Друидите на Шанара

VI

Пи Ел отнесе дъщерята на Краля на Сребърната река в дома на Дуорфите, които бяха предложили да я приемат. Семейството се състоеше от мъжа, жена му, овдовялата им дъщеря и две внучета. Домът им бе малка къщурка в източния край на селото, под сянката на един бял дъб и червена бреза, разположена в подножието на гористия склон близо до течението на реката. Мястото бе тихо, уединено, а когато пристигнаха, тълпата вече се беше разпръснала. Една малка група хора предпочете да остане и се настани да нощува край двора на къщата. Повечето бяха хора, които следваха момичето още от юг, фанатици, които виждаха в нейно лице своя месия.

Но тя не принадлежеше на тях, Пи Ел знаеше това. Сега тя беше негова.

С помощта на семейството той сложи момичето да легне в една малка задна стаичка, където обикновено спяха мъжът и жената. Те двамата и дъщеря им излязоха да приготвят нещо за ядене на онези, които щяха да бдят край момичето. Пи Ел остана край постелята й. Седна на един стол до леглото и започна да я наблюдава в съня й. Известно време и децата се навъртаха от любопитство в стаята, но после им доскуча и оставиха Пи Ел сам. Спусна се здрач, а той все още седеше край нея и чакаше да се събуди. Наблюдаваше в съня й очертанията на нейното тяло, извивката на бедрото и рамото, меката заобленост на гърба. Беше толкова дребничка, малко плът и кости под завивките, една слаба искрица живот. Удивляваше се на финеса, цвета, гладкостта на кожата й. Сякаш бе създадена от велик художник, чийто замисъл и майсторство бяха сътворили уникален шедьовър.

Навън се запалиха огньове и през спуснатите завеси на прозореца долитаха гласове. Когато те стихнаха, тишината се изпълваше от звуците на нощта — песните на птиците, жуженето на насекомите, на фона на мудното течение на реката. Пи Ел не беше уморен и нямаше нужда от сън.

Вместо това се отдаде на размисъл.

Седмица по-рано Ример Дал го бе повикал на среща в Южното око. Отиде, не защото беше задължен, а защото това му харесваше. Беше започнал да скучае и се надяваше, че Главният Преследвач ще му предложи интересна работа, която да бъде предизвикателство за него. Пи Ел се интересуваше от Ример Дал само заради това. Останалото, което Главният Преследвач вършеше със своя живот и с живота на останалите, нямаше значение за него. Той, разбира се, не си правеше илюзии. Знаеше кой е Ример Дал. Но това просто не го интересуваше.

Стигна дотам за два дни. На север пътува на кон, излизайки от неравната хълмиста област под Бойни връх, където преспа и пристигна в Южното око по залез слънце на другия ден. Слезе от коня преди още да го видят патрулите и се приближи пеш. Не че се безпокоеше; тук той беше приет по всяко време. Но предпочиташе никой да не го спира. Обичаше да демонстрира уменията си.

Особено пред Шадуините.

Пи Ел по нищо не се отличаваше от тях. Приближи черното монолитно здание като призрак, промъкнал се през пролука в камъка. Премина покрай часовоите незабелязан и нечут, невидим, като въздух. Южното око бе тихо и тъмно, стените му излъскани и гладки, коридорите празни. Имаше вида и атмосферата на добре поддържана крипта. Тук обитаваше само смъртта или онези, които си правеха сделки с нея. Пи Ел си проправяше път през катакомбите и чувстваше пулса на магията, заключена в земята под него, дочуваше нейния шепот — тя търсеше начин да се освободи. Пи Ел знаеше, че това е един спящ гигант, който Ример Дал и Шадуините си въобразяваха, че ще опитомят. Те пазеха добре своята тайна, но от него тайни не можеше да има.

Преди да достигне високата кула, където го чакаше Ример Дал, той уби на минаване един от часовоите. Наистина Шадуин, но не за това го уби. Направи го, защото можеше и защото му се прииска. Долепи се до черния камък и зачака, докато онзи мина покрай него, привлечен от лекия шум, който бе предизвикал, после измъкна Стиела от калъфката в панталоните и взе живота на жертвата си с един едничък удар. Часовоят умря в ръцете му, душата му излезе като черен дим, а тялото му се превърна в пепел. Пи Ел съзерцаваше как очите, изпълнени с недоумение, се изцъклиха. Остави празната униформа на място, където да я намерят.

Усмихна се, както се движеше сред сенките. От дълго време вече вършеше своите убийства и беше много добър в това. Твърде рано откри таланта на своя живот, способността да се добира и да убива всяка набелязана жертва, дори и най-неуязвимата. Имаше усет в преодоляване на всякаква отбрана. Смъртта плашеше повечето хора, но не и Пи Ел. Него тя го привличаше. Смъртта беше близнак на живота, и то по-интересния. Тя беше тайнствена, непозната, мистериозна. Дойдеше ли, беше неизбежна и завинаги. Беше като мрачна крепост, с безкрайни помещения, които чакаха да бъдат изследвани. Повечето влизаха там само веднъж и то когато нямаха друг избор. Пи Ел искаше да влиза при всяка възможност и тези възможности му се даваха от жертвите, които убиваше. Всеки път, когато гледаше как някой умира, той откриваше нова стая, надникваше в друга страна на тайната. Сякаш се раждаше отново.

Пред една заключена врата на път към високата кула стояха двама часовои. Успя да приближи, без да го усетят. Заслуша се и макар че нищо не можа да чуе, усещаше, че в стаята има затворен човек. Мина му през ума дали да не разбере кой е той. Но това означаваше да попита, което никога не би направил или да убие часовоите, което не му се правеше. Отмина нататък.

Изкачи едно тъмно стълбище към върха на Южното око и влезе в помещение с нееднакви отделения, които се свързваха като коридори в лабиринт. Нямаше врати, само входове. Нямаше часовои. Пи Ел се промъкна в това безмълвно кътче на нощта. Навън бе паднал вече мрак, настъпила бе пълна тъмнина, тъй като облаци покриваха небето и правеха света долу непроницаем. Пи Ел премина в някои от помещенията като се вслушваше и чакаше.

После ненадейно спря, целият се напрегна и се обърна.

Ример Дал пристъпи в мрака, от който беше част. Пи Ел се усмихна. И Ример Дал като него умееше да става невидим.

— Колко уби? — попита Главният Преследвач със своя глух, шептящ глас.

— Един — отвърна Пи Ел. Ъгълчетата на устните му се разтеглиха в усмивка. — На излизане може да убия още един.

Леко зачервените очи на Дал проблеснаха.

— Някой ден ще прекалиш с цялата тази игра. Ще налетиш на смъртта по погрешка и тя ще улови теб, вместо твоята жертва.

Пи Ел сви рамене. Собствената му смърт не тревожеше. Той знаеше, че ще дойде. Но когато дойдеше, щеше да има познато лице, лицето, което виждал през целия си живот. За повечето хора същетвуваше минало, настояще и бъдеще. Но не и за Пи Ел. Миналото за него не беше нищо друго, освен спомени, а спомените бяха банални останки от нещо, което никога нямаше да се върне. Бъдещето бе празно обещание — вятър и мъгла. То също нямаше смисъл Значение имаше само настоящето, защото настоящето бе същността на твоето тук и сега, ставането на живота, близостта на смъртта. То единствено ни бе подвластно, за разлика от миналото и бъдещето. Пи Ел вярваше във властта. Настоящето беше наниз от мигове, които нескончаемо се сменяха един друг, движени от живота и смъртта и човекът бе в центъра на това движение.

Един прозорец се отвори в нощта. Близо до него се намираха маса и два стола и Пи Ел се приближи и седна. Ример Дал го последва. Известно време седяха и мълчаха. Всеки гледаше другия, но виждаше през него. Познаваха се повече от двадесет години. Срещнали се бяха случайно. Тогава Ример Дал бе младши член на военен комитет към Коалиционния съвет, вече дълбоко замесен в отровната политика на Федерацията. Беше неумолим и безскрупулен, човек, от когото се бояха, макар и още момче. Беше Шадуин, разбира се, но малцина знаеха това. Пи Ел беше почти на същата възраст, но вече имаше повече от двайсет убийства зад гърба си. Срещнаха се в спалните покои на един мъж, който Ример Дал бе дошъл да ликвидира. Той се стремеше към поста на този мъж в правителството на Южните земи, а и твърде дълго бе търпял вмешателството му. Така се случи, че Пи Ел го изпревари, изпратен от друг враг на въпросния мъж. Те се бяха спогледали мълчаливо над безжизнения труп на този човек, сенките на нощта ги бяха загърнали под един общ черен покров, в който се оглеждаше мракът на техния живот и те се почувстваха близки. И двамата притежаваха магическа сила. И двамата имаха измамна външност. И двамата бяха безусловно аморални. Никой не се плашеше от другия. Навън целият Уейфорд от Южните земи бушуваше, тресеше се и се раздираше от интригите на хора, чиито амбиции бяха големи като техните, но с възможности значително по-малки. Те двамата се погледнаха в очите и се разпознаха.

Станаха неразделни партньори. Пи Ел се превърна в оръдие на Ример Дал — ръката, която го направляваше. Всеки служеше на другия по собствено желание, без принуда и без насилие. В същото време никой не разбираше, нито се отъждествяваше с мотивите на другия. Ример Дал беше Шадуински вожд, чиито планове бяха ненарушима тайна. Пи Ел беше убиец, за когото убийството си остана особена страст. Обикновено Ример Дал поканваше Пи Ел да премахне онези, които смяташе за особено опасни. Пи Ел приемаше поканата, когато предизвикателството беше достатъчно възбуждащо. Те спокойно черпеха сили от смъртта на другите.

— Кого държиш затворен в стаята долу? — попита ненадейно Пи Ел, като наруши мълчанието и прекъсна потока на спомените.

Ример Дал леко наведе глава, издадените му скули придаваха на лицето му вид на безплътен череп.

— Един Южняк, Равнинец. Един от двамата братя Омсфорд. Другият е убеден, че е убил брат си. Аз го оставих с това впечатление. Такъв бе моят план.

Големият мъж изглеждаше доволен от себе си.

— Като му дойде времето, ще им дам възможност пак да се намерят.

— Имаш си своя игра.

— И залогът е много висок. Залогът е магия с невъобразими размери — магия по-голяма от моята и твоята или на когото и да било. Една неограничавана сила.

Пи Ел не отговори. Той почувства тежестта на Стиела на бедрото си, топлината на магията му. Трудно му беше да си представи по-силна магия, нито да си въобрази по-полезна. Стиела бе съвършеното оръжие, неговото острие, можеше да пререже всичко. Нищо не би могло да му се опре. Желязо, камък, най-непроницаемата защита — всичко бе безсилно пред него. Никой не беше в безопасност. Дори Шадуините бяха уязвими; и те дори можеха да бъдат унищожени. Той бе установил това преди няколко години, когато един се опита да го убие, като се промъкна в спалнята му като ловна котка. Беше намислил да го издебне по време на сън. Но Пи Ел бе винаги нащрек. Унищожи това черно създание с най-голяма лекота.

После му хрумна, че може би Шадуинът е бил изпратен от Ример Дал, за да го изпита. Но предпочете да не мисли за това. Нямаше значение. Благодарение на Стиела си той бе неуязвим.

Беше убеден, че съдбата му е дала нужното оръжие. Не знаеше кой бе създал Стиела, но явно го бе предназначил направо за него. Беше дванадесетгодишен, когато го намери, пътувайки с един човек, който се представяше за негов чичо — един жесток, озлобен пияница, със склонност да малтретира всичко по-малко и по-слабо от него. Намери го по време на едно пътуване на север през Бойни връх към поредното селище от безкрайната поредица градове и села, които посещаваха, за да може чичото да продава крадените си стоки. Бяха се настанили за нощуване в едно дефиле на пусто, необитаемо парче буренясала земя в края на Черни дъб, намиращо се на границата между Сирените и горските вълци. Вуйчото го бе набил за пореден път заради някаква въображаема пакост, след което бе заспал, прегърнал бутилката. Пи Ел бе престанал да се впечатлява от побоите. Беше свикнал с тях откак остана четиригодишно сираче и чичо му го прибра. Той не помнеше какво е това да не те малтретират. Но през последните дни чичо му минаваше всякакви граници — сякаш всеки побой бе предназначен да провери доколко може момчето да понесе. На Пи Ел започваше да му се струва, че способностите му да понася вече са изчерпани.

Той се отдалечи в гаснещата светлина, за да остане сам. Тръгна надолу по лъкатушещия път из пустото дефиле, като вървеше с мъка по голите могили, влачейки краката си, обути в тежки обувки и се надяваше болката от ударите и цицините да стихне. Наблизо имаше една падина, чиято пещера в края неудържимо го привличаше като магнит. Дори и след време не можеше да обясни как бе разбрал за нея. Скрита в шубрака, полузаровена сред ронливи скали, тя зееше с тъмна и злокобна паст отдолу под земята. Пи Ел влезе вътре без никакво колебание. Още тогава малко неща можеха да го уплашат. Винаги бе имал необикновено зрение и дори най-слабата светлина беше достатъчна, за да се ориентира.

Той навлезе навътре в пещерата чак дотам, където бяха натрупаните кости. Това бяха човешки кости, лежали тук от векове, безразборно разпиляни, сякаш някой ги беше разритал. Стиела лежеше сред тях, острието му просветваше сребърно в мрака, пулсиращо с живот, името му бе гравирано върху дръжката. Пи Ел го вдигна и почувства топлината му. Един талисман от друга епоха, оръжие с огромна сила — той мигновено разбра, че беше магическо и че нищо не можеше да му устои.

Изобщо не се поколеба. Напусна пещерата, върна се в бивака и преряза гърлото на чичо си. Но първе го събуди, за да му даде да разбере кой го е направил. Чичо му беше първият човек, когото уби.

Всичко това беше станало много отдавна.

— Има едно момиче — каза внезапно Ример Дал и млъкна.

Погледът на Пи Ел се премести отново върху скулестото лице на другия, чийто силует се очертаваше на фона на нощта. Можеше да види как проблясват червеникавите му очи.

Главният Преследвач шумно си поемаше дъх.

— Говори се, че притежава магическа сила, че може да преобразява земята с едно единствено докосване, че може да прогонва болести и мор и да накара цветята да растат на най-неблагодатна почва. Говори се, че е дъщеря на Краля на Сребърната река.

Пи Ел се усмихна:

— А така ли е?

Ример Дал кимна:

— Да, тя е тъкмо това, за което се говори. Не зная с каква мисия е изпратена. Отправила се е на изток към Кулхавен и Дуорфите. Изглежда има нещо специално предвид. Искам да разбереш какво е то и после да я убиеш.

Пи Ел се изтегна спокойно и отговори без да бърза:

— А защо не я убиеш ти сам?

Ример Дал поклати глава:

— Не. Дъщерята на Краля на Сребърната река е анатема за нас. Освен това тя моментално би разпознала един Шадуин. Магическите същества са родствени помежду си и не могат да се прикрият едни пред други. Трябва да е друг, не един от нас. Човек, когото тя да допусне до себе си, някой, когото няма да подозира.

— Някой. — Пи Ел разтегли устни в крива усмивка — Има множество някои, Ример. Изпрати друг. Разполагаш с цяла армия сляпо предани главорези, които ще бъдат повече от радостни да премахнат едно момиче, което е имало глупостта да покаже, че притежава магическа сила. Тази работа не ме интересува.

— Сигурен ли си, Пи Ел?

Пи Ел въздъхна с досада. Започва се пазарлъкът, помисли си той. Изправи се, сухата му фигура се изви като бастун, когато се наведе през масата, за да види по-ясно лицето на другия.

— Често съм те чувал да ми казваш колко според теб приличам на Шадуин. Казвал си ми, че сме еднакви. Ние притежаваме магическа сила, на която нищо не може да се противопостави. Ние притежаваме прозрение за смисъла на живота, каквото на другите липсва. Ние имаме еднакви инстинкти и умения. Имаме еднакъв дъх, вкус, глас и излъчване. Ние сме двете страни на една и съща монета. И така нататък, и така нататък. Е, добре, Ример Дал, в случай, че не лъжеш, това момиче би ме разкрило веднага така, както тебе, нали? Ето защо няма причина да изпращаш мен.

— Налага се да си ти.

— Така ли? Защо?

— Твоята магическа сила не е вродена. Тя не е неразделна част от самия тебе. Дори момичето да я усети, няма да разбере кой си. Няма да предвиди заплахата, която криеш за нея. Ще имаш възможност да направиш каквото трябва.

Пи Ел сви рамене.

— Вече ти казах, че тази работа не ме интересува.

— Може би смяташ, че не крие достатъчно предизвикателство?

Пи Ел мълчеше. После бавно се върна на мястото си.

— Да. Защото не е достатъчно предизвикателна.

Ример Дал се облегна назад в стола си и лицето му се скри в сянката.

— Това момиче не е просто същество от плът и кръв; тя няма лесно да се предаде. Притежава огромна магическа сила, която ще я пази. Само по-голяма сила би могла да я унищожи. Обикновен човек с обикновено оръжие няма никакъв шанс. Моите главорези, както ти с такова презрение ги определяш, в случая не струват пукната пара. Войниците на Федерацията могат да я доближат, но не и да й навредят. Шадуини пък не могат дори да се доближат до нея. А дори и да можеха, не съм сигурен дали това би променило нещата. Разбираш ли ме, Пи Ел?

Пи Ел не отговори. Затвори очи. Чувстваше как Ример Дал го наблюдава.

— Това момиче представлява заплаха, Пи Ел, още повече, че явно е изпратено с определена мисия, а аз не зная каква е тя. Налага се да разбера и да я предотвратя. При това никак няма да е лесно. Дори на тебе може да ти се опре.

Пи Ел вирна глава, съобразявайки.

— Така ли мислиш?

— Много е възможно.

Пи Ел скочи от стола си като на пружини и измъкна Стиела от калъфката му. Върхът на острието отхвръкна нагоре и се спря тъкмо под носа на Ример Дал. Усмивката му бе заплашителна.

— Сигурен ли си?

Ример Дал не трепна, не мигна дори.

— Направи, както ти казвам, Пи Ел. Иди в Кулхавен. Срещни се с това момиче. Разбери какво смята да прави тя. След това я убий.

Пи Ел се чудеше дали да не убие Ример Дал. И преди му беше хрумвала подобна мисъл, беше я обмислял най-сериозно. В последно време идеята бе започнала да го привлича. Той не изпитваше лоялност към този човек, ни най-малко не се интересуваше от него, освен във връзка с възможностите, които му предлагаше, но и те напоследък не бяха изгодни както на времето. Беше се уморил от непрестанните опити на другия да го манипулира. Тяхната спогодба вече не му допадаше. Защо ли пък да не му види сметката?

Пи Ел се поколеба. Проблемът беше, че нямаше сериозни основания. Убийството на Ример Дал до нищо не водеше, освен ако не искаше разбира се, да види тайните, които можеше да му разкрие агонията на Главния Преследвач. Това можеше да се окаже интересно. От друга страна, защо да насилваме нещата? По-добре беше да си запази тази възможност за бъдеще. По-добре беше да почака.

Той върна Стиела в калъфката му с бързострелно движение и се обърна с гръб към Ример Дал. За миг изпита чувството, че е пропуснал една възможност, сякаш нямаше да има повече подобен шанс. Но това беше глупаво. Ример Дал не можеше да го отстрани. Животът на Главния Преследвач бе в негови ръце и той можеше да разполага с него, както пожелае.

Погледна Ример Дал за момент, после разтвори ръце в знак на съгласие:

— Ще го сторя.

После се обърна и тръгна да си върви. Ример Дал викна след него:

— Внимавай, Пи Ел. Това момиче е по-силно от тебе. Не я изпускай от ръце. Щом разбереш какви са й намеренията, убий я незабавно.

Пи Ел не отговори. Измъкна се от стаята и се стопи сред сенките на крепостта, без да се интересува какво може да си мисли или да желае Ример Дал. Достатъчно му е на този Шадуин, че се съгласи да стори онова, което той искаше от него. Как ще си го върши, си е негова работа.

Той напусна Южното око и тръгна за Кулхавен. Не уби нито един часовой на излизане. Реши, че не си струва труда.

Настъпи полунощ. Мислите му го умориха и той задряма на стола си, а часовете се изнизваха. Оставаха няколко часа до съмване, когато момичето се събуди. Къщата беше притихнала. Семейството на Дуорфите спеше. Огньовете на бивака отвън бяха догоряли и се бяха превърнали във въглени и пепел. Пи Ел мигновено се събуди, щом момичето се размърда. Тя отвори очи и се загледа в него. Дълго го гледа безмълвно, после се повдигна и седна.

— Казвам се Куикнинг — пророни тя.

— А аз Пи Ел — отвърна той.

Тя протегна ръка към него. Докосването й бе леко като перце. Ръкува се и после отдръпна ръката си.

— Аз съм дъщеря на Краля на Сребърната река — каза му тя.

Спусна крака от леглото и се обърна с лице към него. Приглади сплъстената си сребриста коса. Пи Ел бе смаян от красотата й, но тя като че ли съвършено не я съзнаваше.

— Нужна ми е твоята помощ — каза тя. — Дошла съм от Градините на моя баща в света на хората, за да намеря един талисман. Ще тръгнеш ли с мен да го търсим?

Молбата беше толкова неочаквана, че за миг Пи Ел не можа да отговори, а само продължи да гледа момичето.

— Защо си избрала мен? — попита най-сетне той съвсем объркан.

А тя без колебание отвърна:

— Защото не си като другите.

Това бе най-точният отговор и Пи Ел бе слисан от това, че тя бе разбрала достатъчно, че е могла да усети какво той иска да чуе. После си припомни предупреждението на Ример Дал и овладя чувствата си.

— Какъв ще е този талисман, който ще търсим?

Тя прикова поглед в него.

— Магически талисман. С такава сила, че може да устои дори на Шадуините.

Пи Ел примигна. Куикнинг бе така красива, но красотата й смущаваше и объркваше. Изведнъж се почувства напълно обезоръжен, оголен до най-дълбоките кътчета на душата си, сякаш бе хвърлена светлина над всичките му тайни. Тя знаеше кой е той. Тя можеше да види всичко.

В този момент той едва не я уби. Онова, което го спря, бе нейната пълна беззащитност. Въпреки магическата си сила, сила, която наистина можеше да преобрази едно пусто, празно парче земя на хълма обратно в онова, което бе само спомен дори и за най-възрастните измежду Дуорфите, тя нямаше никаква защита срещу смъртоносно оръжие като Стиела. Той разбираше, че е така. Тя беше беззащитна, ако решеше да я убие.

Като знаеше това, той реши да не го прави. Още не.

— Шадуините — повтори той.

— Страхуваш ли се от тях? — попита тя.

— Не.

— А от магията?

Пи Ел бавно си пое дъх. Дребното му лице цялото се изкриви, когато той се наведе над нея.

— Какво знаеш за мене? — попита той като търсеше погледа й.

Тя не отмести поглед от неговия.

— Зная, че се нуждая от теб. Че няма да се уплашиш да направиш каквото трябва.

На Пи Ел му се стори, че думите й имат и скрит смисъл, но не беше сигурен.

— Ще дойдеш ли? — попита отново тя.

Веднага я убий, беше му казал Ример Дал. Разбери каква е нейната цел и я убий. Пи Ел отмести поглед и се загледа през прозореца на къщурката в нощта, заслуша се в буйния шум на реката и във вятъра, тих и далечен. Никога не се бе съобразявал особено със съветите на другите. Те в повечето случаи преследваха своя цел и нямаха значение за човек, верен на собствените си преценки. Освен това, тук имаше нещо повече от онова, което Ример Дал му бе разкрил. Имаше все още какво да се разбере. Може би талисманът, който търсеше момичето, беше нещо, от което се страхуваше дори и Главният Преследвач. Пи Ел се усмихна. Ами ако този талисман попадне в собствените му ръце? Нима нямаше да бъде интересно това?

Той я погледна отново. И без друго можеше да я убие по всяко време.

— Ще дойда с тебе — каза той.

Изненадващо за него тя се изправи, протегна ръце и го привлече към себе си. Приличаха на двама влюбени.

— Още двама души трябва да дойдат с нас. Те също са нужни — каза тя. — Единият от тях е тук, в Кулхавен. Искам да го доведеш при мен.

Пи Ел се намръщи. Вече бе решил да я откъсне от онези глупаци, които се бяха разположили вън, сбъркани вярващи в чудесата и съдбата, които само щяха да му се пречкат. Куикнинг принадлежеше само на него. Поклати глава:

— Не.

Тя пристъпи близо към него, черните й като въглени очи бяха особено празни.

— Без тях няма да успеем. Без тях талисманът ще остане недостъпен за нас. Може никой друг да не дойде, но те трябва да дойдат.

Говореше с такава категоричност, че просто не можеше да спори с нея. Изглеждаше напълно убедена в правотата на думите си. И сигурно наистина бе права, реши той. В момента тя знаеше повече от него какво трябва да се прави.

— Само двама ли? — попита той. — И никой друг? Без онези вън?

Тя кимна безмълвно.

— Добре — съгласи се той. Двама души, които и да бяха те, не можеха да объркат плановете му. Момичето щеше да му бъде под ръка и той би могъл да я убие по всяко време.

— Единият бил тук, в селото, казваш. Къде да го намеря?

Тя за пръв път се оживи. Извърна глава, за да се скрие от погледа му и промълви:

— Във Федералния затвор.