Играта на Джералд

8

„Не, това няма да стане — каза си Джеси. — Няма начин да стане, така че просто се успокой.“

Тя продължи да си повтаря това до момента, в който горната част на кучешкото тяло се скри от погледа й зад левия ръб на леглото. Опашката му започна да се размахва по-силно от всякога, а сетне последва звук, който тя разпозна — звукът на куче, лочещо от локва посред горещ летен ден. Само дето не беше точно това. Този звук бе някак по-груб, не напомняше толкова лочене, колкото близане. Джеси се взря в бързо размахващата се опашка и изведнъж умът й разкри това, което ъгълът на леглото скриваше от очите й. Този бездомен скитник с омотаната си в бодли козина, с уморените си дебнещи очи, ближеше кръвта от олисяващата коса на съпруга й.

— НЕ! — Тя вдигна таза си и изви крака наляво. — МАХАЙ СЕ ОТ НЕГО! МАХАЙ СЕ ВЕДНАГА! — Замахна с крак и петата й обърса издатините по гръбнака на кучето.

То начаса се дръпна и вирна муцуна. Очите му бяха толкова облещени, че около тях се виждаха тънки бели кръгове. Зъбите му се разтвориха и на гаснещата следобедна светлина паяжините лига между горните и долните му резци изглеждаха като нишки източено злато. То се хвърли напред към голия й крак. Джеси бързо го отдръпна с писък, почувствувала горещия влажен дъх на кучето върху стъпалото си, но спасила пръстите му. Отново сви крака под себе си, без да съзнава, че го прави, без да чува негодуващите писъци на мускулите в свръхнапрегнатите си рамене, без да усеща неохотното завъртане на ставите си в костните ямки.

Кучето продължи да я гледа още миг, без да престава да ръмжи и да я заплашва с очи. „Дай да се разберем, мадам — казваха очите. — Ти си гледай твоята работа, аз ще си гледам моята. Това е уговорката. Харесва ли ти? Трябва да ти харесва, защото ако ми се пречкаш, ще ти разкатая фамилията. Освен това той е мъртъв — знаеш го не по-зле от мен, така че защо да се похабява, когато аз умирам от глад? Ти би направила същото. Съмнявам се, че в момента го съзнаваш, но смятам, че можеш да стигнеш до моя начин на мислене по въпроса, при това по-скоро, отколкото си мислиш.“

— ИЗЧЕЗВАЙ ОТТУК! — изкрещя тя. Сега седеше върху пети и с разперените настрани ръце повече от всякога приличаше на Фей Рей, разпъната сякаш на жертвен олтар в джунглата. В тази поза — вдигната глава, издадени напред гърди, силно опънати назад рамене, буквално побелели от напрежение, и дълбоки триъгълни сенки, вдлъбнати в основата на шията — приличаше на някой изключително сластен плакатен модел от порнографно списание. Задължителната похотливо приканваща маска обаче липсваше; изражението на лицето й представяше жена, която доста е наближила границата между страната на нормалните и тази на лудите.

— МАРШ ОТТУК!

Няколко мига кучето продължи да гледа към нея и да ръмжи. След това, когато явно вече се бе уверило, че ритникът няма да се повтори, забрави за нея и отново наведе глава. Този път нямаше лочене или близане. Наместо това Джеси чу силен мляскащ звук. Напомни й за въодушевените целувки, с които брат й Уил имаше навика да обсипва бузите на баба им Джоан, когато отиваха да я посетят.

Ръмженето продължи още няколко секунди, но сега бе странно приглушено, сякаш някой бе нахлузил върху главата на песа калъфка за възглавница. От сегашното си седнало положение, почти допряла с коса долната страна на рафта над главата си, Джеси виждаше едното от възпълните стъпала на Джералд, както и цялата му дясна ръка. Стъпалото му се клатеше напред-назад, сякаш Джералд леко си тактуваше на някакво джазово парче — например „Още едно лято“ на „Рейнмейкърс“.

От този наблюдателен, пункт тя виждаше кучето по-добре: сега се откриваше почти цялото му тяло, чак дотам, откъдето започваше вратът му. Ако главата му беше вдигната, щеше да вижда и нея. Но не беше. Главата на песа беше наведена, а задните му лапи — здраво запънати в пода. Изведнъж се чу плътен раздиращ звук — отвратителен звук, сякаш някой с тежка простуда се опитваше да прочисти гърлото си. Тя изстена.

— Спри… о, моля те, не можеш ли да престанеш?

Кучето не й обърна внимание. Никога то бе седяло чинно и бе просило за отпадъци от масата, с очи сякаш засмени, с уста, сякаш ухилена, но тези дни, както и бившето му име, бяха отминали отдавна и трудно можеха да се открият. Сега беше сега и нещата бяха такива, каквито бяха. Оцеляването не бе въпрос на любезности и. извинения. То не бе яло от два дни, тук имаше месо, и макар че имаше и господар, който не искаше то да взема месото (дните с онези господари, които се смееха и го потупваха по главата, наричаха го ДОБРО КУЧЕ и му даваха мръвки заради малкия му репертоар от номера, бяха отминали безвъзвратно), краката на този господар бяха малки и меки, вместо твърди и причиняващи болка, а гласът му казваше, че той е безсилен.

Ръмженето на бившия Принц премина в приглушено задъхано и усилно дишане и пред очите на Джеси останалата част от Джералдовото тяло започна да подскача заедно със стъпалото. Отначало само тактуваше, поклащайки се напред-назад, а после започна направо да се плъзга, сякаш мъртъв, или не, той бе изпаднал в страхотно настроение.

„Престани, Джералд, дискар такъв! — мислеше като обезумяла Джеси. Остави тези пилешки танци, дай кучешката стъпка!“

Песът не би могъл да го помръдне, ако килимът беше постлан, но Джеси бе уредила лъскането на пода седмица след Деня на труда. Пазачът Бил Дън бе пуснал хората от „Скипс Флорс енд Мор“ и те бяха свършили добра работа. Явно са искали „гуспужата“ напълно да се наслади на труда им, когато следващия път се случи да мине оттук, така че килимът лежеше навит в коридорния дрешник, и когато бездомникът помръдна Дискаря Джералд по лъснатия под, той се задвижи толкова леко, колкото Джон Траволта в „Треска в събота вечер“. Единственият истински проблем за кучето беше да запази своята собствена тяга. В това отношение му помагаха неговите дълги, мръсни нокти, които се вкопаваха в пода и очертаваха къси, разкривени драскотини в лъскавия восък, докато то отстъпваше назад, впило зъбите си до венците над лакътя на отпуснатата Джералдова ръка.

„Не виждам нищо от това! Нищо подобно не се случва в действителност. Само преди малко слушахме «Рейнмейкърс» и Джералд намали звука, за да ми каже, че смята тази събота да отиде до Ороно за футболния мач. «Ю. от М.» срещу «Б. Ю.». Помня как си чешеше меката част на дясното ухо, докато говореше. Тъй че как е възможно той да е мъртъв, а някакво куче да го влачи за ръката по пода на нашата спалня?“

В перчема на Джералд цареше безпорядък — може би защото кучето бе близало кръвта от него, — но очилата му все още не помръдваха. Успя да види очите му — полуотворени и безжизнени, свирепо облещени от подпухналите си орбити към бледнеещите слънчеви зайчета по тавана. Лицето му представляваше все същата маска от грозни червени и морави петна, сякаш дори смъртта не бе успяла да уталожи гнева му срещу внезапната и капризна (Дали той я бе сметнал за капризна? Разбира се, че да) промяна в мнението й.

— Остави го на мира — рече тя на кучето, но сега гласът й бе кротък, тъжен и немощен. При звука му кучето едва-едва помръдна уши и не спря дори за миг. Просто продължи да влачи онова с разчорления перчем и петнистото лице. Онова вече не приличаше на Дискаря Джералд — ни най-малко. Сега онова беше просто Трупът Джералд, който се плъзгаше по пода на спалнята с кучешки зъби, впити в отпуснатия му бицепс.

Оръфано парче кожа висеше от муцуната на кучето. Джеси се опита да си каже, че то прилича повече на тапет, но тапетите — поне доколкото й бе известно — не се произвеждаха с бенки и белези от ваксинация. Сега тя виждаше розовия месест корем на Джералд, на който личеше само един малокалибрен куршумен отвор пъпът му. Провисналият му член се полюшваше в черното си космато гнездо. Задникът му шушнеше по твърдите подови дъски с отвратителна, гладка лекота.

В задушаващата атмосфера на ужаса й внезапно се вряза копие от ярост, толкова ярко, че освети като мълния вътрешността на главата й. Тя не само прие тази емоция — приветствува я. Яростта може би нямаше да й помогне да се измъкне от тази кошмарна ситуация, но усещаше, че тя ще й послужи като лекарство срещу нарастващото й усещане за вцепенение и нереалност.

— Ах ти, гадино — изрече тя с нисък, разтреперан глас. — Ах ти, страхлива, подла гадино!

Макар че не можеше да достигне нищо откъм Джералдовата страна на рафта, Джеси откри, че като завърти лявата си китка в белезницата и насочи ръката си назад, може да опипа с пръсти един малък участък от рафта откъм своята си страна. Невъзможно бе да извърне глава достатъчно, че да види нещата, които напипва — те се намираха точно зад онази замъглена точка, която хората наричат „крайчеца на очите“, но това всъщност нямаше значение. Тя много добре знаеше какво има там отгоре. Зашари с пръсти напред-назад, като леко опипваше с връхчетата им тубички с грим, едни от които избута назад, а други събори. Няколко паднаха върху креватната покривка, две-три отскочиха от леглото и от лявото й бедро и се приземиха на пода. Нищо от тях дори не се доближаваше по вид до онова, което тя търсеше. Пръстите й обхванаха кутийка крем за лице „Нивеа“ и за момент Джеси си позволи да помисли, че може да й свърши работа, но кутийката беше с мострени размери, прекалено малка и лека, за да нарани кучето дори ако беше стъклена вместо пластмасова. Тя я пусна обратно върху рафта и поднови сляпото си търсене.

При най-силното си протягане нейните обследващи пръсти срещнаха закръгления край на някакъв стъклен предмет — най-голямото нещо, което бе докосвала досега. Отначало не успя да го обхване, после леко го придърпа. Халбата, висяща на стената, бе само един от спомените около Джералдовите дни с „Алфа Няма Що“; сега тя напипваше друг такъв спомен. Това бе пепелник и единствената причина, поради която не успя да го обхване веднага, беше, че принадлежеше към Джералдовата страна на рафта, при чашата му вода с лед. Някой — може би чистачката или пък самият Джералд — го бе преместил към нейната половина вероятно за да забърше прахта или да направи място за нещо друго. Във всеки случай причината нямаше значение. Пепелникът беше там и точно сега това бе достатъчно.

Джеси обхвана с пръсти закръгления му ръб и усети в него две вдлъбнатинки — местата за закрепване на цигарата. Сграбчи пепелника, изви ръката си колкото можа назад, после замахна отново напред. Късметът й проработи и тя отпусна Китката си надолу веднага щом белезницата я сряза, като бейзболист от първа дивизия, който е изпълнил майсторско хвърляне. Всичко това — търсенето, намирането и мятането на оръжието — бе извършено напълно импулсивно, преди да има време да се убеди в провала на изстрела си, като си помисли колко малко вероятно е една жена да улучи куче с пепелник, щом е взела с тройка задължителния си изпит по стрелба с лък след двегодишното физическо обучение в колежа, особено пък когато кучето се намира на пет метра разстояние, а ръката, с която тя хвърля, по една случайност е прикована с белезници към креватен стълб.

Въпреки това успя да го удари. Пепелникът се превъртя веднъж в полета си и за миг откри девиза на „Алфа Гама Ро“. Тя не можа да го прочете от мястото си, ала не й беше нужно — около една факла бяха гравирани латинските думи за дълг, възход и храброст. Пепелникът започна да се превърта за втори път, но преди да успее да се обърне напълно, тресна напрегнатите кокалести рамене на кучето.

Псето изквича от болка и изненада, а Джеси за миг изпита някакво диво, първобитно тържество. Устните й се разтегнаха широко в изражение, което като усещане беше усмивка, а като гледка приличаше на изпищяване. Нададе неистов вой, при което изви гръб и опна краката си. И отново не усети болката в раменете си, когато хрущялите се обтегнаха, а ставите, отдавна забравили гъвкавостта на двайсет и. една годишната възраст, едва не се изместиха от натиска. После щеше да усети всичко — всяко мръдване, дръпване и завъртане, което бе извършила, — но засега бе на седмото небе от дивото удоволствие на успешния си удар и усещаше, че ако не изрази по някакъв начин ликуващото си опиянение, може да се пръсне. Започна да тупа с крака по покривката на леглото и да люлее тялото си наляво-надясно, докато по бубите и слепоочията й се мятаха потни кичури, а жилите на шията й се открояваха като дебели жици.

— ХА! — крещеше тя. — У-ЛУ-ЧИХ ТЕЕЕЕ! ХА!

Кучето се присви назад, когато пепелникът го цапардоса, после още веднъж, когато отскочи от него и се разби на пода. Ушите му прилепнаха назад при промяната в гласа на женския господар. Сега чуваше в него не страх, а тържество. Скоро господарят щеше да слезе от леглото и да започне да раздава ритници със странните си крака, които няма да бъдат меки, а все пак ще се окажат твърди. Кучето знаеше, че ако остане, те го удрят отново, както го бяха удряли и преди. Трябваше да бяга.

То обърна глава, за да се увери, че пътеката за отстъпление е все още открита, и когато го направи, отново го блъсна опияняващият дъх на прясна кръв и месо. Стомахът му се сви с киселото повелително усещане на глада и то изскимтя неспокойно. Притиснато, напълно раздвоено между две противоположни директиви, то изпусна прясна струя тревожна урина. Миризмата на собствената му вода — мирис, който говореше за болест и слабост, вместо за сила и увереност — допълни объркването и безпокойството му и то отново започна да лае.

Джеси трепна при този продран, неприятен звук — ако можеше, щеше да запуши ушите си — и кучето усети нова промяна в стаята. Нещо в дъха на женския господар се бе променило, алфа-миризмата му отлиташе, колкото и нова и свежа да беше, и кучето започна да усеща, че в крайна сметка ударът, който бе получило в ребрата, не означава, че ще последват и други удари. Във всеки случай първият се бе оказал повече изненадващ, отколкото болезнен. Псето пристъпи боязливо напред към проснатата ръка, която бе пуснало…. към омайно плътния аромат на смес от кръв и месо. Докато се движеше, внимателно наблюдаваше женския господар. Първоначалната му преценка за него като безопасен, безпомощен, или и двете, можеше да се окаже погрешна Трябваше много да внимава.

На леглото Джеси вече смътно усещаше туптенето в собствените си рамене, по-силно усещаше, че гърлото наистина я боли, а най-силно — че независимо от пепелника, кучето все още е тук. В първоначалния горещ изблик на тържеството си бе сметнала, че то просто няма как да не избяга, но по някакъв начин псето запази позициите си. Нещо по-лошо — отново настъпваше. Вярно, предпазливо и внимателно, но настъпваше. Тя усети някъде в себе си пулсацията на една издута торбичка с отрова — горчилка, противна като бучиниш. Боеше се, че ако торбичката се пръсне, тя ще се задуши от собствения си безумен гняв.

— Изчезвай, говно такова — викна тя на кучето с дрезгав глас, който бе започнал, да се разръфва по краищата. — Махай се или ще те убия! Не зная как, но се заклевам в Бога, че ще го сторя.

Кучето отново спря и я изгледа с дълбоко разтревожен поглед.

— Точно така, по-добре ми обърни внимание — рече Джеси. — Добре ще е, защото говоря сериозно. Напълно сериозно. — После гласът й отново се извиси в крясък, макар че на места се обезкръвяваше до шепот, тъй като бе започнал да пресипва от свръхнапрежение. — Ще те убия, ще те убия, кълна се, че ще те убия, ЗАТОВА СЕ МАХАЙ!

Бездомното куче, някогашният Принц на малката Катрин Сътлин, погледна от господаря към месото; от месото към господаря; отново от господаря към месото. И стигна до онзи вид решение, който бащата на Катрин Сътлин би нарекъл компромис. То се наведе напред и като обърна нагоре очи, за да гледа в същото време внимателно към Джеси, захапа разкъсаните жили, мазнини и хрущяли, които някога бяха представлявали десният бицепс на Джералд Бърлингейм. Дръпна силно назад с ръмжене. Ръката на Джералд се вдигна; отпуснатите му пръсти сякаш посочиха през източния прозорец към мерцедеса на алеята.

— Престани! — изпищя Джеси. Прегракналият й глас все по-често надхвърляше онези горни регистри, където писъците се превръщат в задъхани фалцетни шепоти. — Не ти ли стига? Остави го най-сетне на мира!

Песът не се трогна. Той бързо разтръска глава, както често бе правил, когато играеха с Кати Сътлин на дърпанка с една от гумените му играчки. Това обаче не беше игра. Топчици твърда пяна изхвърчаха от челюстите му, докато се мъчеше да откъсне месото от костта. Ръката на Джералд с грижливо изрязани нокти махаше бясно напред-назад из въздуха. Сега той приличаше на оркестров диригент, който приканя музикантите си да ускорят темпото.

Джеси отново чу онзи плътен звук, напомнящ прочистване на гърло, и внезапно осъзна, че трябва да повърне.

„Джеси, не! — Беше гласът на Рут, пълен с тревога. — Не, не можеш да направиш това! Миризмата може да го привлече към теб… върху теб!“

Докато се мъчеше да овладее напора в гърлото си, лицето й се сви в изтерзана гримаса. Раздиращият звук се чу отново и тя зърна за миг кучето — отново със стегнати и запънати предни лапи и сякаш застанало в края на плътна и тъмна лента от еластична материя, — а после затвори очи. Опита се па прикрие лице с ръцете си, забравила за миг в ужаса си, че китките й са оковани. Те спряха поне на шестдесетина сантиметра една от друга и веригите издрънчаха. Джеси изстена. Този звук прекоси границата на отчаянието и навлезе в безнадеждността. Звучеше като отказ от борба.

Чу още веднъж онзи мокър, отвратителен раздиращ звук. Той отново завърши с щастлива и доволна мляскаща целувка. Джеси не отвори очи.

Бездомният пес започна да отстъпва към коридорната врата, без да откъсва очи от женския господар на леглото. В челюстите си държеше голяма и лъскава мръвка от Джералд Бърлингейм. Ако женският господар на леглото смяташе да се опита да му я вземе, щеше да го стори сега. Кучето не можеше да мисли — поне не така, както човешките същества разбират тази дума, — но неговата сложна мрежа от инстинкти му осигуряваше доста ефективен заместител на мисълта и то знаеше, че това, което бе направило — и това, което се канеше да направи, представлява някакъв вид прегрешение. Но то бе гладувало дълго време. Един човек го бе изоставил в гората и си бе отишъл у дома, на уста с мелодията от „Родени свободни“, а сега то умираше от глад. Ако в този момент женският господар се опиташе да му вземе храната, то щеше да се бори.

Хвърли един последен поглед към нея и се обърна, като видя, че тя не прави никакво движение да слезе от леглото. Занесе месото в антрето, спря и го захвана здраво между лапите си. Един кратък повей на вятъра открехна леко вратата, после я захлопна. Бездомното псе стрелна поглед натам и се увери по своя кучешки, недотам мислещ начин, че ако възникне нужда, може да избута вратата с муцуната си, за да избяга бързо. Щом се погрижи и за този последен проблем, то започна да се храни.