Друидите на Шанара

X

Куикнинг го откри подир два дни. Придружаваха я Пи Ел и Морган Лех, жадни да узнаят коя бе тя, привлечени от уверението, че са нужни при намирането на талисмана, за който, според думите й, е била изпратена. Привлечени от любопитство, страст и десетки други неща, които никой от тях не можеше да определи. Бяха пътували на север от Кулхавен в продължение на три дни, вървейки открито и пеш по границата на Раб с Анар и минаха безпрепятствено на север от Уолфстаг и тъмните създания, които живееха там. Куикнинг не се криеше ни най-малко. Бе предпочела да тръгне през деня, вместо под укритието на мрака, като каза на групата от свои следовници, че трябва да останат там и да се погрижат да се възстанови здравето на земята и продължи да върви из откритите равнини през цялото време чак до подножието на гората. Морган Лех почувства успокоение, че няма да му се наложи пак да рискува да влезе в Уолфстаг, но през цялото време си мислеше, че патрули на Федерацията по границата на Раб ще се опитат да ги задържат. Колкото и странно да е, това не се случи. Забелязваха ги на няколко пъти, доближаваха, но всеки път свиваха в друга посока. Сякаш им се е сторило, че са сгрешили, сякаш нищо не бяха видели.

Вече падаше здрач, когато тримата най-сетне пристигнаха в Хартстоун, мъжете с подути стъпала, потни и леко раздразнени от бързата крачка, която бе наложило момичето и от факта, че то я поддържаше сякаш без усилие. Бяха подминали Сторлок, пресекли Нефритския проход, спуснали се бяха по Чардовия склон към Дарклин Рийч. Слънцето остана зад тях. Бавно се спускаше към хребетите на планините и небето пред тях бе озарено от светлина. Гъст черен дим се извиваше пред погледа им като змия. Видяха го много преди да могат да разберат от къде идва. Наблюдаваха го как се издига и се губи на изток в тъмнеещото небе. Морган Лех започна да се тревожи. Куикнинг не казваше нищо, но на Планинеца му се струваше, че лицето й стана по-напрегнато. Когато стигнаха края на долината и вече не можеше да има съмнение, лицето й бе съвсем посърнало.

Те проследиха пушека до развалините на къщата. Бяха останали само овъглени отломки. Огънят, който я бе погълнал, е бил толкова силен, че продължаваше да гори на места, огрявайки в червено пепелта и дърветата, и изпращаше черен дим да се вие към небето. Сечището наоколо бе обгорено и безжизнено и огромни буци пръст бяха взривени. Изглеждаше така, сякаш две големи армии са водили война в обсег от стотина метра. Всичко беше сринато със земята. Наоколо бяха разпръснати останки от нещо като тела, но никой не можеше да каже със сигурност. Дори и Пи Ел, който внимаваше никога да не разкрива мислите си, се загледа без да може да повярва на очите си.

— Шадуиниге са били тук — каза Куикнинг и това накара двамата мъже да се огледат в сенките на гората.

— Но са си отишли и вече няма да се върнат — добави тя.

Под ръководство на момичето те претърсиха сечището, за да открият Уокър Бо. Сърцето на Морган се сви. Той се надяваше, че Уокър не е тук, че нападението на Шадуините е имало някаква друга причина.

Нищо не би могло да оживее след всичко това, помисли си той. Гледаше как Пи Ел подритва неохотно купища отломъци, явно обзет от същите мисли. Въпреки че Пи Ел го бе спасил от Федералния затвор, Морган не можеше да почувства някакви по-приятелски чувства към другия. Пи Ел го бе освободил по настояване на Куикнинг; нямаше и пръста да си помръдне, ако момичето не беше поискало. Вече бе намерил начин да му го каже. Кой беше той, си оставаше загадка, но Планинецът не очакваше нищо добро от неговото присъствие тук. Дори и сега, когато претърсваха почернялото сечище, той приличаше на котка, която търси нещо да си играе.

Куикнинг намери Уокър Бо след известно време и извика веднага другите двама мъже. Никой не можа да се досети как тя бе разбрала къде се намира. Той бе в безсъзнание и заровен на няколко стъпки под земята. Пи Ел и Морган го изровиха и установиха, че е бил затрупан в подземен проход, който водеше от къщата към края на гората. Въпреки че подземният проход се беше срутил вероятно по време на нападението на Шадуините, до него бе достигал достатъчно въздух, за да оживее. Издърпаха го на слабата светлина и Морган видя остатъка от ръката му, долната част бе напълно откъсната и от рамото стърчеше само една вкаменелост. Уокър едва си поемаше дъх, кожата му бе изопната и пребледняла. В началото Планинецът дори си помисли, че не е жив.

Те бавно го положиха на земята, изчистиха лицето му от пръстта и Куикнинг коленичи до него. Тя хвана ръката му в двете си длани. Подържа я малко и очите му се отвориха. Морган се отдръпна. Никога не бе виждал очите на Уокър такива, те бяха страшни за гледане, изпълнени с мрака на лудостта.

— Не ме оставяй да умра — дрезгаво прошепна Мрачния чичо.

Момичето докосна лицето му и той мигновено заспа. Морган пое дълбоко дъх и бавно издиша. Уокър Бо не молеше за помощ от страх. Той искаше помощ от гняв.

Тази нощ те пренощуваха край руините на къщата, скрити в сенките на дърветата, когато светлината отстъпи на мрака. Куикнинг бе запалила огън близо до заспалия Уокър Бо, настани се до него и повече не мръдна. Морган и Пи Ел бяха забравени. Тя като че ли не се нуждаеше от тях, нито имаше желание да й се натрапват и Планинецът напали втори огън на известно разстояние и приготви вечерята от продуктите, които носеха — хляб, малко изсушено месо, сирене и плодове. Предложи и на момичето, но тя поклати глава и той се отдръпна. Остана да се храни сам. Пи Ел си взе храната и се отдръпна на тъмно.

След известно време Куикнинг легна до Уокър Бо и заспа с тяло, плътно притиснато до неговото. Морган гледаше с каменно лице и пристъп на ревност премина през него при мисълта, че Мрачния чичо бе толкова близо до нея. Той наблюдаваше лицето й в светлината на огъня, линията на тялото й, нежността й. Тя бе толкова красива. Въздействието й върху него бе необяснимо. Той знаеше, че нищо не може да й откаже. Не че имаше някаква надежда тя да храни същите чувства към него или изобщо да има към него някакви чувства. Но той изпитваше нужда от нея. Не с нея трябваше да тръгне, когато се измъкна от затвора и се увери, че баба Елиза и леля Джилт бяха спасени. Трябваше да тръгне да търси Равнинците, Пар и Кол Омсфорд. Беше си дал многократно обещание, докато лежеше в мрака и задухата на килията на Федералния затвор, че ако успее да се измъкне, ще ги потърси. А ето че беше тук, залутан сред дебрите на Анар подир това момиче, тръгнал да търси някакъв талисман, за който бе споменала, без да каже какъв е той, замесил се беше с този тайнствен Пи Ел, а сега и Уокър Бо. Чувстваше се объркан, но не задаваше въпроси. Беше тук, защото искаше да бъде тук. Беше тук, защото в момента, когато срещна Куикнинг, той безнадеждно се влюби в нея.

Наблюдава я докато почувства силна болка, после отмести поглед. Беше изненадан, когато видя Пи Ел, застанал в сянката на дърветата, също да я наблюдава.

Той беше отново изненадан след известно време, когато другият дойде и седна до него близо до огъня. Пи Ел го направи така, сякаш това бе най-естественото нещо на света, сякаш не се бяха държали на дистанция един от друг преди, сякаш бяха приятели, а не непознати. С продълговато лице с остри черти, слаб като сянка, той сякаш беше съчетание на линии и ъгли, които заплашваха да изчезнат в мрака. Седна с кръстосани крака, мършавото му тяло отпуснато и свито. Устата му леко се разтвори в усмивка, когато видя Морган да се мръщи.

— Недоверчив си към мене — каза той. — А не трябва.

— Защо да не трябва? — попита Морган.

— Защото не ме познаваш. Ти изпитваш недоверие не само към всеки непознат, но и към онези, които познаваш. Ето как стоят нещата. Кажи ми, Планинецо, защо мислиш, че съм тук?

— Не зная.

— И аз също не зная. Готов съм да се обзаложа, че и с тебе е същото. Ние сме тук, ти и аз, защото това момиче ни каза, че се нуждае от нас, но всъщност ние не знаем какво има предвид. Просто не можем да й кажем не.

Пи Ел изглежда обясняваше нещата колкото на Морган, толкова и на самия себе си.

Той бегло погледна към Куикнинг и поклати глава:

— Красива е, нали? Как да кажеш не на толкова прелестно същество? Но не е само това. В нея има нещо, нещо особено, не от този свят. Тя притежава магия, най-силната достъпна магия. Тя връща мъртвите към живот — както Градините, както онзи там.

Той отново се обърна към Морган.

— Всички ние искаме да се докоснем до тази магия, да я усетим чрез нея. Така ми се струва на мене. Може, ако имаме късмет, и да успеем. Но ако Шадуините имат пръст в тази работа, ако нещата са стигнали дотам, тогава трябва да сме нащрек един с друг. Не да си вярваме, а да се пазим. Съгласен ли си?

Морган не знаеше дали е съгласен или не, но кимна с глава. Беше сигурен само в едно — че Пи Ел не беше човек, който разчита на това, друг да го пази, нито пък се интересуваше за сигурността на някой друг.

— Знаеш ли кой съм аз? — тихо заговори Пи Ел като гледаше огъня. — Аз съм художник. Идвам и си отивам, без никой да знае. Размествам нещата без никой да иска. Карам хората да изчезват.

Той вдигна очи:

— И аз разбирам нещо от магия. Ти също, нали?

Морган поклати отрицателно глава. Беше предпазлив.

— Ето човекът, който разбира от магия — посочи той Уокър Бо.

Пи Ел колебливо се усмихна.

— Като че ли не му е помогнала много срещу Шадуините.

— А може да е жив благодарение на нея.

— Едва ли. А и защо ни е потрябвал с тази ръка? — Пи Ел скръсти ръце внимателно. — Кажи ми, какво може той със своята магия?

На Морган този въпрос не му се понрави много.

— Доста от това, което ти самият можеш. Попитай го сам, когато се оправи.

— Ако се оправи.

Пи Ел бързо се изправи, без никакво усилие, което изненада Морган. Бърз е, помисли си Планинецът. Много по-бърз от мене. Другият го гледаше.

— Усещам, че в тебе се крие магия, Планинецо. Искам някой път да ми разкажеш за нея. След време, когато попътуваме по-дълго заедно, когато се опознаем по-добре и ти започнеш да ми имаш повече доверие.

Той се дръпна сред сенките оттатък огъня, просна одеялото си и се сгуши в него. Заспа почти мигновено.

Морган продължи да го наблюдава още известно време. Мислеше си, че много вода трябва да изтече, за да изпита доверие тъкмо към него. Пи Ел често се усмихваше, но само с устните. Морган се опита да разбере какво бе искал да каже Пи Ел за себе си — идвам и си отивам, без никой да знае? Размествам нещата, без никой да иска? Карам хората да изчезват? Що за скрит смисъл имаше в тези думи?

Огънят догаряше и всички наоколо вече спяха. Морган се замисли за миг за миналото, за приятелите, които бяха мъртви и изчезнали, за неумолимия ход на събитията, който го беше повлякъл. Но най-много мислеше за това момиче, което бе казало, че е дъщеря на Краля на Сребърната река. Куикнинг. Тя бе загадка за него.

Какво ли щеше да поиска от него?

Какво ли ще може той да направи за нея?

Уокър Бо се събуди по изгрев слънце, излизайки от черната пропаст на безсъзнанието. Когато отвори очи, видя момичето, надвесено над него. Ръцете й бяха върху лицето му, пръстите й, хладни и нежни, докосваха кожата му и тя сякаш го извлече от припадъка толкова леко, както би вдигнала перце.

— Уокър Бо — произнесе тя името му нежно. Чувстваше я странно позната, макар да бе сигурен, че никога не се бяха срещали. Опита се да каже нещо, но не можа. Нещо му пречеше. Някакво чувство на удивление пред изключителната й красота, пред онези чувства, които събуждаше в него. Той я чувстваше като земята, проникната от странна магия, проста и сложна едновременно, съсъд от първични елементи, пръст, въздух и вода, част от всичко, което раждаше живота. Отношението му към нея беше различно от това на Морган Лех и Пи Ел, макар че той още не можеше да знае това. Тя не будеше у него чувства на любов или закрила; той не искаше да я притежава. Между тях съществуваше близост, която надхвърляше страстта и потребността. Свързваше ги едно непосредствени разбирателство, както чувствата никога не биха могли да ги свържат. Уокър усещаше тези връзки на разбирателство, макар че не би могъл да ги определи. Това момиче бе нещо, което той цял живот се бе борил да стане. Тя бе олицетворение на неговите мечти.

— Погледни ме — каза тя.

Очите му се заковаха върху нея. Тя свали пръсти от лицето му и ги премести върху откъснатата останка на ръката му, тази вкаменелост, която стърчеше неподвижна и безжизнена от рамото му. Пръстите й проникнаха под дрехата му, галеха кожата му и се плъзнаха там, където кожата се бе втвърдила в камък. Той се отдръпна от докосването й. Не искаше тя да усети болестта, която се развиваше в него и загиването на плътта му. Но пръстите й бяха настоятелни. Тя не отместваше погледа си.

Той изохка, когато всичко пред очите му се превърна в парещ бял проблясък на болка. В миг той отново видя Залата на Кралете, криптите на мъртвите, каменната плоча с изписаните върху нея руни, черната дупка под нея и мигновеното движение, с което Асфинкс го удари. След това плуваше и съществуваха само нейните очи, черни и бездънни, които го загръщаха във вълна от сладостно спокойствие. Болката изчезна, издигна се от него като червена мъгла, която се разтвори във въздуха. Усети как някаква тежест се вдигна от него и почувства покой.

Сигурно за малко бе заспал в този момент; не бе сигурен. Когато отново отвори очи, момичето беше до него, гледаше го и светлината на зората бе бледа и далечна сред върхарите на дърветата. Той преглътна, устата и гърлото му бяха пресъхнали и тя му даде да пийне вода от един мях. Усети върху себе си погледа на Морган Лех, който се пулеше насреща му с отворена уста, слабото му мургаво лице бе маска на недоверие. До него имаше още един човек, когото той не познаваше, със сурово и коварно изражение на лицето. Спомни си, че и двамата бяха тук, когато момичето го намери. От какво ли бяха така поразени?

После усети, че нещо се бе променило. Чувстваше ръката си по-лека, по-свободна. Нямаше болка. Напрегна малкото останали му сили, за да огледа себе си. Дрехата му бе издърпана от рамото и откриваше розова, излекувана плът, от която бе отстранено каменното поражение на болестта.

Ръката му я нямаше.

Отровата на Асфинкс също.

Какво изпитваше? Най-смесени чувства. Гледаше момичето втренчено и се опитваше нещо да каже, но не можеше.

Тя погледна към него, спокойна и съвършена.

— Казвам се Куикнинг — каза тя. — Дъщеря съм на Краля на Сребърната река. Погледни в очите ми и ще ме познаеш.

Той така и направи. Тя го докосна. На мига видя онова, което Морган Лех бе видял преди него, на което Пи Ел бе станал свидетел — пристигането на Куикнинг в Кулхавен и възраждането на Меадските градини от праха и пепелта. Той почувства удивление пред чудото и инстинктивно разбра, че тя е именно тази, за която се представя. Тя владееше магия, която събуждаше вяра, магия, която можеше да спаси от най-жалкото житейско поражение. Когато образите отминаха, гой отново бе поразен от необяснимата близост, която чувстваше към нея.

— Ти си отново добре, Уокър Бо — каза му тя. — Болестта няма вече да те мъчи. Поспи сега, защото имам голяма нужда от тебе.

Тя го докосна веднъж и се отдръпна.

Той отново се събуди по пладне, мъчен от жажда и глад. Куикнинг беше до него и веднага му даде храна и вода, като му помогна да се изправи и да седне. Сега се чувстваше по-силен, приличаше на себе си отпреди срещата си с Асфинкс и можеше да мисли ясно за пръв път от седмици насам. Облекчението му, че е освободен от отровата на Асфинкс, че е просто жив, се бореше в него с гнева от това, което Ример Дал и Шадуините бяха сторили с Коглин и Мърко. Един обикновен старец и някакъв досаден котарак, така се беше отнасял с тях. Огледа сечището и видя опустошението. Момичето не го попита какво се е случило. Тя просто го докосна и разбра. Всички картини от трагичните събития на онази нощ го заляха със своите спомени и го оставиха разтърсен и близо до сълзи. Тя отново го докосна, да го успокои и ободри, но той не заплака. Нямаше да се предаде. Преглътна мъката, затвори я в себе си, решен да намери и унищожи виновниците.

Куикнинг му каза, встрани от Морган Лех и оня, който наричаше себе си Пи Ел:

— Не можеш да се оставиш на чувствата си, Уокър Бо. Ако сега се впуснеш да преследваш Шадуините, те ще те унищожат. Нямаш мъдростта и силата, за да ги победиш. Можеш да ги придобиеш само чрез мене.

После, преди той да отговори, тя повика другите двама, покани ги да седнат пред нея и рече:

— Сега ще ви кажа от какво имам нужда.

Тя ги огледа един след друг и после погледна отвъд тях.

— Много, много отдавна, в една епоха преди Човечеството, преди войните на вълшебните същества, преди всичко, което ви е известно, имало мнозина като моя баща. Те били първите вълшебни същества, създадени за живот от Словото и получили власт на земята. На тях им бил възложен заветът да пазят и съхраняват този свят и докато можели, те го следвали. Но светът се променил с отмирането на вълшебните същества и появата на Човека. Еволюцията на света погълнала всичко, което съществувало в началото, включително онези като моя баща. Един по един те умрели, загубени през отминаващите години и промените на света. Великите войни унищожили много от тях. Войните на Расите унищожили още повече. Накрая останал само моят баща, който вече е станал легенда, вълшебният властелин, когото наричат Краля на Сребърната река.

Тя вдигна лице:

— Само че моят баща не бил сам, както мислел. Имало още един. Дори и баща ми не знаел за него в началото, убеден, че всички от неговия род са умрели много отдавна, че само той е оцелял. Баща ми грешал. Имало още един като него, който бил жив, но толкова променен, че никой не можел да го познае. Всички първоначални вълшебни същества извличали своята магическа сила от елементите на земята. Силата на моя баща идвала от реките и езерата, от водите, които подхранвали земята. Той построил Градини, за да ги подхранва, да им дава живот и да възвърне живота. Неговият брат, онзи, за чието съществуване той не подозирал, черпел магията си от камъка на земята.

Докато моят баща извличал своята сила от движението и промяната, неговият брат извличал силата си от постоянството и неизменността.

Тя помълча.

— Името му е Ул Белк. Той е Кралят на Камъка. Той нямал име в някогашни времена. Никой от сродните на баща ми същества не е имал име. Те не се нуждаели от имена. Баща ми е получил името си от земните хора; той не го е искал. Ул Белк си взел име от страх. Взел го, защото чувствал, че само с име би могъл да бъде сигурен, че ще оцелее. Името предполага дълготрайност. Дълготрайността станала всичко за него. Навсякъде наоколо му светът се променял, старият отстъпвал място на новия. Но той не искал да приеме, че ще се промени, искал да бъде неизменен като камъка, от който извличал силата си. За да оцелее, той твърдо се вкопчил в навиците, на които се крепял, в почвата, на която разчитал. Скрил се, когато Великите войни разрушили почти всичко. Скрил се отново, когато войните на магията, Войните между Расите заплашвали да сторят същото. Взел си име и се обгърнал в камък. Както моят баща, така и този свят бил сведен почти до нищо, едно незначително късче съществувание, което било всичко, което магията му можела да съхрани. Той отчаяно се хванал за него, докато войните на Човечеството бушували векове наред и чакал разумът да се върне в някаква степен. Но за разлика от моя баща Ул Белк отхвърлил завета на Словото. Той загубил представа за своята мисия в стремежа си да оцелее. Убеждението му било, че най-важното е да бъдеш жив, независимо на каква цена. Забравен бил обетът да пази и съхранява земята. Клетвата, че ще се грижи за живота на земята, загубила смисъл. Той пазел и трупал магическата си сила с единствената мисъл — че когато тя е достатъчно могъща, той ще може да бъде сигурен, че нищо никой повече няма да заплашва неговото съществуване.

Куикнинг сведе очи, после ги вдигна отново, изпълнени с удивление.

— Ул Белк е господарят на Елдуист, една педя земя далеч на североизток зад Костните планини, където Източните земи свършват при Тайдрейс. След като се бе крил векове наред, той се яви, за да се обяви за господар над Човешкия свят. Това той постига посредством магията си, която придобива все по-голяма сила в неговите ръце. Той я използва безогледно — по отношение на почвата, водите, дърветата и всички същества, които се хранят от тях. Той превръща всичко в камък и по този начин извлича още по-голяма магическа сила. Цял Елдуист се е превърнал в камък и същото започва да става и с околната земя. Тайдрейс все още го спира засега, защото е огромен и дори Ул Белк няма достатъчно магическа сила, за да победи океана. Но има едно място, където Елдуист се свързва с Източните земи и нищо не пречи на магическата отрова да се разпространява на юг. Освен баща ми.

— И Шадуините — добави Морган Лех.

— Не, Морган — каза тя и на никой не му убягна това, че тя се обръщаше към него само с първото му име. — Шадуините не са врагове на Ул Белк. Моят баща единствен се стреми да съхрани Четирите земи. И Шадуините, както и Каменният крал искат да видят Земите неузнаваеми — опустошени и лишени от живот. Шадуините и Ул Белк не си пречат взаимно, защото никой не е заплаха за другия. Някой ден това може и да се промени, но дотогава едва ли ще има значение за някой от нас.

Тя погледна Уокър.

— Помисли си само за ръката си, Уокър. Отровата, която беше проникнала в нея, беше на Ул Белк. Асфинкса служеше на него. Каквото и живо нещо да докоснат Каменният крал и подвластните му, то става твърдо и безжизнено като ръката ти. Това е източникът на силата на Ул Белк, това постоянство, тази неизменност.

— А защо е избрал да отрови мене? — попита Уокър.

Сребристата й коса улови един слънчев лъч и проблесна в мигновено озарение. Тя отърси светлината.

— Той е откраднал един Друидски талисман от Залата на Кралете и е искал да бъде сигурен, че който и да открие кражбата, ще умре преди да може да стори каквото и да било. Просто ти си имал лошия шанс да бъдеш този някой. Друидите, когато са били живи, са имали достатъчно сила да се противопоставят на Ул Белк. Той е изчакал всички да изчезнат, за да се появи отново. Единственият му враг вече е моят баща.

Тъмните й очи се преместиха върху Пи Ел.

— Ул Белк се стреми да унищожи цялата земя. А за целта трябва да унищожи моя баща. Баща ми ме изпрати, за да попреча на това. Но не мога да го сторя без ваша помощ. Нужно ми е да дойдете с мене на север в Елдуист. Когато отидем там, трябва да намерим и отнемем от Каменния крал талисмана, който той на времето е откраднал от Залата на кралете, от Друидите. Този талисман се нарича Черният камък на Елфите. Докато го притежава, Ул Белк е непобедим. Ние трябва да му го отнемем.

Тясното, продълговато лице на Пи Ел остана безизразно.

— Как можем да направим това? — попита той.

Ще намерим начин — отвърна момичето като се вгледа последователно във всеки от тях. — Баща ми каза, че вие имате възможностите, но ще са нужни усилията на трима ви, за да успеете. Всеки от вас притежава нужната магическа сила. Така е, макар и да не е ставало дума за това. Но трябва да се обединят магическите сили и на трима ви. Налага се да тръгнете заедно.

— Заедно — Пи Ел хвърли съмнителен поглед на Уокър и Морган. — Що за магия крие този Черен камък на Елфите? Какви неща могат да се извършват чрез него?

Уокър се приведе напред, за да чуе отговора на Куикнинг. Тя го погледна с черните си очи.

— Той привлича чуждата магическа сила, поглъща я и я прави своя собствена.

Последва смаяно мълчание. Уокър никога не бе чувал за подобна магия. Нищо не се споменаваше за това дори и в древните Друидски легенди. Той си спомни думите, съдържащи се в Друидската история, която Коглин му бе донесъл, думите, в които се описваше как ще бъде възстановен Паранор.

Веднаж премахнат, Паранор ще се заличи от света на хората за вечни времена, обгърнат от непроницаема магия. И една-едничка сила само може да го върне — тази на единствения Камък на Елфите, черен на цвят, създаден от вълшебниците на древни времена по подобие и форма на всички камъни на Елфите и все пак съчетаващ в един камък всички нужни качества на сърцето, ума и тялото. Онзи, на който бъде дадено право и основание, ще го притежава, за да си послужи с него за истинската му цел.

Беше запомнил тези думи и после бе скрил книгата в един процеп на камината преди да напусне къщата и да се отправи към Залата на кралете. Думите даваха някакви указания как да се използва Черният камък на Елфите във възстановяването на Паранор. Ако магията на Друидите го бе заличила от света, то Черният камък на Елфите можеше да обезсили тази магия и да възстанови Крепостта. Уокър се намръщи. Това изглеждаше потресаващо лесно. Нещо по-лошо, вложеше ли се веднаж, подобна магическа сила с нищо не можеше да бъде унищожена. И защо Друидите са допуснали нещо толкова мощно да попадне в ръцете на враг като Ул Белк?

От друга страна, те бяха направили всичко да го предотвратят. Едва ли някой би могъл да го измъкне от Залата на кралете. Или дори да узнае, че се намира там. Как така Каменният крал го бе открил, питаше се той.

— Но ако Черният камък на Елфите може да отнема чуждата магия и да я превръща в своя — внезапно се намеси Пи Ел и прекъсна разсъжденията на Уокър, — как тогава нещо, каквото и да било, би могло да я преодолее? Нашата, както и всяка друга магия, би била безсилна срещу него.

— И особено моята, която е никаква — добави ненадейно Морган, тъй че всички рязко се обърнаха към него. — Е, искам да кажа незначителна.

— Не можеш ли ти някак си да ни предпазиш от Каменния крал? — попита Уокър. — Да ни помогнеш с твоята магия?

— Не — отвърна момичето и те я зяпнаха без нищо да могат да кажат. — Моята магия е безсилна, докато вие не си върнете Черния камък на Елфите от Ул Белк. Освен това той не трябва да разбере коя съм, защото ако разбере, веднага ще ме унищожи. Ще дойда с вас и ще ви напътствам, когато мога. Ще се старая да ви помагам. Но не мога да използвам магия дори и в най-малка степен, дори и за кратко.

— А смяташ, че ние можем ли? — недоверчиво попита Пи Ел.

— Каменният крал ще подцени вашата магия. Няма да се почувства застрашен от нея.

Лицето на Пи Ел доби толкова заплашителен вид, че Уокър изведнаж се почувства влуден от мисълта, че Куикнинг крие нещо от тях. Вече беше сигурен, че крие нещо. Не че ги лъжеше, и през ум не би му минало това, но определено имаше нещо, което не искаше да им каже. Проблемът беше, че нямаше ни най-малката представа какво би могло да бъде това. Тя отново заговори.

— А има и още нещо, поради което трябва да ми помогнете. — Тя не ги изпускаше от очи. — Ако дойдете с мен, вие ще можете да постигнете всичко, което пожелаете. Уокър Бо. Аз извлякох отровата от тялото ти и ти помогнах да оздравееш. Но не мога да върна ръката ти. Ела с мен да намерим Черния камък на Елфите и ще си помогнеш сам. Морган Лех. Ти ще възстановиш магията на счупения си меч. Ела с мен. Пи Ел. Ти ще откриеш магия по-велика от тази на Шадуините. Ела с мен. Моят баща ми каза, че заедно вие притежавате ключовете, които ще отключат всички тези тайни. А баща ми знае границите на възможното. Той няма да лъже.

Тя вдигна лицето си към тях.

— Четирите земи и народът им са заплашени от Шадуините. Но също толкова са заплашени и от Ул Белк. Средствата да бъде сложен край на едната заплаха ще се намерят като се сложи край на другата. Черният камък на Елфите е талисманът, който може да сложи край и на двете заплахи. Разбирам, че все още ви е трудно да разберете това; разбирам, че не мога и да ви го обясня. Не зная дали ще успеете в това търсене. Но аз ще дойда с вас, ще живея или ще умра с вас, ще успея или ще претърпя крах заедно с вас. Ще бъдем свързани завинаги, каквото и да се случи.

Както сме свързани вече, помисли си Уокър и отново се учуди защо продължаваше да има такова чувство.

Наоколо цареше кристална тишина. Никой не искаше да я наруши. Имаше още незададени въпроси, които очакваха своя отговор. Имаше още съмнения, страхове и лоши предчувствия, които трябваше да се преодолеят. Бъдещето, което им се виждаше ясно преди седмица, сега ги очакваше тъмно и несигурно, път, който можеше да ги заведе където си поиска. И в края на този път ги чакаше Ул Белк, Каменният крал, когото те трябваше да намерят. Вече бе решено. Никой не беше го казал, но беше решено. Такава беше силата на магията на Куикнинг, магическа власт, която тя упражняваше над животите на другите, магия, която не само бе върнала към живота онова, което се смяташе за мъртво и свършено, но също бе освободила надеждите и мечтите на живите.

Това се случваше и сега.

Морган Лех започна да си представя как ли ще се чувства, ако може да си възвърне Меча на Лех. Спомняше си как се чувстваше, когато магията му бе в негова власт. Пи Ел започна да си представя каква би било да притежава оръжие, на което никой не би могъл да устои. Спомни си усещането, когато използваше Стиела. Чудеше се дали ще бъде същото. Но Уокър Бо мислеше не толкова за себе си, колкото за Черния камък на Елфите. Той си оставаше ключът към всички затворени врати. Можеше ли Паранор да се върне? Можеха ли да се върнат отново Друидите? Това бе задачата, която Аланон му бе поставил, част от онова, което трябваше да се направи, за да бъдат унищожени Шадуините. А сега, за първи път откакто сънищата го бяха споходили, той искаше те да бъдат унищожени. Нещо повече, той искаше да участва в унищожението им.

Той погледна Куикнинг в черните й очи и му се стори, че тя чете мислите му. Друидско умение. Вълшебен дар.

И най-неочаквано, шокиращо за самия него, той си спомни къде я бе срещал преди.

Късно тази нощ той отиде при нея да й разкаже. Не се реши изведнаж. По-лесно му беше нищо да не й казва, защото с разказа си излагаше на риск тяхното ново приятелство и своето участие в похода към Елдуист. Но мълчанието в случая бе равносилно на лъжа, а той не можеше да направи това. Тъй че почака, докато Морган и Пи Ел дълбоко заспят, докато нощта обгърне всичко в тъмнина и времето забави ход и мудно запълзи, после безшумно стана изпод одеялото, още скован и с болки след преживяното изпитание и прекоси осветеното от огъня пространство до мястото, където го чакаше тя.

Хвърли един поглед към развалините, край които преминаваше. Докато беше още светло, се бе опитал да потърси сред гаснещата пепел Друидската история, но нищо не можа да открие.

Куикнинг не беше заспала, както и очакваше. Седеше в сянката на огромна ела, далеч от спящите, сред дърветата. Той беше още слаб и не можеше да стигне далеч, но и не искаше да разговаря с нея, когато другите можеха да го чуят. Тя като че ли разбра това. Стана безмълвно и отиде заедно с него в гората. Когато се отдалечиха достатъчно, тя забави крачка и се обърна към него.

— Какво имаш да ми кажеш, Уокър? — попита тя и го дръпна до нея на хладната земя.

Нужно му беше малко време преди да започне. Без да знае защо, отново изпита познатото му чувство на близост с нея, и това едва не го накара да промени решението си, защото се страхуваше от онова, което имаше да й каже и как би погледнала на него тя.

— Куикнинг — започна най-сетне той и звукът на името й отново го накара да спре. Той си наложи да бъде по-решителен. — Преди да умре, Коглин ми даде една от книгите с Историята на Друидите. Книгата беше унищожена от огъня. В тази книга имаше едно място, където се казваше, че Черният камък на Елфите е Друидска магия и има силата да върне изчезналия Паранор. Сянката на Аланон ми постави тази задача, когато аз говорих с нея край Рога на Пъкъла преди няколко седмици — да върна Паранор и Друидите на Четирите земи. Това бе задача, която Коглин ме подтикваше да приема. Той ми донесе Историята на Друидите, за да ме убеди, че това може да стане.

— Зная — каза тихо тя.

Черните й очи сякаш виждаха през него и той с усилие отмести поглед.

— Аз се съмнявах в него — продължи той, и все по-трудно му ставаше да намира думите си. — Съмнявах се в целите, които преследва, обвинявах го, че служи на интересите на Друидите. Не исках да имам нищо общо с тях. Но любопитството ме накара да тръгна да търся Черния камък на Елфите. Реших да узная къде е скрит. И отидох при Гримпонд.

Той вдигна отново поглед към нея и този път не го отмести.

— Показаха ми се три видения. И трите свързани с мене. В първото видение аз стоях начело на групата, която отиваше в Рога на Пъкъла да срещне духа на Аланон и заявих, че по-скоро ще си отрежа ръката, отколкото да помогна на Друидите да се върнат. Видението ми се надсмиваше за думите и ми показваше самия мен с вече изгубена ръка. И ето че наистина я изгубих цялата.

Гласът му потреперваше.

— Третото видение в случая няма значение. Но във второто аз стоях на върха на един хълм, от който се виждаше целият свят. Едно момиче беше до мен. То загуби равновесие и протегна към мене ръка. Но аз я отблъснах и то падна. Момичето, Куикнинг, беше ти.

Той зачака нейния отговор, тишината изпълваше разстоянието между тях и на Уокър започна да му се струва, че вече нищо не ги разделя. Куикнинг нищо не каза. Тя само го гледаше и чертите й не изразяваха иищо.

— Значи ти си знаела за Гримпонд! — възкликна той ужасен.

После я видя да затваря очи и осъзна, че мисли за нещо напълно различно.

— Това е един изгнан дух — каза тя.

— Който говори загадъчно и лъже, но в някои случаи казва и истината, макар и по заобиколен начин. В първото видение той не излъга — ето че ръката ми я няма. Нямам желание същото да се случи и с твоя живот!

Тя леко се усмихна, едва помръдна крайчеца на устните си.

— Ти няма да ми причиниш зло, Уокър Бо. От това ли се страхуваш?

— От видението — повтори той.

— Това е видение и нищо повече — нежно го прекъсна тя. — Виденията са също толкова илюзорни, колкото и истината. Виденията ни подсказват някои възможности, но не си служат с абсолютни стойности. Ние не сме обвързани с тях; те не определят какво ще се случи. Особено виденията на същество като Гримпонд. Той изкушава с лъжи; той мами. Страхуваш ли се от него, Уокър Бо? Не, не и ти. Нито пък аз. Моят баща ми казва какво ще се случи и това е достатъчно. Ти няма да ми причиниш нищо лошо.

Лицето на Уокър бе изопнато и измъчено.

— Но той може и да греши; може да не вижда всичко, което предстои.

Куикнинг тръсна глава, протегна тънката си ръка и докосна неговата.

— Ти ще бъдеш моят закрилник по време на това пътуване, Уокър Бо — и тримата ще ме закриляте, докато е необходимо. Не се тревожи. Аз ще бъда в сигурни ръце с тебе.

Уокър поклати глава.

— Бих могъл да остана…

Тя бързо вдигна ръка на устните му и ги докосна сякаш да изтрие някаква нова отрова.

— Не — отсече тя. — Аз ще съм сигурна, ако си с мене. Ще бъда в опасност, само ако не дойдеш. Трябва да дойдеш.

Той колебливо я изгледа.

— Можеш ли да ми кажеш нещо от това, което се очаква да правя?

Тя поклати глава.

— Или по какъв начин бих могъл да отнема Черния камък на Елфите от Ул Белк?

Отговорът бе отново категорично не.

— Поне ми кажи как ще те закрилям, когато имам само една ръка и…?

— Не.

Той се свлече на земята; изведнаж почувства невероятна слабост. Мракът се спускаше като пелена от съмнения и нерешителност, в чиито гънки се задушаваше.

— Аз съм половин човек — прошепна той. — Вече нямам вяра в себе си, в обещанията, които съм дал сам пред себе си, в задачите, които съм си поставил. Оставих се да ме влачат разни Друидски видения и повели, в които не вярвам. Бях лишен от двамата си най-близки приятели, от дома си и от чувство за смисъл. Бях най-силният между онези, които отидоха на срещата с Аланон и бях човекът, на когото другите разчитаха; сега съм най-слабият, едва мога да се държа на собствените си крака. Не мога така бързо като теб да махна с ръка на виденията на Гримпонд. Твърде често съм бил необосновано самоуверен. Сега трябва да подлагам всичко на съмнение.

— Уокър Бо — обърна се към него тя.

Той я загледа с удивление, когато тя протегна към него ръце и го вдигна на краката.

— Ти ще бъдеш отново силен — но само ако вярваш.

Тя беше толкова близо, че той усещаше топлината на протегнатите й ръце в пронизващия нощен хлад.

— И ти си като мен — тихо каза тя. — Вече си го усетил, макар че не можеш да разбереш защо. Така е, защото преди всичко друго ние сме създания на магията, която носим. Магията ни определя, формира и ни прави онова, което сме. И за двама ни тя е рождено право, от което не можем да избягаме. Ти искаш да ме защитиш, като ми казваш за своето видение, като се опитваш да отклониш опасността, ако видението се окаже вярно. Но Уокър Бо, ние сме свързани по такъв начин, че независимо от никакви предсказания и видения не можем да оцелеем разделени. Нима не чувстваш това. Длъжни сме да открием следите, които ще ни отведат в Елдуист, при Ул Белк и Черния камък на Елфите и да довършим започнатото докрай. Не можем да позволим на никакви видения да ни попречат за това, което ще стане. Не трябва да допуснем страха от бъдещето да се намеси.

Тя замълча.

— Магията, Уокър Бо. Магията ръководи моя живот и му придава смисъл. Магията, дадена ми от моя баща. Можеш ли да кажеш, че при теб е различно?

Това не беше въпрос. Това бе констатация, истина, която не подлежи на съмнение. Той си пое дълбоко дъх.

— Не — призна той. — Не мога.

— Ние не можем нито да я отречем, нито да избягаме от нея, нали?

— Не.

— Това е общото между нас — това, и различните ни задачи — да открием Черния камък на Елфите и да запазим Четирите земи, твоята — дадена от сянката на Аланон, моята — от моя баща. Нищо отвъд това няма значение. Всички пътища водят към Друидския талисман.

Тя вдигна лице към слабата светла пътека, която се спускаше сред дърветата от звездното небе.

— Ние заедно трябва да го потърсим, Уокър Бо.

Тя бе толкова уверена в своето твърдение, толкова сигурна в думите си. Уокър срещна погледа й, все още изпълнен със съмненията и страховете, които го бе подтикнала да отхвърли, но успокоен сега от нейното чувство за перспектива и сила на волята. Някога той притежаваше и двете в същата степен. Сега се чувстваше засрамен и ядосан, че вече ги няма. Спомняше си решимостта на Пар Омсфорд да върши онова, което е правилно, да използва своя магически дар. Спомни си собствената си неизречена клетва пред духа на Коглин и Мърко. Все още не можеше да забрави видението на Гримпонд, но Куикнинг беше права. Не можеше да позволи то да го отклони от търсенето. Той я погледна и кимна с глава. Някаква степен на решимост се върна.

— Няма да говорим повече за видението на Тъмни вир.

— Не, докато не му дойде времето — отвърна тя.

Тя го хвана за ръка и го поведе обратно през тъмната гора да спят.