Играта на Джералд

38

Съдебната зала е осветена от онези висящи стъклени глобуси, които Джеси свързва с магазинчетата за домашни потреби от младостта си, и е сънлива като класна стая на начално училище в края на зимен ден. Докато пристъпва напред по пътеката между редиците, тя усеща две неща — неслизащата от извивката на кръста й ръка на Брандън и воалетката, която гъделичка бузите й като паяжина. Тези две усещания се съчетават, за да я изпълнят с някакво странно венчално усещане.

Двама адвокати стоят пред съдийската скамейка. Съдията е приведен напред и гледа надолу към вдигнатите им лица. Тримата са потънали в някакъв шептящ професионален разговор. За Джеси те изглеждат като живо превъплъщение на скица от Боз към някой Дикенсов роман. Съдебният пристав стои отляво, до американското знаме. До него секретарката чака края на текущото съдебно обсъждане, от което явно е била изключена. А зад една дълга маса от другата страна на парапета, който разделя залата на една част, определена за зрителите, и друга, принадлежаща на спорещите страни, седи мършава, невъзможно висока фигура, облечена в яркооранжев цял затворнически гащеризон. До нея има мъж с костюм — несъмнено още един адвокат. Човекът в оранжевия гащеризон е сведен над жълт юридически бележник — явно пише нещо.

От милиони километри Джеси чувствува как ръката на Брандън Милърън се притиска по-настойчиво към кръста й, а гласът му промърморва: „Недей по-близо.“ Отделя се от него. Той греши — трябва по-близо. Брандън няма ни най-малка представа какво мисли или чувствува тя, но това няма значение и тя го знае. В момента всичките й гласове са се слели в един — тя се радва на неочаквано единодушие, — а това, което знае, е следното: ако сега не се доближи до него, ако не стигне възможно най-близо, той никога няма да бъде достатъчно далеч. Той винаги ще стои в дрешника или просто отвън до прозореца, или пък скрит под леглото посред нощ, ухилен с бледата си сбръчкана гримаса — тази, която открива златните отблясъци в дъното на устата му.

Тя пристъпва бързо по пътеката към разделителния парапет, а мрежестата тъкан на воалетката докосва бузите й като мънички загрижени пръсти. Чува как Брандън роптае жално, но този звук идва поне от десет светлинни години разстояние. По-близо (но все още на другия континент), един от адвокатите пред скамейката шепне „… чувството, че държавата е безкомпромисна по този въпрос, ваше благородие, и ако само погледнете цитатите ни — най-вече от «Кастонгуей срещу Холис»…“

Още по-близо, и сега съдебният пристав я поглежда с мигновено подозрение, но Джеси повдига воалетката, за да му се усмихне, и той се успокоява. Все още без да откъсва очи от нейните, приставът врътва палец към Джубърт и поклаща лекичко глава — жест, който в изостреното си емоционално и перцептивно състояние тя може да разчете лесно като сензационно заглавие: „Стой по-далеч от тигъра, мадам. Не се приближавай в обсега на ноктите му.“ После той се успокоява още повече, като вижда да я настига Брандън — възможно най-безупречният нежен рицар, — но приставът явно не чува неговото ниско ръмжене: „Спусни си воалетката, Джеси, иначе аз ще го направя, по дяволите!“

Тя не само отказва да послуша думите му, отказва дори да погледне към него. Знае, че заплахата му е празна — той няма да направи сцена в това осветено място и ще стори почти всичко, за да избегне въвличането си в такава, — но дори да е истинска, на Джеси й е все едно. Тя наистина харесва Брандън, но вече са отминали дните, в които е вършила разни неща просто защото този, който ги е казвал, е бил мъж. Само периферно осъзнава, че Брандън й съска, че съдията още се съвещава със защитника и окръжния прокурор, че съдебният пристав се е отпуснал назад в своята полузапетая със сънено и унесено лице. Нейното собствено лице е застинало в онази приятна усмивка, с която бе обезоръжила пристава, но сърцето бие бясно в гърдите й. Сега тя е стигнала на две крачки от парапета — две малки крачки — и вижда, че се е излъгала за това, което прави Джубърт. В крайна сметка се оказва, че той не пише. Той рисува. Рисунката му представлява мъж с щръкнал пенис, голям приблизително колкото бейзболна бухалка. Рисуваният мъж се е навел напред и сам си прави фелацио. Тя различава картината съвсем ясно, но все още вижда само малък блед отрязък от бузата на художника и влажните кичури коса, които висят край нея.

— Джеси, ти не можеш… — започва Брандън и я сграбчва за ръката.

Тя се измъква, без да погледне назад — сега цялото й внимание е съсредоточено върху Джубърт.

— Хей! — шепне му тя като суфльор. — Хей, ти!

Нищо, поне засега. Обзема я усещане за нереалност. Възможно ли е тя да прави това? Възможно ли е наистина? И всъщност прави ли го? Като че ли никой не я забелязва, абсолютно никой.

— Хей! Задник! — Сега по-силно, сърдито — все още шепнешком, но не съвсем. — Пссст! Пссст! Хей, на теб говоря!

Сега съдията вдига поглед и се смръщва, тъй че тя, изглежда, все пак привлича нечие внимание. Брандън изпъшква отчаяно и стисва с ръка рамото й. Ако се опита да я дръпне назад по пътеката, тя ще го отблъсне, дори ако трябва да разкъса горната половина на роклята си, но Брандън сигурно знае това, защото я заставя само да седне на празната пейка точно зад масата на защитата (всички пейки са празни, това на практика е закрит разпит), и в този момент Реймънд Акндрю Джубърт най-накрая се обръща.

Уродливото му астероидно лице с подпухнали, издадени напред устни, с острие на нож за нос и изпъкнала луковица за чело, е напълно безизразно, напълно равнодушно… но то е онова лице, тя го разпознава незабавно — и мощното чувство, което я изпълва, не е предимно ужас. Предимно е облекчение. Сетне най-неочаквано лицето на Джубърт просветва. Руменина обагря тесните му страни като обрив, а обрамчените в червено очи придобиват зловещ блясък, който тя вече е виждала. Сега те се взират в нея така, както се взираха в (същата край езерото Кашуакамак — с екзалтирания захлас на неизлечимо луд), а тя стои прикована и хипнотизирана, разбрала от ужасния прилив в очите му, че той я е разпознал.

— Господин Милърън? — пита остро съдията от някаква друга вселена. — Господин Милърън, бихте ли ми казали какво правите тук и коя е тази жена?

Реймънд Андрю Джубърт изчезва — това е космическият каубой, призракът на любовта. Свръхголемите му устни отново се сбръчкват назад и разкриват зъбите му — потъмнелите, противни и чапълно подходящи за диво животно зъби. Тя вижда златните отблясъци като хищни очи в дъното на пещера. И бавно, о, колко бавно, кошмарът оживява и се раздвижва, бавно започва да вдига идиотски дългите си оранжеви ръце.

— Господин Милърън, моля елате при скамейката с вашата неканена гостенка, и то незабавно!

Приставът, стреснат от камшичния тон на този глас, изскача от замаяното си състояние. Секретарката се оглежда, Джеси смята, че Брандън я хваща за ръка с намерението да я застави да се подчини на съдийската заповед, но не е сигурна в това и при всички случаи то няма значение, защото тя не може да се помръдне — все едно е забита до кръста в цимент. Отново е дошло затъмнението, разбира се — тоталното, окончателно затъмнение. След всички тези години звездите отново блестят посред бял ден. Блестят вътре в главата й.

Тя стои там и наблюдава как ухиленото същество в оранжевия гащеризон вдига изкривените си ръце и все още не отделя от нея своя мътен, зачервен и втренчен поглед. То започва да вдига ръцете си, докато дългите му тесни пръсти не застиват във въздуха на около педя от двете бледи уши. Мимикрията е ужасяващо ефективна: тя почти вижда креватните стълбове, когато съществото в оранжевия гащеризон най-напред завърта тези разкривени, дългопръсти ръце… а после ги разклаща напред-назад, сякаш нещо ги спира да се движат, но само то и жената с вдигнатата воалетка могат да видят какво. Гласът, който идва от ухилената му уста, рязко контрастира с грубото свръхразвитие на лицето — писклив, хленчещ глас, глас на лудо дете.

— Според мен не си никой! — вика Реймънд Андрю Джубърт с този детински, треперлив глас. Гласът се врязва като бляскаво острие в застоялия, нажежен въздух на съдебната зала. — Ти си само лунна светлина!

А сетне то започва да се смее. То клати противните си ръце в окови, видими само за тях двамата, и се смее… смее… смее.