърдата й. Чуди се дали той е добре. Започнал е да диша толкова учестено. По радиото Марвин Гей: „Твърде много обичам ми казват, но аз вярвам… аз вярвам… че така трябва да се обича жена…“

„Обичаш ли ме, Тиквичке?“

„Да, разбира се…“

„Тогава не се тревожи за нищо. Никога няма да те нараня. — Сега другата му ръка се придвижваше нагоре по голия й крак, избутваше пред себе си рокличката, събираше я на топка в скута й. — Искам…“

— „Искам да бъда мил с теб“ — измърмори Джеси, като леко се помести върху таблата на леглото. Лицето й бе жълтеникаво и изпито. — Това каза. Боже Господи, наистина каза това.

„Никой това не отрича… особено вие, момичета… понякога е мъка любовта… за мен е двойно по-жестока тя…“

„Не съм сигурна, че искам, татко… страх ме е да не си изгоря очите.“

„Имаш още двадесет секунди. Най-малко. Така че не се тревожи. И не се оглеждай.“

Тогава бе последвало шляпването на ластик — не нейния, а неговия — и той бе освободил стария Адам.

В борбата срещу растящото обезводняване от окото на Джеси се отрони една-единствена сълза и бавно се търкулна по бузата й.

— Правя го — рече тя с дрезгав, сподавен глас. — Спомням си. Дано да си щастлива.

„Да“ — рече Тиквичка и макар че сега не можеше да го види, Джеси чувствуваше онзи странен, мил поглед върху себе си. „Обаче отиде твърде напред. Върни се малко. Само мъничко.“

Една огромна вълна от облекчение премина през Джеси, щом тя разбра, че това, което Тиквичка иска да й припомни, не се е случило по време на бащините й сексуалните прояви, а преди тях… макар и малко.

„Тогава защо трябваше да минавам през останалото от тази ужасна стара история?“

Предполагаше, че отговорът е доста очевиден. Няма значение дали искаш една сардина или двадесет, тъй или иначе, трябва да отвориш консервата и да ги погледнеш всичките; трябва да помиришеш тази ужасна воня на риба и олио. Пък и нямаше да умре от малко древна история. Това можеше да стане от белезниците, които я държаха към леглото, но не и от тези стари спомени, независимо от тяхната болезненост. Време беше да престане с това хленчене и пъшкане и да се хване на работа. Време беше да открие онова нещо, което Тиквичка казваше, че трябва да открие.

„Върни се до момента точно преди той да започне да те докосва по другия начин — както не трябваше. Върни се на първопричината, поради която вие двамата бяхте там, навън. Върни се на затъмнението.“

Джеси стисна по-силно очи и се върна.