Друидите на Шанара

XVI

Морган полагаше всички усилия, за да се задържи заедно с Куикнинг на повърхността на бушуващата река. Не му хрумна да се опита да плува към брега. Куикнинг се стремеше да му помага, но разчиташе главно на неговата сила, за да избегнат подводните скали и дълбоките водовъртежи, които можеха да ги потопят на дъното. Реката ги влачеше по течението. Беше придошла от дъждовете и преливаше бреговете си. Повърхността й бе обвита в пяна и пръски отхвърчаха в мрака към небето и земята. Бурята продължаваше да бушува, гръм пронизваше дълбините на каньоните, светкавици проблясваха над далечните върхове и дъждът се лееше като из ведро. Скалата, от която бяха паднали, изчезна от погледа им заедно с техните спътници почти веднага. Раб се виеше сред планинските скали и скоро те загубиха представа къде се намират.

След известно време едно паднало в реката дърво мина близко край тях и те се хванаха за него и се оставиха то да ги носи. Това им даде възможност да починат, вкопчени в хлъзгавия му ствол, като се стремяха да се пазят от скалите и острите камъни и непрестанно оглеждаха реката и брега, за да открият нещо, което да им помогне да се измъкнат. Не се опитваха да приказват. Бяха твърде изтощени, а и реката щеше да удави думите им в своя шум. Просто си размениха погледи и си дадоха мълчаливо обещание да не се изоставят.

На едно място реката се разшири и премина в един горски вир, откъдето отново потичаше по тясно корито на юг. В средата на вира бе разположено нещо като остров и дървото, с което те плуваха, се удари в бреговете му. Морган и Куикнинг скочиха от своя импровизиран сал и уморено пристъпиха на брега. Бяха напълно изтощени, дрехите им висяха разкъсани и те запълзяха между треви и тръстики, отправяйки се към заслона на дърветата, които се бяха скупчили на едно място и сред които се издигаха два огромни стари бряста. Цели потоци вода заливаха земята около тях и се опитваха да пробият влажните брегове на острова. Вятърът свистеше в ушите им. Наблизо падна светкавица, придружена от оглушителен гръм и те се долепиха до земята, докато гръмотевицата отмине.

Най-сетне се добраха до дърветата, като с радост откриха, че под оплетените им клони е почти сухо и защитено от вятъра. Стигнаха до по-големия бряст и се свлякоха в подножието му, като едва си поемаха дъх. Известно време лежаха неподвижно, докато съберат сили. После си размениха дълъг поглед в негласно споразумение, след което и двамата се изправиха и седнаха рамо до рамо, облегнати на грубия дънер на бряста и се загледаха в дъжда.

— Добре ли си? — попита Морган.

Това бяха първите изречени думи. Тя кимна безгласно. Морган внимателно огледа тялото си да види дали не се е наранил, откри, че не е, после въздъхна и се облегна назад — спокоен, уморен, премръзнал и невероятно огладнял и ожаднял, макар и целият прогизнал. Нямаше обаче нито храна, нито вода, и значи беше безсмислено да мисли за това.

Отново се огледа.

— Предполагам, че ти не можеш да направиш нищо, за да си запалим малко огън, нали?

Тя поклати глава.

— Не можеш да използваш никаква магия, а? Е, добре. Къде е сега Уокър Бо? Защо винаги се губи, когато е нужен?

Опита се да прозвучи нехайно, но не успя. Въздъхна.

Тя докосна ръката му и той изпита топлина от това докосване, въпреки несгодите. Обгърна с ръка раменете й и леко я привлече към себе си. Сребристата й коса докосна бузата му и той усети нейния дъх, една смесица от дъх на земя, на гора и на нещо друго, сладостно и омайващо.

— Те едва ли ще ни намерят, преди да свърши бурята — каза тя.

Морган кимна:

— Ако ни намерят и тогава. Като нямат никаква следа, освен реката — той се намръщи. — Къде ли сме все пак? На север или на юг от мястото, където паднахме?

— На североизток — уточни тя.

— Така ли мислиш?

Тя кимна. Той чувстваше слабото движение на дишането й. Трепереше целият, но нейната близост му бе достатъчна награда. Затвори очи.

— Не трябваше да идваш след мен — промълви тя. В гласа й се чувстваше известно неудобство. — Все някак си щях да се справя.

Той се опита безуспешно да подтисне прозявката си.

— Имах нужда от едно къпане.

— Можеше да пострадаш, Морган.

— Ни най-малко. Преживял съм нападенията на Шадуините, на войниците на Федерацията, на Смоковете и какви ли не други, за които съм забравил. Не мога да пострадам от някакво си падане в реката.

Вятърът остро свиреше в клоните на дърветата и те се заслушаха с поглед към небето. Щом той отмина, те започнаха да слушат как реката се плиска в бреговете си.

Морган се свиваше в прогизналите си дрехи.

— Когато бурята стихне, ще доплуваме до сушата, ще се махнем от този остров. Сега реката е твърде бурна, за да опитваме, а сме и прекалено уморени. Но всичко е наред. Тук сме на сигурно място. Само дето е малко влажничко.

Даде си сметка, че говори само за да се намира на приказки. Куикнинг нищо не отвръщаше. Почти долавяше мислите й, но нямаше ключ да ги разгадае. Отново затвори очи и се опита да успокои дъха си. Чудеше се какво ли е станало с останалите. Дали бяха успели да се прехвърлят от другата страна на пътеката или Уокър и Пи Ел са останали на хълма? Опита се да си представи Мрачния чичо и убиеца в общ капан, но не успя.

Стъмваше се и здрачът прогонваше и малкото останала светлина. Сенките покриваха острова на все по-широки ивици. Дъждът попритихна, гръмотевиците и светкавиците се оттеглиха в далечината и бурята отминаваше. Въздухът не беше така хладен, както Морган бе очаквал, напротив, започна леко да се затопля, просмукан от дъх на горещина и влага. По-добре, помисли си той. И без това бяха доста премръзнали. Помисли си колко хубаво би било да се намира сух и на топло в самотната си ловна колиба в Планините, седнал край огъня с горещ бульон в ръка, заедно с братята Омсфорд, да им разправя за своите приключения.

А може би седнал с Куикнинг, мълчаливо, защото думите нямат значение и им е достатъчно само да бъдат един до друг, само да се докосват…

Сърцето му се сви от копнение и страх. Искаше всичко това да продължи, да остане завинаги такова, но в същото време не го разбираше и беше сигурен, че ще изгуби.

— Будна ли си? — запита я той, защото изведнъж пожела просто да чуе гласа й.

— Да — отвърна тя.

Той вдъхна дълбоко въздух и бавно издиша.

— Дълго съм мислил защо съм тук — започна той. — Задавам си този въпрос още от Кулхавен. Вече не притежавам магия. Цялата ми магия се съдържаше в Меча на Лех, а сега той е счупен, остатъкът от магия е нищожен и едва ли може да ти бъде много от полза.

Тъй че оставам само аз, а аз… — той спря. — Аз просто не разбирам какво очакваш от мене.

— Нищо — нежно отвърна тя.

— Нищо ли? — той не можа да подтисне нотката на недоверие в гласа си.

— Само това, което можеш и желаеш да дадеш — отвърна неопределено тя.

— Но аз мислех, че Кралят на Сребърната река е казал… — той спря. — Мислех, че твоят баща е казал, че съм потребен, нали това бяха думите ти? Че той е поискал да ни вземеш със себе си.

— Но не ми каза какво точно трябва да правиш, Морган. Каза ми само да те взема, за да търсим талисмана. И че ти сам ще разбереш какво трябва да правиш, както всеки от нас.

Тя леко се отдръпна и се обърна да го погледне.

— Ако можех да ти кажа нещо повече, щях да го направя.

Той я погледна, разтревожен от неопределените й отговори, от чувството за несигурност, което изпитваше.

— Наистина ли?

Тя почти се усмихна. Дори и прогизнала от дъжда и речните води, тя продължаваше да бъде най-красивата жена, която бе виждал. Той се опита да каже още нещо, но не успя. Просто седеше, безмълвен и загледан в нея.

— Морган — тихо каза тя. — Баща ми може да предвижда неща, които са скрити от всеки друг. Той ми казва онова, което съм длъжна да знам, и вярвам, че ми казва всичко необходимо. Ти си тук, защото си ми потребен. Това е свързано с магията на твоя Меч. Баща ми ми каза и аз на свой ред ти предадох, че имаш шанс отново да го възстановиш. Може би тогава той ще ни служи по начин, който не можем да предвидим сега.

— Ами Пи Ел? — настоя той, решен да разбере всичко докрай.

— Пи Ел ли?

— Уокър казва, че е убиец — и че също носи магическо оръжие, с което може да убива.

Тя го гледа изпитателно известно време и след това каза:

— Това е вярно.

— И той също ли е необходим?

— Морган — имета му бе произнесено предпазливо.

— Моля те, кажи ми.

Тя наведе глава и красивото й лице се скри в сянката. Когато го вдигна отново, на него бе изписана тъга.

— Пи Ел е наистина необходим. Неговото предназначение, както и твоето, ще се разкрие само.

Морган изпита известно колебание, опитвайки се да реши какво да попита отново, защото искаше отчаяно да разбере истината, но не желаеше да рискува да я загуби като навлезе в неприятни теми.

Лицето й се изопна.

— Не ми се ще да мисля, че си ме взела по същата причина, по която и Пи Ел — каза накрая той. — Аз не съм като него.

— Зная това — каза тя. И тя се поколеба, като се бореше с някакъв вътрешен демон: — Убедена съм, че всеки от вас — включително и Уокър Бо — е тук по своя собствена причина и служи на различна цел. Така аз чувствам нещата.

Той кимна, като много му се искаше да й вярва, и всъщност не можеше да не й вярва.

— Просто много ми се иска да разбера нещо повече.

Тя протегна ръка и докосна бузите му. Пръстите й се плъзнаха надолу по брадичката и по шията му.

— Всичко ще бъде наред.

Тя се притисна до него и той почувства как цялото напрежение и съмнение го напуснаха. Той ги остави да си вървят, доволен просто от това, че е прегърнал момичето. Вече се бе стъмнило, слънцето бе залязло на запад и нощта плавно се спускаше над земята. Бурята бе преминала на изток и от дъжда бе останала само мъгла. Над главите им все още се надвесваха облаци, но гръмотевиците бяха спрели и над земята се бе спуснала тишина, сякаш обгръщаше дете, което се готви за сън. В неуловимата далечина Раб продължаваше да кънти и шумът на вълните, които се плискаха в бреговете, бе приспивен и успокояващ. Морган се взираше в нощта без да види нищо, мрачната й завеса го обгръщаше като призрак. Вдъхваше свежия въздух и оставяше мислите си свободно да се реят.

— Бих хапнал нещо — каза замечтано той след време. — Ако можеше да се намери нещо за хапване…

Куикнинг стана безмълвно, хвана ръката му и му помогна също да се изправи. Двамата поеха в мрака, проправяйки си път сред влажните треви. Тя успяваше да вижда по-добре от него и го водеше сигурно напред. След време тя откри корени и къпини, както и едно растение, което, разрязано, даваше свежа вода. Хапнаха и пиха, каквото намериха, свити мълчаливо един до друг, без нищо да кажат. Когато свършиха, тя го поведе към брега на реката и там седнаха мълчаливо, загледани в Раб, която мистично проблясваше на фона на тъмните брегове.

Подухна слаб вятър в лицето на Морган и довя ухание на треви и цветя. Дрехите му бяха още мокри, но той не изпитваше повече студ. Въздухът все още беше топъл и той чувстваше странна лекота.

— Така беше понякога в Планините — започна да й разказва той. — Въздухът бе топъл и земята ухаеше след летните бури. Нощите бяха толкова дълги, сякаш нямаше да имат край, а и не ти се искаше да свършват. — Той се засмя. — Понякога седях с Пар и Кол Омсфорд в нощи като тази. Обичах да им говоря, че ако човек пожелае твърде силно, може просто… да се разтопи в мрака като снежинка, да се разтвори в него и да остане там колкото иска.

Той я погледна, за да види реакцията й. Тя продължаваше да седи до него, потънала в мислите си. Той притисна крака до гърдите си и ги обгърна с ръце. Искаше му се да се разтвори в тази нощ и да остане в нея завинаги, да я вземе със себе си далеч от околния свят. Глупаво желание.

— Морган — заговори тя, като се обърна накрая към него. — Завиждам ти за твоето минало. Аз нямам такова.

Той се усмихна.

— Ти, разбира се…

— Не — прекъсна го тя. — Аз съм първично същество. Знаеш ли какво означава това? Че не съм човек. Създадена съм чрез магия. Направена съм от пръстта на Градините. Баща ми ме е оформил със собствената си ръка. Родена съм жена, преди да бъда дете. Смисълът на съществуването ми е предопределен от моя баща и аз не мога да му въздействам. Това не ме натъжава, защото не познавам нищо друго. Интуицията ми, човешките ми чувства ми подсказват, че има нещо повече и аз бих желала да го притежавам, както го притежаваш ти. Чувствам, че ти изпитваш радост от спомените си. Аз долавям тази радост.

Морган остана безмълвен. Той знаеше, че тя е магична, че притежава магия, но никога не беше му хрумвало, че може да не бъде… Той се овладя. Да не бъде какво? Реална като него ли? Човешка като него ли? Но тя беше такава, нали? Независимо какво мисли за себе си, тя е човек. Тя чувства, изглежда, говори и действа като човек. Какво повече е нужно? Баща й я е сътворил по образ и подобие на хората, нима това не беше достатъчно? Той плъзна поглед по нея. За мен с достатъчно, каза си той. Повече от достатъчно. Той се протегна и я погали по ръката.

— Признавам си, че не зная нищо за това, как си била направена, Куикнинг, както и нищо за първичните същества. Но ти си човек. Убеден съм в това, дори ако ти самата не си убедена. А що се отнася до твоето минало, миналото не е нищо друго, освен спомени, и ето че ти сега се сдобиваш със свои спомени — дори ако те не са от най-приятните.

Тя се засмя на тази мисъл.

— Спомените ми с теб ще бъдат винаги приятни, Морган Лех — каза тя.

Той задържа погледа й. После се наведе и я целуна, просто докосна устните й и се отдръпна. Тя го изгледа с черните си проницателни очи. В тях се четеше страх и той забеляза това.

— Какво те плаши? — попита Морган.

Тя поклати глава.

— Чувствата, които будиш в мен.

Той усети, че навлиза в опасна територия, но продължи.

— Преди ти ме попита защо съм се спуснал след тебе, когато падна. Истината е, че не можех да не го направя. Обичам те.

Лицето й стана безизразно.

— Но ти не можеш да ме обичаш — прошепна тя.

Той тъжно се усмихна.

— Боя се, че това не зависи от мене. Не бих могъл да го преодолея.

Тя дълго го гледа и цялата потръпна.

— Нито пък аз мога да преодолея чувствата си към теб. Но ти си сигурен в твоите чувства, а моите просто ме объркват. Не зная какво да мисля за тях; Длъжна съм да изпълня повелята на баща си и моите чувства към теб, както и твоите към мен, не бива да ми попречат на това.

— Но те няма да ти попречат — каза той и хвана твърдо ръката й. — Те просто ще съществуват.

Тя тръсна глава и сребристата й коса просветна.

— И аз мисля така. Особено такива чувства.

Той я целуна отново и този път тя отвърна на целувката му. Той я вдъхна като аромат на цвете. В нищо не беше толкова сигурен, колкото в чувствата си към нея.

Тя прекъсна целувката и се отдръпна.

— Морган — в гласа й звучеше молба.

Двамата се изправиха и се върнаха през мокрите треви до своето убежище под дърветата, до бряста, където бяха изчакали бурята да стихне. Отново се свлякоха край грубия му ствол. Бяха като деца, уплашени и сами, които се опитват да избягат от безименните непонятни кошмари, преследващи техните сънища.

— Преди да напусна Градините, където съм родена, баща ми ми каза, че има неща, които няма да може да предотврати — прошепна тя. Лицето й беше близо до Морган, гладко и нежно, дъхът й бе топъл. — Той не говореше за опасностите, които ще ме дебнат — за Ул Белк и съществата от Елдуист, нито дори за Шадуините. Той говореше за това сега.

Морган нежно галеше косите й.

— Но ти не можеш да направиш нищо срещу своите чувства.

— Бих могла да ги подтисна — отвърна тя.

Той кимна с глава.

— Щом се налага. Но аз ще ти кажа, че аз лично не мога да подтисна чувствата си. Дори ако животът ми зависи от това, не бих могъл да го направя. Няма значение коя си и какво си. Първично същество или нещо друго. Не ме интересува как си направена и защо. Обичам те, Куикнинг. Струва ми се, че те обикнах от момента, в който те видях, от първите думи, които изрече. Не мога с нищо да променя това, каквото и да поискаш от мен. А нямам и желание.

Тя падна в прегръдките му и вдигна лице към него. После го целуна и продължи да го целува, докато всичко наоколо им изчезна.

Когато на другата сутрин се събудиха, слънцето изгряваше на хоризонта и небето беше синьо и безоблачно. Пееха птици, въздухът беше топъл и сладостен. Станаха и се отправиха към брега на реката. Раб течеше бавно и спокойно.

Морган погледна Куикнинг, линията на тялото й, разпилените й сребристи коси, гладкото й лице и целият грейна в усмивка.

— Обичам те — прошепна той.

Тя отвърна на усмивката му.

— И аз те обичам, Морган Лех. Никога няма да обичам друг през живота си така, както обичам тебе.

Те се гмурнаха в реката. Отпочинали, преплуваха с лекота разстоянието, което ги отделяше от другия бряг. Когато стигнаха там, се обърнаха и заедно се загледаха назад. Морган се опитваше да преодолее тъгата, която се надигаше в него. Усамотението им на острова и предишната нощ щяха да останат само спомен, те се връщаха в света на Ул Белк и Черния камък на Елфите.

Тръгнаха на юг, по брега на реката и след няколко часа срещнаха останалите. Пръв ги изненада Каризман и веднага повика другите. Затича се по стръмния склон с разпилени руси коси и красивото му лице бе цялото зачервено. Последните няколко метра се спусна по гръб, превъртя се на кълбо и се затича да ги посрещне. Хвърляйки се в краката на Куикнинг, той запя:

Това беше смешна песен, но Морган и без това се усмихваше. Само след миг и другите бяха ги наобиколили, сухият силует на Пи Ел, чийто гняв от изчезването на Куикнинг бе преминал; брадатият Хорнър Дийс, който неловко се опитваше да не говори за целия този инцидент и непонятният Уокър Бо, който с непроницаемо лице поздрави Морган за спасението на Куикнинг. През цялото време вдъхновеният Каризман танцуваше и пееше, изпълвайки въздуха със своите мелодии.

Когато вълнението от срещата отмина, цялата група възобнови пътешествието си, като премина от Чарналите из северните гори. Морган вървеще редом с Куикнинг, търсейки път между бавно изпаряващите се локви и вадички. Те не разговаряха. Дори не поглеждаха един към друг. След време той усети как тя хвана ръката му.

Някъде далеч напред ги чакаше Елдуист. Слънцето се бе издигнало в небето и стоеше неподвижно там, като озаряваше и стопляше земите, сякаш решено да заличи всички следи от вчерашната буря.