Друидите на Шанара

I

Кралят на Сребърната река бе застанал в покрайнините на Градините. Това бяха негови владения от самото начало на магическия век. Сега гледаше света на смъртните и онова, което виждаше, му навяваше тъга и мрачни мисли. Цялата земя боледуваше и умираше, богатият чернозем се превръщаше в прах, тревите вехнеха, горите ставаха на сухи масиви, реките и езерата потъваха в тиня или пресъхваха. Живите същества навсякъде по земята също боледуваха и умираха, останали без храна, защото и тя бе отровена. Самият въздух даже бе отровен.

С всеки изминал ден, мислеше си Кралят на Сребърната река, Шадуините стават все по-силни.

Той се наведе да изчисти алените листенца на цикламите, полепнали по краката му. Отсреща и додето му поглед стигаше всичко бе обраснало в цветя, дрян и череши, в обички, рододендрони, цели лехи перуника, азазалии, нарциси и рози. Стотици видове цветя и растения, непрестанно в цветове, пъстрееха навред. Срещаха се и животни, от най-дребните до най-големите — създания, произхождащи от онова далечно време, когато всичко е съществувало в мир и хармония.

В сегашния свят, светът на Четирите земи и Расите, еволюирали след хаоса и разрушението на Великите войни, онези времена бяха напълно забравени. Единственият оцелял бе Кралят на Сребърната река. Той бе живял още от началото на новия свят и раждането на първите му създания. Млад беше тогава и имаше мнозина като него. Сега бе стар, останал последен от рода си. Изчезнало бе всичко от онези времена, освен Градините. Само те стояха неизменни, поддържани от вълшебна магическа сила. Логосът бе дал Градините на Краля на Сребърната река и му бе завещал да се грижи за тях и да ги пази като напомняне за онова, което веднъж е било и можеше да бъде отново. Външният свят щеше да се мени по своите закони, но Градините щяха да останат завинаги същите.

При все това те се стесняваха. Не толкова физическото им пространство, колкото духовното им влияние. Градините имаха определени и неизменни граници, защото съществуваха в едно ниво на битието, неподатливо на промените в света на смъртните. Те бяха не толкова място, колкото присъствие. И все пак тяхното присъствие бе потискано от болестта на света. Защото Градините и техният владетел бяха свързани с този свят и тяхното предназначение бе да съхраняват неговата сила. Когато отровата плъзна из Четирите земи, това изискваше все повече усилия и резултатите от тях ставаха все по-малко. Човешката вяра и упование в съществуването на Градините, винаги малко колебливи, започнаха да изчезват съвсем.

Кралят на Сребърната река бе дълбоко натъжен от всичко това. И не заради себе си. Той стоеше над тези неща. Тъгуваше заради хората от Четирите земи, тези тленни мъже и жени, за които вълшебната магия щеше да бъде загубена завинаги. Градините бяха я съхранявали в земята на Сребърната река от векове и той беше онзи духовен приятел, който закриляше своите хора. Той се бе грижил за тях, създавал им бе чувство за мир и благоденствие, в което се преодоляваха физическите граници и живееше надеждата, че все още някъде по света съществуваше всемирна любов и доброта. А ето че бе свършено с всичко това. Сега той не можеше да помогне на никого. Злодейството на Шадуините, тяхната отрова, проникнала Четирите земи, беше подронила собствената му сила. И ето че се бе оказал затворен в своите Градини, безсилен да помогне на онези, които бе защитавал с всички сили.

Известно време той съзерцаваше разрухата на света, докато го обзе непреодолимо отчаяние. Спомените бясно се гонеха в съзнанието му. Някога Друидите бяха пазили Четирите земи. Но и Друидите бяха изчезнали. Останали бяха една шепа наследници от рода на Елфите на Шанара, които поколения наред владееха вълшебната магия. Но и те бяха вече мъртви.

Той положи усилие да прогони отчаянието и да си вдъхне надежда. Може би Друидите щяха да се върнат. А имаше и нови поколения от наследниците на Шанара. Кралят на Сребърната река знаеше почти всичко, което ставаше в Четирите земи, макар че не можеше да отиде сред тях. Духът на Аланон бе завещал да се разпилеят децата на Шанара, за да възстановят загубената магия, и те може би все още имаха шанс да оцелеят, за да изпълнят своята мисия. Но всички бяха подложени на крайно изпитание. На изток, на запад и юг ги заплашваха Шадуините, а на север Ул Белк, Каменният крал.

Старецът затвори за миг очи. Той знаеше какво е необходимо, за да бъдат спасени децата на Шанара — една толкова могъща и сложна магия, че нищо да не може да й се опре, магия, която да преодолее всички препятствия, създадени от техните врагове, която да проникне през стената на измама и подлост, скриваща всичко от онези четирима души, от които зависеше толкова много.

Да, четирима, не трима. Дори и Аланон не разбираше всичко, което беше предопределено да се случи.

Той се обърна и тръгна навътре към своята обител. Отдаде се на песните на птиците, аромата на цветята и топлината на въздуха, поемаше ги с всичките си сетива и постепенно се успокои. В своите Градини той беше способен на всичко. И все пак, магията му бе нужна извън тях. Той знаеше какво трябва да се направи и се подготвяше за него, като понякога се преобразяваше в старец и се пренасяше в отвъдния свят. В такива моменти започваше да крета с несигурна походка, дишаше тежко, погледът му се замъгляваше и тялото му изпитваше болка, чувствайки как животът го напуска. Песента на птиците замлъкваше и животинките, скупчени наоколо, бързо се разбягваха. Полагаше усилие да се откъсне от себе си, за да усети тленния човек и така по-добре да разбере как да постигне необходимото.

Спря в най-вътрешната част на своето владение. Тук имаше кристално чисто езеро, което извираше от малък приток. Еднорог се бе навел и пиеше от неговите води. Езерото се плискаше в тъмна и плодородна земя. Ситни, нежни цветчета, с неизвестни названия, бели като пресен сняг растяха в околностите на водите. В другия край на езерото, над моравите треви, растеше крехко, сплетено дърво. Имаше нежни зелени листа, поръбени с червено. Две масивни скали с ивици цветна руда ярко проблясваха на слънцето.

Кралят на Сребърната река стоеше неподвижен в присъствието на заобикалящия го живот и копнееше да се слее с него. И когато успя, когато всичко като с невидима нишка се свърза в човешката форма, която беше приел, той вдигна ръце и го прие в себе си. Ръцете му — набръчкана човешка кожа и крехки кости, се издигнаха и призоваха цялата му магическа сила. Чувството за възраст и време, което напомняше за преходното съществуване на смъртните, изчезна. Първо малкото дръвче се изскубна от корените си и дойде при него — костната рамка, върху която щеше да гради. То се наведе бавно, за да приеме желаната форма, листата му прилепнаха до клоните, затвориха се и се увиха. После дойде ред на земята. Издигнаха се шепи пръст като от невидими лопати и облепиха дървото. После рудата послужи за мускули, водата за хранителни сокове, а венчелистчетата на малките цветчета за кожа. Той събра коса от сребърната грива, а за очи постави черни бисери. Магията оживя и неговото създание бавно получи своята форма.

Когато всичко бе свършено, пред него застана момиче, съвършено във всичко, освен в едно. Все още не беше живо.

Той се огледа наоколо и се спря на гълъба. Пое го от въздуха и го постави още жив в гърдите на момичето, превръщайки го в сърце. Кралят на Сребърната река пристъпи напред, прегърна я и й вдъхна собствения си живот. После отстъпи назад и зачака.

Гърдите на момичето започнаха да се вдигат и отпускат, ръцете и краката й трепереха. Тя отвори очи, черни като въглен на фона на нежното й бяло лице. Имаше дребно тяло, изваяно като статуетка, с омекотени овални форми. Косите й бяха сребристо бели, с нежните отблясъци на скъпоценни камъни.

— Коя съм аз? — попита момичето. Мекият й напевен глас прозвъня като ручей или среднощна музика.

— Моята дъщеря, — отвърна Кралят на Сребърната река, усещайки как в него се събуждат отдавна забравени чувства.

Не му се искаше да й казва, че е създадена от първични елементи, едно дете на земята, плод на неговата магия. Всъщност тя и сама можеше да го предусети чрез интуицията, с която я бе надарил. Обяснения не бяха нужни.

Момичето направи много предпазлива крачка, после още една. Когато установи, че може да се движи, ускори ход, изпробвайки всякакви възможности. Обикаляше около своя баща и гледаше с внимание и свян стария човек. После хвърли наоколо си поглед, изпълнен с любопитство. Гледките, ароматите и звуците на Градините я караха да чувства в тях особено родство, което не можеше напълно да си обясни.

— Моята майка са Градините, нали? — попита ненадейно момичето и той й отговори с да.

— И аз съм частица от двама ви? — на този въпрос той отново отвърна утвърдително.

— Ела с мене — каза й нежно той.

Тръгнаха на разходка из Градините, чувстваха се като баща и дете, наблюдаваха цветята, птиците и животните, които бързо се стрелкаха край тях, ширналите се сплъстени храсталаци, скалите и пръстта, сложната мрежа, изтъкана от слънчеви лъчи. Тя беше лъчезарна и пъргава, изпълнена с интерес към всичко, с уважение към живота, с грижовност. Той бе доволен от своето творение.

Малко по-късно започна да я въвежда в света на магията. Първо й демонстрира своите магически умения, само най-простите, за да не я обърка. После я остави да изпробва собствените си възможности. Тя установи с учудване своите магически способности и с още по-голямо удивление откри онова, което можеше да стори с тях. Не проявяваше ни най-малко колебание. Бе нетърпелива.

— Искаш ли да знаеш своето име? — попита я баща й.

— Да — отвърна тя и го погледна цялата в очакване.

— Името ти е Куикнинг. — Той помълча — И знаеш ли защо? (Quickening (англ.) — Оживялата — бел.пр.)

Тя се замисли за момент и отвърна просто:

— Да.

Той я отведе до едно старо дърво. Кората му се белеше от ствола на огромни влакнести ивици. Лек ветрец довяваше хлад и ухания на жасмин и бегония. Седнаха на тревата, която бе като мек килим под тях. Един грифон се скиташе сред високите треви и близна ръката на момичето.

— Куикнинг — каза Кралят на Сребърната река. — Има нещо, което ти трябва да направиш.

Той бавно и внимателно й обясни, че трябва да напусне Градините и да отиде в света на хората. Каза й къде да отиде и какво да направи. Говореше й за Мрачния чичо, за Планинеца и за безименния Шадуин, за Ул Белк, за Елдуист и Черния камък на Елфите. И както й говореше, посвещавайки я в нейното призвание, той почувства болка в гърдите, една чисто човешка болка, потискана векове наред. Тя извика у него такава тъга, че гласът му прозвуча сподавено, а от очите едва не бликнаха сълзи. Изненадан, той млъкна и се опита да я преодолее. Нужно му бе известно усилие, за да може да проговори отново. Момичето го наблюдаваше без нищо да каже — съсредоточено, замислено, цялото в очакване. Нито питаше, нито обсъждаше думите му. Просто слушаше и приемаше.

Когато той й каза всичко, тя се изправи.

— Разбирам какво се очаква от мен. Готова съм.

Но Кралят на Сребърната река поклати глава.

— Не, детето ми, не си. Ще го разбереш, когато поживееш. Въпреки всичко, което представляваш и можеш, все пак си уязвима спрямо неща, от които аз не бих могъл да те предпазя. Затова ще трябва да внимаваш и да се пазиш сама. Бъди нащрек, когато не разбираш нещо.

— Добре — отвърна тя.

Той я съпроводи до края на Градините, където започваше светът на хората и двамата се загледаха в напредващата разруха. Дълго стояха така без никой нищо да каже и накрая тя наруши мълчанието:

— Сигурна съм, че съм необходима там.

Той мрачно кимна, предчувствайки вече нейната загуба, макар че още не беше тръгнала. Та тя е само съвкупност от елементи, опита да се успокои той, но в същото време знаеше, че не е прав. Тя беше много повече. Бе част от самия него, сякаш бе негова плът.

— Сбогом, татко.

Т я изрече думите изведнаж и го остави.

Напусна Градините и се изгуби в далечината на отвъдния свят. Не го целуна, дори не го докосна на раздяла. Тръгна си просто, както единствено знаеше.

Кралят на Сребърната река се обърна. Усилията го бяха уморили, изтощили бяха магическата му сила. Нуждаеше се от почивка. Бързо се отърси от човешкия си облик, освободи се от привидното покритие на кожа и кости, очисти се от спомена за тях и от сетивата и се превърна във вълшебника, какъвто беше.

И все пак онова, което изпитваше към Куикнинг, неговото дете, остана в него.