Играта на Джералд

5

Кучето не се намираше на алеята, беше още по-наблизо. Сянката, която се точеше по асфалта почти до предницата на мерцедеса, означаваше, че то стои на задната веранда. Тази дълга и провлечена сянка сякаш принадлежеше на някое сгърчено, чудовищно панаирджийско псе и Джеси веднага я намрази.

„Не бъди толкова невъзможно глупава! — скара се на себе си тя. Сянката изглежда така просто защото слънцето залязва. А сега си отвори устата и вдигни малко шум, момиче — в края на краищата не е задължително да е бездомно.“

Точно така, може би някъде наоколо имаше стопанин, но тя не възложи големи надежди на тази мисъл. Предположи, че кучето е било привлечено към задната веранда от покритата с мрежа кофа за боклук до вратата. Понякога Джералд наричаше тази спретната малка конструкция с нейните кедрови дъсчици отгоре и двойната заключалка на капака магнит за еноти. Просто този път вместо енот бе привлякла куче — почти със сигурност бездомно. Недохранено псе, тръгнало да си търси късмета.

Все пак трябваше да опита.

— Хей! — извика тя. — Хей! Има ли някой? Имам нужда от малко помощ! Има ли някой?

Кучето тутакси замлъкна. Паяковидната му разкривена сянка се сепна, завъртя се, раздвижи се… и отново сиря. По пътя от Портланд двамата с Джералд бяха яли комбинирани сандвичи — огромни мазни питки със салам и сирене — и първото нещо, което тя направи, след като пристигнаха, беше да събере остатъците и хартиите и да ги хвърли в кофата за боклук. Богатият аромат на мазнина и месо сигурно бе привлякъл кучето, а после несъмнено го бе задържал да не се втурне отново към гората при звука от нейния глас. Този аромат бе по-силен от поривите на дивото му сърце.

— Помощ! — извика Джеси, а една част от разума й се опита да я предупреди, че да вика вероятно е грешка, че само ще си продере гърлото и ще ожаднее още повече, но този разумен предупредителен глас не получи никакъв шанс. Тя бе доловила зловонието на собствения си страх, за нея то бе толкова силно и властно, колкото миризмата на хранителните остатъци за кучето, и бързо я доведе до състояние, което не беше просто паника, а нещо като временна лудост. — ПОМОГНЕТЕ! ПОМОГНЕТЕ МИ! ПОМОЩ! ПОМОЩ! ПОМООООЩ!

Най-накрая гласът й секна и тя обърна глава колкото можа по-надясно. По бузите и челото й лепнеха потни сплъстени кичури, очите й гледаха изцъклено. Страхът, че могат да я намерят прикована към леглото гола, с мъртвия й съпруг на пода до нея, бе престанал да бъде дори второстепенен фактор в мислите й. Този нов панически пристъп приличаше на някакво странно умствено затъмнение — то задържаше ярката светлина на разума и надеждата, като я караше да вижда възможно най-ужасните варианти: гладуване, предизвикана от жажда лудост, конвулсии, смърт. Тя не беше актриса и това не беше някакъв криминален филм по американската кабелна телевизия. Нямаше камери, нямаше светлини, нямаше режисьор, който да даде почивка. Това, което ставаше с нея, бе наистина и ако не дойдеше помощ, щеше да продължи да става, докато тя престане да съществува като форма на живот. Забравила тревогата за обстоятелствата на своето пленничество, тя бе достигнала етап, в който би приветствала Мори Пович и целия екип на предаването „Текущи събития“ със сълзи на благодарност.

Но никой не отвърна на обезумелите й крясъци — нямаше го пазача, който обикаля района си край езерото, нямаше го местния любопитко, който се шляе с кучето си (и може би се опитва да разбере кой от съседите му евентуално отглежда марихуана сред шепнещите борове), и със сигурност го нямаше Мори Пович. Тук беше само тази дълга, противно уродлива сянка, която извикваше в съзнанието й образа на чудовищно паякокуче, едва крепящо се върху четири тънки и треперливи крака. Джеси дълбоко, на пресекулки си пое дъх и се опита да овладее непокорния си ум. Гърлото й бе горещо и сухо, носът — дразнещо мокър и пълен със сълзи. — „Ами сега?“

Не знаеше. Разочарованието пулсираше в главата й, която в момента бе прекалено надута, за да допусне нещо подобно на конструктивна мисъл. В едно поне нямаше никакво съмниние: кучето не означава нищо. То просто щеше да си постои на верандата известно време, а когато осъзнаеше, че не може да достигне това, което го е привлякло, щеше да си иде. Джеси нададе тих печален вик и затвори очи. Сълзи навлажниха ресниците й, сетне бавно се търкулнаха надолу по бузите. На късното следобедно слънце изглеждаха като капки злато.

„Ами сега? — запита тя отново. От един порив на вятъра боровете навън зашепнаха, а незатворената врата изхлопа. — Ами сега, Благоверна? Ами сега, Рут? Ами сега, кажете, всички вие извънземни и натрапници? Има ли някой от вас — някой от нас — каквато и да е идея? Жадна съм, пикае ми се, съпругът ми е мъртъв, а единствената ми компания е някакво скитащо из горите куче, чиято представа за небесния рай са остатъците от два комбинирани сандвича със салам и сирене от «Амато» в Горъм. След малко то ще реши, че този мирис е толкова близо до рая, че няма повече накъде, и тогава ще се разкара. Така че… ами сега?“

Никакви отговори. Всички вътрешни гласове бяха замлъкнали. Лоша работа — ако не друго, поне й правеха компания; но паниката също беше изчезнала, оставяйки след себе си само онзи хеви-метален вкус, а това беше хубаво.

„Ще поспя малко — помисли си тя, смаяна от факта, че ако поиска, може наистина да го направи. — Ще поспя малко, а когато се събудя, може би ще имам някаква идея. В най-лошия случай поне ще избягам от страха за известно време.“

Малките напрегнати резки в ъгълчетата на очите й, както и двете по-забележими между веждите, започнаха да се изглаждат. Чувствуваше как лека-полека се унася. С чувство на облекчение и благодарност се остави да пътува към това убежище, което щеше да я спаси от тревогите за самата нея. Новият порив на вятъра се чуваше надалеч, а неспирният звук от вратата бе сякаш още по-далечен: „хлоп-хлоп“, „хлоп-хлоп“, „хлоп“.

Дишането й, което, докато се унасяше в дрямката, ставаше все по-дълбоко и бавно, изведнъж секна. Клепачите й скочиха нагоре. В първия момент, все още сънена и объркана, не усети нищо друго освен някакъв неопределен яд: почти беше успяла, дявол да го вземе, и тогава тази проклета врата…

Какво тази проклета врата? Какво тя?

Вратата все така си похлопваше със своя обичаен двоен звук — това бе ясно. Но сякаш извикани от небитието чрез нейната мисъл, по пода на антрето се чу отчетливото цъкане на кучешки нокти. Бездомното псе бе влязло през незаключената врата. Намираше се в къщата.

Джеси реагира незабавно и недвусмислено.

— Чиба! — изкрещя тя, без да съзнава, че свръхнапрегнатият й глас е дрезгав и пресипнал. — Марш, гадино мръсна! Чуваш ли ме? МАРШ ВЕДНАГА ОТ МОЯТА КЪЩА!

Сиря задъхана, с ококорени очи. В кожата й сякаш се преплитаха медни жици, по които течеше слабо електричество — горните два-три слоя жужаха и тръпнеха. Смътно осъзнаваше, че космите по тила й са щръкнали като таралежови бодли. Мисълта за сън бе изчезнала яко дим.

Чу първоначалното сепнато издраскване на кучешките нокти върху пода на коридора… после нищо. „Явно съм го подплашила и то е избягало. Сигурно веднага е офейкало през вратата навън. Такъв бездомник трябва да се страхува от хора и къщи.“

„Знам ли, маце — обади се гласът на Рут. — Звучеше с неприсъща за него неувереност. — Не виждам сянката му върху алеята.“

„Разбира се, че не я виждаш. Сигурно веднага е свърнало зад къщата и е хукнало към гората. Или към езерото. Изплашено до смърт и в лудешки бяг. Това не звучи ли убедително?“

Гласът на Рут не отговори. Нито пък този на Благата, макар че в момента Джеси би приветствувала който и да е от тях.

— Наистина го подплаших — каза тя. — Сигурна съм.

Но все пак остана да лежи и да слуша, напрегната до пръсване, без да чува нищо друго освен туптенето на кръвта в ушите си. Поне все още нищо.