Играта на Джералд

24

В Ню Йорк Сити музикалният сигнал изпрати редовните водещи на програмата „Днес“ до следващия ден. По варианта на тази програма за Южен и Западен Мейн те бяха заменени най-напред от местно битово предаване (обемиста жена с майчински вид и карирана престилка показваше колко е лесно да задушиш фасул в електрическа тенджера), после от телевизионна игра, в която разни знаменитости пускаха шеги, а състезателите надаваха силни оргазмени крясъци, когато печелеха коли, лодки и яркочервени прахосмукачки „Дявол за боклука“. В дома на семейство Бърлингейм на брега на живописното езеро Кашуакамак наскоро овдовялата съпруга дремеше неспокойно в оковите си и в един момент отново засънува. Сънят беше кошмар, който леката дрямка правеше по-ярък и някак по-убедителен.

В него Джеси отново лежеше в тъмното, а някакъв мъж — или същество, подобно на мъж — отново стоеше в отсрещния ъгъл на стаята. Мъжът не бе баща й, мъжът не бе съпругът й, мъжът бе непознат — онзи непознат, който обитава най-нездравите ни, най-параноидни представи, както и най-дълбоките ни страхове. Това бе лицето на същество, което Нора Калигън със своите полезни съвети и мил, практичен нрав никога не бе взимала предвид. Това черно същество не можеше да се прогони чрез никое от нещата с наставка „логия“. То бе космическа чудатост.

„Но ти ме познаваш“ — каза непознатото същество с издълженото бяло лице. То се наведе и улови дръжката на куфара си. Джеси забеляза без никаква почуда, че дръжката представлява челюстна кост, а самият куфар е направен от човешка кожа. Непознатото същество я вдигна, откопча катарамите и отвори капака. Тя отново видя костите и накитите, а то отново протегна ръка към плетеницата им и бавно взе да я разбърква в кръг; отново се чу мъртвешкото пукане и чукане, тракане и щракане.

„Не, не те познавам — рече тя. — Не зная кой си, не зная, не зная, не зная!“

„Аз съм Смърт, разбира се, и довечера ще се върна. Само че довечера сигурно няма само да стоя в ъгъла, а ще направя още нещичко; довечера сигурно ще скоча върху тебе… ето… така!“

То се хвърли напред, като пусна куфара (кости, медальони и пръстени се разпиляха към проснатия Джералд, който сочеше с обезобразената си ръка към вратата за коридора), и протегна ръце към нея. Тя видя, че пръстите му завършват с тъмни мръсни нокти, толкова дълги, че приличаха на хищнически, после се разтърси, изпъшка и се събуди с гърч, а веригите на белезниците се люлееха и дрънчаха от отбранителните движения на ръцете й. Тя отново и отново шепнеше думата „Не“ в някакъв гъгнив напев.

„Това беше сън! Джеси, престани, това беше само сън!“

Тя бавно отпусна ръце като за пореден път ги остави да увиснат безсилни в халките на белезниците. Разбира се, че бе сън — просто друг вариант на страшния кошмар, който бе сънувала предишната нощ. Обаче реалистичен — Господи, и още как. Като го погледнеш отблизо, много по-лош от този с крокета, дори от този, в който си бе спомнила онази тайна и злощастна преживелица с баща й по време на затъмнението. Беше повече от странно, че тази сутрин отдели толкова много време да мисли за тези сънища вместо за много по-страшния от тях. Всъщност тя въобще не се бе сещала за съществото с уродливо дългите ръце и ужасния куфар със сувенири допреди малко, когато задряма и то й се присъни.

В главата й се завъртя фрагмент от песен, нещо от Психеделичната епоха: „Някои ме наричат космическия каубой… йе… някои ме наричат гангстера на любовта…“

Побиха я тръпки. Космическият каубой. Това звучеше някак съвсем точно. Аутсайдер, някой извън нещата, случаен…

— Непознат — промълви Джеси и внезапно си спомни как се бяха сгърчили бузите на съществото, когато то започна да се ухилва. И щом тази подробност дойде на мястото си, другите постепенно се подредиха около нея. Златните коронки, проблясващи навътре в озъбената уста. Издадените, подпухнали устни. Сивосинкавото чело и тесният като бръснач нос. И куфарът, разбира се, подобен на нещо, което бихте очаквали да видите тупкащо по хълбока на търговски пътник, хукнал да хване влака си…

„Престани, Джеси — престани да се плашиш сама. Нямаш ли си достатъчно проблеми и без тревогите за този талъсъм?“

Несъмнено имаше, но тя откри, че сега, когато бе започнала да мисли за съня, като че ли не можеше да спре. И нещо по-лошо — колкото повече мислеше за него, толкова по-малко и приличаше на сън.

„Ами ако съм била будна?“ — запита се ненадейно и щом веднъж оформи тази мисъл, с ужас осъзна, че някаква част от нея през цялото време е вярвала в това. Тази част само чакаше останалите да я догонят.

„Не, о, не, това беше само сън, това е…“

„Ами ако не е било? Ако е било…“

„Смърт — съгласи се белоликото непознато същество. — Ти видя Смърт. Ще се върна довечера, Джеси. А утре вечер твоите пръстени ще бъдат в моя куфар заедно с останалите ми красиви неща… моите сувенири.“

Джеси осъзна, че трепери лудешки, сякаш я тресе. Ококорените й очи гледаха безпомощно към празния ъгъл, в който бе стоял

(космическият каубой гангстерът на любовта)

и който сега бе осветен ярко от утринната слънчева светлина, но вечерта щеше да потъне в плетеница от сенки. Кожата й започна да настръхва на места. Отново я споходи неотменимата истина: тя вероятно щеше да умре тук.

„Накрая някой ще те намери, Джеси, но може би ще е нужно много време. Най-напред ще предположат, че сте се впуснали в някакво диво романтично бягство. Защо не? Нима двамата с Джералд не давахте пълната илюзия за второ десетилетие на брачно блаженство? Само вие двамата знаехте, че накрая Джералд го вдигаше с известна сигурност само когато ти беше вързана с белезници за леглото. Чак да се зачуди човек дали пък с него някой не си е поиграл на туй-онуй в деня на затъмнението, не е ли така?“

— Млъкни — изсумтя Джеси. — Млъкнете всички.

„Но рано или късно хората наистина ще се изнервят и ще започнат да ви търсят. Вероятно ще бъдат колегите на Джералд, те всъщност ще задвижат нещата, не мислиш ли? Мисълта ми е, че в Портланд има няколко жени, които наричаш приятелки, но ти никога не си ги въвеждала истински в живота си, нали? Познати, ето какви са ти в действителност — дами, с които да изпиеш един чай или да размениш някой каталог. Никоя от тях няма да се разтревожи много, ако изчезнеш от сцената за седмица или за десет дни. Но Джералд ще има уговорени срещи и ако не се появи до петък на обяд, сигурно някой от неговите приятелчета от кошарата ще започне да върти телефони и да задава въпроси. Да, така сигурно ще започне, но според мен телата всъщност ще открие пазачът, как смяташ ти? Обзалагам се, че ще извърне поглед, докато те покрива с одеялото от шкафа, Джеси. Няма да му се гледа как пръстите ти стърчат от белезниците, вдървени като моливи и бели като свещи. Няма да му се гледат вкочанените ти устни, нито пяната, отдавна засъхнала на люспици върху тях. Най-вече няма да му се гледа изражението на ужас в очите ти, тъй че ще извърне собствените си очи, докато те покрива.“

Джеси завъртя глава от едната на другата страна в бавен, безнадежден жест на отрицание.

„Бил ще се обади в полицията и оттам ще се появят с поемните лица и следователя за смъртните случаи. Всички ще наобиколят леглото и ще пушат пури (Дъг Роу, задължително с ужасната си бяла мушама, ще стои, разбира се, отвън с екипа си) и когато следователят отгърне одеялото, ще се стъписат. Да, мисля, че дори най-обръгналите ще се стъписат малко, а някои може дори да излязат от стаята. По-късно приятелите им ще ги подиграват за това. Тези, които ще останат, ще кимат и ще си казват един на друг, че жената върху леглото е преживяла мъчителна смърт. «Личи си от пръв поглед», ще казват те. Но няма да знаят и половината от истината. Няма да знаят, че истинската причина очите ти да са изцъклени, а устата ти да е застинала във вик, е в това, което си видяла накрая. Което си видяла да излиза от тъмното. Първият ти любовник може да е бил баща ти, Джеси, но последният ще бъде непознатото същество с дългото бяло лице и пътническия куфар, направен от човешка кожа.“

— О, моля те, не можеш ли да престанеш? — простена Джеси. — Стига с тези гласове, моля ви, стига с тези гласове.

Но този глас не искаше да спре, не искаше дори да й обърне внимание. Той просто продължаваше и продължаваше като шептеше направо в ума й от някакво място далеч надолу по мозъчния й ствол. Да го слуша беше като да влачат напред-назад по лицето й омацана в кал коприна.

„Ще те закарат в Огъста и щатският медицински инспектор ще те разпори, за да направи опис на вътрешностите ти. Това е правилото при всяка самотна или съмнителна смърт, а твоята ще изпълнява и двете условия. Той ще разгледа това, което е останало от последното ти ядене — сандвича със салам и сирене от «Амато», и ще вземе парченце мозък, за да го разгледа под микроскопа си, а накрая ще го нарече смърт при нещастен случай. «Дамата и господинът са играли обикновена безобидна игра — ще каже той, — само че джентълменът е проявил лошия вкус да получи инфаркт в критичен момент и жената е останала на… е, най-добре да не навлизаме в подробности. Най-добре дори да не мислим за това повече, отколкото е минималното необходимо. Достатъчно е да кажем, че дамата е умряла мъчително — това личи от пръв поглед.» Ето така ще свърши всичко, Джес. Може би някой ще забележи, че венчалната ти халка е изчезнала, но няма да я търсят дълго, ако въобще я търсят. Нито пък медицинският инспектор ще забележи липсата на една твоя костичка — маловажна костичка, от третия пръст на крака ти например. Но ние ще знаем, нали, Джеси? Всъщност ние вече знаем. Ще знаем, че то ги е взело. Вселенският непознат, космическият каубой. Ние ще знаем…“

Джеси заби глава в таблата отзад толкова силно, че в полезрението й избухна цял пасаж от големи бели риби. Болеше, много болеше, но гласът в ума й секна като радио при електроповреда, а това си заслужаваше болката.

— На ти — каза тя. — И ако започнеш пак, ще направя същото. Въобще не се занасям. Писна ми да слушам…

Този път като радио при електроповреда секна собственият й глас, извисил се нескромно в празната стая. Когато петната пред очите й взеха да избледняват, тя видя утринната слънчева светлина да проблясва върху нещо на около петдесет сантиметра от протегнатата ръка на Джералд. Малък бял предмет със златна нишка, която се виеше през средата му и го правеше да изглежда като символа на Ин и Ян. Отначало Джеси го помисли за пръстен, но всъщност беше твърде малък за това. Не пръстен, а бисерна обица. Беше паднала на пода докато гостът й разбъркваше съдържанието на куфара си, за да й го покаже.

— Не — промълви тя. — Не, не е възможно.

Но то беше там, блестеше на утринното слънце и всяка частичка от него бе толкова истинска, колкото и мъртвецът, който сякаш го сочеше с пръст: бисерна обица, оплетена с деликатен златен отблясък.

„Една от моите е! Паднала е от кутията за бижутата ми, била е тук цяло лято, а аз чак сега я забелязвам!“

Само че тя притежаваше един-единствен чифт бисерни обици, те нямаха златни нишки и при всички случаи бяха в Портланд.

Само че хората от „Скипс“ бяха идвали да лъскат пода една седмица след Деня на труда и ако на пода е имало обица, някой от тях е щял да я вдигне и да я сложи или на масичката… или в джоба си.

Само че имаше и още нещо.

„Не, няма. Няма и не смей да казваш, че има.“

Точно зад сиротната обица.

„Дори да има, няма да го погледна.“

Само че не можеше да не го погледне. Очите й сами отминаха обицата и се спряха върху пода точно на прага между стаята и антрето. Там имаше петънце засъхнала кръв, но не кръвта привлече внимението й. Кръвта принадлежеше на Джералд. Кръвта си беше на място. Тревожеше я стъпката до нея.

„Ако там има стъпка, тя е отпреди!“

Въпреки Джесиното желание да повярва в това, стъпката не беше там отпреди. Вчера на този под не бе имало и драскотинка, какво остава за стъпка. Нито пък беше оставена от нея или Джералд, тази стъпка, която сега гледаше. Тя представляваше очертание от изсъхнала кал с формата на подметка, кал вероятно от обраслата пътека, която лъкатушеше край брега на езерото в продължение на близо километър и половина, преди да се вреже в гората и да продължи на юг към Мотън.

Изглежда, че в крайна сметка някой бе идвал при нея в спалнята предишната нощ.

Когато тази мисъл се намести неумолимо в пренапрегнатия ум на Джеси, тя се разпищя. Отвън на задната веранда бездомният пес вдигна за миг своята издрана и ожулена муцуна от лапите си. Наостри верните си уши. После загуби интерес и отново отпусна глава. Изглежда, все пак звукът не идваше от нещо опасно — беше просто женският господар. Освен това миризмата на тъмното нещо, което бе идвало през нощта, сега лежеше върху господаря. Псето я познаваше добре. Тя бе миризмата на смъртта.

Бившият Принц затвори очи и отново заспа.