Друидите на Шанара

IV

На Морган Лех му бяха необходими три дни след като си взе сбогом с Падишар Крийл и останалите живи членове на Движението, за да измине разстоянието на юг от голите вериги на Драконовия зъб до гористите Дуорфски землища в Кулхавен. Бури разтърсваха планините през първия ден, пороища дъжд промиха гребените и склоновете, оставяйки пътищата прогизнали и хлъзгави от влагата, обгръщайки цялата земя в сиви облаци и мъгла. Към втория ден бурите бяха преминали, слънцето се прокрадваше през облаците и земята изсъхваше отново. На третия ден лятото се завърна, въздухът се затопли и пропи от аромата на цветя и треви, цялата природа грейна в пъстри цветове под ясното, изметено от ветрове небе. Чуваха се тихите, лениви звуци, които издаваха дивите животинки от дъното на своите укрития и леговища.

С оправянето на времето и настроението на Морган се подобри. Бе твърде подтиснат на тръгване. Стеф беше мъртъв, смазан в катакомбите на Джут. На Морган му тежеше постоянното чувство за вина, от необоснованото, но упорито убеждение, че все някак си е можел да предотврати този край. Не знаеше как, разбира се. Тийл беше тази, която уби Стеф и едва не уби него самия. И двамата със Стеф до самия край не подозираха, че Тийл не е това, за което се представя, не е момичето, в което се бе влюбил Дуорфа, а Шадуин, дошъл с тях в планините с единствената цел да ги види унищожени. Понякога Морган се бе усъмнявал в нея, но нямаше нито едно истинско доказателство за своите подозрения до момента, когато тя самата се разкри, а тогава беше вече твърде кьсно. Приятелите му Равнинеца, Пар и Кол Омсфорд бяха изчезнали, след като се изплъзнаха от ужасите на Шахтата на Тире и никой не ги видя от тогава. Джут, крепостта на Движението, беше паднала пред армиите на Федерацията и Падишар Крийл и неговите хора бяха прогонени на север в планините. Мечът на Шанара, който всички търсеха, още не беше открит. Седмиците, преминали в търсене на талисмана, в опити да се разреши загадката на неговото укритие, седмиците, преминали в противоборства, от които ти настръхваха косите, с бегълци от Федерацията и Шадуините, дни на постоянно отчаяние и разочарование, не бяха довели до никакъв резултат.

Но Морган Лех бе издръжлив и след ден-два мрачен размисъл за миналото, което не можеше да се върне, духът му отново се ободри. В края на крайщата, сега той беше нещо като ветеран в борбата срещу потисниците на неговата родина. По-рано не беше нищо повече от един досадник за шепата управници от Федерацията и в интерес на истината никога не бе направил нищо, което да промени изхода от по-мащабните събития в Четирите земи.

Не бе поемал особен риск, но и резултатите от действията му не бяха значителни. Всичко това обаче се бе променило. През последните няколко седмици бе ходил до Рога на Пъкъла, за да се срещне със сянката на Аланон, беше участвал в търсенето на изчезналия Меч на Шанара, беше се сражавал както с Шадуините, така и с Федерацията, и беше спасил живота на Падишар Крийл и неговите хора, като ги предупреди за Тийл преди тя да ги предаде за пореден път. Най-сетне знаеше, че е направил нещо, което имаше стойност и смисъл.

А му предстоеше и друго.

Беше дал клетва на Стеф. Морган се беше заклел пред умиращия си приятел, че ще отиде в Кулхавен, в сиропиталището, където беше отраснал Стеф и ще предупреди баба Елиза и леля Джилт, че ги грози опасност. Баба Елиза и леля Джилт, които бяха като баща и майка за Стеф, единствените му близки хора, не биваше да се оставят в беда. Щом Тийл беше предала Стеф, щеше да предаде и тях. Морган трябваше да им помогне да се измъкнат. Това създаваше у Планинеца едно ново чувство за смисъл, което го извади от депресията му. Беше поел на път без особени надежди. Лошото време и мрачното му настроение го забавиха. Към третия ден всичко това се промени. Бе изпълнен с решимост, която повдигна духа му. Щеше да изведе тайно баба Елиза и леля Джилт от Кулхавен на някое сигурно място. Щеше да се върне в Тирс и да открие Равнинците. Ще продължи да търси изчезналия Меч на Шанара. Ще намери начин да освободи Лех и Четирите земи както от Шадуините, така и от Федерацията. Той бе жив и всичко бе възможно. Вървеше, като си подсвиркваше и тананикаше. Остави се на слънчевите лъчи, които стоплиха лицето му и отдхвърли съмненията и обезсърчението. Време беше да се залови за работа.

Докато вървеше, понякога се връщаше към мисълта за загубената магия на Меча на Лех. Все още носеше пристегнато около кръста си счупеното му острие в импровизирана калъфка. Мислеше си каква сила бе получил от него и как без нея се чувстваше като човек, който никога нямаше да бъде цялостен отново. Все пак оръжието съхраняваше някаква част от магията. Той беше успял да я извика на живот в катакомбите на Джут, когато унищожи Тийл. Бе останала магическа сила само толкова, колкото да спаси живота му.

Дълбоко в сърцето си, въпреки нейната невероятност, той таеше скрита надежда, че един ден магията на Меча на Лех ще се върне при него отново.

Късно следобед на третия ден от пътуването си той излезе от горите на Анар и пристигна в Кулхавен. Седалището на Дуорфите, през което минаваше, беше бедно и запуснато. В него живееха само онези, които бяха твърде млади или пък стари, за да ги откарат властите в мините на работа или да ги продадат като роби. На времето една от най-добре поддържаните общини, сега Кулхавен беше само куп порутени сгради. Хората не изпитваха любов и внимание един към друг. След крайните къщи веднага започваше гората, бурените настъпваха в дворове и градини, пътищата бяха разнебитени и обрасли в шубраци. Мазилката на дървените къщи се ронеше, керемидите и гредите на покривите бяха грохнали и разбити, первазите и рамките на вратите изпокъртени. Очи надничаха зад сенките и изпровождаха с поглед Планинеца. Той чувстваше как го следят иззад прозорците и вратниците. Малцината Дуорфи, които срещна из улиците, отместваха поглед встрани и бързо свърваха в някоя уличка. Той крачеше с неотклонна стъпка. Като си помислеше какво бе сторено на тези хора, обземаше го гняв. Беше им отнето всичко, освен живота, а животът им бе напълно опустошен.

И той като Пар Омсфорд, когато за последен път бяха тук, отново се замисли каква бе целта на всичко това.

Избягваше главните улици и вървеше из страничните пътечки, защото не искаше да привлича вниманието върху себе си. Той беше Южняк и никой не му забраняваше да посещава Източните земи по всяко време, но ненавистта му към Федеративните окупатори го караше да ги избягва. Макар че не се чувстваше пряко отговорен за съдбата на Дуорфите, онова, на което стана свидетел в Кулхавен, го караше да изпитва срам. Мина един патрул от Федерацията и войниците му кимнаха приветливо. Той с мъка отвърна на поздрава им.

Когато доближи сиропиталището, се сви от предчувствие за онова, което можеше да завари там. Безпокойството подрони неговата увереност. Ами ако беше твърде закъснял? Не искаше да мисли за подобна възможност. Нямаше никакви основания. Тийл не би рискувала своето прикритие с прибързани действия. Тя щеше да чака, докато се увери, че вече е безопасно.

Слънцето се скри зад дърветата на запад и сенките започнаха да се удължават. Въздухът захладя, потта на Морган изсъхна под ризата. Дневният шум заглъхна и настъпи дългоочакваната тишина. Морган погледна ръцете си и огледа белезникавите белези, които прорязваха мургавата му кожа. Цялото му тяло носеше следи от рани след Тирс и Джут. Стисна зъби. Нищо работа, каза си наум. Раните в душата бяха по-дълбоки.

Забеляза как едно Дуорфско дете го наблюдаваше зад ниска каменна стена с дълбоките си черни очи. Не можеше да различи дали е момче или момиче. Детето беше много слабичко и окъсано. Очите го проследиха за миг, после изчезнаха.

Морган забърза напред, отново почувствал тревога. Вече се виждаше покривът на сиропиталището, предната стена и един горен прозорец. След като отмина един завой, забави крачка. Мигновено усети, че нещо не беше наред. Дворът на сиропиталището бе празен. Тревата растеше на воля. Нямаше нито играчки, нито деца. Опита се да потисне внезапно връхлетялата го паника. Прозорците на старата постройка бяха тъмни. Нямаше и следа от човешко присъствие.

Той стигна до вратата към предния двор и се спря. Всичко наоколо бе тихо.

Сбъркал беше в предположенията си. В крайна сметка се оказа твърде закъснял.

Накани се да влезе, но спря. Огледа мрачната стара постройка. Питаше се дали не влиза в клопка. Дълго стоя така и гледа. Нямаше и следа от жива душа. А и откъде накъде някой щеше да стои тук, за да го чака.

Блъсна портата, прекоси чардака и отвори входната врата. Вътре цареше тъмнина. Нужно му бе малко време, за да привикнат очите му с мрака. След това влезе и бавно обходи къщата, провери всички стаи една по една и отново излезе навън. Всичко беше покрито с прах. Явно отдавна никой не живееше тук. Във всеки случай сега нямаше никой.

Какво ли се беше случило с двете стари Дуорфски жени?

Излезе пред прага на чардака и се облегна на парапета. Федералните власти явно ги бяха отвлекли. Не можеше да има някакво друго обяснение. Баба Елиза и леля Джилт никога не биха изоставили къщата си, освен ако са били принудени. Нито децата, които разчитаха на грижите им. Освен това всичките им дрехи си стояха в сандъците и шкафовете, включително и детските играчки, завивките, всичко. Откри ги, когато оглеждаше къщата. А и не беше заключено добре и бе твърде разхвърляно. Старите жени не биха оставили нищо по този начин, ако не са действали по принуда.

Налегна го тъга. Стеф бе разчитал на него; не можеше просто така да се откаже. Трябваше да намери бабата и лелята. Но къде? И кой ли в Кулхавен би му казал къде да ги търси? Едва ли някой, който знаеше нещо. Дуорфите не можеха да му имат доверие, защото беше Южняк. Нека си разпитва колкото си ще.

Седя дълго замислен, докато слънцето се скри и падна здрач. След малко усети как едно дете го наблюдава през входната врата. Същото, което го бе проследило с поглед на улицата. Този път реши, че е момче. Остави го да гледа колкото си ще, докато и двамата свикнаха един с друг, а след това попита:

— Можеш ли да ми кажеш, какво стана с жените, които живееха тук?

Момчето изчезна на минутата. Скри се толкова бързо, че сякаш потъна в земята. Морган въздъхна. Това и трябваше да се очаква. Изпъна крака. Налагаше се да измисли начин да изкопчи нужната му информация от федералните власти. Това беше опасно, особено ако Тийл им бе казала за него както за бабата и лелята — а вече нямаше основания да се съмнява, че го е сторила. Сигурно беше успяла да предаде стариците още преди да се отправи на север към Дарклин Рийч. Федералните власти са дошли да приберат бабата и лелята веднага, щом Тийл е напуснала селището. Тя едва ли е имала за какво да се тревожи. Дори ако Стеф, Морган илл Равнинците научеха за предателството й, не би имало никакво значение, защото в края на краищата щяха да са мъртви.

На Морган му се дощя да удари някого или нещо. Тийл ги беше предала всичките. Пар и Кол бяха изчезнали. Стеф беше мъртъв. А сега и тези две възрастни жени, които не бяха причинили никому нищо.

— Хей, господине — провикна се някакъв глас.

Той рязко вдигна очи. Момчето се бе върнало на портата, а до него стоеше още едно, по-голямо. Беше извикало второто момче, здравеняк с неприятна на вид, остра рижа коса.

— Войници на Федерацията отведоха възрастните госпожи в трудов лагер преди няколко седмици. Никой не живее вече тук.

След тези думи момчетата се изпариха яко дим, както и преди. Морган остана зяпнал след тях. Дали момчето казваше истината? Планинецът прие, че е така. Добре тогава. Сега имаше върху какво да стъпи и откъде да тръгне, за да търси.

Той се изправи на крака, премина обратно пътеката и излезе през портата. Пое в здрача по разбития пьт към центъра на селото. Къщите започнаха да отстьпват на магазини и пазарища и пътят стана по-широк и се разклони в няколко посоки. Морган заобиколи центъра на търговския площад, наблюдавайки как гасне светлината на небето и се появяват звездите. Фенери осветиха главната улица, но не и уличките и пътечките, из които бродеше той. Шепоти се долавяха в тишината, смътни и неопределени звуци, снишени, сякаш говорещите се страхуваха да не ги разбера. Обликът на къшите тук бе различен, те бяха поддъжани и чисти, градините им — спретнати и добре гледани. Къщите на Федерацията — помисли си Морган. Откраднали са ги от Дуорфите и сега жертвите им се грижат за тях. Той подтисна огорчението си и се опита да насочи вниманието си към предстоящата задача. Знаеше какво представляват трудовите лагери и за какво служат. Там изпращаха жените, които бяха твърде стари, за да се продадат като робини, но все още бяха способни да изпълняват някои слугински задължения — като например да мият съдовете, да шият и прочее. Жените ги прикрепяха към Федералните казарми и ги принуждаваха да обслужват гарнизона. Ако момчето казваше истината, това се беше случило и с баба Елиза и леля Джилт.

След няколко минути Морган вече се намираше пред трудовия лагер. Това бяха пет дълги, ниски посттройки, разположени успоредно една на друга, с прозорци от двете страни и с врати от двата им края. Жените едновременно работеха и живееха в тях. Бяха им раздадени сламеници, одеяла, легени и нощни гърнета и вечер те ги издърпваха изпод работните банки. Веднъж Стеф беше вдигнал Морган да погледне през прозореца. И това му бе напълно достатъчно.

Морган застана в сянката под един крайпътен навес за складиране и дълго мисли какво да предприеме. Пред всички входове стояха часови и патрулираха из улиците и алеите. Жените в трудовите лагери бяха затворнички. Не им бе разрешено да напускат сградите никога, освен при болест или смърт или в случаи на особена милост, но такива нямаше. Посетители се допускаха рядко, при това под строго наблюдение. Морган не можеше да си спомни при какви условия се разрешаваха срещи, а и това едва ли бе от значение. Побесняваше като си помисли, че баба Елиза и леля Джилт могат да бъдат държани на такова място. Стеф би направил всичко, за да ги освободи. Той също.

Но как да влезе? И как да изведе бабата и леличка оттам!

Проблемът бе неразрешим. Нямаше как да приближи трудовите общежития без да го забележат, нито пък да узнае в кое от петте се намираха възрастните жени. Трябваше да събере много повече информация преди да направи какъвто и да било опит за спасението им. Не за първи път, откакто бе тръгнал от Драконовия зъб, изпита желанието Стеф да бъде до него, да поиска неговия съвет.

Накрая вдигна ръце. Отиде в центъра на селото, нае стая в една странноприемница, която обслужваше търговци и предприемачи от Юга, взе баня, за да свали от себе си полепналата прах, изпра си дрехите и си легна. Дълго лежа буден, мислейки за баба Елиза и леличка Джилт, докато най-сетне сънят го обори.

Когато на другата сутрин се събуди, вече знаеше какво да предприеме.

Облече се, закуси в трапезарията на странноприемницата и тръгна. Планът му беше рискован, но рискът не можеше да се предотврати. След като поразпита тук-таме, научи имената на кръчмите, посещавани най-често от войници на Федерацията. Те бяха три и всичките разположени на една и съща улица в близост до градския пазар. Той ги откри, избра си най-поносимата от тях — слабо осветено помещение, наричано „Високия ботуш“. Влезе, намери си маса близо до тезгяха за сервиране, поръча си чаша бира и зачака. Макар че още бе много рано, някои войници вече започваха да се отбиват, хора от нощната смяна, на които още не им се ходеше да спят. Те охотно разказваха за гарнизонния живот и не ги беше еня кой слуша насреща. Морган внимателно нададе ухо. От време на време вдигаше поглед и задаваше по някой дружески въпрос. Понякога вметваше коментар. Можеше и да почерпи с по чашка. Преди всичко чакаше.

Повечето от разговорите се въртяха около едно момиче, за което се говореше, че е дъщеря на Краля на Сребърната река. Появила се беше по най-мистериозен начин откъм южната провинция на Сребърната река и долу откъм западното Езеро Дъга и се бе насочила на изток. Където и да минеше, в каквито селища и градове да се отбиеше, тя вършеше чудеса. Такава магия не се е срещала, говореха хората. Сега беше на път към Кулхавен.

Разговорите в кръчмата се въртяха още около грубото отношение на офицерите към редниците от Федералната армия. И в това нямаше нищо чудно, тъй като повечето от посетителите бяха обикновени войници. Тъкмо от това се интересуваше Морган. Денят лениво се изниза, горещ и неподвижен, между затворените стени на кръчмата. Чашите студена бира и разговорите бяха единственото развлечение сред жегата и скуката. Войниците на Федерацията се отбиваха и си тръгваха, а Морган оставаше на мястото си — едно почти незабележимо присъствие — отпиваше от чашата си и наблюдаваше. Беше възнамерявал да се мести от една кръчма в друга, но бързо стана ясно, че може да научи всичкр, коета му беше необходимо, още в първата.

В ранния следобед той вече разполагаше с нужната информация. Време беше да действа. Стана от мястото си, пресече улицата и влезе във втората кръчма, „Жабешки вир“, както я наричаха. Името очевидно й подхождаше. Разположил се в дъното на кръчмата, на маса със зелена покривка, която сред сенките много приличаше на листо от водна лилия сред тъмен вир, той затърси с поглед своята жертва. Откри я почти веднага — човек с неговия ръст, който пиеше сам и бе така потънал в мислите си, че главата му клюмаше почти до тезгяха. Мина час, после два. Морган търпеливо дочака, докато войникът довърши и последната си чаша, изправи се, отблъсна се от тезгяха и залитна навън към изхода. Последва го.

Денят бе към края си, слънцето потъна зад дърветата на околните гори, светлината помръкна с настъпването на вечерта. Войникът се тътрузеше несигурно надолу по пътя покрай групички от негови колеги войници и приходящи търговци. Връщаше се към казармите. Морган знаеше къде отива и се промъкна напред да го пресрещне. Той се изпречи пред него край ъгъла на една ковашка работилница като се направи, че уж се е блъснал в него случайно, но всъщност така силно го удари, че мъжът изпадна в безсъзнание преди да се свлече на земята. Морган го остави да падне, измърмори нещо, уж че е ядосан от случилото се, после вдигна войника като го прикрепяше през рамото. Ковачът и работниците му, както и няколко минувача погледнаха да видят какво е станало. Морган подразнен заяви, че сигурно ще му се наложи да заведе този тип до поделението му и потегли с него като се правеше на много възмутен.

Замъкна припадналия войник в една плевня през няколко врати и се вмъкна вътре. Никой не ги видя как влязоха. Тук, в полумрака, той съблече униформата на войника, запуши му устата, завърза го здраво и го изблъска зад купчина чували с овес. Той надяна отнетата униформа, изтупа я и опъна гънките й, натъпка собствените си дрехи в торбата, която беше донесъл, пристегна оръжието и излезе отново на светло.

После ускори ход. Според неговия план всичко зависеше от времето. Трябваше да стигне управлението на лагерите преди вечерната смяна на караула. През деня, прекаран в кръчмата, бе узнал всичко, което му беше необходимо, за хората, местата и процедурите. Трябваше само да се възползва от информацията. Над горите вече се простираха сенките на здрача и поглъщаха последните кръгове от светлина. Улиците започнаха да опустяват. Войниците, търговците и гражданите се бяха прибрали у дома за вечеря. Морган вървеше сам, внимателно отдаваше чест на висшите офицери, покрай които минаваше, и се стремеше да не привлече с нищо вниманието върху себе си. Стремеше се да изглежда така, че да държи хората на стояние, един сериозен, зает с работата си войник, който никой не можеше да се приближи просто повод или да му създава главоболия. Номерът мина — оставиха го на спокойствие.

Наближи лагерните сгради, които светеха. Дневната работа беше на привършване. Часовите донесе вечерята, състояща се от супа и хляб. Из въздуха се разнесе миризма на храна, макар и не особено апетитна. Морган пресече улицата и отиде под складовите навеси. Направи се, че уж проверява нещо. Минутите се изнизваха и нахлуваше мрак.

Точно по залез слънце стана смяна на караула. Новите часови заместиха старите по улиците и пред вратите на лагерните сгради. Морган следеше с поглед главното управление. Офицерът от дневния пост предаде служба на своя нощен заместник. Един комендант зае място на дежурния пункт. Имаше само двама души на пост и това беше всичко. Морган ги почака няколко минути, докато се настанят, после си пое дълбоко дъх и излезе с широка крачка иззад сенките.

Веднага се отправи към управлението, влезе и се изправи пред коменданта на дежурния пункт.

— Ето ме… — оповести той.

Комендантът го изгледа озадачено.

— Идвам за двете възрастни госпожи — добави Морган. В гласа му се прокрадна леко раздразнение. Направи пауза.

— Не са ли ви казали?

Комендантът поклати глава.

— Току-що идвам…

— Да, но на бюрото ви трябваше да има спешна заповед отпреди един час — сопна се Морган. — Не е ли там?

— Ами аз не… — Комендантът объркано огледа бюрото, и започна да повдига купчини книжа.

— Подписана е от майор Асомал.

Комендантът направо изстина. Той знаеше кой е майор Асомал. Нямаше войник от Федералния гарнизон в Кулхавен, който да не го познава. Морган бе узнал за майора в кръчмата. Асомал беше най-омразният и страшен Федерален офицер от окупационната армия. Никой не искаше да си има работа с него, ако можеше да го избегне.

Комендантът бързо се изправи.

— Ще повикам дежурния капитан — измънка той.

Изгуби се в задното помещение и след няколко мига се появи със своя началник. Капитанът явно беше притеснен. Морган поздрави висшия офицер с точно премерена надменност.

— Какво има? — попита капитанът, но въпросът му звучеше повече като молба, отколкото като запитване.

Морган сключи ръце зад гърба си и се изправи. Сърцето му силно биеше.

— Майор Асомал се нуждае от лична прислуга и иска две Дуорфски жени, понастоящем намиращи се в трудовия лагер. Аз лично ги избрах днес по негова заповед. Напуснах само докато се изготви нужната документация и ето ме отново тук. Както изглежда обаче документацията въобще не е била изготвена.

Дежурният капитан беше кръглолик човек, с жълтеникава кожа, който изглежда беше прекарал по-голямата част от службата си зад бюрото.

— Нищо не знам за това — отсече капитанът раздразнено.

Морган сви рамене.

— Много добре. Това ли да предам на майор Асомал, капитане?

Онзи целият пребледня.

— Не, не, нямах предвид това… Просто не съм… — той тежко изсумтя. — Ужасно неприятна работа.

— Особено при положение, че майор Асомал ме чака да се върна всеки момент. — Морган направи пауза. — С Дуорфите.

Капитанът вдигна ръце.

— Е добре! Има ли някакво значение! Сам ще подпиша. Да ги доведат и да приключим с тази работа.

Той отвори регистъра с имената и Морган потърси баба Елиза и леля Джилт, воден от вътрешното убеждение, че се намират в четвърта сграда. Капитанът надраска набързо една заповед за освобождаване за пред часовите на лагера. Когато се опита да изпрати коменданта да доведе възрастните жени, Морган настоя да го придружи.

— Да не стават повече обърквания, капитане, — обясни той. — Най-еетне аз също отговарям пред майор Асомал.

Капитанът не пожела да спори. Искаше да се отърве колкото се може по-скоро от всичко това и Морган излезе заедно с коменданта. Нощта бе тиха и приятно топла. Морган се почувства почти доволен. Макар и рискован, планът му можеше да успее. Те пресякоха площадката и стигнаха до четвърта сграда. Връчиха разпореждането на часовите на входната врата и зачакаха да го прегледат. След това им отключиха и ги поканиха да влязат. Морган и адютантът блъснаха тежката врата и пристъпиха вътре.

Общежитието бе натъпкано с работни банки и тела и вонеше на застоял въздух и пот. Всичко беше отрупано с прах и лампата бледо мъждукаше по стените, които бяха опушени и зацапани. Дуорфските жени се бяха свили на пода с чаши супа и парчета хляб в ръце и довършваха вечерята си. Когато двамата войника на Федерацията влязоха, главите и очите бързо се обърнаха към тях, после също така бързо се наведоха обратно. Морган безпогрешно разпозна погледите, изпълнени със страх и омраза.

— Повикай ги поименно — нареди той на коменданта.

Комендантът ги повика и две свити фигурки се изправиха отзад.

— Почакайте ме навън — каза Морган.

След известно колебание комендантът излезе.

Морган нетърпеливо чакаше, докато баба Елиза и леля Джилт неуверено си проправяха път покрай скупчените тела, банките, сламениците до него. Той едва можа да ги познае. Дрехите им бяха целите в дрипи. Бялата коса на баба Елиза беше разчорлена и проскубана по краищата. Острото, птиче лице на леля Джилт бе измъчено и сурово. Бяха се сгърбили, и то не от възрастта, и крачеха толкова бавно, сякаш изпитваха болка при всяка крачка.

Доближиха до него с наведени очи и спряха.

— Бабо, — нежно каза той. — Лельо Джилт.

Те бавно вдигнаха поглед и очите им се разшириха. На леля Джилт направо дъхът й спря.

— Морган! — прошепна баба Елиза потресена. — Това наистина си ти, детето ми!

Той бързо се наведе и ги прегърна в обятията си. Те се отпуснаха в ръцете му като две парцалени кукли, които нямат собствени сили и той чу как и двете се разплакаха. Останалите Дуорфски жени гледаха объркани зад тях.

Морган внимателно отдръпна двете жени.

— Чуйте ме сега — тихо каза той. — Нямаме много време. Измамих коменданта да ви пусне под мое попечителство, но може да се досети, ако му позволим, затова трябва да побързаме. Има ли място, където бихте могли да се укриете, където няма да могат да ви намерят?

Леля Джилт кимна, цялото й лице изразяваше решимост.

— Съпротивата ще ни скрие. Още имаме приятели там.

— Морган, къде е Стеф? — прекъсна я баба Елиза.

Планинецът събра сили да срещне погледа й, изпълнен с очакване.

— Съжалявам, бабо. Стеф е мъртъв. Убиха го в стълкновение с Федерацията при Драконовия зъб.

Той видя каква мъка изпълни очите й.

— И Тийл е мъртва. Тя уби Стеф. Боя се, че тя не се оказа такава, за каквато всички я мислехме. Тя беше Шадуин, създание, притежаващо черна магия и свързано с Федерацията. Тя ни предаде всичките.

— О, Стеф — прошепна баба Елиза и отново заплака.

— Войниците дойдоха да ни отведат веднага щом вие си тръгнахте — каза леля Джилт с известен гняв. — Отведоха децата и ни заключиха в тази клетка. Знаех, че нещо се е случило. Помислих си, че и тебе са те хванали. По дяволите, Морган, онова момиче ни беше като наше дете!

— Зная, леличко — каза той като се върна към спомените си — Човек вече не знае на кого да вярва. Ами Дуорфите, при които смятате да се скриете — на тях може ли да се разчита? Дали наистина отивате на сигурно място?

— Наистина е сигурно — отвърна лелята. — Престани да плачеш, Елиза — каза тя и нежно потупа ръката й. — Трябва да послушаме Морган и да се измъкваме оттук, докато имаме шанс.

Баба Елиза кимна и избърса сълзите си. Морган се изправи и погали белите им коси. — Помнете, че не ме познавате, просто сте под моя опека докато се махнем оттук. Ако нещо се провали и се случи да се разделим, вървете на сигурно място. Аз обещах на Стеф да се погрижа за това. Тъй че, помогнете ми да сдържа обещанието си.

— Добре, Морган — каза баба Елиза.

След това излязоха, водени от Морган. Двете жени се тътреха с наведени глави. Комендантът вървеше със строг вид сам встрани, часовоите гледаха отегчено. Морган и комендантът се върнаха в управлението, а двете Дуорфски жени вървяха след тях. Дежурният капитан чакаше нетърпеливо и стискаше документите за освобождаването в ръка. Подаде ги през гишето на Морган за подпис, после ги връчи на коменданта и се върна в кабинета си. Комендантът погледна Морган притеснено.

Вътрешно тържествуващ от своя успех, Морган каза:

— Майор Асомал ни чака.

Тъкмо се канеше да съпроводи баба Елиза и леля Джилт навън, когато вратата се отвори пред тях и се появи друг офицер от Федералната армия с пагони на командир на дивизия.

— Главнокомандващ Солдт! — скочи комендантът и бързо отдаде чест.

Морган замръзна на мястото си. Главнокомандващият Солдт беше офицерът, под чието разпореждане беше затворът на Дуорфите, и който беше тиловия командир на целия гарнизон. Какво правеше в управлението по това време беше неизвестно, но то сигурност не беше в полза на плановете на Морган.

Планинецът отдаде чест.

— Какво е всичко това? — попита Солдт, хвърляйки поглед на баба Елиза и леля Джилт. — Какво правят тези извън квартирите си?

— Заповед, главнокомандващ. От майор Асомал.

— Асомал ли? — намръщи се Солдт. — Та той е на бойното поле. Каква работа има с Дуорфите…

Той хвърли поглед към Морган:

— Не те познавам, войнико. Дай ми да видя документите ти.

Морган мигновено го удари с всичка сила. Солдт се свлече на пода и се просна неподвижен. Морган веднага се спусна след коменданта, който отстъпи назад като пищеше от ужас. Морган го хвана и удари главата му в бюрото. Дежурният капитан дойде тъкмо навреме, за да получи няколко бързи удара в лицето. Довлече се до кабинета си и падна на пода.

— Бягайте навън! — прошепна Морган на баба Елиза и леля Джилт.

Те изхвърчаха от управлението навън в нощта. Морган бързо се огледа и си пое дълбоко дъх на облекчение. Часовоите си стояха на постовете. Никой не беше чул побоя. Той бързо преведе възрастните жени по улицата, по-далеч от общежитията. Някакъв патрул се появи пред тях. Морган забави ход, движейки се пред задържаните и си придаде началнически вид. Патрулът сви преди да стигне до тях и се скри в мрака.

След това някой зад тях започна да крещи и да вика за помощ. Морган поведе жените из една алея и ги повлече колкото можеше по-бързо надолу по нея. Виковете се умножиха, отекваха тичащи стъпки. Чуха се подсвирквания, прозвуча призивна тръба.

— Сега ще ни връхлетят от всички страни — каза си Морган.

Стигнаха до следващата улица и кривнаха по нея. Виковете огласяха всичко наоколо. Той придърпа жените в сянката на един вход и зачака. От двете страни на улицата се появиха войници, които ги търсеха. Рухваха всякакви планове за избавление. Ръцете му се свиха в юмруци. Каквото и да става, той нямаше да позволи Федерацията да залови отново баба и леличка.

Той се наведе близо до тях.

— Ще отвлека вниманието им — шепотът му не допускаше възражения. — Стойте тук, докато се втурнат след мене, после бягайте. Щом намери те някой да ви скрие, останете там, каквото и да става.

— Ами ти, Морган? — хвана ръката му баба Елиза.

— Не се тревожете за мен. Правете това, което ви казвам. Не ме търсете. Ще ви намеря, когато всичко това се размине. Сбогом, бабо. Сбогом, лельо Джил.

Без да обръща внимание на молбите им да остане, той бързо ги целуна и прегърна и изскочи на улицата. Тича, докато видя първата група преследвачи и се провикна:

— Ето ги там!

Войниците хукнаха след него и той свърна в една алея, отвличайки ги надалеч от баба Елиза и леля Джилт. Измъкна сабята от ножницата на гърба си. На излизане от алеята забеляза още една хайка войници и викна и на тях, като сочеше неопределено напред. Поне за момента те го вземаха за един от тях. Ако можеше да ги пропусне пред себе си, щеше да успее и сам да се спаси.

— Плевника пред нас — извика той, когато първата хайка го настигна. — Там са!

Войниците се стрелнаха покрай него — едната групичка, после другата. Морган се обърна и побягна в противоположната посока. Завивайки край ъгъла на един хамбар, той налетя на трета група.

— Те са в…

Изведнаж се закова на място. Пред него стоеше капитанът, който явно го разпозна и нададе вик. Морган се опита да се изплъзне, но войниците се хвърлиха мигновено отгоре му. Той се защитаваше яростно, но нямаше шанс да успее. Нападателите му го обградиха и събориха на земята. Посипаха се удари.

Не стана така, както очаквах, помисли си той отчаяно и черна пелена падна над очите му.