Друидите на Шанара

XI

Пар Омсфорд бавно се възстановяваше. От две седмици вече лежеше в подземното скривалище на Кърта, завит в старите завивки и имаше вид на скелет, обездвижен и изтерзан. Пламъкът на свещта хвърляше мрежа от светлини и сенки, а наоколо щъкаха осиновените деца на Кърта със странни и безизразни лица. Нямаше никаква представа за времето, прекъснал бе всякаква връзка с реалния свят. Постепенно започна да излиза от унеса и да идва на себе си. Започна да различава деня от нощта, както и лицата на Дамсон Рей и семейството на Кърта. Мракът се отдели от светлината и подземната му стаичка доби по-ясни очертания. Взираше се в парцалените кукли на децата, с копчета за носове и очи, със зашити устни и ръце и крака от старо платно. Измисляше им имена. Говореше само за да чува гласа си. Хранеше се, спеше.

Но най-често се отдаваше на спомени. Те го преследваха наяве и насън, блуждаеха в съзнанието му като призраци, които го жилеха и хапеха настървено. Спомняше си Шахтата, Шадуините, Меча на Шанара, но най-вече Кол.

Не можеше да си прости, че той бе станал причина за смъртта на Кол. И то не защото сам бе нанесъл фаталния, смъртоносен удар чрез магическото си заклинание, не защото не бе успял да защити брат си от глутницата Шадуини, която сновеше из Шахтата, когато се изправи срещу Ример Дал, не затова, а защото от самото начало бе мислил само за себе си. Искаше да разбере цялата истина за заклинанието, за Меча на Шанара, за поръчението на Аланон, за смисъла на магията — и нищо друго не го интересуваше. Заради тази истина бе пожертвал всичко, в това число и брат си.

Дамсон Рей се стремеше да разсее тези негови мисли, защото виждаше как се измъчва и долавяше защо.

— Брат ти сам пожела да дойде с тебе, Пар — повтаряше му тя отново и отново, надвесила лице над него. Червеникавите й коси падаха по слабичките й рамене, гласът й бе тих и нежен. — Изборът бе негов. Той твърде много те обичаше, за да не го направи. Ти се опита да го спреш и да не го излагаш на опасност. Но Кол не умееше да отстъпва, особено когато беше въпрос на справедливост и дълг. И двамата знаехте, че ще се сблъскате с опасности и той бе твърдо решен да те защити. Нима не разбираш, че той сам пожертва живота си за твоята кауза? Защо омаловажаваш смисъла на жертвата му като си втълпяваш чувство за вина? Той сам е направил своя избор. Кол беше човек с характер и ти едва ли би могъл да му попречиш да изпълни дълга си, колкото и да беше настоятелен. Трй те разбираше, Пар. Виждаше смисъла и потребността от твоето дело. На времето ти вярваше в него и трябва да продължиш да вярваш и сега. Както вярваше Кол. Не оставяй смъртта му да отиде напразно.

Но той се опасяваше, че смъртта на Кол бе отишла именно напразно и тази мисъл го преследваше в най-черните му кошмари. И наистина, какво постигна въпреки тази жертва? Какво спечели? Може би Меча на Шанара? Е, да, наистина. Вярно е, че се сдоби с легендарното оръжие на древните си предци Елфите, с талисмана, който сянката на Аланон го бе изпратила да открие. И какво от това? То се оказа съвършено негодно срещу Ример Дал, дори когато Главният Преследвач разкри, че е Шадуин. Ако Мечът притежаваше такава магическа сила, за каквато говореше Аланон, защо не бе унищожил най-големия му враг? И още по-зле, ако можеше да се вярва на Дал, той е бил готов да му преотстъпи Меча на Шанара, стига само да поиска. Не е имало нужда от това рисковано, гибелно спускане в Шахтата — а следователно, и от смъртта на Кол.

А ако Ример Дал беше прав и в това, че Пар Омсфорд също е Шадуин, тогава? Ако Пар се окажеше един от онези, срещу които се бореха, за да запазят Четирите земи…

Ако Кол беше умрял, за да защити един Шадуин…

Немислимо? Вече не беше толкова сигурен.

Горчиви и ужасяващи, спомените го терзаеха и той потъваше в блатото на болката, неверието и гнева. Опитваше се да се измъкне от това тресавище, да се задържи на повърхността, да диша, да оцелее. Треската му премина, чувствата се успокоиха, вече не бяха така мъчителни, душевните и телесни рани започваха да завяхват и заздравяват.

В края на втората седмица той беше вече на крак, реши да не се залежава повече и започна да изминава кратки разстояния из мрачната квартира на Кърта. Миеше се на чешмата, хранеше се на масата. Кръстосваше подземието от единия до другия край, от едната до другата врата и измерваше изминатото разстояние по умората. Подтискаше спомените, стараеше се да ги отпъжда. За целта просто си ангажираше вниманието. С каквото и да се занимаваше, то го отвличаше от мислите му за невъзвратимото минало. Душеше миризмите в спарения въздух. Оглеждаше направата на разнебитените мебели, опърпаните вещи, пода и стените. Донякъде самочувствието му се върна. Щом беше жив, значи имаше защо. Луташе се като призрак сред сенките и светлините, тласкан от вътрешните си видения.

Дори когато се умореше да крачи, пак не си даваше почивка. С часове прекарваше седнал в края на своето легло и съзерцаваше Меча на Шанара, размишлявайки над неговата тайна.

Защо ли той бе отказал да го слуша, когато го насочи срещу Ример Дал?

Веднаж Дамсон доста предпазливо го попита:

— Дали не се лъжеш? Ами ако това не е Мечът на Шанара?

Той доста се замисли, преди да отговори:

— Когато го видях в подземието, Дамсон, и когато го докоснах, бях сигурен, че е той. Съвсем сигурен. Толкова пъти съм пял песента за Меча на Шанара, толкова пъти съм си го представял. Нито за миг не се усъмних.

Той бавно поклати глава:

— И все още съм убеден, че е той.

Тя кимна. Седнала бе до него с подвити крака и зеленикавите й очи блестяха.

— Но може би е така, само защото си очаквал да го намериш. Голямото ти желание те е подвело.

— И това е възможно — съгласи се той. — Но тогава. Не и сега. Погледни това острие. Само го виж. Дръжката е стара и протрита, но острието блести като ново. Това може да бъде само магическия Меч на Шанара. Погледни резбата…

Изведнаж въодушевлението го напусна и той въздъхна. Забеляза съмнението в погледа й.

— Е, да, вярно е, че за нищо не става. Съвсем за нищо. Зная какво трябва да чувствам, когато го взема в ръце, но в него няма и следа от магия. Нима е възможно това да е Мечът на Шанара?

— Антимагия — натъртено произнесе Кърта. Той се бе свил близо до тях в ъгъла на стаята и почти се бе слял със сенките. — Само една фалшива обвивка.

— И той направи гримаса като опъна бузите си с ръце.

Пар го погледна и кимна.

— Да, Кърт, сигурно това е някаква измама. И аз съм си го мислил. Но каква ще да е тази антимагия, по-силна от Меча на Шанара? Откъде у Шадуините такава магическа сила? А пък ако я имат, защо просто не са унищожили острието? И защо аз да не мога да превъзмогна тази антимагия, ако Мечът ми принадлежи по право?

Кърта го гледаше сериозно, без нищо да каже. Дамсон също не отговори.

— Нищо не разбирам — прошепна той. — Не мога да проумея какво не е наред.

Учудваше го също как така Ример Дал го бе пуснал да си иде с Меча. Ако това беше въпросното оръжие, то би могло да унищожи Шадуините и Дал никога нямаше да го остави в ръцете на Пар Омсфорд. Вместо това той му го даде безусловно, едва ли не нарочно и се опита да го убеди, че е бил заблуден както по отношение на Шадуините, така и по отношение на Меча.

И после сам му доказа, че Мечът не може нищо да му стори.

Пар кръстосваше жилището на Кърта с оръжието в ръка, претегляше го, преценяваше го, искаше да събуди магията му. Но тайната на Меча на Шанара все му се изплъзваше.

От време на време Дамсон излизаше от подземното им укритие и се разхождаше из улиците на Тирс. Странно бе да си помислиш, че над тях, невидим и нечут, живееше цял един град, с хора и сгради, със слънце и свеж въздух. Пар копнееше да излезе с нея, но тя разумно го съветваше да не го прави. Беше още слаб, а и Федерацията продължаваше да го издирва.

Седмица след като Пар се бе вдигнал от легло и вече можеше да ходи сам, Дамсон се върна с лоши новини.

— Преди няколко седмици Федерацията е открила хората на Джут. Някой ги е предал. От Търс тръгнала цяла армия към Парма Ки и ги обсадила, като успяла да преодолее съпротивата им. Джут бил заловен. Станало е точно когато ти, Пар, се измъкна от Шахтата. — Тя млъкна и после добави. — Избили са всички до един.

Пар едва успя да си поеме дъх.

— Наистина ли?

— Така заявява Федерацията. Според тях с Движението е свършено.

Настана мълчание. Бяха насядали край една дълга маса заедно с Кърта и неговите деца, чийто глас не се чуваше. Пред всеки бе поставена чашка с чинийка. Това бе следобеден ритуал.

— Още малко чай, скъпа Дамсон? — попита Кърта със сърдечна любезност. Обраслото му лице се подаваше от края на масата. Тя кимна без да сваля очи от Пар.

Той леко сви вежди.

— Но ти не изглеждаш особено разтревожена — каза накрая той.

— Ами доста е странно, че за подобна победа може да не се чуе в продължение на няколко седмици.

— Смяташ, че слуховете не са верни, така ли?

Тя си отхапа от бисквитите, които им бе предложил Кърта и започна да дъвче.

— Може и да са хванали Джут. Но аз познавам Падишар Крийл. Той е твърде умен, за да се остави да го уловят в собственото му скривалище. Още повече, че съмишленици на Движението в града ми казаха, че според разказите на обикновените войници са убили към десетина-двадесет души и когато пробили обсадата, намерили само техните трупове. Какво тогава е станало с другите? В лагера имаше поне триста души. И освен това, ако Федерацията наистина беше заловила Падишар Крийл, тя щеше да забучи главата му на градските порти, за да го докаже.

— Нищо ли не се знае за Падишар?

Тя поклати отрицателно глава.

— Нито за Морган и Стеф или за някой от другите?

Тя отново поклати глава.

— Изчезнали са.

— Значи така.

Думите му увиснаха във въздуха.

Тя тъжно се усмихна и те допиха чая си в мълчание.

На следващия ден Пар се почувства поукрепнал и заяви, че е твърдо решил да отиде в Тирс. Доста вече бе стоял затворен. Искаше да види отново света и да усети слънчевите лъчи по кожата си, да подиша чист въздух. Освен това, нищо няма да стане, докато стои тук и се крие. Той беше длъжен да направи нещо.

Дамсон твърдо се възпротиви. Още беше много слаб, а и бе твърде рисковано да ходи където и да било. Федерацията вече знаеше кой е; описанието му висеше навсякъде. След бягството му от Шахтата Преследвачите бяха претърсили долните етажи на стария дворец и бяха открили тунелите, водещи към него. И продължаваха да ги претърсват. Не бяха успели да обходят всичките километрични тунели и канали, тъй че рискът да го открият си оставаше. Най-добре засега беше да не излиза.

Накрая стигнаха до компромисно решение. Позволиха на Пар да обходи близките тунели, придружен от Дамсон и Кърта. Не биваше да се изкачва горе нито за миг. Можеше да ходи само където му кажат и да прави само каквото му позволят. Но във всеки случай нямаше да стои напълно затворен като болник. Пар прие условията.

Вървеше след Дамсон и Кърта, съсредоточил цялото си внимание, за да опознае и запомни тунелите. Първият ден бе само пробен и се върнаха рано. На втория ден вече се чувстваше по-укрепнал и продължи бързо да се възстановява. Това, че опозна разположението на тунелите и отточните канали, го правеше по-спокоен. Можеше вече да излезе и сам, ако му се наложи. Кърта му даваше своите напътствия и внимателно наблюдаваше напредъка му; гледаше го с умния си, блестящ поглед и кимаше доволно. Дамсон не смееше да се отдалечи от него и постоянно го докосваше, сякаш да го предпази. Той се усмихваше в себе си на тяхната грижовност.

Измина една седмица. Той беше по-добре, почти напълно възстановен. Повече от месец беше минал откак го донесоха и укриха в подземията на Тирс. Той непрекъснато мислеше да си върви, да поеме съдбата си отново в свои ръце.

В същото време не знаеше откъде да започне.

Накрая решението дойде от само себе си.

Беше късен следобед, десет дни след като беше започнал да опознава тунелите около скривалището на Мол. Той седеше в края на леглото си и за кой ли път наблюдаваше Меча на Шанара. Дамсон се беше качила в града да види какво може да научи за Падишар и Федерацията. Кърта сновеше като сянка от стая в стая, прибираше, подреждаше и се суетеше около нещата си. Времето за чай минаваше, а момичето още го нямаше и Кърта беше неспокоен. Сигурно и Пар щеше да се разтревожи, ако се беше оставил да мисли за това, но вниманието му беше ангажирано от нещо друго. Спомените за случилото се около намирането на Меча на Шанара и смъртта на Кол още бяха несвързани и той се опитваше да ги възстанови. От време на време извикваше в паметта си по нещо забравено. Така беше и сега.

Отнасяше се до заклинанието. Спомни си как се изпълни от магическа сила, почти дошла от само себе си, когато Кол — онова, което се представяше за Кол — го заплаши. И после, когато Кол вече го нямаше и Шадуините се нахвърлиха отгоре му, заклинанието вложи в ръцете му един бляскав меч, оръжие, нямащо равно на себе си по магическа сила. То с лекота унищожи всички Шадуини. Няколко мига се чувстваше извън себе си от възторг и безумие. Още си спомняше това усещане. Но имаше и нещо друго, нещо, напълно забравено досега. Щом унищожи Шадуините и понечи да вземе падналия Меч на Шанара, Мечът го изгори — опари ръката му като огън. И на мига магията го напусна и той повече не можа да я извика отново.

Защо ли Мечът на Шанара бе сторил това? Какво ли бе предизвикало такава реакция?

Тъкмо мислеше върху всичко това и се опитваше да сглоби малкото, което знаеше за тайната на Меча, когато Дамсон се втурна в подземното убежище на Мол, задъхана и уплашена, с разпилени коси.

— Войници на Федерацията! — извика тя и се спусна към Пар, дърпайки го от леглото. — По каналите са плъзнали десетки войници и правят щателно претърсване! И то не в двореца, а тъкмо тук. Едва успях да се промъкна преди тях. Не зная дали някой ни е предал или просто са ме проследили, но са открили долния вход и идват насам! — тя млъкна, за да се поуспокои. — Останем ли тук, ще ни открият. Трябва веднага да се махаме.

Пар метна на рамо Меча на Шанара и започна да пъха малкото си вещи в една торба. Не можеше да събере мислите си. Наистина вече му се искаше да си тръгне, ала не и по този начин.

— Кърт — извика Дамсон и косматото човече бързо изприпка при нея. — Ти също трябва да дойдеш с нас. Те и теб могат да намерят.

Но Кърта твърдо поклати глава и каза със спокоен глас:

— Не, прекрасна Дамсон. Моят дом е тук. Аз ще остана.

Дамсон бързо коленичи пред него:

— Не можеш да направиш това, Кърт. Излагаш се на голяма опасност. Те ще те погубят.

Пар припряно го замоли:

— Ела с нас, Кърт. Моля те. Изложен си на опасност заради нас.

Къртът го погледна озадачено:

— Та нали аз сам поисках да те прибера тук. Сам поисках да се грижа за тебе. Направих го заради Дамсон — но също и заради себе си. Ти си ми симпатичен.

Приятно ми е… как милата Дамсон се чувства с тебе.

Пар видя с крайчеца на очите си как Дамсон се изчерви, но продължи да гледа към Мол.

— Всичко това няма значение сега. Важното е, че сме приятели, а приятелите трябва да си помагат в беда. Трябва да дойдеш с нас.

— Не искам да се връщам в този свят горе — тихо настояваше Кърта. — Моят дом е тук. Трябва да се грижа за него. Какво ще стане с децата ми? С Чалт, с малката Лида, с Уестра и Еверлинд? Нима искате да ги изоставя?

— Вземи ги със себе си, ако трябва. — Пар започваше да се отчайва.

— Ще ти помогнем да си намериш друг дом — бързо добави Дамсон.

Но Кърта упорито клатеше глава.

— Горният свят не иска и да знае за нас. С него ние нямаме нищо общо, мила Дамсон. Тук е нашето място. Не бива да се тревожиш. Аз познавам добре тези тунели. Има места, където никой няма да ни открие. Ще се скрием там, ако се наложи. — Той замълча за момент. — И вие може да дойдете с нас. Там ще бъдете на сигурно място.

Дамсон се надигна, смръщила вежди.

— Важното е ти да си на сигурно място, Кърт. Вече достатъчно излагахме живота ти на опасност. Само ми обещай, че веднага ще отидеш в някое от укритията. Вземи децата и останете там, докато се махне хайката и тунелите бъдат отново безопасни. Обещай ми.

Къртът кимна:

— Обещавам, скъпа Дамсон.

Тя се спусна да събира вещите си и тръгна редом с Пар. Кърта остана сред сенките, загледан след тях, само две светли очи, загубени сред бъркотията от непотребни вещи и бледата светлина на свещта.

Дамсон нарами торбата си.

— Сбогом, Кърт — нежно каза тя, приближи се до него и се наведе да го прегърне. После се върна разплакана при Пар.

— На теб дължа живота си, Кърт. Благодаря ти за всичко, което направи за мене.

Той вдигна малката си ръка и помаха за сбогом.

— И помни обещанието си! — предупреди почти сърдито Дамсон. — Скрий се добре!

После те минаха през изхода и безшумно се спуснаха в тунела. Дамсон не носеше факла, но измъкна един от онези камъни, които светеха, когато ги стоплеше в ръката си. Тази малка, но сигурна светлинка ги поведе напред. Дамсон разтваряше пръсти, за да види посоката, после ги затваряше, да не би да ги открият. Те бързо се отдалечаваха от скривалището на Кърта, минаха през един тунел, после през друг и накрая по желязна стълба слязоха в някаква шахта.

Чуваше се чаткане на ботуши в далечината.

Дамсон поведе Пар надалеч от шума по един тунел, просмукан и хлъзгав от влага. Тук температурата бе по-висока и във въздуха се просмукваха миризми на клоака. Из тъмните ниши се стрелкаха мишки, струйки вода се процеждаха в скалните процепи. Те твърдо си проправяха път през лабиринта. Смътни, неясни гласове достигаха до тях, но Дамсон не им обръщаше никакво внимание. Стигнаха до място, където се срещаха няколко канала. Това бе кръгла шахта, където водата се стичаше в дълбок, сенчест кладенец. Централен възел, помисли си Пар. Той вече се задъхваше, силите му го напускаха след внезапното напрежение. Боляха го краката и гърбът и той се изтегна да пооблекчи болката.

Дамсон се обърна и го стрелна с поглед. В очите й се четеше загриженост. Поколеба се за миг, но после продължи да води напред.

Гласовете отново се усилиха и този път бяха по-близо. Идваха от различни посоки. Дамсон поведе Пар по друга стълба, от която влязоха в един толкова тесен тунел, че им се наложи да се промъкват пълзешком. Влагата и мръсотията се просмукваха през дрехите му и полепваха по кожата. Налагаше си да диша през устата и то само когато не можеше вече да задържа дъха си.

Излязоха в началото на по-широк тунел, скосен по средата, от който каменни пътеки отвеждаха към канала. Пресичаха го два по-малки тунела. Във всеки от тях просветваха факли. Свърнаха в един завой, но там също ги чакаше факла. Дамсон спря и придърпа Пар към скалата.

Погледна го и в очите й се забелязваше отчаяние.

— Има един начин да се измъкнем и той е да вървим напред — прошепна тя, с устни до ухото му. — Върнем ли се, ще ни заловят.

Тя отстъпи назад, за да чуе отговора му. Той погледна зад нея. Светлините наближаваха все по-бързо, чуваше се чаткане на ботуши, до тях достигнаха първите гласове. Той едва не се задуши от завладелия го страх. Струваше му се, че Федерацията винаги щеше да го следва по петите, че това бягство нямаше да има край. Толкова пъти вече се беше изплъзвал. Нямаше как да продължава вечно. Рано или късно, късметът щеше да му изневери. На косъм се беше отървал от Шахтата и Шадуините. Беше уморен, травмиран и искаше само да го оставят на мира. Но Федерацията никога нямаше да го остави. Това беше безкраен омагьосан кръг.

За миг отчаянието напълно го овладя. Тогава внезапно си помисли за Кол. Спомни си, че се беше заклел да отмъсти за съдбата на брат си. В същия миг гневът измести отчаянието. Не, няма да се оставя да ме затворят, закле се мълчаливо той. Няма да се дам на Ример Дал.

Моментално си помисли да извика магията, която му беше помогнала в Шахтата, да призове огнения меч, който бе съсякъл враговете му на парчета. Но веднага отхвърли този порив. Силата беше прекалено голяма, за да се изправи пред нея за втори път толкова скоро, при това без достатъчно да я разбира. Сега бе нужна хитрост, а не груба сила. Внезапно си спомни как се бе изплъзнал от Федерацията онази нощ в Народния парк.

Дръпна Дамсон и бързо се отправи към една тъмна ниша в стената на тунела. Сви се с момичето в мрака и докосна с пръст устните й, за да й даде знак да мълчи.

Войниците на Федерацията наближиха — петима здравеняци, които държаха високо факлите си, за да виждат по-добре при огледа. Металните остриета на камите им проблясваха. Пар пое дълбоко въздух и се съсредоточи в себе си. Оставаше един-единствен шанс. Само един.

Изчака, докато онези се озоваха точно пред тях и извика заклинанието. Овладя го напълно и внимателно насочи енергията му. Обви войниците в мрежа от шепот, който трябваше да ги предупреди и им внуши да побързат нататък, където в далечината водите на канала се размърдаха, сякаш някой се движеше в тях.

Почти като един, войниците се спуснаха да бягат и се стрелнаха покрай тях без дори да погледнат встрани. Равнинецът и момичето се залепиха бездиханни към стената. Само след миг войниците бяха изчезнали.

Дамсон и Пар бавно се изправиха на краката си. Дамсон спонтанно разтвори ръце и прегърна Равнинеца.

— Ето че силата ти се върна, Пар Омсфорд — прошепна тя и го целуна. — Сега да минем оттук. Почти сме свободни.

Те бързо се спуснаха през прохода, прекосиха кръстовище на два канала и навлязоха в пресъхнал кладенец. Факлите, чаткането на ботуши и гласовете се бяха стопили в тишината. Една стълба извеждаше нагоре. Дамсон тръгна напред и спря, за да повдигне люка. През отвора се промъкна слаба светлина. Тя се озърна наоколо и се измъкна горе, последвана от Пар.

Озоваха се под един скосен навес, от който една врата извеждаше навън. Дамсон приближи, отвори я внимателно и излезе на пръсти заедно с Пар.

Озоваха се в Тирс с неговите крепостни стени, вити кули и скупчени постройки от камък и дърво. Въздухът бе наситен с миризми и звуци. Свечеряваше се. Слънцето захождаше на запад и хората от града се прибираха у дома. В тихата лятна задуха животът бавно помръкваше. Горе небето се превръщаше в черно кадифе и звездите го обсипваха като кристали. Удивително яркото пълнолуние хвърляше хладната си бяла светлина над света.

Пар Омсфорд се усмихна, забравил болките си, за миг оставил страховете си назад. Намести Меча на Шанара на раменете си. Хубаво беше да си жив.

Дамсон се протегна и нежно взе ръката му в своята.

Двамата свърнаха надолу по улицата и се изгубиха в нощта.