Играта на Джералд

30

Дванадесет-дванадесе-дванадесет, мигаше светлинката на часовника и независимо кое време беше, беше време.

„Още нещо, преди да започнеш. Вече събра достатъчно кураж и това е добре, но не си отвличай вниманието. Ако още в началото изпуснеш проклетата чаша на пода, наистина ще се прецакаш.“

— Не припарвай, куче! — извика остро тя, без да предполага. че още преди няколко минути кучето се е оттеглило в горскат си позиция отвъд края на алеята. Поколеба се още миг, като обмисляше дали да не се помоли отново, после реши, че е казала всички молитви, които е искала да каже. Сега щеше да разчита на своите гласове… и на себе си.

Протегна десница към чашата без предишната си плаха предпазливост в движението. Една част от нея — вероятно същата, която бе превърнала Рут Ниъри в такъв обект на обич и възхищение — разбираше, че тази последна работа не е въпрос на внимание и предпазливост, а на удряне с чука, при това здраво удряне.

„Сега трябва да бъда самурайка“ — помисли си тя и се усмихна.

Сключи пръстите си около чашата, чието първо достигане й бе струвало толкова тежки усилия, огледа я за миг с любопитство — огледа я като градинарка, зърнала някакъв неочакван вид да расте сред фасула или граха й, — после я стисна. Присви очи и почти ги затвори, за да ги предпази от летящите парченца, после силно удари чашата в рафта, както човек чупи черупката на твърдо сварено яйце. Звукът, който произведе чашата, бе абсурдно познат, абсурдно нормален — звук, с нищо по-различен от този, произвеждан от стотиците чаши, които се бяха изплъзвали от пръстите й при миенето на съдовете или се бяха катурвали под нейния лакът или размахана ръка през всичките години, последвали периода на пластмасовата й чаша „Денди Дък“, завършил заедно с петата й годинка. Същото старо „кррр-тряс“, никакъв специален отзвук, който да отбележи факта, че тя току-що се е заела с уникалната задача да рискува живота си с цел да го спаси.

Все пак усети как едно случайно парченце стъкло я удари ниско по челото, точно над веждата, но то бе единственото, което улучи лицето й. Друго парче — голямо, ако се съди по звука — отскочи от рафта и се разби на пода. Устните на Джеси бяха стиснати в напрегната бяла резка от предусещането за онази болка, която поне в началото щеше да е най-силната — болката в пръстите й. Но такава нямаше, усети само лек натиск и още по-леко затопляне. В сравнение с раздиращите спазми от последните няколко часа, това беше нищо.

„Сигурно съм имала късмет при счупването, и защо не? Не е ли време късметът ми малко да заработи?“

После вдигна ръка и видя, че в крайна сметка не бе имала късмет. Върху възглавничките на палеца и три от другите й пръсти избиваха тъмночервени пъпчици кръв; само кутрето й се бе отървало непорязано. Късчета стъкло стърчаха от палеца, показалеца и средния й пръст като някакви причудливи бодли. Пъплещата безчувственост в крайниците й — може би и острите ръбчета на порязалите я стъкълца — не бяха позволили да усети силно нараняванията, но те бяха налице. Докато ги гледаше, върху дюшека затупкаха тлъсти капки кръв, които обагряха розовата му повърхност в далеч по-тъмен цвят.

Макар че нямаше в стомаха си нищо, Джеси усети как й призлява от тези тънки стъклени стрелички, щръкнали от средните й два пръста като карфици от иглена възглавничка.

„Ама че самурайка се извъди“ — присмя й се един от извънземните гласове.

„Но това са моите пръсти! — изкрещя му тя. — Не виждаш ли? Тези пръсти са мои!“

Усети пърхането на паниката, потисна го с усилие и върна вниманието си към парчето от водната чаша, останало в ръката й. То представляваше закръглен къс от горната част, може би една четвърт от нея, счупен в единия край на две правилни дъги. Те се събираха в почти безупречен връх, който блестеше безмилостно на следобедното слънце. Щастливо счупване беше… може би. Ако успееше да запази смелостта си. Този извит стъклен шип й приличаше на някакво вълшебно оръжие от приказките — миниатюрен ятаган например, нещо, което би могла да носи войнствена фея, запътена към битка под шапката на отровната гъба.

„Умът ти блуждае, мила — рече Тиквичка. — Можеш ли да си позволиш това?“

Разбира се, отговорът бе „не“.

Джеси положи четвъртинката от водната чаша обратно върху рафта, като внимателно я остави така, че да може да я достигне без сериозни гърчове. Тя полегна върху гладкото си заоблено коремче, а шипчето-ятаган щръкна нагоре. На връхчето му пламна искрица отразено слънце. Джеси си помисли, че това шипче може да послужи добре за следващата и работа, стига тя да натиска внимателно и не много силно. Ако натиснеше силно, сигурно щеше да събори парчето от рафта или да отчупи случайното му острие.

— Просто внимавай — рече тя. — Ако внимаваш, няма да е нужно да натискаш, Джеси. Просто се прави, че…

Но завършекът на тази мисъл

(режеш печено говеждо)

не изглеждаше много градивен, тъй че тя я спря тъкмо преди края. Вдигна дясната си ръка и продължи да я протяга до момента, в който веригата на белезниците почти се опъна, а китката й увисна над проблясващото стъклено ръбче. Много й се искаше да помете всички останали стъкла, посипали се по рафта — усещаше ги как я чакат горе като минно поле, — но не посмя. Не и след опита й с кутийката крем. Ако случайно бутнеше острото парче от рафта или го счупеше, трябваше да тършува из остатъците за приемлив заместител. Такива предохранителни мерки й изглеждаха почти сюрреалистични, но нито за миг не се опита да си каже, че са ненужни. Избавлението от всичко това изискваше да се разкървави много повече, отколкото се бе разкървавила досега.

„Направи го точно така, както го видя, Джеси, това е… и не спирай от шупе.“

— Никакво шупе — съгласи се Джеси със своя огрубял, прахоскърцащ глас. Разпери ръка и тръсна китката си с надеждата да се освободи от стъкълцата, които стърчаха от пръстите й. До голяма степен успя: отказа да излезе само късчето на палеца, забито дълбоко в нежната тъкан под нокътя. Реши да го остави и да продължи с останалата част от работата си.

„Това, което смяташ да направиш, е абсолютна лудост — обади се един нервен глас. Никакъв извънземен, този глас Джеси познаваше добре. Той принадлежеше на майка й. — Не че съм изненадана, нали разбираш — това е типичното драматизиране на Джеси Мъхаут, и щом съм го видяла веднъж, все едно съм го видяла хиляди пъти. Помисли върху това, Джеси — защо ти е да се разрязваш сама и да умреш от загуба на кръв? Някой ще дойде и ще те избави, всичко останало е просто немислимо. Да умреш в собствената си вила? Да умреш в белезници? Напълно нелепо, повярвай ми. Така че се издигни над обичайната си хленчеща природа, Джеси — поне този единствен път. Не се режи на това стъкло. Недей!“

Майка й беше, определено. Мимикрията бе толкова добра, че изглеждаше направо зловеща. Тя искаше човек да повярва, че чува любов и разум под маската на гнева, но макар тази жена да не бе изцяло неспособна на любов, Джеси смяташе, че истинската Сали Мъхаут е онази жена, която един ден връхлетя в нейната стая и я замери с чифт високи обувки, без да каже думичка за обяснение нито тогава, нито по-късно.

Освен това всичко, изречено от този глас, беше лъжа. Страхлива лъжа.

— Не — рече тя. — Няма да ти повярвам. Никой няма да дойде… освен може би оня от снощи. Никакво шупе.

След това Джеси наведе дясната си китка към проблясващото стъклено острие.