Играта на Джералд

32

Най-много се опасяваше, че долният край на леглото ще понечи да се закачи или за вратата на банята, или за отсрещния ъгъл на стаята. Тогава трябваше да отстъпва назад и да го мести като някой, който се опитва да напъха голяма кола в тясно местенце за паркиране. Оказа се обаче, че при бавното й движение през стаята леглото чертае почти безупречна дъга надясно. Наложи й се да направи само една поправка по средата на пътя, когато дръпна своя край на леглото още малко наляво, тъй че другият със сигурност да не се удари в шкафа. Именно тогава — докато дърпаше леглото с наведена глава, щръкнал задник и плътно обвити около креватния стълб ръце — понесе първия пристъп на световъртежа… само че докато лежеше облегната с цялата си тежест върху стълба с вид на жена, която е толкова пияна и грохнала, че може да стои на крака само ако се прави, че танцува буза до буза с приятеля си, тя си помисли, че думата тъмновъртеж би била по-подходяща за това нещо. Преобладаваше усещането за загуба — не само на мисъл и воля, но и на сетивни възприятия. За един объркан миг бе убедена, че камшикът на времето я е запратил на някакво място, което не е нито Дарк Скор, нито Кашуакамак, а нещо съвсем различно, някакво място, което се намира по-скоро на океанския бряг, отколкото на кое да е езеро във вътрешността на страната. Вече не миришеше на стриди и монети, а на морска сол. Отново бе денят на затъмнението, но това бе единственото нещо, което съвпадаше. Тя бе навлязла в къпиновите храсти, за да избяга от някакъв друг мъж, някакъв друг татко, който искаше да направи нещо много повече от това да си пусне сока на гърба на гащичките й. А сега той бе на дъното на кладенеца.

Усещането за нещо познато я обля като странна вода.

„О, Господи, какво е това?“ — помисли тя, но отговор нямаше, само този смущаващ образ отново, образът, за който не се бе сещала, откакто в деня на затъмнението се върна в разделената с чаршафи стая, за да се преоблече: костелива жена в пеньоар, с тъмна, прибрана на кок коса и купчинка бял плат до себе си.

„Стой — помисли Джеси, вкопчи се в креватния стълб с разкъсаната си десница и отчаяно се опита да не допусне коленете й да се огънат. — Задръж така, Джеси, просто задръж така. Остави жената, остави миризмите, остави мрака. Задръж така и мракът ще премине.“

Така и направи, така и стана.

Най-напред изчезна образът на костеливата жена, коленичила до комбинезона си и загледана през пробитата в старите дъски дупка, а после мракът взе да просветлява. Спалнята отново се обагри и постепенно придоби предишния си оттенък — като за пет часа есенен следобед. Тя видя ситните прашинки, танцуващи в светлината, която падаше косо през прозорците към езерото, видя проснатите върху пода сенки на собствените си крака. В колената те се чупеха, така че да може останалата част от сянката й да се изкачи по стената.

Мракът се отдръпна, но остави в ушите й висок и сладостен звън. Погледна надолу към стъпалата си и видя, че те също са целите в кръв. Тя вървеше в кръв, оставяше следи от кръв.

„Времето ти изтича, Джеси.“

Знаеше.

Отново сведе гърди към таблата на леглото. Този път беше по-трудно да го задвижи, но накрая успя. След две минути стоеше до шкафа, в който се бе взирала толкова дълго и толкова безнадеждно от другия край на стаята. Една миниатюрна суха усмивчица трепна в ъглите на устата й. „Приличам на жена, която цял живот е мечтала за черните пясъци на Кона и не може да повярва, когато най-сетне е стъпила върху тях — помисли тя. — Изглежда просто като пореден сън, само дето е може би малко по-реален от повечето сънища, защото в този те сърби носът.“

Нейният нос не я сърбеше, но тя гледаше надолу към сгърчената като змия Джералдова вратовръзка, чийто възел все още си стоеше на мястото. Това бе от онези детайли, които дори най-реалистичните сънища рядко съдържат. До червената вратовръзка лежаха две малки, напълно еднакви кръгли и кухи ключета. Ключетата за белезниците.

Джеси вдигна дясната си ръка и я огледа критично. Последните два пръста все още висяха безжизнени. В един миг тя се запита до каква ли степен е увредила нервите на ръката си, но после отпъди тази мисъл. Тя можеше да придобие значение по-късно — когато можеха да придобият значение и някои от другите неща, които бе пренебрегнала за времетраенето на този изтощителен щурм в последната фаза на мача, — но засега уврежданията на нервите в дясната й ръка бяха за нея не по-важни от цената на свинското шкембе в Омаха. Важното бе, че палецът и следващите два пръста на тази ръка все още получаваха посланията. Те трепереха малко, сякаш за да покажат колко са шокирани от внезапната загуба на Доживотните си съседи, но все още откликваха. Джеси наведе глава и им заговори: — Трябва да престанете с това треперене. После треперете като луди, ако щете, но сега трябва да ми помогнете. Трябва. — Да. Защото мисълта, че може да изпусне ключовете или да ги бутне от шкафа, след като е стигнала чак дотук… това беше немислимо. Тя се вторачи строго в пръстите си. Те не престанаха да треперят, не съвсем, но докато ги гледаше, подскоците им стихнаха до едва забележимо потрепване.

— Добре — рече меко Джеси. — Не зная дали така е доста тъчно добре, или не, но скоро ще стане ясно.

Поне ключовете бяха два, което й даваше две възможности. Тя не видя нищо чудно в това, че Джералд е донесъл и двата — методичността бе главното му качество. Разликата между това да си добър и това да си велик била в планирането на случайностите, често казваше той. Този път не бе планирал само две случайности — инфаркта и ритника, който го предизвика. И като резултат, разбира се, той не беше нито добър нито велик, а само мъртъв.

— Кучешкото мезе — промърмори Джеси, отново без да съзнава, че говори на глас. — Някога Джералд беше звезда, на кучето мезето е сега. Нали, Рут? Нали, Тиквичке?

Тя защипа едното от малките стоманени ключета между палеца и показалеца на стенещата си дясна ръка (когато докосна метала, отново я споходи онова всепроникващо чувство, че всичко е сън), вдигна го, погледна го, после погледна гривната, която държеше лявата й китка. Ключалката представляваше малка кръгла вдлъбнатинка отстрани на белезницата. Джеси я оприличи на входен звънец, който някой богаташ може да има на вратата за приемане на покупките в господарската си къща. За да отвориш ключалката, трябваше просто да бутнеш кухото крайче на ключа в кръгчето и щом чуеш как щраква на мястото си, да го завъртиш.

Тя приближи ключето към ключалката, но още не бе успяла да плъзне крайчето му вътре, когато в съзнанието й придойде нова вълна от онзи особен тъмновъртеж. Олюля се и за втори път откри, че се сеща за Карл Валенда. Ръката й отново затрепера.

— Престани! — кресна тя бясно и отчаяно тресна ключето върху ключалката. — Преста…

Ключето не улучи кръгчето, вместо това се удари в твърдата стомана до него и се завъртя в мазните й от кръв пръсти. Тя го задържа още една секунда, после то се изплъзна от хватката й — смаза се, би могло да се каже — и падна на пода. Сега остана само едно ключе и ако изпуснеше и него…

„Няма — рече Тиквичка. — Кълна се, че няма. Просто давай, преди да си изгубила кураж.“

Тя сви веднъж дясната си ръка, после вдигна пръстите към лицето си. Огледа ги отблизо. Треперенето отново стихваше, макар и не достатъчно, че да й стигне, но тя не можеше да чака. Боеше се, че ако чака, ще изпадне в несвяст.

Протегна леко потреперващата си ръка и в първото си усилие да вземе оставащото ключе за малко щеше да го събори от ръба на шкафа. Изтръпването бе виновно — това проклето изтръпване, което просто не искаше да напусне пръстите й. Тя си пое дълбоко въздух, задържа го, сви юмрук въпреки болката и бликналата прясна струя кръв, после изпусна въздуха от дробовете си в дълга, свистяща въздишка. Почувствува се малко по-добре. Този път натисна с показалеца малката главичка на ключето и го плъзна до края на шкафа, вместо да се опитва веднага да го вдигне. Не спря, докато то не се показа от ръба.

„Ако го изпуснеш, Джеси! — изстена Благоверната съпруга. — Ох, ако го изпуснеш и това!“

— Млъквай, Блага — рече Джеси и захвана края на малкия предмет с палеца и показалеца си като в щипци. Опитвайки се да не мисли какво ще стане с нея, ако нещо се обърка, вдигна ключето и го доближи до белезницата. Последва страшен низ от секунди, в които не можеше да насочи треперещото му крайче към ключалката, след него един още по-страшен, когато самата ключалка стана двойна… сетне четворна. Джеси затвори очи и ги стисна, отново пое дълбоко дъх, после рязко ги отвори. Сега отново виждаше само една ключалка и тикна ключето в нея, преди очите да са успели да й направят някой друг номер.

— Добре — въздъхна тя. — Да видим сега.

Натисна по посока на часовниковата стрелка. Нищо не стана. Паниката се опита да скочи в гърлото й, а после тя изведнъж си спомни ръждясалата стара камионетка, която караше пазачът Бил Дън в своите обиколки, както и шеговитата лепенка на задната й броня. ЛЯВОТО ОТПУСКА, ДЯСНОТО ПРИТИСКА, пишеше там. Над думите бе нарисуван огромен тирбушон.

— Лявото отпуска — промърмори Джеси и се опита да завърти ключа обратно на часовниковата стрелка. За миг не разбра, че белезницата се е отворила — помисли, че силното щракване е от счупването на ключа в ключалката, затова изкрещя, а от порязаната й уста върху повърхността на тоалетката блъвна кървав фонтан. Част от него опръска вратовръзката на Джералд — червено върху червено. После видя, че назъбената ключалка стои отворена, и осъзна, че е успяла — наистина е успяла.

Джеси Бърлингейм дръпна лявата си ръка — малко подпухнала около китката, но иначе невредима, — а белезницата я освободи и падна до таблата, както бе сторила другарката й. После с изражение на дълбоко и смаяно благоговение Джеси бавно вдигна двете ръце към лицето си. Погледна от лявата към дясната, после пак към лявата. Не обръщаше внимание на факта, че дясната е обляна в кръв — кръвта не я интересуваше, поне не още. За момента искаше да се увери напълно, че наистина е свободна.

Почти цели тридесет секунди тя мести очи от едната към другата си ръка досущ като някой, който наблюдава игра на пинг-понг. После си пое дълбоко дъх, отметна глава назад и отново нададе висок пронизителен крясък. Усети в себе си тътена на нова вълна от мрак — огромна, гладка и зла, — но не му обърна внимание, а продължи да крещи. Струваше й се, че няма друг избор — трябваше или да крещи, или да умре. Крехкият режещ ръб на лудостта в този крясък бе ясно различим, но все пак той си оставаше крясък на върховно и победно тържество. На двеста метра, в гората преди началото на алеята, бившият Принц вдигна глава от лапите си и погледна тревожно към къщата.

Тя сякаш не можеше да откъсне очи от ръцете си, сякаш не можеше да спре този крясък. Никога не бе изпитвала и далечно подобие на сегашното си чувство, а някаква далечна част от нея мислеше: „Ако сексът беше поне наполовина толкова приятен, хората щяха да го правят на всеки уличен ъгъл — просто нямаше да могат да устоят.“

После дъхът й секна и тя се олюля назад. Посегна да сграбчи таблата на леглото, но закъсня с един миг — загуби равновесие и се строполи на пода. Докато падаше, осъзна, че част от нея бе очаквала веригите на белезниците да я задържат. Доста смешно, като си помислиш.

При падането удари отворената рана върху вътрешната страна на китката си. Болката възпламени цялата й десница като свещи на коледно дърво и когато този път изкрещя, в гласа й имаше само болка. Но млъкна бързо, усещайки как отново се унася към безсъзнанието. Отвори очи и ги впери в разкъсаното лице на съпруга си. Джералд отвърна на погледа й с израз на безпределна, изцъклена изненада: „Това не следваше да ми се случи, аз съм адвокат, чието име стои върху табелка на вратата.“ После мухата, която миеше крачката си върху горната му устна, изчезна в една от ноздрите му и Джеси се извърна толкова бързо, че блъсна главата си в дъските на пода, а пред очите й изскочиха искри. Когато отново ги отвори, гледаше нагоре към таблата, натруфена с капки и поточета кръв. Нима беше стояла там горе само преди няколко секунди? Не се съмняваше в това, но направо не беше за вярване — оттук шибаното легло изглеждаше високо почти колкото небостъргач.

„Размърдай се, Джес!“

Беше Тиквичка и отново пискаше с този неин тревожен, досаден глас. За човек с такова сладко личице Тиквичка несъмнено успяваше да бъде голяма кучка, когато си го наумеше.

— Не кучка — рече тя, като позволи на очите си да спуснат клепачи. Малка, сънена усмивка докосна ъгълчетата на устните й. — Скърцащо колело.

„Размърдай се, по дяволите!“

„Не мога. Най-напред се нуждая от малко почивка.“

„Ако не се размърдаш веднага, почивката ти може да стане вечна! А сега си вдигни дебелия задник!“

Това стигна до нея.

— Въобще не е дебел, госпожице Устатница — изсумтя обидено Джеси и се помъчи да стане на крака. Нужни бяха само две усилия (второто провалено от нов парализиращ спазъм през диафрагмата й), за да се убеди, че поне засега ставането не е добра идея. При това то нямаше да разреши толкова проблеми, колкото щеше да създаде, защото тя трябваше да влезе в банята, а долният край на леглото сега стоеше на входа й като барикада.

Джеси се пъхна под леглото и пое напред като се плъзгаше с почти изящни плавни движения, издухвайки по пътя си тук-таме срещаните блудни мъхчета прах. Те политаха като малки изсъхнали буренчета през есента. По някаква причина тези мъхчета я накараха отново да се сети за жената от видението си — жената, коленичила в къпинака до бялата купчинка на смачкания комбинезон. Пропълзя в сумрака на банята и в носа я блъсна един нов мирис: тъмният мъхав мирис на вода. Вода, капеща от кранчетата над ваната, вода капеща от душа, вода, капеща от чешмата на умивалника. Усещаше дори особения мирис на още незапочналия да плесенясва влажен пешкир в коша зад вратата. Вода, вода навсякъде — и всяка нейна капка за пиене! Гърлото й се сви пресъхнало в шията, сякаш за да изкрещи, а тя усети, че всъщност докосва вода — малката локвичка от капещата тръба под мивката, онази, с която водопроводчикът сякаш все не се захващаше, независимо колко пъти го бяха карали. Джеси припълзя задъхана до локвичката, отпусна глава и взе да ближе линолеума. Вкусът на водата бе неописуем, коприненото й докосване до устните и езика й засенчваше всички сънища на сладка чувственост.

Имаше един-единствен проблем — не беше достатъчно. Този упойващо влажен, упойващо зелен аромат я обграждаше отвсякъде, но локвичката под мивката вече я нямаше, а жаждата и не бе утолена, само раздразнена. Този аромат, ароматът на сенчести пролети и стари скрити извори, направи това, което дори гласът на Тиквичка не бе успял да направи: той вдигна Джеси отново на крака.

Тя се изтегли нагоре, хваната за ръба на мивката. Зърна за миг някаква осемстотингодишна жена, която я гледаше от огледалото, после завъртя кранчето над умивалника, означено със „С“. От него бликна сладка вода — всичката вода на света. Тя отново понечи да нададе онзи победоносен вик, но този път успя да отрони само тих пресипнал шепот. Наведе се над умивалника и се гмурна в този мъхав изворен парфюм, като отваряше и затваряше уста досущ като риба. Водата имаше и онзи блудкав минерален дъх, който я бе преследвал през всичките години, откакто нейният баща й бе посегнал по време на затъмнението, но сега всичко с този дъх беше наред, сега той не бе мирисът на страха и срама, а мирисът на живота. Джеси го вдъхна, после го изкашля радостно, пъхвайки отворената си уста във водата, която струеше от кранчето. Продължи да пие, додето един силен, но безболезнен спазъм не я накара да избълва всичко навън. Водата излезе все още хладна от кратката си визита в стомаха й и опръска огледалото с розови капчици. После Джеси пое запъхтяно няколко глътки въздух и опита отново. Този път водата остана вътре.