Играта на Джералд

7

Джеси чу драскането на кучешките нокти и разбра, че псето е наистина все още в къщата и идва насам. Започна да пищи. Знаеше, че това е вероятно най-лошото, което можеше да направи — противоречеше на всички онези съвети, според които никога не бива да показваш на потенциално опасно животно, че те е страх — но не можеше да се сдържи. Имаше прекалено ясна представа какво привлича кучето към тази стая.

Дръпна краката си нагоре, като в същото време се притегли назад към таблата с помощта на белезниците. Докато го правеше, очите й не се отместваха от вратата към коридора. Вече чуваше кучешкото ръмжене. Този звук я накара да усети вътрешностите си разхлабени, горещи и течни.

На вратата то се спря. Тук сенките вече бяха започнали да се сливат и за Джеси кучето представляваше само неясно очертание ниско над пода — не голямо, но не и като пуделче или чихуахуа. Два жълтооранжеви сърпа отразена слънчева светлина открояваха очите му.

— Чиба! — изкрещя му Джеси. — Чиба! Марш! Ти не си… ти не си добре дошло тука! — Това бе наистина нелепа реплика… но при тези обстоятелства какво не би било нелепо?

„Преди да съм се усетила, ще го замоля да ми донесе ключовете от тоалетката“ — помисли си тя.

В тъмното очертание до вратата се появи раздвижване: кучето бе размахало опашка. В някой сантиментален роман за момичета това сигурно щеше да означава, че бездомникът е объркал гласа на жената върху леглото с този на някоя обичана, но отдавна изгубена господарка. Джеси обаче не се заблуждаваше. Кучетата не махат с опашки само от радост; сэщо като котките, те ги размахват и в моменти на нерешителност, когато още се опитват да преценят ситуацията, кучето почти не се бе стреснало от нейния глас, но и все още нямаше доверие на сумрачната стая. Поне засега.

Бившият Принц тепърва щеше да научи какво е пушка, но бе минал през доста други тежки уроци за тези шест или повече седмици от последния августовски ден насам. Именно тогава господин Чарлс Сътлин, адвокат от Брейнтрий, щата Масачузетс, го бе натирил в гората с решението, че е по-добре то да умре, вместо той да го върне у дома и да плати комбинирана щатска и градска кучешка такса от седемдесет долара. Според Чарлс Сътлин седемдесет долара бяха доста висока цена за пес, който не е нищо повече от помияр. Малко прекалено височка. Беше си купил моторна лодка едва този юни, наистина, а цената на въпросната покупка възлизаше на петцифрена сума, та човек можеше да си каже, че има нещо не наред, щом се сравнява цената на лодката със сумата за кучешката такса — кой ли не би могъл да си го каже? — но не беше там работата. Работата беше в това, че моторната лодка представляваше планирана покупка. Точно към тази придобивка старият Сътлин се стремеше вече две години и повече. Кучето, от друга страна, бе купено случайно от един крайпътен пазар за зеленчуци в Харлоу. Никога не би го купил, ако с него не беше дъщеря му, която се влюби в кутрето. Просто посочи с пръст и каза: „Онова там, татко! Онова с бялото петънце на муцунката — дето седи съвсем само като малък принц.“ Така че той й купи кутрето — кой можеше да му каже, че не знае как да ощастливи дъщеричката си? — но седемдесет долара (може би дори сто, ако Принц би бил причислен в Клас Б — „По-едри кучета“) не бяха малко мангизи, когато става дума за пес, дето му се е сервирал без никакви документи. Твърде много мангизи, реши господин Чарлс Сътлин с приближаването на момента, в който трябваше да затвори вилата си край езерото за още една година. Ако го качеше на задната седалка до Брейнтрий, пак щеше да си сложи таралеж в гащите — то щеше да разпердушини всичко, можеше даже да се издрайфа или издриска на тапицерията. Сигурно можеше да му купи къщурка, но тези малки прелести струваха от 29,95 долара нагоре. Във всеки случай куче като Принц нямаше да се чувствува добре в къщурка. Щеше да се чувствува по-щастливо, на свобода и цялата северна гора да му бъде царство. Да, рече си Сътлин в онзи последен августовски ден, когато спря колата на един пуст участък от Бей Лейн и после примами кучето да слезе от задната седалка. Принц имаше сърце на щастлив скитник, трябваше само да го погледнеш по-отблизо, за да забележиш това. Сътлин не беше глупак и една част от него знаеше, че си мисли всички тези глупости, защото така му изнася, но друга част от него пък беше въодушевена от самата идея, и когато се качи пак в колата и потегли, оставяйки Принц край пътя да гледа подире му, той затананика мелодията на „Родени свободни“, като от време на време изстрелваше но някой откъслек от текста: „Родееен си свободееееен… да следваш сърцееееето сиииии!“ Тази нощ спа спокойно, без въобще да се сети за Принц (обречен скоро да се превърне в бившия Принц), който прекара същата нощ свит на кълбо под едно паднало дърво, буден, треперещ и гладен, надавайки уплашено скимтене всеки път, щом чуеше да се обажда бухал или някое животно да щъка в гората.

Сега кучето, което Чарлс Сътлин бе напъдил с мелодията от „Родени свободни“, стоеше на прага на семейната спалня в летния дом на Бърлингеймови (вилата на Сътлинови беше на другия край на езерото и двете семейства не се познаваха, макар да бяха разменяли случайни кимвания на градския пристан през последните три-четири лета). Главата му бе снишена, очите широко разтворени, козината настръхнала. То самото не осъзнаваше, че издава това несекващо ръмжене — цялото негово внимание бе насочено към стаята. По някакъв дълбок и инстинктивен начин разбираше, че миризмата на кръв скоро ще надделее над цялата му предпазливост. Но най-напред трябваше да се увери с максимална възможна сигурност, че това не е клонка. Не искаше да го хванат господари с твърди крака, от които боли, или пък господари, дето вдигат твърди парчета от земята и ги хвърлят.

— Чиба! — опита се да извика Джеси, но гласът й прозвуча слаб и разтреперан. Нямаше да прогони кучето с викове, звярът някак бе разбрал, че тя не може да стане от леглото и да го удари.

„Не е възможно — помисли си тя. — Как е възможно всичко това, когато само преди три часа се возех отпред в мерцедеса със закопчан колан, слушах на касетофона «Рейнмейкърс» и си мислех, че трябва да проверя какво дават по кината в Маунтин Вали, в случай че решим да останем за през нощта? Как е възможно мъжът ми да е мъртъв, когато заедно пригласяхме на Боб Уокънхорст? «Още едно лято — пеехме си ние, — още един шанс, още една възможност за романс.» И двамата й знаем целия текст, защото е страхотен, и в такъв случай как е възможно Джералд да е мъртъв? Как е възможно нещата да стигнат оттам дотук? Много се извинявам, приятелчета, но това просто трябва да е сън. Прекалено абсурдно е, за да бъде истина.“

Бездомният пес запристъпва навътре в стаята със сковани от предпазливост крака, с увиснала опашка, с черни, широко отворени очи, с изтеглени назад бърни, които откриваха пълен набор от зъби. За такива понятия като абсурдност той не знаеше нищо.

Бившият Принц, с който осемгодишната Катрин Сътлин някога лудуваше весело (поне докато не получи за рождения си ден кукла с размерите на истинско бебе на име Марни, когато временно загуби интереса си), бе отчасти лабрадор и отчасти коли… смесена порода, но далеч не помияр. Когато Сътлин го изпъди на Бей Лейн в края на август, той тежеше четиридесет килограма, а лъскавата му, загладена от здравословен живот козина имаше направо приятен кафявочерен цвят (с ясен бял белег на коли върху гърдите и под муцуната). Сега тежеше едва двадесет килограма и само леко докосване до тялото му би донесло усещането за всяко напрегнато ребро, да не говорим за бързия, трескав пулс на сърцето. Едното му ухо бе жестоко разкъсано. Козината му бе потъмняла, омърляна и пълна с репеи. Розов белег от незаздравяла рана, спомен от паническо промъкване под ограда от бодлива тел, криволичеше по единия му хълбок, а няколко таралежови бодли стърчаха от муцуната му като уродливи бакенбарди. Беше намерил таралежа мъртъв под един пън преди десетина дни, но се бе отказал от него след първата порция бодли по носа. Тогава чувствуваше глад, но отчаяние още не.

Сега чувствуваше и двете. Последното му хранене се състоеше от няколко червясали отпадъка, изскочили от изхвърлен плик в една канавка покрай шосе 117, а това беше преди два дни. Кучето, което бързо се бе научило да донася на Катрин Сътлин червената гумена топка, търкулната от нея по пода на хола или в коридора, сега буквално примираше от глад.

Да, обаче тук — ето тук, на пода, пред очите му! — имаше десетки килограми прясно месо, при това тлъсто, с кости, пълни с вкусен мозък. Приличаше на дар от Бога на бездомните кучета.

Някогашният любимец на Катрин Сътлин продължаваше настъплението си към трупа на Джералд Бърлингейм.