Играта на Джералд

17

В този момент онази Джеси, която бе прикована с белезници към леглото във вилата на северния бряг на езерото Кашуакамак, онази Джеси, която не беше на десет, а на тридесет и девет години, и освен това вдовица от почти дванадесет часа, внезапно осъзна две неща: едното — че спи, а второто — че не толкова сънува деня на затъмнението, колкото отново го преживява. Известно време бе смятала това за сън, само сън, като този за рождения ден на Уил, където повечето от гостите бяха мъртъвци или хора, които на практика не бе срещала от години. Сегашният филм на съзнанието й, подобно на по-раншния, бе едновременно сюрреалистичен и осезаем, но на този критерий не можеше да се разчита, защото самият ден бе притежавал в себе си нещо сюрреалистично и подобно на сън. Първо затъмнението, а после баща й…

„Стига толкова — реши Джеси. — Стига толкова, край.“ Тя направи конвулсивно усилие да се измъкне от съня или спомена, или каквото там беше. Умственият напън се преобразува в разтърсване на цялото й тяло, тя се сгърчи жестоко и веригите глухо издрънчаха. Почти успя — за миг едва не изплува. И можеше да успее, щеше да успее, ако в последния момент не бе променила решението си. Това, което я спря, беше един неопределим, но завладяващ ужас от някакъв силует — чакащ силует, в сравнение с който случилото се в този ден на верандата можеше да изглежда незначително… ако трябваше да срещне силуета.

„Но може би не съм длъжна. Още не съм.“ И може би поривът да се скрие в съня не беше всичко — може би имаше и още нещо. Някаква част от нея, която възнамеряваше веднъж завинаги да извади всичко това наяве, независимо на каква цена.

Джеси отново потъна надолу във възглавницата със затворени очи, с вдигнати нагоре, жертвено разпънати ръце, с бледо и стегнато от напрежение лице.

— Особено вие, момичета — прошепна тя в тъмното. — Особено вие, момичета.

И отново потъна във възглавницата, а денят на затъмнението повторно я призова.