Друидите на Шанара

XXX

Паст Гринт сякаш бе полудял.

Тримата бяха виждали два пъти приближаването на чудовището. Веднъж, когато то се бе показало, докато гледаха към града, и втори път, когато бе призовано от Ул Белк. Откак бяха в Елдуист и ден не бе минавал, да не чуят как създанието прекосява тунелите под тях, събуждайки се след залез слънце, за да обикаля в тъмното. Всеки път приближаването му бе съпроводено от все същия неизменно дълбок, глух тътен на земята. Всеки път градът се бе разтърсвал в отговор на него.

Но никога не се бе случвало това, което сега.

Целият град Елдуист сякаш се отърсваше от някакъв лош сън. Кулите и заострените върхове се олюляха и разтресоха като ронеха каменни блокове и облаци задушлив прах. Улиците едва ли не бяха задръстени, камъкът се пропукваше, капандурите се отваряха, пантите падаха, цели стълбища, които отвеждаха надолу, бяха смазани и изчезваха, парапетите на сградите рухваха. Обвит в пелена от мъгла и облаци, Елдуист проблясваше като изчезващ мираж.

Втурнал се да бяга от купола на Каменния крал, Уокър Бо едва успя да влезе в най-близката уличка, когато разтърсването на земята го накара да падне на колене. Започна да пълзи напред, свил ръка до гърдите си, за да не изпусне Черния камък на Елфите. Продължи да пълзи, докато се блъсна в една стена пред него и остана без дъх. В миг почти загуби съзнание, ярки кръгове затанцуваха пред очите му. Когато погледът му се проясни, той видя Куикнинг и Морган, които също се бяха проснали на улицата зад него.

Изправи се с усилие и тръгна отново като им викна да го последват. Докато ги гледаше как се опитват да се изправят на крака, мислите му лудо препускаха. Той бе заплашил Ул Белк с Черния камък на, Елфите, беше му казал, че ще насочи магията му срещу града, ако той не ги пусне. Това беше безсмислена заплаха. Не можеше да използва Камъка на Елфите по този начин, без да разруши самия себе си. Всички имаха късмет, че Ул Белк не разбираше обратния ефект на магията. Въпреки това, още не бяха напълно свободни. Какво можеха да направят, ако Паст Гринт се спусне подире им, а за това имаше достатъчно основания. Магията на Черния камък на Елфите бе създавала връзка между бащата и сина, между духовния повелител и чудовището и ето че Уокър Бо я бе нарушил. Паст Гринт вече беше почувствал нарушаването на тази връзка и се бе събудил. Щом открие, че Камъкът на Елфите го няма, че Каменния крал вече не го притежава, какво можеше да спре звяра да не ги преследва?

Уокър Бо сгърчи лице. Нямаше и съмнение какъв щеше да бъде изходът от подобно преследване. А той не можеше да използва Черния камък на Елфите срещу Паст Гринт.

Един каменен блок, достатъчно голям, за да го смаже, падна на улицата на десетина крачки от него и Мрачния чичо бе повален за втори път. Куикнинг мина покрай него и се спусна напред в мрака. Красивото й лице бе необикновено посърнало. Появи се Морган и подаде на Уокър ръка да се изправи. Те затичаха заедно напред, като заобикаляха срутените камъни и дупките и пукнатините по улиците.

— Къде отиваме? — извика Планинеца, като криеше глава от прахоляка. Уокър махна неопределено.

— Далеч от този град, от този полуостров, обратно в планините.

— Ами Хорнър Дийс?

Уокър бе забравил за Следотърсача. Той поклати глава:

— Ако го открием, ще го вземем с нас. Но не можем да го търсим, няма време! — той пъхна Камъка на Елфите в туниката си и хвана ръката на Морган както тичаха. — Планинецо, стой близо до Куикнинг. Нищо още не се е свършило! Тя е в опасност!

Очите на Морган се белнаха на прашното му лице.

— Каква опасност, Уокър? Знаеш ли нещо? Какво говореше Ул Белк за това, че победата й била напразна, за цената, която трябвало да плати? Какво имаше предвид?

Уокър безмълвно поклати глава. И той не знаеше, въпреки че чувстваше, че би трябвало да знае, че не вижда нещо очевидно, забравя нещо важно. Улицата се отвори пред тях, някаква капандура се раззина, той дръпна Планинеца точно на време. Ревът на Паст Гринт слабо заглъхваше с отдалечаването им от крепостта на Каменния крал.

— Настигни я, Планинецо! — викна Уокър и го блъсна напред. — Оглеждай се за Дийс! Ще се срещнем в сградата, където се криехме от Гризача! — той отново се обърна, като погледна през рамо и извика: — Внимавай! Пази се!

Но Морган вече го нямаше.

Пи Ел и Хорнър Дийс едва бяха свърнали към сградата, към която другите бягаха в момента, когато започнаха трусовете. Щом свършиха борбата с Гризача, те тръгнаха да търсят останалите от Рамплинг Стийп, всеки по свои собствени причини, които не споделяше. Примирието, което бяха сключили, свършваше с унищощението на Гризача и те се следяха взаимно с предпазливи подозрителни погледи.

Когато започнаха трусовете, те се спогледаха удивено и многозначително. Градът целият се разтресе.

— Нещо се е случило — промълви Хорнър Дийс и повдигна брадатото си лице. — Още нещо.

— Паст Гринт се е размърдал отново — извика Пи Ел с омерзение. Когато си тръгваха, Паст Гринт бе потънал отново в земята, и се бе притаил.

А сега цялата улица, по която вървяха, се разтърсваше от надигането на чудовището.

— Погледни горе. Виж дали има някой там, — посочи Пи Ел.

Дийс отиде без да спори. Пи Ел застана на пътя, докато целият град наоколо се тресеше. Все още беше напрегнат, защото не можеше да забрави битката с Гризача. Споменът за нея го пареше като огън. Нещата вече си идваха по местата. Той чувстваше как събитията следват едно подир друго и нишките на съдбата на петимата от Рамплинг Стийп се разплитат. Чувстваше, че скоро всичко щеше да свърши. Ще бъде приключено.

Хорнър Дийс отново се появи на входа на сградата.

— Няма никой.

— Тогава чакай тук, докато се върнат, — извика Пи Ел и бързо се спусна по улицата. — Аз ще отида да погледна в центъра на града.

— Пи Ел!

Тясното, остро лице се обърна:

— Не се страхувай, старче. Ще се върна.

Може би, помисли си той.

Втурна се в мрака, като остави стария Следотърсач напразно да вика след него. Стига с този Хорнър Дийс, помисли си той с известна горчивина. Все още го глождеше факта, че бе спасил досадния Следотърсач от Гризача, че бе действал инстинктивно, а не както диктуваше здравият смисъл, че бе рискувал собствения си живот, за да спаси един човек, когото и без това смяташе да убие.

От друга страна, плановете му спрямо Дийс и останалите глупаци, които бяха дошли с Куикнинг, започваха да се променят. Дори и в момента тези планове продължаваха да се наместват. Всичко винаги му се бе струвало по-ясно, когато се движи. Добре беше да изчака хода на събитията, но обстоятелствата и нуждите се променяха, а събитията не винаги се оказваха такива, каквито ги бе очаквал. Пи Ел си спомни някогашното си убеждение, че е необходимо да убие своите спътници. Куикнинг, разбира се, трябваше да умре. Вече бе обещал на Ример Дал да я убие. И още по-важно, беше обещал пред себе си. Съдбата на Куикнинг не можеше да се промени. Но защо ще си отваря работа да убива другите? Ако не се опитаха да му попречат в плановете по отношение на момичето, защо да си хаби усилията? Ако успееше някак си да се добере до Черния камък на Елфите, те едва ли ще могат да му причинят каквото и да било. Но дори и да се наложеше да се откаже от плана си — както изглеждаше — старият Следотърсач, едноръкият, Планинецът и певецът не представляваха заплаха за него. Дори и да се изплъзнат от Елдуист, и да тръгнат по следите му, нямаше от какво да се страхува. Как щяха да го открият? И какво можеха да му направят?

Не, нямаше причина да ги убива. Макар че мога да го направя, допълни той мислите си, ако ми се отвори удобен случай.

Трусовете продължаваха, протяжни и дълбоки, сякаш земята протестираше срещу нашествието на чудовищния червей. Пи Ел тичаше насам-натам из празните улици, покрити с развалини, и покрай изподупчените и напукани сгради. Острите му очи се плъзваха покрай сенките, за да види дали няма да се появят спътниците му отнякъде или може би дори следа от Каменния крал. Не се беше отказал напълно от Черния камък на Елфите. Още има някаква възможност, казваше си той. Всичко се наместваше като във водовъртеж. Той просто предусещаше събитията…

От мъглата пред него се появи Куикнинг. Сребристата й коса се развяваше, докато бягаше, тялото й, тънко като тръстика, приличаше на неуловима сянка. Пи Ел отида да я посрещне и я хвана през кръста, преди тя да разбере какво става. Тя ахна от изненада, вцепени се, след което се притисна до него.

— Пи Ел, — едва изрече момичето.

Нещо в начина, по който промълви името му, го стъписа. Той усети страх, примесен с облекчение, някаква странна смесица между тревога и успокоение. Инстинктивно я хвана по-силно, но тя не се опита да се отскубне.

— Къде са другите? — попита я той.

— Идват след мене. Избягаха от Ул Белк и Паст Гринт — черните й очи се съсредоточиха върху него. — Време е да си вървим от Елдуист, Пи Ел. Намерихме Каменния крал и му отнехме Черния камък на Елфите — Морган, Уокър Бо и аз.

Пи Ел положи усилие да запази спокойствие.

— Значи, наистина сме приключили работата си тук? — той погледна в мрака зад нея. — И у кого сега е Камъкът на Елфите?

— В Уокър Бо — отвърна тя.

Пи Ел изскърца със зъби. Значи трябваше да убие Уокър Бо. Колко по-лесно щеше да бъде, ако Камъкът беше в момичето. Би могъл да я убие сега, да го вземе от нея и да изчезне, преди някой да разбере какво е станало. Едноръкият се изпречваше на пътя му навсякъде, едно тъмно присъствие, което никога не можеше да избегне. Какво ли щеше да му струва, да се отърве от него?

Знаеше, разбира се, какво. Отново усети, че плановете му се променят.

— Куикнинг! — чу се един глас.

Беше Планинецът. Пи Ел се поколеба, докато реши какво да прави. Той сложи ръка на устата на Куикнинг и я издърпа в сянката. За негова изненада момичето не оказа съпротива. Тя бе лека и покорна, почти безплътна в ръцете му. За първи път я вземаше в ръце, откак я бе отнесъл от Меадските Градини. Чувствата, които будеше в него, бяха влудяващо нежни и приятни и той с усилие успя да ги преодолее. Това по-късно, помисли си, когато ще си послужи със Стиела…

Морган Лех се показа, като оглеждаше цялата улица и непрестанно викаше момичето. Пи Ел държеше Куикнинг и гледаше как Планинецът отмина. Само след миг вече го нямаше.

Пи Ел пусна устата на момичето и тя се обърна да го погледне. В очите й не се четеше нито изненада, нито страх, а само смирение.

— Нашето време дойде, Пи Ел — промълви тя.

Сянка на съмнение наруши неговата самоувереност. Тя го гледаше по такъв странен начин, сякаш той бе напълно прозрачен за нея, сякаш знаеше всичко за него. Но ако знаеше всичко, едва ли щеше да стои тук така спокойна. Щеше да се опита да бяга, да извика Планинеца или да направи нещо, за да се спаси.

Трусовете долу под града се засилиха, после бавно стихнаха, като предупреждение, че над тях се е надвесила бавна, неизбежна лавина и ще ги погълне.

— Нашето време за какво? — едва успя да попита той, като не можеше да откъсне поглед от нея.

Тя не отвърна. Само погледна зад него, като търсеше нещо с очи. Той също погледна нататък и видя тъмната фигура на Уокър Бо, която се показа иззад облака прах на сивата светлина.

За разлика от Планинеца, Мрачния чичо ги беше видял.

Пи Ел тръгна с момичето пред себе си и извади Стиела от скритото му място. Острието проблесна с магическата си светлина. Едноръкият видимо забави ход, но приближи.

— Пи Ел — тихо промълви той така, сякаш самото име беше зловещо.

— Стой по-далеч от мен, Уокър Бо — нареди Пи Ел. Другият спря. — Познаваме се достатъчно и знаем кой на какво е способен. Няма какво да се изпитваме. По-добре да се разделим сега и всеки да си върви по своя път. Но първо ми дай Камъка.

Високият мъж стоеше неподвижен, сякаш не беше жив. Очите му съсредоточено гледаха главореза и неговата жертва. Изглежда преценяваше нещо.

Пи Ел се усмихна със зловеща усмивка.

— Не бъди толкова глупав да мислиш, че можеш да си по-бърз от мене.

— Никой от нас може да не се окаже достатъчно бърз. Паст Гринт е по петите ни.

— Ще избягам от него. Дай ми Черния камък на Елфите.

— Това ли е всичко, което искаш? — попита другият. Погледът му бе съсредоточен, сякаш се опитваше да прочете мислите на Пи Ел.

И този като момичето, каза си Пи Ел. От един дол дренки.

— Подай ми Камъка — нареди той без да обръща внимание на въпроса на Уокър.

— Пусни Куикнинг.

Пи Ел поклати глава:

— Щом избягам и съм в безопасност, обещавам ти да я освободя.

Завинаги да я освободя.

Известно време те стояха и се гледаха безмълвно. В погледите им се четеше негласна заплаха, тъмни и страшни обещания. Тогава Уокър Бо пъхна ръка в туниката си и извади Камъка. Задържа го в ръката си, тъмен и лъскав. Пи Ел леко се усмихна. Камъкът на Елфите бе черен като нощта, непроницаем и бездънен, гладък … Никога не бе виждал нещо подобно преди. Почти усещаше как магията пулсира в него.

— Дай ми го — повтори той.

Уокър Бо пъхна ръка в пояса си и извади от там кожена торбичка, върху която бяха изписани сияйни сини руни. Той внимателно пъхна с единствената си ръка Камъка в торбичката и дръпна връзките й. Погледна към Пи Ел и каза:

— Ти не можеш да използваш Черния камък на Елфите, Пи Ел. Ако се опиташ, магията му ще те унищожи.

— Животът е пълен с рискове — отвърна Пи Ел. Във въздуха се виеше прах, подухвана от слабия морски вятър. Каменната твърд на града се разклащаше при всеки далечен земен трус и се обгръщаше в мъгла от прах и облаци.

— Хвърли ми го — прошепна Пи Ел. — Внимателно.

Той държеше Стиела зад Куикнинг. Момичето дори и не помръдна. Чакаше пасивно. Крехкото й тяло се допираше до неговото, толкова отстъпчиво, сякаш като насън. Уокър взе торбичката с Черния камък на Елфите и предпазливо я хвърли на Пи Ел. Пи Ел я пое и я пъхна в колана си, като пристегна катарамата.

— Магията принадлежи на онези, които не се страхуват да я използват — усмихнато каза той, като внимателно се отдръпваше назад. — И на тези, които могат да я съхраняват.

Уокър Бо стоеше неподвижен като скала сред вихрушките прах и трусовете.

— Не идвай след мене, Уокър Бо — мрачно предупреди Пи Ел. — Най-добре ще бъде да останеш тук и да се срещнеш с Паст Гринт.

Той продължи да се отдалечава, без да изпуска из ръце Куикнинг, и проследи другия чак докато онзи се изгуби в мъглата.

Уокър Бо остана неподвижен, втренчен след изчезващите Пи Ел и Куикнинг. Питаше се защо бе преотстъпил Черния камък на Елфите толкова лесно. Не беше искал да постъпи така. По-скоро беше готов да нападне Пи Ел и да спаси момичето. Но когато отправи очи към нея, нещо в погледа й го спря. Все още не беше сигурен, какво бе то. Решимост, смирение или някакво прозрение за бъдещето. Но каквото и да беше то промени намерението му така, сякаш момичето бе използвало магия.

Той наведе глава и присви очи.

Дали наистина бе използвала магията си? Стоеше така, потънал в мисли. Леки капки поръсиха лицето му. Бе започнало отново да вали. Вдигна поглед и си спомни къде е, какво прави и отново чу трясъците от движението на Паст Гринт под града.

Чу гласа на Коглин да мълви в ухото му и нежно да му напомня, че трябва да разбере кой е. Винаги се бе питал това. А ето че сега вече знаеше.

Призова магията и усети как тя леко го изпълва, силна отново след битката му с Каменния крал, сякаш че това единоборство го бе освободило от задръжките, които по-рано му беше наложило. Съсредоточи се в себе си и се завъртя като буреносен вятър. Руната на торбичката, в която беше поставен Черния камък на Елфите, щеше да го води. Той едва вдигна глава и вече можеше да долови следата на Пи Ел.

После тръгна след нея.

Пи Ел бягаше, дърпайки Куикнинг след себе си. Тя вървеше без съпротива, послушно се стремеше да бъде в крачка с него, не казваше нищо, не питаше нищо, очите й бяха далечни и спокойни. Погледна я само веднъж и бързо отмести погледа си. Онова, което видя в тези тъмни очи, го притесняваше. Тя явно виждаше нещо, което той не можеше да види, нещо древно и несподелимо, част от нейното минало и бъдеще — той бе сигурен в това. Тя продължаваше да бъде енигма за него, единствената тайна, която не успя да разреши. Но скоро щеше да я разреши, обеща си той. Стиела щеше да му даде отговор на онова, което тя криеше, и тогава нямаше да има никакви тайни. Магията нямаше да го позволи. Точно както с всички останали, които бе убил, щеше да остане само истината.

Почувства как първите капки поръсиха горещото му лице.

Спусна се вляво от едно кръстовище, за да се отклони от посоката, в която Морган Лех бе поел и която евентуално щеше да последва Уокър Бо. Нямаше защо да им дава шансове да го открият. Той смяташе бързо да напусне града, да мине през провлака, да изкачи зъберите, и после да поеме из планините. Когато се отдалечи до някое уединено място, ще използва подходящ момент, за да я убие. Той целият се превърна в очакване. Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната река, най-удивителното магическо същество щеше да бъде негова завинаги.

И все пак известно съмнение го глождеше. Защо ли се чувстваше толкова неспокоен? Търсеше отговора и си спомняше, какво бе казала тя за нуждата от магията на тримата — на Планинеца, на Уокър Бо и на самия него. И тримата са необходими, бе заявил Краля на Сребърната река. И затова тя ги бе избрала. Убедила ги бе да дойдат. И ги бе държала заедно, въпреки гнева и недоверието им. Но нали Уокър Бо и Планинецът бяха открили къде се крие Ул Белк и му бяха отнели Черния камък на Елфите, а той нищо не бе направил — само дето унищожи Гризача. Но нима за това е била необходима магията му? Какъв е бил смисълът да идва? Някак си не изглеждаше достатъчно. Трябваше да има и още нещо.

Пи Ел вървеше сред мъглата на Елдуисткото утро и здраво държеше момичето, като си мислеше, че цялото това пътува е загадка с твърде много неизвестни. Те бяха дошли да търсят Каменния крал — въпреки това, другите, а не Пи Ел, го бяха намерили. Бяха дошли да върнат Черния камък на Елфите — и все пак другите, а не Пи Ел, бяха направили това. Магията на Стиела беше най-страшната магия, която някой от тях притежаваше — и все пак за какво бе послужила тя?

В него се промъкваше някакво неспокойствие като крадец и хвърляше сянка на доброто му настроение от това, че се беше сдобил едновременно с Куикнинг и с Камъка.

Нещо не беше наред, а той не знаеше какво е то. Трябваше да владее положението, но не успяваше.

Пътят им вървеше на юг, като минаваше покрай сградите, и те вървяха в мъгла, като две сенки, бягащи от светлината. Пи Ел започваше да се уморява и забави ход. Взря се през тънката завеса на дъжда и неуверено примигна с очи. Нима така смяташе да се получи всичко? Струваше му се, че не. Погледна наляво, после надясно. Дали това не беше улицата, която трябваше да избягва. Почувства се объркан, усети очите на Куикнинг, но не намери сили да срещне погледа й.

Поведе ги към друга странична уличка и те пресякоха широк площад, сред който се намираше кръгло езеро, заобиколено с пейки. Някои бяха изпочупени. Той се насочи към един проход, подобен на арка, между сградите, с намерение да мине на отсрещната улица, която водеше направо към провлака, и тогава чу, че някой извика името му. Обърна се, издърпа момичето и приближи острието на Стиела до гърлото й.

Морган Лех стоеше на площада отсреща. Слабият му силует имаше заплашителен вид. Пи Ел се втренчи от изненада. Как бе успял Планинецът да го намери? Сигурно, случайно, реши той. Омерзението му бе примесено с гняв. Ако се случеше някакво нещастие след тази среща, вината не беше негова.

Планинецът изглежда не знаеше, какво се бе случило.

— Какво правиш, Пи Ел? — провикна се той отвъд купчината пръти.

— Правя, каквото искам! — отвърна Пи Ел, но в гласа му прозвуча умора, която го изненада. — Махай се, Планинецо! Нямам желание да те убивам. Намерих онова, което търсех. Едноръкият ти приятел ми даде Камъка на Елфите и той е тук, в тази кесия в пояса ми. Имам намерение да го задържа. Ако искаш да пусна момичето, стой настрана!

Но Морган Лех не се и помръдна. Измъчен и изнемощял, още почти момче, той изглеждаше объркан и нерешителен, но въпреки това не отстъпваше.

— Пусни я, Пи Ел, не й причинявай нищо лошо.

Молбата му беше напразна, но Пи Ел успя уморено да кимне с глава.

— Върни се, Планинецо. Куикнинг ще дойде с мен.

Морган Лех се поколеба за миг, после тръгна напред. За първи път, откакто я беше хванал, Пи Ел усети, че в Куикнинг се надига напрежение. Тревожи се за Планинеца, разбра той. Нейната загриженост го разяри. Той я дръпна назад и насочи Стиела към гърлото й, като извика на другия да спре.

И в този момент внезапно се появи и Уокър Бо, сякаш излезе направо от мъглата, и застана до Морган Лех. Той бавно пристъпи напред, хвана ръката на Планинеца и го дръпна. Планинецът се съпротивляваше, но дори и с една ръка, другият бе по-силен.

— Помисли какво правиш, Пи Ел, — извика Уокър Бо и този път в гласа му се усещаше гняв.

Как беше успял този мъж да го настигне толкова бързо? Пи Ел чувстваше някакво безспокойство, усещане, че непонятно защо всичко се обърква. Трябваше да се е махнал от цялото това безумие, да бъде далеч, трябваше да му остане време да се наслади на победата си, да поговори с момичето, преди да използва Стиела, да научи нещо за нейната магия. Вместо това се оказа безмилостно тормозен точно от тези, които бе решил да пощади. Нещо повече, имаше опасност да го заловят.

— Махайте се от мене! — извика той, без да може вече да се владее. — Ако продължите това преследване, рискувате живота на момичето. Пуснете ме или тя ще умре!

— Ти я пусни! — извика Планинецът като обезумял. Той бе паднал на колене, все още здраво хванат от едноръкия.

Зад Пи Ел идваше Хорнър Дийс Той беше още далеч, но постепенно приближаваше. Главорезът се оказа притиснат от своите противници. За първи път в живота си беше хванат в капан и почувства, как в него се надига паника. Той дръпна Куикнинг, за да я обърне към Следотърсача.

— Махай се от пътя ни, старче!

Но Хорнър Дийс просто поклати глава.

— Нямам такова намерение, Пи Ел. Доста често съм ти се махал от пътя. И аз имам пръст в тази работа. Направил съм точно толкова, колкото и ти. Освен това, ти с нищо не си заслужил претенциите, които предявяваш. Просто искаш да откраднеш Камъка. Ние всички знаем кой си и какъв си. Послушай Морган Лех. Пусни момичето.

Уокър Бо надигна глас:

— Пи Ел, ако Шадуините са те изпратили, за да откраднеш Камъка на Елфите, вземи го и върви. Ние няма да те спрем.

— Шадуините ли! — засмя се Пи Ел, като се опитваше да преодолее раздразнението си. — Шадуините не ме интересуват. Правя за тях само това, което искам и нищо друго. Да не мислите, че съм бил този път заради тях? Вие сте глупаци!

— Тогава вземи Камъка на Елфите за себе си, щом трябва.

Той направо се разяри. Цялата му предпазливост се изпари на мига.

— Щом трябва! Разбира се, че трябва! Но даже Камъкът на Елфите не е истинската причина, заради която съм тук.

— А каква е истинската причина, Пи Ел?! — попита Уокър Бо.

— Това е тя! — Пи Ел дръпна Куикнинг и повдигна удивителното й лице над острието на ножа. — Погледни я, Уокър Бо, и кажи, че не я желаеш! Не можеш, нали? И ти, и аз, и Планинецът, изпитваме едно и също. Дошли сме на това пътуване само заради нея. Заради начина, по който ни гледаше и ни караше да се чувстваме. Заради начина, по който ни омагьосваше. Помислете за тайните, които тя крие! Помислете за магията, която носи! Аз дойдох на това пътуване, за да разбера коя е тя, за да я притежавам. Тя принадлежи на мене от първия миг на живота си, и когато свърши всичко тук, ще ми принадлежи завинаги! Да, вярно е, че Шадуиите ме изпратиха, но аз избрах да дойда — избрах го, когато видях всичко, което тя може да ми даде! Не виждате ли, аз дойдох в Елдуист, за да я убия!

Изведнъж всичко утихна. Трусовете и гръмотевиците се превърнаха в слаб и далечен тътен и думите на главореза прокънтяха ясно в тишината. Каменният град улови звука им и ехото откънтя сред стените му безкрайно дълго, ужасяващо.

— Трябва да открия коя е тя, — промълви Пи Ел в напразен опит да обясни, защото не знаеше какво друго да направи, сам поразен, че е имал глупостта да разкрие толкова много. При това знаеше, че те вече никога няма да го пуснат. Как бе успял така да загуби контрол над себе си. — Аз трябва да я убия — повтори той и думите му прозвучаха рязко и жестоко. — Така действа моята магия. Тя ми открива всички истини. Животът, който отнемам, се влива в самия мен. Когато убия Куикнинг, тя ще ми принадлежи завинаги.

Никой не можа да проговори, смаяни от разкритията на главореза. Тогава Дийс каза бавно, но решително:

— Не ставай глупав, Пи Ел. Ти няма да се измъкнеш от нас. Пусни я.

Никой не допускаше какво ще се случи миг след това. Изведнъж скалите бяха разтърсени от експлозия и Паст Гринт излезе от тунелите, изви тялото си по посока на небето, блъскайки се в сградите на града, някъде близо до крепостния купол на Каменния крал. Чудовището се изви като змия, люлееше се в сянката на мъглата и влагата, и пъшкаше, сякаш да си поеме дъх, като че ли въздухът не му стигаше. Пи Ел се стъписа. Под него земята бе разтърсвана толкова силно, че сякаш Елдуист целият щеше да се разбие на парчета.

В този момент Куикнинг се освободи, изплъзна се от ръцете му, сякаш беше въздушна. Обърна се към него, като се отказа да бяга и хвана ръцете му, които държаха Стиела. Черните й очи го приковаваха, сякаш с вериги. Той не можеше и да се помръдне. Стоеше застинал на мястото си. Видя хармонията на нейното лице и тяло, сякаш ги виждаше за първи път. Удивляваше се на нейното съвършенство, на красотата й, която не бе само външна, но извираше дълбоко от душата й. Усети как тя се притиска към него — или може би той към нея? Кой от двамата? Видя я, как отвори уста от удивление, болка и облекчение.

Погледна надолу и зърна дръжката на Стиела, забита в стомаха й. Острието бе пронизало тялото й. Не помнеше да е забивал ножа си, но все пак беше го направил. Почувства се объркан, не вярваше на очите си. Какво се бе случило? Какво бе станало с плана му да я убие, когато и където пожелае? С намерението му да си присвои момента на смъртта й? Той бързо погледна в очите й. Отчаяно желаеше да види какво е заключено в тях, какво те изразяват в момента, обладан от желание да си присвои магията й. Погледна, и онова, което видя, го изпълни с гняв.

Пи Ел изкрещя. Заби отново и отново ножа си в нея, сякаше се опитваше да се скрие от онова, което бе видял в очите й. По тялото на Куикнинг преминаваха тръпки, но погледът й оставаше неподвижен и виденията в очите й продължаваха да бъдат същите.

Най-сетне Пи Ел разбра, и разбирайки, изпита ужас, от който нямаше къде да се скрие. Мислите му се разпаднаха, попаднаха в тресавището на отчаянието. Той се откъсна от момичето и започна да гледа как тя бавно, агонизиращо пада на улицата. Черните й очи го напуснаха. Той чуваше как Морган Лех крещи от ярост, как Уокър Бо тича напред и как Хорнър Дийс хвърля зад гърба му проклятията си. Никой от тях нямаше значение. Значение имаше само момичето. Той се отдръпна целият разтресен от студ, който сякаш щеше да го прикове на място. Всичко, на което се беше надявал му бе откраднато. Всичко, което бе желал, бе загубено.

Какво направих?

Той се обърна и се спусна да тича. Вледеняването му изведнъж се превърна в огън, а в съзнанието му жужаха думите като рояк стършели с остри разтворени жила.

Какво направих?

Той прелетя покрай Хорнър Дийс с бързина, породена от страха и отчаянието, тъй че старият Следотърсач нямаше никакви шансове да го спре. Каменната улица цялата се тресеше и дъждът се лееше като из ведро, но нищо не можеше да го спре. Мракът се спусна над него с дружеска прегръдка и той се сви като малка фигурка в сянката на древните градски сгради, дребна искрица живот, уловен от магия далеч по-стара и силна от неговата. Видя лицето на Куикнинг пред себе си. Усети как очите й го гледаха, когато Стиелът се забиваше в тялото й. Чу нейната въздишка на облекчение.

Пи Ел се затича из улиците на Елдуист като безумен.