Друидите на Шанара

VIII

Кол Омсфорд беше затворник в Южното око от осем дни, когато разбра кой го беше хвърлил там. Тази килия беше целият му свят — това шестметрово помещение, високо в черната гранитна кула, тази каменна клетка с единствената й желязна врата, която никога не се отваряше, с прозореца с метални решетки, с един сламеник за спане, дървена пейка, малка маса и два стола. През деня светлината се процеждаше през решетките на тънки, сиви ивици и изчезваше нощем. Той успяваше да надникне през пролуките на решетките и да види сините води на Езерото Дъга и зеления килим на дърветата. Понякога успяваше да зърне прелитащите птици, жерави и чайки, и да чуе самотните им писъци.

Дочуваше воя на вятъра, който се спускаше от Руне надолу през каньоните, където минаваше Мермидон. Случвало се беше да чуе и вой на вълци.

Понякога до него достигаха кухненски миризми, но те нямаха нищо общо със собствената му храна. Нея той получаваше върху табла, подпъхната през долния отвор на желязната врата, незнайно от кого. Изяждаше храната, а таблите трупаше до вратата. Някакъв постоянен глух шум се носеше от дълбините на крепостта, вибрация, която първоначално напомняше огромна машинария, а после може би по-скоро земен трус. Той се предаваше по камъка на кулата и когато Кол долепяше ръце на стените, чувстваше потръпването му. Всичко беше затоплено, подът и стените, вратата и прозорецът, камъкът, зидарията и металът. Той не разбираше как е възможно това, когато нощите бяха толкова пронизващо студени, но все пак беше възможно. Понякога му се струваше, че чува стъпки край вратата си — не когато му носеха храната, а в други моменти, когато всичко беше притихнало и единственият шум бе жуженето на насекомите сред дърветата в далечината. Стъпките не приближаваха, но само преминаваха без да забавят ход. Не се знаеше и откъде идват — може би от горе или долу, както и отвън.

Чувстваше се наблюдаван, не често, но все пак достатъчно, за да го усети. Чувстваше нечии очи насочени към него, които го изучаваха, може би изчакваха. Не можеше да определи откъде го наблюдават, струваше му се, че отвсякъде. Понякога си мислеше, че чува дишане, но когато се опиташе да се заслуша, долавяше само своето.

Прекарваше повечето си време в размисъл, защото нямаше кой знае какво друго да прави. Можеше да яде и да спи; можеше да кръстосва килията и да гледа през пролуките на решетката. Можеше да се заслушва; можеше да вдъхва вкуса и миризмата на въздуха. Но както установи, размисълът беше най-доброто упражнение, което поддържаше разума му буден и свободен. Поне мислите му не бяха затворници. Заплашваше да го овладее чувството на пълна изолация, защото бе откъснат от всичко и всички, които познаваше, без ясна причина и цел и то от палачи, които внимателно се пазеха в тайна. Толкова много се тревожеше за Пар, че чак му се плачеше. Имаше чувството, че е забравен и пренебрегнат от целия свят. Светът си живееше и без него, може би всичко, което някога познаваше, се бе променило. Времето се точеше в бавен, безкраен низ от секунди, минути и часове, а много скоро и дни. А той се губеше сред сенки, полусветлини и почти пълна тишина. Съществуването му бе лишено от смисъл.

Поддържаше го само мисълта. Непрестанно мислеше за това как би могъл да избяга. Вратата и прозорецът бяха здраво вградени в каменната крепостна кула, а подът и стените бяха непроницаеми. А и без друго нямаше никакъв инструмент. Опитваше се да чуе кой патрулира отвън, но усилието му беше безплодно. Опитваше се да зърне кой му поднася храната, но той нито веднаж не се показа. Бягството изглеждаше невъзможно.

Обмисляше също някаква възможност да даде знак на някого, че е тук. Можеше да пъхне парче плат или хартийка с бележка през решетките на прозореца, но на кого? Най-вероятно вятърът щеше да я отвее в езерото или сред планините и никой нямаше да я намери. Или поне не навреме. Мислеше си да вика, но знаеше, че е толкова високо и далече от всякакви минувачи, че няма кой да го чуе. Той непрекъснато надничаше към околността, когато беше светло и нито веднаж не видя дори и един човек.

Накрая се напрегна да си представи какво става отвъд вратата му. Опитваше се да се опре на сетивата си, но когато това се оказа неуспешно, напрегна въображението си. Палачите му придобиваха множество лица и схеми на поведение. Развихряха се какви ли не интриги и конспиративни заговори и всички подробности на неговото въвличане в тях. Пар и Морган, Падишар Крийл и Дамсон, Дуорфи, Елфи и Южняци идваха в черната кула да го освободят. Смели спасителни групи се отправяха насам. Но всички усилия се проваляха. Никой не успяваше да стигне до него. Най-накрая всички се отказваха от опитите си. Отвъд стените на Южното око животът безгрижно продължаваше да си тече.

След една седмица подобно самотническо съществуване Кол Омсфорд се предаде на отчаянието.

И тогава, на осмия ден след неговото затваряне, се появи Ример Дал.

Бе късен следобед, дъждовен и сив. Тежки буреносни облаци забулваха небето, светкавици проблясваха през процепите като зловещи паякови мрежи, гръмотевиците се търкаляха из мрака и отекваха дълго и протяжно. Летният въздух бе просмукан от влажни изпарения и в килията на Кол бе студено. Той стоеше до решетките на прозореца и надничаше през процепите, заслушан в бученето на Мермидон, който се блъскаше долу между скалите на каньона.

Когато чу да се превърта ключалката на вратата му, в първия момент той не се помръдна, сигурен, че има грешка. После видя как вратата започна да се отваря, зърна я с крайчеца на окото си и мигновено се обърна.

Появи се една забулена фигура, висока, тъмна и внушаваща страх, без лице, ръце и крака, като призрак, дошъл от нощта. Кол веднага го помисли за Шадуин, зае отбранителна поза и затърси като обезумял из внезапно отеснялата килия някакво оръжие, с което да се защити.

— Не се плаши, Равнинецо — успокои го призракът с един странно познат, шептящ глас. — Тук си в безопасност.

Призракът затвори вратата след себе си и пристъпи в слабо осветената стая. Кол видя първо черния плащ с емблемата на бялата вълча глава, после лявата ръка с ръкавица до лакътя и мършавото тясно лице с необикновено червеникава брада.

Ример Дал.

Кол мигновено си спомни обстоятелствата около своето залавяне. Беше проникнал заедно с Пар, Дамсон и Мол през тунелите на Тире в изоставения, дворец на някогашните крале и оттук братята Омсфорд бяха отишли сами в Шахтата да потърсят изчезналия Меч на Шанара. Той бе останал на пост пред входа на подземието, където се предполагаше, че се намира Мечът, докато брат му влезе вътре. Тогава видя Пар за последен път. Някой го хвана отзад, удари го до безсъзнание и го отвлече. И досега не знаеше кой е бил той. Логично бе да се предположи, че е Ример Дал, човекът, който преди седмици бе дошъл по следите им във Варфлийт и оттогава насам ги преследваше надлъж и шир из Четирите земи.

Главният Преследвач приближи на няколко крачки до Кол и се спря. Грубоватото му лице бе спокойно и вдъхваше увереност.

— Почина ли си?

— Глупав въпрос — отвърна Кол преди още да помисли. — Къде е брат ми?

Ример Дал сви рамене:

— Не зная. За последен път го видях, когато изнасяше Меча на Шанара от подземието.

Кол смаяно зяпна.

— Ти си бил там, вътре?

— Да.

— И си оставил Пар да вземе Меча на Шанара? Ей така, просто си го оставил да си отиде с него?

— Защо не? Той му принадлежи.

Искаш да кажеш, че не те интересува дали Мечът на Шанара е в негови ръце? — попита недоверчиво Кол. — Че това е без значение за тебе?

— Може и така да се каже.

Кол замълча.

— Значи си пуснал Пар да си върви, а мене си затворил. Справедливо ли е това?

— Да.

Кол тръсна глава.

— Защо?

— За да те предпазя.

Кол се разсмя.

— От какво? От свободата на избора ли?

— От брат ти.

— От Пар? Сигурно ме мислиш за най-големия глупак на света.

Големият човек скръсти удобно ръце пред гърдите си.

— В интерес на истината, освен твоята сигурност, има още една причина да бъдеш затворник. Рано или късно брат ти ще те намери. А аз искам още веднъж да поговоря с него. Това, че те държа тук, би ми дало този шанс.

— Какво всъщност се случи? — просъска през зъби Кол. — Хванал си мене, а Пар е избягал, така ли? Намерил е Меча на Шанара и е успял някак си да се измъкне и сега ти ме използваш като примамка, за да го хванеш. Е, няма да стане. Пар е по-умен, отколкото си мислиш.

Ример Дал поклати глава.

— Ако съм можел да хвана тебе на входа на подземието, как би могъл брат ти да избяга? Отговори ми на този въпрос.

Той почака малко, после се премести до масата с дървените столове и седна.

— Ще ти кажа как стоят нещата, Кол Омсфорд, ако бъдеш така добър да ме изслушаш. Може ли?

Кол известно време наблюдаваше безмълвно лицето на другия, после сви рамене. Какво имаше да губи? Остана прав на мястото си, като съзнателно остави дистанция между тях.

Ример Дал кимна.

— Да започнем с Шадуините. Шадуините не са това, за което ги мислиш. Те не са чудовища, не са призраци, чиято единствена цел е да унищожат Расите, чието присъствие само е отровило Четирите земи. Те са преди всичко жертви. Те са мъже, жени и деца, които притежават в известна степен вълшебна магия. Те са резултат на човешката еволюция, в която поколения наред са използвали магическа сила. Федерацията ги преследва като животни. Ти видя онези нещастни създания, затворени долу в Шахтата. Знаеш ли какви са те? Това са Шадуини, които Федерацията е затворила и довела до лудост, превръщайки ги в нещо по-лошо и от животните. Видял си също горската вещица и великана по пътя към Кулхавен. Те не са такива по своя вина.

Кол понечи нещо да каже, но ръката в ръкавица се вдигна да го прекъсне.

— Изслушай ме, Равнинецо. Сигурно се питаш откъде зная толкова много за тебе. Ще ти обясня, ако имаш търпението да ме изслушаш.

Ръката се спусна отново.

— Аз станах Главен Преследвач, за да следвам Шадуините — не да им сторя зло или да ги затварям, а да ги предупреждавам, да ги пазя. Ето защо дойдох при вас във Варфлийт — да се убедя, че ти и брат ти сте в безопасност. Но не успях. Оттогава насам ви търся, за да ви обясня онова, което зная. Предположих, че може да се върнете в Долината, затова и поставих родителите ви под моя опека. Вярвах, че ако аз стигна до вас пръв, преди Федерацията да ви открие по някакъв начин, ще бъдете спасени.

— Не вярвам нито дума от това — подхвърли студено Кол.

Ример Дал не му обърна внимание.

— Равнинецо, теб те излъгаха от самото начало. Онзи старец, Коглин, ти е внушил, че Шадуините са врагове. Сянката на Аланон ти внуши в Рога на Пъкъла в Долината на Глината, че Шадуините трябва да бъдат унищожени. Върнете загубената магическа сила на стария свят, посъветва те той. Намерете Меча на Шанара. Открийте загубения Камък на Елфите. Върнете изчезналия Паранор и Друидите. Но каза ли ти какво ще последва от всичко това? Разбира се, че не. Защото истината е, че не бива да знаеш това. Ако знаеше, щеше веднага да се откажеш от тази работа. Друидите не се интересуват от тебе и твоя род и никога не са се интересували. Интересуват се само от това да си върнат властта, която загубиха, когато Аланон умря. Върнете ги обратно, възстановете магическата им сила и те отново ще почнат да управляват съдбините на Расите. Това е тяхната цел, Кол Омсфорд. Федерацията несъзнателно, неразумно им съдейства. Шадуините представляват идеалната жертва и за двете страни. Твоят чичо бе разбрал истината. Той видя, че Аланон се стреми да го манипулира, да го тласне към едно издирване, от което никой няма да има полза. Той предупреди всички ви; отказа да вземе участие в безумието на Друидите. И беше прав. Опасността е далеч по-голяма, отколкото предполагате.

Той се наведе напред.

— Аз казах всичко това на брат ти, когато дойде в подземието, за да търси Меча на Шанара. Причаках го там — всъщност чаках го в продължение на седем дни. Знаех, че ще се върне за Меча. Не би могъл да преодолее себе си. Така е с всички вас, надарените с магическа сила. Зная го по себе си, защото я владея.

Той внезапно се изправи и Кол в ужас се отдръпна. Тялото, облечено в черно, заблещука като прозрачно. После сякаш се разпадна на частите си и Кол остана със зяпнала уста. Мрачната сянка на Шадуин бавно се издигна от тялото на Ример Дал, червените й очи просветнаха, повися известно време във въздуха, после се въплъти обратно.

Главният Преследвач студено се усмихна.

— Аз съм Шадуин, както виждаш. Всички Преследвачи са Шадуини. Иронично, нали? Федерацията не знае това. Те ни смятат за обикновени хора и нищо друго, хора, които служат на техните превратни интереси, чиято единствена цел е да изличат магията от лицето на земята. Те са глупци. Магията не е враг на хората. Те сами са си врагове. Те и Друидите. А и всеки, който би попречил на мъжете и жените да бъдат това, което трябва да бъдат.

Пръстът му се насочи към Кол като кинжал.

— Казах това на брат ти. И му казах още нещо. Казах му, че и той е Шадуин. А, ти още не ми вярваш, нали? Ала чуй ме сега. Пар Омсфорд всъщност е Шадуин, независимо дали ти искаш да си го признаеш или не. Също и Уокър Бо. Както и всеки, който има истинска магическа сила! Това сме всички ние — Шадуини. Ние сме трезви, разумни и през по-голямата част от времето обикновени мъже, жени и деца, до момента, в който започнат да ни преследват, затварят и подлудяват тъпаци като тези от Федерацията. Тогава магията ни овладява и ние се превръщаме в животни като горската вещица и великана, като онези от Шахтата.

Кол твърдо поклати глава.

— Не, всичко това е лъжа.

— Замисляш ли се откъде съм узнал толкова много за тебе? — настояваше Ример Дал. Гласът му продължаваше да бъде все така влудяващо спокоен.

— Зная всичко за пътуването ти на юг надолу по Мермидон, за срещите ти с горската вещица, великана и стареца, за това как се срещна с Планинеца и го убеди да се присъедини към тебе, как пътува до Кулхавен, после до Рога на Пъкъла. Зная за Дуорфите и Уокър Бо. Зная за братовчедка ти Рен Омсфорд. Зная за съпротивата и Падишар Крийл, за момичето и всичко останало. Знаех, че се отправяте към Шахтата и се опитах да ви спра. Знаех, че ще излезете и ви причаках. Е, Равнинецо? Как става всичко това? Кажи ми.

— Шпионин в лагера на съпротивата — отвърна Кол, внезапно разколебан.

— Кой?

Кол се почувства неуверен.

— Не зная.

— Аз ще ти кажа тогава. Шпионинът бе твоят брат.

Кол зяпна.

— Брат ти, макар и да не га съзнава, Пар е Шадуин, а аз понякога мога да чета мислите на един Шадуин. Моята магическа сила откликва на тяхната. Тя ми разкрива мислите им. Когато брат ти произнесе магическото заклинание, аз чух мислите му. Но магията, която използва Пар, предизвика и други. Враговете. Ето защо Гризача те проследи в Уолфстаг и Паяците Гноми в Хартстоун.

— Само си помисли, Равнинецо! Всичко, дето те сполетя, ти сам си го направи. Аз нищо лошо не исках да ти причиня в Тирс. Решението да слезе долу в Шахтата беше на Пар и то ти причини страдание. Аз не дадох Меча на Шанара. Наистина, задържах го скрит — но само за да принудя Пар да дойде при мене, за да го спася.

Кол настръхна.

— Какво имаш предвид?

Светлите очи на Ример Дал блестяха.

— Вече ти казах, че причината, поради която те затворих тук, е да те предпазя от брат ти. И това е самата истина. Магията на Шадуините е с две острия, като всеки меч. Сигурно и ти многократно си разбирал това. Тя може да бъде спасение, но и проклятие. Може да помогне, но и да нарани. Но нещата са по-сложни. Един Шадуин може да се изтощи от напрежението, което изисква използването на магията, особено когато е преследван и застрашен. Магията му може да отслабне и да му убегне. Помниш ли онези същества в Шахтата? Какво мислиш, че е станало с тях? Брат ти владее силата на магическото заклинание. Но магическото заклинание е само тънката повърхност на цялата скрита под нея магия — магия много по-силна, отколкото брат ти изобщо може да си представи. Тя добива още по-голяма мощ, когато той бяга и се крие, опитвайки се да се спаси. Ако не стигна до него навреме, той ще продължи да пренебрегва моите предупреждения и тази магия ще го унищожи.

Последва дълго мълчание. Кол безмълвно размисляше. Спомни си как Пар му бе разказвал, че магическото заклинание може много повече, отколкото магическите образи и как неговата магическа сила напира да бъде развързана. Спомни си ефекта от магическото заклинание, когато за първи път се спуснаха в Шахтата. То хвърли светлина в мрака и освети сводовете на подземието. Помисли си за създанията, затворени там, превърнали се в чудовища и демони.

За миг се поколеба дали пък Ример Дал не му казваше истината.

Главният Преследвач направи крачка напред и спря.

— Помисли върху всичко това, Кол Омсфорд — тихо каза той. Силуетът му бе огромен и мрачен в тъмнината и беше страшно да го гледаш. Но гласът му бе окуражителен — Добре премисли всичко. Ще имаш време за това. Смятам да те държа тук, докато брат ти дойде да те потърси или използва магията си. И в единия, и в другия случай трябва да го открия и предупредя. Трябва да ви предпазя вас двамата и онези, с които ще влезете във връзка. Помогни ми. Трябва да намерим начин да достигнем до брат ти. Трябва да опитаме. Зная, че сега не ми вярваш, но ще промениш мнението си.

Кол поклати глава:

— Не мисля така.

Навън, далече и ниско, прокънтя гръмотевица и се изгуби в плющящия дъжд.

— Бил си жертва на толкова много лъжи. С времето ще се убедиш.

Тръгна назад към вратата на килията, но спря.

— Доста дълго прекара в тази килия. Можеш да излизаш през деня. Трябва само да почукаш на вратата, когато решиш да излезеш. Ходи в двора за обучение и пробвай оръжията. Ще има човек да ти помага. Трябва да преминеш известно обучение. Ще ти бъде от полза да се научиш да се отбраняваш. Гледай само да не сбъркаш. Не можеш да излезеш оттук. През нощта ще бъдеш затварян отново. Ще ми се да не бъде така, но не може. Рискът е твърде голям.

Той замълча.

— Трябва да направя едно посещение, ще отсъствам няколко дни. Имам работа при един друг човек. Щом се върна, отново ще поговорим.

Изгледа изпитателно и продължително Кол, сякаш го преценяваше, после се обърна и излезе, както бе дошъл. Кол го проследи с поглед, после се върна при прозореца и отново се загледа през решетките в дъжда.

Спа лошо през тази нощ, тормозен от видения на някакви черни същества, които имаха лицето на брат му, а когато се събуждаше, проведеният разговор не му даваше покой. Глупости, бе първата му мисъл. Лъжи. Но интуицията му подсказваше, че в тях имаше поне известна доза истина — а това от своя страна предполагаше неприятната възможност да бъдат цялата истина. Пар да бъде Шадуин. Магическата сила — оръдие, което да го унищожи. Те двамата — заплишени от тъмни сили, неведоми и неконтролирани от тях.

Вече не знаеше на какво да вярва.

Когато се събуди, почука на вратата. Един Преследвач в черно облекло му отвори и го отведе в двора за обучения. Друг един, грубоват човек, с обръсната глава, целият покрит с белези и цицини, му предложи да се боксира с него. Те тренираха цяла сутрин с боксови ръкавици. Кол се потеше и напрягаше. Беше му приятно отново да усеща тялото си.

По-късно, останал сам в килията си, в просветляващия следобед, когато облаците изтъняха и слънцето отново проблесна в далечината на юг, той започна да преценява новото си положение. Продължаваше да бъде затворник, но не чак в такава степен. Вече не беше заключен в една стая. Даваше му се възможност да поддържа формата си. Не се чувстваше толкова застрашен.

Разбира се, все още предстоеше да се разбере дали Ример Дал не крои някакви коварни замисли спрямо него. При всички случаи Главният Преследвач бе сгрешил. Той беше дал на Кол Омсфорд възможността да опознае Южното око.

И една възможност начин да избяга.