Играта на Джералд

28

„Тиквичке? Добре ли си?“

„Да, но… малко е страшничко, нали?“

Сега не е нужно да поглежда в рефлекторната кутия, за да разбере, че нещо се случва: денят започва да притъмнява, както става, когато някой облак затулва слънцето по пътя си. Но това не е облак — сутрешният здрач се е разпръснал, а всички възможни облаци се намират далеч на изток.

„Да — казва той и когато тя го поглежда, с огромно облекчение вижда, че говори сериозно. — Искаш ли да седнеш в скута ми, Джес?“

„Може ли?“

„Разбира се.“

И тя го прави, доволна от близостта, топлината и сладкия му аромат — татковия аромат, — а денят продължава да притъмнява. Доволна преди всичко от това, че наистина е малко страшничко, по-страшничко, отколкото е предполагала. Най-много я плаши начинът, по който се стопяват сенките им върху верандата. Тя никога не е виждала сенки да се стопяват по този начин и е почти убедена, че никога няма да види подобно нещо за втори път. „Нямам абсолютно нищо против“ — мисли си тя и се примъква по-близичко, доволна да бъде (поне докато трае тази малко призрачна интерлюдия) отново татковата Тиквичка вместо познатата стара Джеси — прекалено длъгнеста, прекалено несръчна… прекалено скърцаща.

„Мога ли вече да гледам през опушеното стъкло, татко?“

„Още не.“

Тежка и топла е ръката му върху крака й. Тя поставя върху нея собствената си ръка, после се обръща и му се ухилва.

„Вълнуващо е, нали?“

„Да. Да, Тиквичке. Всъщност много по-вълнуващо, отколкото си го представях.“

Тя отново помръдва в желанието си да намери начин за съжителство с онази твърда част от него, върху която в момента седи дупето й. Той поема бързо шипяща струя въздух през долната си устна.

„Татко? Много ли ти тежа? Заболя ли те?“

„Не. Добре си.“

„Мога ли вече да гледам през опушеното стъкло?“

„Още не, Тиквичке. Но много скоро.“

Светът вече няма онзи вид, който придобива, когато слънцето се гмурне в някой облак; сега здрачът сякаш се е спуснал посред следобеда. Тя чува стария бухал в гората и от този звук я побиват тръпки. По радиото Деби Рейнълдс заглъхва, а гласът на дискожокера, който я заглушава, скоро ще бъде заменен от Марвин Гей.

„Гледай езерото!“ — казва татко й. Тя се обръща и вижда как един причудлив сумрак пъпли над помътнелия свят, от който са отнети всички ярки багри, за да останат само убити пастелни тонове. Потръпва и му казва, че е страшно; той й отвръща да опита да не се страхува толкова, че да не му се наслади — една реплика, която след години тя внимателно, може би прекалено внимателно, ще проучва за двояк смисъл. А сега…

„Тате? Татко? Няма го. Може ли…“

„Да. Сега може. Но когато кажа стига, значи стига. Без да спориш, нали разбираш?“

Той й подава купчинка от три парчета опушено стъкло, но най-напред й връчва кухненска ръкавица. Тя ще й трябва, защото е направил наблюдателните стъкла от един стар прозорец на бараката и не е много сигурен в уменията си относно инструмента за рязане на стъкло. И когато поглежда надолу към кухненската ръкавица в това преживяване, което е едновременно сън и спомен, умът й внезапно отскача още по-назад, като ловък акробат, който прави салто. И ето че го чува как казва: „Хич не ми се иска…“