Друидите на Шанара

XXXIII

Кралят на Сребърната река седеше в Градините, които бяха неговото светилище, и гледаше как слънцето се стопява на западния хоризонт. Ручейче бистра вода ромолеше в скалите, пред краката му и се вливаше в един вир, от който пиеше еднорог, а лекият ветрец тихо подухваше в богородичките и носеше ухание на люляк и нарциси. Дърветата прошумоляваха, листата им проблясваха зелени и птиците доволни пееха своите песни в края на деня, приготвяйки се за посрещането на нощта.

Отвъд, в света на Хората, горещината преди падането на мрака бе тежка и подтискаща и тревога бележеше живота на Хората от Четирите земи.

Засега трябва да бъде така.

Очите, които виждаха всичко, бяха видели смъртта на неговото дете и преображението на земята на Каменния крал. Паст Гринт го нямаше вече, градът Елдуист бе потънал в земята, разложен на елементите, от които е бил създаден, и земята бе отново зелена и плодородна. Магията на неговото дете бе с дълбоки корени. Тя бе една река, която невидимо обкръжаваше самотния купол, в който Ул Белк бе затворен. Много време трябваше да мине, преди брат му отново да излезе на светлина.

Сребристи драконови мушици прелитаха покрай него и бързо изчезваха в озарението на здрача.

Някъде далеч продължаваше борбата срещу Шадуините. Уокър Бо бе извикал магията на Черния камък на Елфите, както Аланон му повели и Друидската крепост отново бе призована от мъглите, в които се бе крила повече от три века. Как ли щеше да приеме Мрачния чичо, питаше се Кралят на Сребърната река, онова, което ще намери там? На запад, където бяха живели Елфите, Рен Омсфорд продължаваше да ги търси, за да разбере какво бе станало с тях — и още по-важно, какво бе станало с нея самата, макар че още не го съзнаваше. На север братята Пар и Кол Омсфорд скоро щяха да се открият взаимно, както щяха да открият и тайните на Меча на Шанара и магията на Шадуините. Едни помагаха, други ги предаваха и колелото на съдбата, което Аланон бе изтърколил, все още можеше да бъде спряно.

Кралят на Сребърната река се изправи и веднага се потопи във водите на езерото, гмурна се в хладната влага и се сля с потока. После излезе да се поразходи из Градините, край пътеките, обкръжени с хвойна и ела и се изкачи на една могила, покрита със синчец и кантарион. Червеникавите слънчеви отблясъци на залеза озаряваха сините им листенца.

Дъщеря ми се справи добре, помисли си той.

Но изпитваше странна тъга и празнота при тази мисъл. Той бе създал първично същество от живота на Градините и го бе изпратил да служи на неговите цели. За него тя бе никоя — дъщеря само на думи, дете само като замисъл. Тя бе само една мигновена реалност и той не бе и имал намерение да бъде нещо повече.

И все пак чувстваше нейната липса. Така, както я бе сътворил, както й бе вдъхнал от своя жвот, той я бе почувствал твърде близка. Човешките чувства, които бяха споделяли, не можеха да се разтворят толкова лесно, колкото човешките им форми. Сега, когато тя си бе отишла, той трябваше да я забрави. И все пак нейното отсъствие му създаваше чувството за неописуема празнота.

Куикнинг.

Само едно дете на първичните елементи и магията, повтори си той. Можеше си да направи и друго такова — но нямаше да е същото. Имаше нещо в съществата от Расите, което продължаваше да съществува и след физическия им живот. Някаква следа от техните чувства продължаваше да живее. Той все още чуваше нейния глас, виждаше лицето й, усещаше докосването на пръстите й. Тя си беше отишла, но продължаваше да бъде с него.

Но защо беше така?

Той стоеше там, докато мракът обгръщаше земята, и не разбираше какво става с него.