XII

Куикнинг остана в Хартстоун с малката си компания още няколко дни, докато Уокър Бо напълно и възстанови. Това ставаше бързо. Той беше здрав по природа, а и оздравяването се ускоряваше от кратките докосвания и внезапните усмивки на момичето, от самия факт на нейното присъствие. Тя криеше магия, която я обгръщаше като невидима аура и преминаваше във всичко, до което се докоснеше, вдъхвайки му удивително пълнокръвен и непосредствен живот. Уокър възвърна силата си почти изведнаж, пораженията на отровата останаха само спомен, както донякъде и болката от загубата на Коглин и Мърко. Безумният поглед изчезна от очите му, той подтисна гнева и страха си, заключи ги в някакво тъмно ъгълче на съзнанието, където да не го безпокоят, но да може да си ги спомни, когато му дойде времето. Неговата увереност и решимост се върнаха, а с тях и чувството му за смисъл, вътрешната му непоколебимост. Превърна се отново в Мрачния чичо от едно време. Магията му помогна да се възстанови, но истинският подтик идваше от Куикнинг, която миг след миг го обгръщаше с топлота, която засенчваше слънцето.

Тя успя да направи и друго. Сечището, където някога се намираше къщата, се оказа изчистено от пожарищата и постепенно не остана и следа от битката с Шадуините. На мястото на празната пустош покълнаха треви и цветя и въздухът бе изпълнен с багри и аромати, които носеха утеха и успокоение. Дори руините на къщата бяха стрити на пепел, докато напълно изчезнат от погледа. Човек имаше чувството, че тя е способна всеки момент да сътвори света отново.

Морган Лех заговори Уокър, когато Пи Ел не беше наблизо и му призна, че не разбира кой е всъщност онзи и защо Куикнинг го бе взела с тях. Това го караше да изпитва тревога. Морган се бе променил, откак Уокър го бе виждал за последен път. Безразсъден и самонадеян, когйто за първи път дойде в Хартстоун, сега той беше смирен и овладян, предпазлив, но не и страхлив, въобще един благоразумен човек. Уокър го харесваше повече така и си мислеше, че онова стечение на обстоятелствата, което го бе откъснало от Омсфордските му роднини и го бе довело в Кулхавен, бе спомогнало много за неговото съзряване. Планинецът разказа на Уокър какво бе сполетяло Пар и Кол, как те се бяха присъединили към Падишар Крийл и Движението, как бяха отпътували за Тирс, за да се опитат да измъкнат Меча на Шанара от Шахтата, как бяха влезли в битка с Шадуините, как се бяха разделили и избягали поотделно. Разказа на Уокър за покушението на Федерацията над Джут, за предателството на Тийл, за нейната смърт и тази на Стеф и как въстаниците бяха избягали на север.

— Тя всичките ни предаде, Уокър — заяви накрая Морган — Предаде баба Елиза и леля Джилт в Кулхавен, Джуджетата, които работеха за Съпротивата и за които знаеше, изобщо всички. Сигурно и Коглин е предала тя.

Но Уокър не мислеше така. Шадуините знаеха за Коглин и Хартстоун откакто Паяците Гноми бяха отвлекли Пар още преди няколко месеца. Бяха дошли едва сега, защото така са предпочели. Преди да убие Коглин, Ример Дал му бе казал, че той е последната заплаха за Шадуините, а значи се е почувствал застрашен от него. Повече го тревожеше не как Ример Дал ги бе открил, а заявлението на Главния Преследвач, че всички деца на Шанара са мъртви. Той явно грешеше по отношение на Уокър, но какво бе станало с Пар и Рен или с останалите от рода на Шанара, разпратени на различни страни от сянката на Аланон, за да открият онези загубени и изчезнали неща, които ще спасят Четирите земи? Дали и по отношение на тях Ример Дал грешеше или ги бе сполетяла съдбата на Коглин? Нямаше как да узнае истината, затова не споделяше мислите си с никого. Нямаше никакъв смисъл да казва каквото и да било на Морган Лех, който вече се бореше с предполагаемите последици от своето решение да тръгне след Куикнинг.

— Зная, че мястото ми не е тук — довери той на Уокър един следобед. Бяха седнали в сянката на един стар бял дъб и заслушани в песента на птиците, ги наблюдаваха да се стрелкат над тях. — Сдържах обещанието си пред Стеф да се погрижа за баба Елиза и леля Джилт. Но какво стана с думата, която дадох на Пар и Кол, че няма да ги изоставя! Не ми е мястото тук. Трябва да се върна в Тирс и да ги потърся.

Но Уокър отвърна:

— Не, Планинецо. Не трябва. И какво ще постигнеш, дори ако ги намериш? Можеш ли да направиш нещо срещу Шадуините? Тук имаш много по-важен шанс, дори повеля, ако е права Куикнинг. А може да успееш да върнеш и магическата сила на меча, както аз — ръката. Напразни надежди, биха казали по-прагматичните. Ала все пак надежди. Тя ни е потребна, Планинецо, и ние откликваме на тази потребност. Ние сме нейни деца, нали така? Не мисля, че можем да се откажем от тези чувства толкова лесно. Принадлежим й, поне засега.

Той бе повярвал в това под влияние на среднощния си разговор с Куикнинг, когато й бе разказал за видението на Гримпонд, а тя настоятелно и категорично бе отхвърлила опасенията му. Морган Лех бе не по-малко покорен, хипнотизиран от красотата й, обладан от копнеж. Не можеше да преодолее нейното необяснимо привличане. И тримата бяха привързани към Куикнинг по различен начин. За Морган това бе физическо привличане. Той се възхищаваше от вида и движенията й, от изключителните черти на лицето и форми на тялото й, от нейната невиждана красота, превъзхождаща всичко, което би могъл да си представи. Уокър бе привлечен по по-духовен начин, от една близост, основана на общата им вродена магия, която пораждаше взаимно разбиране на мислите и действията. Те бяха свързани с обща верига от връзки, където всяко звено бе споделен магически опит.

Най-трудна за разбиране бе целта на Пи Ел. Понякога той наричаше себе си артист, човек на илюзията и на бягството от действителността, но ясно беше, че е нещо повече. За никой не беше тайна, че той е извънредно опасен, но въпреки това успяваше напълно да скрие истината за себе си. Той рядко разговаряше с тях, дори и с Куикнинг, въпреки че за него тя имаше същата притегателна сила, както и за Уокър и Морган. Но Пи Ел беше привлечен към нея като към своя собственост, не като към любима или духовно сродна душа. Той бе привързан към Куикнинг както занаятчията към изкусно създаден предмет, който е свидетелство за неговото умение. Уокър не можеше да разбере такова отношение, защото Пи Ел също като тях бе приет без никакви заслуги към Куикнинг. И все пак той имаше натрапчивото чувство, че Пи Ел гледа на момичето като на своя собственост и в някакъв момент ще предяви правата си над него.

Дните на седмицата се изнизаха и най-сетне Куикнинг реши, че Уокър е добре и може да пътува. И тъй, четиримата напуснаха Хартстоун. Вървяха пеша, защото из тези места не можеше да се върви по друг начин. Пътят им минаваше на север през Дарклин Рийч и горите на Анар, по западния склон на Тофер Ридж в посока към Раб, прекосяваше реката в една теснина и продължаваше към Чарналите. Напредваха трудно, защото тези места бяха гъсто покрити с гори и шубраци и насечени от дефилета и водораздели. Налагаше се постоянно да се отклоняват от посоката си, за да търсят проходим терен. Времето обаче беше хубаво, топли слънчеви дни с лек ветрец в края на лятото, дълги, бавно точещи се часове, които правеха всеки ден желан и безкраен. Болестта се усещаше дори и тук далеч на север, земята и всичко живо беше посърнало и отровено, макар и не в толкова напреднал стадий, колкото в централните части на Четирите земи. Дъхът и ароматите, гледките и звуците бяха свежи, нови и незасегнати. Потоците бяха чисти и горите зелени. Животът в тях не бе поразен от скупчващия се мрак, с който Шадуините заплашваха да обвият всичко.

Нощем се настаняваха сред горски поляни край потоци или езера, откъдето черпеха прясна вода, често ловяха и риба. Понякога мъжете си приказваха, включително и Пи Ел. Куикнинг беше затворена. Когато спираха в края на деня, тя се усамотяваше сред сенките, далеч от огъня и присъствието на другите трима. Не че ги пренебрегваше или избягваше; по-скоро имаше нужда да бъде сама. Стената между тях се издигна от самото начало на пътешествието им, една невидима дистанция, която тя установи първата нощ и продължи да спазва през цялото време. Тримата, които водеше след себе си, нищо не питаха. Наблюдаваха се крадешком, наблюдаваха и нея и чакаха да видят какво ще се случи. И когато нищо не се случи, обединени от изолацията, която тя им бе наложила, започнаха да се отпускат един пред друг и да разговарят. Морган по начало бе винаги готов за разговори. Той бе отворен и непринуден младеж, който обичаше приказките и хората. Що се отнася до Уокър и Пи Ел, при тях положението беше различно. И двамата по природа и по навик бяха затворени и недонерчиви. Често разговорите помежду им се превръщаха в полесражения, при които всеки се опитваше да узнае тайните на другия и да не разкрие своите. Използваха разговорите за прикритие и внимателно отклоняваха темите от всичко, което наистина имаше значение за тях.

И тримата най-често размишляваха върху това къде отиват и какво ще правят, когато стигнат там. Разговорите на тази тема обаче приключваха бързо. Никой не искаше да дискутира каква магия притежава, макар че Уокър и Морган имаха някаква представа за силата на другия. Никой не предлагаше план на действие за намирането на талисмана. Дуелираха се като с шпаги, изпробваха силата и слабостта си, маневрираха с въпроси и предположения и се опитваха да разберат слабите места на другите. Уокър и Пи Ел не успяха да научат нищо особено един за друг. Стана ясно, че Морган е тук заради магията, заключена в Меча на Лех, но беше невъзможно да се узнае нещо съществено за това счупено оръжие. Към Морган непрестанно се отправяха въпроси за това какво може Мечът на Лех, къде прониква, каква сила притежава. Морган използва целия си талант, за да бъде едновременно мил и неясен със своите отговори и да оставя впечатлението, че магията му едновременно е способна на всичко и нищо. Накрая Пи Ел го остави на мира.

В края на първата седмица от пътешествието им стигнаха на север над Анар, до предпланините, водещи в Чарналите, из които вървяха дни наред. Пътя им минаваше през планините на североизток в посока към Тайдрейс. Навлязоха в непознати земи. Морган и Пи Ел не бяха ходили на север от Горни Анар, а Уокър беше стигал едва до най-ниските области на Чарналите. Водеше ги Куикнинг, без да се притеснява, че най-малко познава тези места. Слушаше вътрешния си глас, една интуиция, която нямаше никой измежду тях. Тя призна, че не знае точно къде отиват, че може да почувства толкова, колкото да ги води в момента, но че те евентуално трябва да пресекат Чарналите и тогава тя вече няма да може да ги води. Елдуист лежеше отвъд Чарналите и без чужда помощ нямаше да го намерят.

— Ще ти стигне ли магията за това, Уокър? — подразни го Пи Ел, но Уокър само се усмихна като си задаваше същия въпрос.

В края на втората седмица заваля и дъждът ги следва неотклонно и през третата седмица. Пътеките, багажът и дрехите им подгизнаха. Загубиха всякакво настроение. Над върховете надвисваха облаци, тъмни и неподвижни. Склоновете се тресяха от гръмотевици и светкавици, сякаш гиганти разиграваха сенки с ръцете си. Тук рядко минаваха пътници, предимно Тролове, а и от тях не можеха да узнаят нещо особено. Предстоеше им ден-два път през проходите, които извеждаха от един високопланински град, Рамплинг Стийп. Да, всички проходи водели на изток към Тайдрейс. Не, нищо не били чували за Елдуист.

— Направо да се чудиш дали наистина съществува — промърмори Пи Ел, като продължаваше да играе ролята си на провокатор. Тясното му лице бе сбръчкано от усмивка, студена и празна, лишена от чувство за хумор.

Същата нощ, два дни преди да се изпълнят три седмици, откак бяха тръгнали, той постави въпроса по начин, който не оставяше място за съмнение относно чувствата му. Все още продължаваше да вали. Сива мъгла ги обгръщаше с хлад и притъпяваше сетивата. Всички бяха в подтиснато настроение.

— Това градче Рамплинг Стийп ни обърква всякакво чувство за посока, не е ли така? — започна той съвсем тихо, тъй че всички го наобиколиха в хладния здрач.

Въпросът бе отправен към Куикнинг, която не отговори.

— Загубихме се, а аз не обичам това. Хайде да си поговорим малко повече за цялата тази работа.

— Какво искаш да знаеш, Пи Ел? — тихо, спокойно попита момичето.

— Не си ни казала достатъчно за това, какво ни чака. Мисля, че трябва да го направиш. Сега.

Тя поклати глава.

— Питаш за неща, на които не мога да ти отговоря. Просто аз самата трябва да ги разбера.

— Не ти вярвам — тръсна глава той, за да подсили думите си. Гласът му бе нисък и суров. Морган Лех го гледаше с нескрито раздразнение, а Уокър Бо вече бе скочил на крака. — Познавам хората, дори и такива, които притежават магическа сила като теб и разбирам кога казват всичко, което знаят и кога не. Ти криеш нещо, а по-добре е да го кажеш.

— Или пък ти да се завъртиш и да се махаш? — остро го предизвика Морган.

Пи Ел го погледна безизразно.

— Защо наистина не се махнеш, Пи Ел, а?

Пи Ел се изправи. Очите му бяха празни и наглед безразлични. Морган се надигна заедно с него. Но Куикнинг бързо застана между тях, сякаш не да ги раздели, а само да срещне лицето на Пи Ел. Тя стоеше малка и беззащитна пред него, сребристата й коса падаше по раменете й, лицето й бе вдигнато към неговото. Той се намръщи и в първия момент изглеждаше като заплашен и готов да побегне. Слаб и жилав, мъжът отстъпи назад като змия. Но тя не помръдна и той постепенно се освободи от напрежението.

— Трябва да ми се довериш — обърна се към него тя, сякаш беше единственият човек на света, омая го със своя глас, със силата на черните си очи и близостта на тялото.

— Вече ви казах онова, което трябва да знаете за Ул Белк и Елдуист. Казах ви също каквото трябва да се знае за Черния камък на Елфите. Поне толкова, колкото и аз самата зная. Вярно е, че някои неща крия от вас, както и вие от мене. Така е с всички живи същества, Пи Ел. Ти не можеш да имаш претенции към моите тайни, когато криеш своите собствени. Аз не премълчавам нищо във ваша вреда. И това е всичко, което мога да направя.

Слабият мъж гледаше безмълвно към нея й очите му не издаваха нищо от онова, което мислеше.

— Щом стигнем Рамплинг Стийп, ще помолим да ни покажат пътя — продължи тя с глас, който бе тих като шепот, но кристален като камбана и уверен. — Все някой ще ни посочи пътя към Елдуист.

И за голяма изненада на Уокър и Морган Лех, Пи Ел само кимна и отстъпи. Тази нощ той не проговори на никого, сякаш бе забравил за тяхното съществуване.

На следния ден стигнаха един широк път, който извеждаше към западните предпланини и тръгнаха по него. Пътят се виеше като змия в светлината и после в сянка, когато слънцето се скри зад върховете на Чарналите. Спусна се нощ и те се настаниха за нощуване под звездите. Небето бе ясно за първи път от много дни насам. Те тихо си поприказваха след вечеря, възвърнали спокойствието си, след като дъждовете преминаха. Никой не спомена за предишната нощ. Пи Ел изглеждаше доволен от това, което каза Куикнинг, макар че тя всъщност нищо не му бе отговорила. Всичко идва от нейното отношение, помисли си Уокър, от магията, с която разсея подозрението и гнева му.

Рано на другата сутрин поеха отново на североизток. Слънцето грееше ярко и топло. Късно следобед се изкачиха високо в предпланините, близо до планинските подножия. По залез слънце пристигнаха в град чето Рамплинг Стийп.

Слънцето се бе скрило и бледите отблясъци зад планините на запад оцветяваха хоризонта в сребърно-златисти оттенъци. Долу Рамплинг Стийп бе потънал в сенки, разположен в подножието на върховете, там, където горските дървета ставаха по-редки, разпилени тук-таме сред скалите. Градчето се състоеше от жалки схлупени постройки върху каменна основа, с дървени стени и покриви, със защорени прозорци и здраво залостени врати, като очите на уплашени деца. Между тях се виеше една единствена улица, сякаш търсеше път да избяга. Всички сгради бяха струпани от двете й страни, освен няколко колиби и малки къщурки, разположени малко по-високо, като безгрижни часовои. Всичко отчаяно плачеше за ремонт. От стените висяха счупени греди, по покривите липсваха керемиди, портите бяха хлътнали и изкривени. Сребисти отблясъци пропълзяваха през процепите и пукнатините. Близо до къщите стояха коне, впрегнати в каруци, а между тях като призраци се движеха тъмни фигури на два крака.

Когато групата се приближи, Уокър забеляза, че фигурите бяха предимно Тролове — огромни тромави силуети с неразгадаеми лица. Някои от тях погледнаха четиримата, които минаха по пътя, но никой не ги заговори, нито ги погледна втори път. До тях достигаха гласове, суетене, мърморене и смях, които отекваха през разнебитените стени. Но въпреки разговорите, смеха и движението на хора, Рамплинг Стийп изглеждаше празен, сякаш напуснат отдавна от всичко живо.

Куикнинг ги поведе по пътя без да спира, като не поглеждаше нито наляво, нито надясно, уверена в себе си, както винаги. Морган вървеше на крачка след нея, като внимаваше да стои по-близо, бдителен и предпазлив, макар че сигурно нямаше основание за това. Пи Ел се беше отдръпнал вдясно, на известно разстояние. Уокър ги следваше.

В центъра на Рамплинг Стийп имаше няколко бирарии и като че ли всички се бяха събрали тук. От някои се чуваше музика, мъжете сновяха насам — натам през вратите, появяваха се в светлината и пак се скриваха в сенките, безлично анонимни. Минаваха и някои жени с измъчен и суров вид. Рамплинг Стийп изглеждаше място на запустение, а не място на живот.

Куикнинг ги заведе в първата от бирариите и попита съдържателя дали познава някой, който би могъл да ги изведе през планините до Елдуист. Зададе въпроса си така, сякаш нямаше нищо необичайно в него. Не обърна никакво внимание на смущението, което предизвика нейното присъствие, на погледите, насочени отвсякъде към нея, на мрачния глад, който се четеше в много от очите, или поне се направи, че не му обръща внимание. Може би, помисли си Уокър, докато я наблюдаваше, всичко това не я интересува. Той забеляза, че никой не се опита да приближи, нито да заплаши с нещо. Морган стоеше зад гърба й, готов всеки момент да я защити, и гледаше тази неприятелски настроена, отблъскваща сган, сякаш един човек би могъл да предотврати в случая каквото и да било. Но нито Планинецът, нито Уокър и дори вдъхващият страх Пи Ел не ги възпираха. Възпираше ги самото момиче, зашеметяващо като създание от някакъв сън, който не бива да се прекъсва. Мъжете от бирарията гледаха с диви погледи, без да повярват на очите си, но и без желание да не си вярват.

В първата бирария не можаха да научат нищо и се преместиха във втората. Никой не тръгна след тях. Сценарият се повтори. Тази бирария бе по-малка и по-тясна, димът на лулите и миризмата на телата — по-гъсти и отблъскващи. Тук, в Рамплинг Стийп, имаше Тролове, Гноми, Джуджета и Хора, които пиеха заедно и си приказваха, сякаш това бе нещо съвсем естествено, сякаш онова, което се случваше по други места на Четирите земи, тук нямаше никакво значение. Уокър наблюдаваше лицата безпристрастно, вглеждаше се в очите и си даде сметка, че те бяха затворени и уплашени, лица и очи на хора, които живееха в трудност и отчаяние, но не се задълбочаваха много, защото в противен случай не биха могли да оцелеят. В някои се криеше заплаха, в други даже безнадеждност. Но в живота на Рамплинг Стийп съществуваше определен ред, който не се нарушаваше от нищо особено. Непознати идваха и си отиваха, дори толкова поразителни като Куикнинг, а животът си продължаваше. Куикнинг беше нещо като метеорите — явят се понякога, може и да имаш късмет да ги видиш, но от това животът с нищо не се променя.

Отидоха в трета, после в четвърта бирария, във всяка от тях Куикнинг получаваше един и същ отговор. Никой не беше чувал за Елдуист и Ул Белк, и никой не искаше и да чуе. Имаше четири кръчми по пътя, и повечето предлагаха храна и подслон, а в някои се въртеше търговия и обмен на стоки. Тъй като Рамплинг Стийп беше единственото градче, отдалечено на дни наред път отвсякъде, през което се минаваше към Чарналите, и където всички пътища от планините се срещаха, оттук минаваха много хора, главно ловци и търговци, но също и други. Почти всички бирарии бяха препълнени и повечето от хората бяха приходящи, отседнали на път за другаде. Говореше се за всичко, за бизнес и политика, за пътешествия и забележителности, за разни хора и места по Четирите земи. Уокър слушаше незабелязано и си мислеше, че Пи Ел прави същото.

В петата бирария — Уокър дори не забеляза името й — те най-сетне получиха отговора, който търсеха. Съдържателят беше огромен, грубоват човек, с белег на лицето и винаги готова усмивка. Той изгледа Куикнинг така, че дори и Уокър се почувства неудобно. После предложи на момичето да си вземе стая за няколко дни, за да види дали няма да й хареса да остане в града. Морган Лех веднага се изстъпи напред с разгневени очи, но Куикнинг го отстрани с лек жест, срещна наглия поглед на съдържателя и отвърна, че няма особено желание. Съдържателят не настоя. Вместо това, за всеобщо учудване пред подобен отказ, той й каза, че може да намери човека, когото търси, малко по-надолу по улицата, в „Одраната котка“. Името му, каза той, е Хорнър Дийс.

Те излязоха в нощта, оставяйки съдържателя да се чуди какво всъщност бе направил. Куикнинг имаше тази дарба, това бе същността на магията й. Тя можеше да те накара да действаш против волята си, преди изобщо да се усетиш. Можеше да те накара да се разкриеш така, както не би и помислил. Можеше да те накара да направиш всичко за нея. Всяка красива жена би могла да накара един мъж да направи всичко това, но Куикнинг обезоръжаваше мъжете с нещо повече от красотата си. Това бе нейната вътрешна първична същност, наглед човешка, но всъщност въплъщение на магията, която баща й според Уокър бе вложил в нея. Той бе чувал историите, които се разказваха за Краля на Сребърната река. Говореше се, че хората винаги разкривали пред него онова, което искал да знае. Самото му присъствие било достатъчно, за да поискаш да му го кажеш. Уокър вече бе наблюдавал как Морган и Пи Ел, а и мъжете от бирариите бяха откликвали на Куикнинг. Самият той също. Тя беше наистина дете на своя баща.

Те откриха „Одраната котка“ далеч в края на града, свита в сянката на няколко огромни стари хикории. Беше голяма нестабилна сграда, която скърцаше при всяко движение на мъжете и жените вътре, и се крепеше направо на косъм. Беше претъпкана както и другите, но по-просторна, и имаше малко ниши по края на стените, за да не изглежда съвсем като хамбар. Лампите бяха разпръснати като далечни приятели, които се опитват да проникнат в мрака. Посетителите бяха събрани на групички пред бара и по дългите маси и пейки. Както и в другите бирарии, щом влязоха, всички глави се обърнаха към тях. Куикнинг отиде да намери съдържателя, който я изслуша и посочи към дъното на стаята. Там на масата седеше човек, усамотен в един тъмен ъгъл, свит, тъй че лицето му не се виждаше, далеч от светлината и тълпата.

Четиримата отидоха и застанаха пред него.

— Хорнър Дийс — обърна се Куикнинг към него със звънливия си глас.

Огромните ръце свалиха бавно халбата от скритата в брада уста и я поставиха на масата. Голямата космата глава се повдигна. Мъжът беше огромен, далеч прехвърлил годините на зрелостта. Целият беше космат, ръцете му, гърлото и гърдите, главата и лицето. Само очите и носът му се виждаха. Годините му не можеха да се разберат, но цялата му коса бе сребристо бяла, а кожата под нея сбръчкана и потъмняла, пръстите криви като стари корени.

— Може и да съм аз — изръмжа той като от някаква гигантска пещера. Очите му бяха съсредоточени върху момичето.

— Казват ме Куикнинг — рече тя. — Това са мои приятели. Тръгнали сме да търсим Елдуист и един човек на име Ул Белк. Казаха ни, че ти знаеш за тях.

— Излъгали са ви.

— Можеш ли да ни заведеш там? — попита тя без да обръща внимание на отговора му.

— Току-що ви казах…

— Можеш ли да ни заведеш там? — повтори тя.

Грамадният мъж я погледна безмълвно, нищо не трепна по лицето му, нищо не издаваше мислите му. Беше като грамадна канара, надживяла времето и промените, за която те бяха само слаб повей на вятъра.

— Коя си ти? — попита накрая той.

Куикнинг не се поколеба:

— Аз съм дъщерята на Краля на Сребърната река. Знаеш ли за него, Хорнър Дийс?

Другият бавно кимна.

— Да, зная го. И предполагам, че си тази, за която се представяш. А може и аз да съм този, за когото ме мислиш. Дори може да зная за Елдуист и Ул Белк. Единственият, който знае нещо — единственият, останал жив. Възможно е и да ви заведа там, ако искате. Но не разбирам защо. Седнете.

Той посочи празните столове наоколо и четиримата се настаниха на масата срещу него. Той изгледа всички последователно, после обърна очи към момичето.

— Не сте хора, които не знаят какво искат. Защо сте решили да търсите Ул Белк?

Черните очи на Куикнинг бяха бездънни, съсредоточени.

— Ул Белк открадна нещо, което не му принадлежи, и трябва да го върне.

Хорнър Дийс изсумтя подигравателно.

— И вие сте намислили да му го откраднете, така ли? Или да го помолите да го върне? Познавате ли Белк поне малко? Аз го познавам.

— Той открадна талисмана от Друидите.

Дийс се поколеба. Косматото му лице се изкриви от някакъв спомен.

— Момиче, никой, който е стигнал до Елдуист, не се е върнал оттам. Никой освен мене, а аз просто имах късмет. Има неща, срещу които никой не може да застане. Белк, този старец, идва от друго време, изпълнено с черна магия и зло. Вие нищо не можете да му отнемете, нито пък той някога ще ви го върне.

— Хората, които са с мене, са по-силни от Ул Белк — отвърна Куикнинг. — Освен това притежават магия, която може да победи неговата. Така твърди моят баща. Тези тримата — и тя ги назова поотделно — ще успеят.

Докато тя изричаше имената им, Хорнър Дийс ги погледна последователно, без да се спира на нито един, освен на Пи Ел — и то толкова за кратко, че Уокър изобщо не беше сигурен.

— Това са само хора — каза Хорнър Дийс. — Ул Белк е и нещо повече. Не може да бъде убит като обикновен човек. Сигурно не може дори да бъде открит. Ако той ви намери, с вас е свършено.

Куикнинг го погледна за момент през масата, после импулсивно протегна ръка и докосна дървената й повърхност. Мигновено една тресчица се отдели, оформи се крехко стъбло, разтвориха се листата му и накрая разцъфна дребен синчец. Усмивката на Куикнинг беше магическа като докосването й.

— Покажи ни пътя за Елдуист, Хорнър Дийс — каза тя.

Старецът навлажни устни.

— Няма да ви се размине само с цветя при Белк — каза той.

— Може би — прошепна тя и на Уокър му се стори, че за миг изцяло се пренесе някъде другаде. — Не ти ли се иска да дойдеш с нас и да видиш?

Дийс поклати глава.

— Ако съм остарял, не е от глупост.

Той се замисли, после отново се приведе напред.

— Преди десет години ходих в Елдуист. Бях разбрал къде се намира по-рано, но знаех, че е опасно и не исках да ходя сам там. Продължих да мисля за това обаче. Исках да зная какво има там, защото съм любопитен по природа. Бил съм Следотърсач, войник, ловец, всичко, което човек може да бъде. И всичко в края на краищата се свежда до това да разбереш кое какво е. Тъй че продължих да мисля за Елдуист, да се питам какво ли има там, сред всичките тези древни сгради, сред целия този камък навсякъде, където погледнеш. И накрая отново се върнах там, защото не издържах повече. Взех дванайсет мъже със себе си, за да бъдем общо тринайсет, което е щастливо число. Надявахме се, че ще открием нещо значително там, в такова старо и тайнствено място. Знаехме как се нарича; години наред се носеха легенди за него по тези места и отвъд планините, където някои от нас бяха ходили. Троловете знаят за него. Това е един полуостров, тясно парче земя, цялото скалисто, което се врязва посред Тайдрейс. Отидохме и тринайсетте една сутрин там. Бликахме от живот. Призори на другия ден и дванайсетте бяха мъртви, а аз побягнах като уплашен заек!

Той сви рамене.

— Не отивайте там. Стойте настрана от Елдуист и Ул Белк.

Той хвана халбата, пресуши я и я удари в масата. Съдържателят веднага дотича с нова халба в ръка и изчезна със същата бързина. Дийс не го и погледна, очите му все още бяха отправени към Куикнинг. Наближаваше полунощ, но малцина от посетителите на кръчмата си бяха тръгнали. Те си стояха на групи от залез слънце, а може би и много преди това, разговорите им ставаха по-вяли и несвързани, телата им се отпускаха. Времето за тях нямаше значение, те бяха неудачници, жертви на всякакви лишения, търсещи убежище в пиянството и произволните взаимоотношения. Дийс не беше един от тях. Уокър Бо се съмняваше дали някога щеше да бъде.

Куикнинг се размърда.

— Хорнър Дийс — тя произнесе името му, сякаш го проучваше, сякаш се опитваше да разбере самоличността на стареца. — Ако нищо не направиш, ще попаднеш в ръцете на Ул Белк.

За първи път Дийс погледна стреснато.

— Рано или късно това ще стане — продължи Куикнинг с едновременно тъжен и нежен глас. — Той разширява владенията си и то все по-бързо. Ако не бъде спрян, ако нищо не се противопостави на силата му, рано или късно той ще те стигне.

— Дотогава ще умра — каза старецът, но не звучеше достатъчно уверено.

Куикнинг отново се усмихна с магическата си усмивка, съвършена и възхитителна.

— Има тайни, които никога няма да разбереш, защото няма да имаш възможност — каза тя. — Но не и по отношение на Ул Белк. Ти си посветил целия си живот да откриваш истината за нещата. Нима ще спреш сега? Как ще разбереш кой от нас е прав за Ул Белк, ако не ни придружиш? Ела, Хорнър Дийс. Покажи ни пътя към Елдуист. Направи това пътуване.

Дийс дълго мълча и мисли върху думите й. Накрая каза:

— Иска ми се да вярвам, че това чудовище ще бъде спряно от нещо… — Той поклати глава. — Не зная.

— А искаш ли да узнаеш? — тихо попита момичето.

Дийс се намръщи, после се усмихна с широка усмивка, която оголи зъбите му и набръчка цялото му лице.

— Никога не съм искал — каза той и се разсмя. Усмивката изчезна. — Трудна работа е това, за което говорим, не е като да отидеш на разходка. Проходите са мъчно проходими по всяко време на годината, а стигнем ли веднъж, там няма кой да ни помогне. Наоколо има само Тролове, но те не дават и пукнат грош за чужденци. Ще бъдем оставени сами на себе си. Откровено казано, никой от вас не изглежда достатъчно силен, за да издържи.

— А може би сме по-силни, отколкото ти се струва — тихо каза Морган Лех.

Дийс преценяващо го изгледа.

— Ще ви се наложи да бъдете много по-силни. — После въздъхна. — Добре, добре, дадено. Аз, старецът, пак ще тръгна надалеч. — Той тихичко се позасмя и още веднъж погледна Куикнинг. — Има нещо в тебе, това мога да кажа. Можеш да бръкнеш в душата на човек. Дори в такава закоравяла душа като моята. Добре, добре.

Той блъсна стола си назад и се изправи на крака. Прав изглеждаше още по-едър, отколкото седнал, като някоя стара стена, която все не иска да се срути, въпреки безпощадните поражения на времето. Застанал пред тях, той изглеждаше целият прегърбен и грубоват, с провиснали ръце и присвити очи, сякаш беше току-що излязъл на светло.

— Хубаво, ще ви заведа — оповести той като се наведе напред, за да подчертае своето решение, произнасяйки думите ниско и равно. — Ще ви заведа, защото истина е, че не съм видял всичко и не съм намерил всички отговори, а какво е животът, ако не продължиш да опитваш — макар че не вярвам този опит да бъде успешен. Ще се срещнем отново тук по изгрев слънце и аз ще ви дам списък какво ще ви трябва и къде да го намерите. Кой знае? Може някой от нас и да се завърне.

Той помълча и ги изгледа, сякаш ги виждаше за първи път. В гласа му имаше известна ирония, когато каза:

— Дали пък няма да изиграем този номер на Белк? Ами ако се окаже, че вашата магия е по-силна?

После той се измъкна зад масата, премина клатушкайки се през помещението и излезе, като изчезна в нощта.

Загрузка...