Друидите на Шанара

XXV

Сенките го обгърнаха почти веднага, цели слоеве мрак пристъпиха срещу него и напълно закриха всичко от погледа му. Уокър забави крачка, очаквайки очите им да се приспособят, заслушан в глухото ехо на стъпките им в тишината. След това единственият звук, който остана, беше дишането им. Зад тях бледата сива дневна светлина се проточваше като тънка нишка, свързваща ги с външния свят, и само миг след това и тя бе прекъсната. Те бяха обгърнати единствено от камъка и отвора зад тях изчезна. Никой не се и помръдна, за да попречи на това. Всъщност, всички го бяха очаквали. Стояха заедно в настъпилата тишина, всеки чувстваше успокояващото присъствие на другите, и напрягаше слух, за да чуе нечие друго движение. Всеки се надяваше да може да вижда поне малко. Бяха погълнати от непроницаема празнота. Вътрешността на купола приличаше на чудовищна гробница, в която нищо живо не бе стъпвало от векове наред. Въздухът беше застоял и тягостен, никаква миризма не можеше да се различи и беше толкова студено, че студът ги прониза до мозъка на костите им. Целите се разтрепераха. Дори и в този непроницаем мрак Уокър Бо имаше чувството, че вижда как дим излиза от ноздрите му.

Секундите се точеха. Те чуваха ударите на сърцето си сред пълна тишина. И тримата чакаха търпеливо. Нещо щеше да се случи. Някой ще се появи. Освен ако бяха примамени в купола, за да бъдат убити, помисли Уокър. Но той смяташе, че не е така. Всъщност от самото начало бе убеден, че нищо не се стреми съзнателно да ги унищожи. Доколкото бяха опознали Елдуист, този град се освобождаваше от натрапниците по някакъв безличен начин, без при това никак да бърза. Елдуист не разчиташе на скоростта. В него всичко се градеше на закона на постоянството. Рано или късно всеки нежелан гост щеше да направи грешка, щеше да постъпи невнимателно и да попадне в капан или пък Гризача щеше да го унищожи. Уокър бе готов да повярва, че Куикнинг правилно е предположила, че доскоро Каменният крал дори не е съзнавал тяхното присъствие — или поне не се е интересувал от него. Едва след като Уокър използва магия срещу черупката на неговата крепост, той се бе надигнал. Магията, която бе използвал срещу Гризача, за него не беше от значение. Но сега Уокър бе убеден, че е събудил любопитството му — и затова бяха допуснати вътре…

Уокър изведнъж се сепна. Нещо не бе съобразил. Тук нищо нямаше да се случи, ако те останеха да стоят в мрака, дори ако чакаха целия ден и следващия. Каменния крал ги бе въвел по определена причина. Той ги бе допуснал вътре, за да разбере какво ще направят.

Или може би, какво могат да направят.

Той протегна оцелялата си ръка и прегърна първо Морган, после Куикнинг, нежно докосна главите им и прошепна:

— Каквото и да се случи, Куикнинг, помни, че си дала дума да не показваш, че в теб има магия.

Той ги пусна, пристъпи напред, издигна ръка, щракна с пръсти и запали едно сребърно пламъче.

Те се огледаха. Намираха се в тунел, чийто отвор бе близо до тях. Издигнал пламъка напред, Уокър тръгна по него. Когато стигнаха края на тунела, той изгаси пламъка и отново повика магията си, за да изпрати сребърен огън надолу в мрака.

Уокър шумно си пое дъх. Потокът светлина полетя в неизвестното, проби си път сред сенките, подгонвайки ги напред и се издигна, докато всичко пред тях се освети. Намираха се пред входа на широка Ротонда, една арена, заобиколена от амфитеатрално разположени пейки. Куполът се издигаше точно над тях като каменна арка. Арената бе обградена от парапет, а нагоре се издигаха няколко реда стълби. Арената, както и пейките, бяха каменни, древни и изтъркани от времето. Отвсякъде ги обграждаше мрак. Между редовете се откриваха отверстия на тунели, целите обвити в сянка, като този, по който бяха дошли.

В центъра на арената стоеше огромна, грубо издялана и почти неразличима каменна статуя на човек, потънал в размисъл. Уокър съсредоточи огъня на едно място като засили светлината му. Куполът беше обширен и празен. Единственият шум, който се чуваше, беше от техните стъпки. Изглеждаше също лишен от живот, ако не се смятаха самите те. С крайчеца на окото си забеляза как Морган тръгна напред и бързо протегна ръка да го спре. Куикнинг за всеки случай хвана ръката на Планинеца. Уокър обходи с поглед арената, черните тунели, които се врязваха в нея, пейките, които я заобикаляха, както и куполовидния таван, и после отново арената. Погледът му спря върху статуята. Нищо не се и помръдна. Но там все пак имаше нещо. Той можеше да го почувства сега по-силно отпреди, същото онова присъствие, което бе усетил и отвън.

Той тръгна бавно и внимателно напред. Морган и Куикнинг го следваха. Бе взел нещата в свои ръце. Уважението от страна на Куикнинг беше признание, че тя се нуждае от него. Тя самата нямаше право да използва магия. Трябваше да разчита на него. Това му придаваше необикновена сила и решимост. Сега нямаше време за страхове, за съмнения и неувереност в себе си или в това, което трябва да прави. Целият бе обхванат от пламенна решимост. Така е по-добре, осъзна той. По-добре да владее положението и да приеме отговорността за това, което става. Винаги е било така. И в този момент той за първи път в живота си разбра, че и винаги щеше да бъде.

Статуята се изправи пред него, един огромен каменен блок, който сякаш се противопоставяше на светлината, която Уокър бе извикал, за да разпръсне мрака. Мислителят гледаше встрани от тях, коленичил, полуседнал и полуприведен, едната му ръка бе отпусната на корема, а другата, свита в юмрук, подпираше брадичката му. Обгърнат бе от наметало или може би от косата му, не можеше да се различи. Нищо не бе написано на пиедестала, върху който бе поставен. Това всъщност, бе един доста груб пиедестал, чрез който краката на статуята се свързваха направо с пода, сякаш че скалата някога, на времето, просто се е разтопила.

Те и тримата дойдоха до статуята и започнаха да обикалят край нея. Лицето постепенно се показа пред погледа им. Това бе лице на великан, грубо и недобре одялано, сякаш скулптурата не е била довършена. Празни каменните очи гледаха изпод витите вежди. Ужас се четеше в чертите на статуятата, сякаш при извайването й са били уловени демони, които никога повече не са могли да бъдат прогонени. Уокър отмести погледа си от статуята и отново започна да оглежда сенките под купола. Тишината сякаш му намигаше.

Куикнинг внезапно спря и замръзна на място като стресната сърна.

— Уокър — прошепна тя и гласът й почти изсъска.

Тя гледаше към статуята. Уокър се изви като котка, за да проследи погледа й.

Очите на статуята се бяха отместили и насочили към него. Той чу как Морган извади шумно Меча си.

Безформената глава на статуята започна да се движи, като просто променяше формата си, сякаш бе едновременно от твърдо и от течно вещество. При това преместване шумът отекна в черупката на купола, сякаш се свличаха огромни, планински камъни по нанадолнище. Раздвижиха се ръцете, после раменете. Торсът се завъртя и камъкът се триеше и стържеше така, че косите на Уокър настръхнаха.

Тогава статуята отвори уста и заговори, потраквайки с каменните си устни.

— Кои сте вие?

Уокър не отвърна. Беше толкова поразен от това, което вижда, че не можа да намери никакъв отговор. Просто стоеше там като онемял. Статуята беше жива, нещо каменно, лишено от плът и кръв, изваяно от някаква безумна ръка и в същото време живо. В следващия миг разбра, какво вижда пред себе си, но и тогава не успя да изговори името на това създание. Куикнинг му го каза:

— Ул Белк, — прошепна тя.

— Кои сте вие?

Куикнинг пристъпи напред. Изглеждаше дребна и незначителна в сянката на Каменния крал, сребристите й коси бяха отметнати назад.

— Аз съм Куикнинг — отвърна тя. Гласът й, удивително силен и спокоен, прокънтя в тишината. — Това са моите спътници — Уокър Бо и Морган Лех. Дошли сме в Елдуист, за да поискаме да върнеш Черния камък на Елфите.

Главата леко се повдигна, камъкът простърга и изтропа.

— Черният камък на Елфите ми принадлежи.

— Не, Ул Белк, той принадлежи на Друидите. Ти си го откраднал от тях. Откраднал си го от Залата на кралете и си го донесъл тук в Елдуист. Сега ние трябва да го вземем обратно.

Настъпи дълга пауза преди Каменния крал да заговори отново.

— Кои сте вие?

— Аз не съм никоя.

— Имаш ли магия, която да използваш срещу мен?

— Не.

— Ами другите, имат ли магия?

— Само малко. Морган Лех някога е можел да използва Меча, даден му от Друидите, който е притежавал магията на Рога на Пъкъла. Но сега острието на този меч е счупено и магията е изчезнала. Някога Уокър Бо е владеел магия, наследена от предците му, от наследниците на Шанара. Но той не може да я използва откакто ръката му е била поразена, както и неговият дух. Налага се да си я върне. Не, те нямат магия, която може да ти навреди.

Уокър бе така поразен, че не можеше да повярва на ушите си. Само за секунди Куикнинг ги бе предала напълно. Тя не само разкри онова, за което бяха дошли, но също, че те нямат никакъв особен шанс да го получат. Тя бе признала, че те са всъщност безсилни срещу този каменен дух, че са неспособни да го принудят да изпълни желанията им. Тя ги бе лишила от възможността дори да се опитат да го измамят. Какво си мислеше?

Ул Белк очевидно се питаше същото.

— Значи, аз трябва да ви върна Черния камък на Елфите просто защото вие ме молите да го предам на трима смъртни — на едно момиче, което не притежава магия, на един еднорък, и на един човек със счупен меч…

— Това е необходимо, Ул Белк.

— Аз решавам какво е необходимо в Кралството на Елдуист; аз съм законът и силата, която налага този закон; тук няма право над моето и затова няма по-висша необходимост; кой би се осмелил да ми каже не; никой измежду вас; вие сте незначителни като праха, който преминава покрай моята кожа и потъва в морето…

Той млъкна.

— Черният камък на Елфите е мой…

Куикнинг не отговори този път, но просто продължи да гледа в очите на Каменния крал, прорязани от белези. Масивното тяло на Ул Белк отново се размести, сякаш беше пясъчно, камъкът силно изтрещя.

— Ти…

Той посочи Уокър с пръст.

— Асфинкс е поразил част от тебе. Още мога да усетя миризмата му по тялото ти; и въпреки това си още жив; Друид ли си?

— Не — отвърна Куикнинг на мига. — Той е пратеник на Друидите, изпратен е от тях, за да възстанови Черния камък на Елфите. Неговата Елфическа магия го е спасила от отровата на Асфинск. Той има право на Черния камък на Елфите. Това право му е дадено от Друидите.

— Всички Друиди са мъртви.

Куикнинг нищо не каза, изчакваше Каменният крал да довърши думите си, застанала безстрашно под него. Можеше да бъде смазана само с едно внезапно движение на огромната му ръка. Но това изглежда не я интересуваше. Уокър погледна към Морган, но очите на Планинеца бяха насочени към Ул Белк, поразени от неговата грозота, хипнотизирани от силата, която виждаше в тях. Той се питаше какво да направи сега. Дали изобщо трябваше нещо да прави. Изведнъж отново се запита какво прави тук изобщо.

Тогава Каменният крал отново заговори. Чу се глухото потракване на камъните в тишината.

— Аз съм бил жив винаги и ще живея дълго след като вие се превърнете в прах; бил съм създаден от Логоса и съм надживял всичко, което е имало живот, освен един, и този един ще бъде мъртъв скоро; не давам пукнат грош за света, в който живея, а само за това да запазя своята власт над него — вечния камък; камъкът надживява всички неща, той е неизменен и вечен, и затова е най-близо до съвършенството от всичко сътворено; камъкът ми принадлежи и аз съм архитектът на света такъв, какъвто трябва да бъде; използвам всички средства, за да изпълня тази своя цел; затова и взех Черния камък на Елфите и го направих мой.

Думите му отекнаха под купола и после заглъхнаха в тишината. Сенките бавно започнаха да се смаляват, защото светлината на Уокър постепенно гаснеше и магията го напускаше. Уокър почувства безплодността на техните усилия. Ръката на Морган, която държеше Меча, се бе отпуснала безполезна встрани; какъв смисъл имаше да се опитва да използва метално оръжие срещу нещо толкова древно и неуязвимо като това? Само Куикнинг бе повярвала, че има надежда.

— Друидите бяха нищо в сравнение с мен; опитите им да скрият и да съхранят магията си бяха напълно безсмислени; оставих Асфинкс да им покаже безсмислието на техните усилия; те вярваха в законите на природата и еволюцията, бяха глупави поддръжници на вярата в промяната; умряха и не оставиха и следа; камъкът е единственият елемент от земното тяло, който има трайност, и аз ще живея в този камък завинаги.

— Неизменен — промълви Куикнинг.

— Да.

— Вечен.

— Да.

— Но какво ще стане със завета, който ти е възложен, Ул Белк? Ти си се отказал да бъдеш онова, за което си бил създаден — сила, която да пази равновесието в света?

Гласът й бе нисък и на него не можеше да се устои. Сякаш мрежа от образи добиха плът и заиграха в мъртвия въздух пред нея.

— Аз зная твоята история. На теб ти е даден живот, за да съхраняваш живота; такъв е бил заветът, даден ти от Логоса. Камъкът не съхранява живота. Ти е трябвало не да променяш нещата, но си се заел да превръщаш веществото им в камък и си започнал да променяш самата същност на живота — и то само за да разшириш собствената си власт. И погледни в какво си се превърнал.

Тя вече се готвеше да посрещне гнева на Каменния крал, който бе повдигнал заплашително веждите си.

— Върни Черния камък на Елфите, Ул Белк! Дай ни възможност да те освободим отново.

Огромното каменно създание се помести върху скалата, на която бе застанало, ставите му изпукаха, трясъците се понесоха над арената, сякаш някаква невидима публика бе готова да им откликне. Когато Ул Белк отново заговори, в гласа му звучаха заплашителни нотки.

— Ти не си повече от това, което изглеждаш; няма да можеш да ме измамиш; все едно, никой от вас не ме интересува, не ме интересува и това, което желаете; приех ви тук само за да ви опозная; магията, с която ме докоснахте, привлече вниманието ми и аз полюбопитствах кои сте; но нищо не ми е нужно от вас; нищо не ми е нужно от никое живо същество; аз съм си самодостатъчен; гледайте на мене като на земята, по която стъпвате, а на себе си като на дребни мушици, които кацат по мен; ако се превърнете в пречка, ще ви унищожа на минутата; дори да оцелеете днес, едва ли ще оцелеете утре.

Огромната вежда потрепваше и деформираното лице отново размести бръчките и очертанията си.

— Какво друго съм аз, освен цялото ваше съществуване; огледайте се наоколо си и ще ме видите във всичко; погледнете къде се намирате в Елдуист и аз ще бъда всичко, което докосвате; всичко това се дължи на мен; аз и земята, която създавам, сме едно; нищо не ограничава свободата ми и така ще бъде вечно.

Изведнъж Уокър Бо разбра. Ул Белк не беше нещо живо в обикновения смисъл на думата. Той беше дух по същия начин, както Кралят на Сребърната река. Той беше нещо повече от статуята, която стоеше пред него. Той беше всичко, по което вървяха; той беше цялото Кралство на Елдуист. Камъкът бе неговата кожа, както бе казал сам — част от неговото живо аз. Той беше намерил начин да проникне във всичко, което създава, като по този начин си осигуряваше дълготрайност, каквато нищо друго не притежаваше.

Но това означаваше също, че беше и затворник. Ето защо не бе станал да ги посрещне, когато влязоха, ето защо не беше ги преследвал, нито бе откликнал по какъвто и да било начин на техните претенции. Ето защо неговите крака бяха дълбоко потънали в камъка. Той бе отвъд всяко движение. Движението бе за по-дребните същества. Той бе еволюирал в нещо по-голямо. Бе еволюирал в един самосътворен свят и този свят го държеше затворен.

— Но ти не си свободен, нали? — смело запита Куикнинг, сякаш четеше мислите на Уокър. — Ако беше свободен, щеше да ни дадеш Черния камък на Елфите, защото нямаше да имаш никаква нужда от него. — Гласът й бе твърд и настойчив. — Но ти не можеш да направиш това, нали, Ул Белк? Ти се нуждаеш от Черния камък на Елфите, за да живееш? Без него Паст Гринт ще те погълне.

— Не.

— Без него Паст Гринт ще те унищожи.

— Не.

— Без него той…

— Не.

Един каменен юмрук се спусна надолу и едва не смаза момичето, като разрони част от земята до нея и разпиля парчета камък на десетки метри във всички посоки. Каменният крал потрепера като ударен.

— Паст Гринт е твое дете, Ул Белк — продължи Куикнинг, застанала точно пред него, сякаш тя беше тази, която беше огромна и силна, а не Каменният крал. — Но твоето дете не ти се подчинява.

— Ти нищо не знаеш; Паст Гринт е само моя проекция, както и всичко в Елдуист е моя проекция; в него няма живот, освен този, който аз му вдъхвам; той служи на моята цел и на никоя друга, като рови земята и превръща всичко живо по нея в камък, в неизменносст като мене самия…

Черните очи на момичето бяха блестящи и подвижни.

— А Черния камък на Елфите?

В гласа на Каменния крал прозвучаха нотки от някакви смесени чувства, които не можеха да бъдат определени.

— Черния камък на Елфите позволява…

Устата се затвори и Каменният крал се сви почти на кълбо, сякаш щеше да се превърне в една огромна масивна скала.

— Позволява какво? — тихо попита Куикнинг.

Празните очи се повдигнаха.

— Погледнете.

Думата прозвуча така, сякаш душата на Каменния крал се разби. Скалата отново затрещя и стената на купола зад тях се разтвори. Сива мъглива дневна светлина се промъкна, сякаш да избяга от дъждовната завеса, която се стелеше навън. Облаците и мъглата се виеха над сградите, които се показаха отвън и ги обгръщаха, сякаш бяха куп замръзнали гиганти, седнали в търпеливо очакване. От устата на Каменния крал се разнесе див вой и изпълни празния град като прокънтяване на ламарина, удряна от вятъра. Това бе вой, който бързо замря, но ехото му продължаваше да кънти, сякаш щеше да остане да отеква завинаги.

— Погледнете.

Те чуха Паст Гринт, преди да го видят, преминаването му се усети от едно дълбоко разтърсване под улиците на града, което с наближаването му ставаше все по-силно. Ниският тътен преминаваше в рев като разтърсваше всичко и накара тримата от Рамплинг Стийп да паднат на колене. Паст Гринт се показа пред погледа им, разби камъка, който бе кожата на Ул Белк, разполови го точно пред стената на купола, точно пред отвора, през който те гледаха безпомощно и с широко отворени очи. Виждаха, че Каменният крал се огъва от болка. Паст Гринт се надигна като левиатан, чийто размер бе толкова изключителен, че дори сградите изглеждаха като джуджета пред него. Виеше се като змия, някаква отвратителна кръстоска между земен червей и усойница, черен като паст, безок, безглав, обвит в отвратителна слуз, с уста като паст, която сякаш щеше да изпие самия дъжд, а след това и въздуха. Той се изпречи пред погледа така внезапно, че ужаси всички и изпълни празнотата на отвора на купола като вълна от мрак, която можеше да го разбие напълно.

Уокър Бо изстина от ужас, не можеше да повярва на очите си. Паст Гринт не беше реален, невъзможно беше дори да си представиш подобно нещо. За първи път в живота си изпита желание да побегне. Видя как Морган Лех отстъпва назад и пада на колене, видя как Куикнинг застина на мястото си, видя как самият той губи сили и едва се крепи да не падне. Паст Гринт се огъна срещу небето, като огромна, безгръбначна маса черна слуз, на която нищо не можеше да се изпречи на пътя.

Въпреки това Каменният крал не се поколеба. Огромната му деформирана ръка се издигна, тази ръка, която бе подпирала брадичката му, когато те го бяха сметнали за статуя, и пръстите му бавно започнаха да се отварят. Просветна светлина, но това бе светлина, която никой от тях досега не бе виждал. Тя се разпиля във всички посоки, но не озари пространството, както обичайната светлина, а превърна всичко, до което се докосваше в мрак.

Това не е светлина, осъзна Уокър Бо, докато се опитваше да овладее всички усещания, които заплашваха да го погълнат. Това е отсъствие на светлина!

Пръстите на Каменния крал се отвориха широко и те можаха да видят, какво държеше в тях. Това беше съвършено оформен скъпоценен камък. Черен и непроницаем като нощта. Камъкът проблясна, когато в него се отразиха тънките ивици сива дневна светлина, но не погълна дори и най-дребния проблясък. Той изглеждаше съвсем ситен в огромната лапа на Ул Белк, но мракът, който разпиляваше, достигаше и до най-отдалечените кътчета на купола, и най-дълбоките ниши, като погълна цялата светлина на Уокър, тъй че само след секунди единствената останала светлина идваше от дупката в каменната повърхност на купола.

Уокър усети, че магията в него откликва на другата магия. Бяха открили Черния камък на Елфите.

Тогава Ул Белк изкрещя — викът му, подобен на тътен, се издигна дори над трясъците, които вдигаше Паст Гринт, над вятъра, дъжда и морето отвъд, и той захвърли Черния камък на Елфите пред себе си. Чернилката се концентрира в една единствена точка, която трябваше да удари Паст Гринт. Паст Гринт не се противопостави. Просто остана да виси така, трепереше — от болка и удоволствие едновременно, разтърсен от чувства, които сгърчените пред него хора едва ли можеха да си представят. Той се изви и мракът се изви в отговор, разпиля се, разшири се, започна да се движи и обгърна Каменния крал, наред с всичко останало. Те го чуваха как вие и плаче от смесени, необясними чувства. Магията на Камъка на Елфите ги свързваше — бащата и сина, и двамата чудовища, в една безплътна верига, която бе по-силна от всяка друга.

Какво става? — питаше се Уокър Бо — Какво прави магията с тях?

После не-светлината изчезна, линията от сенки се стопи, както се стопява мастило в попивателна. Светлината се върна, а връзката между Каменния крал и Паст Гринт бе изчезнала. Паст Гринт се скри от погледа и потъна обратно в земята. Дупката след него се затвори, камъкът се намести на предишното си място, сякаш нищо изобщо не се беше случвало. Дъждът изми всички следи от присъствието на чудовището, пороищата вода отвлякоха надалеч зелената отровна слуз, изпускана от тялото му.

Ул Белк обгърна отново с пръсти Черния камък на Елфите. Чертите на лицето му бяха така преобразени, че сякаш бе направен отново. Сега изглеждаше по-сташен от когато и да било, по-суров, по-нечовешки, по-свързан със скалата, която го затваряше. Прибра си Камъка на Елфите, притисна го близо до тялото си. Гласът му прокънтя.

— Видяхте ли?

Не бяха видяли нищо, дори и Куикнинг. Явно личеше удивлението в тъмните й очи. Стояха безмълвни пред Каменния крал и явно се чувстваха дребни и неуверени.

— Какво е станало с теб, Ул Белк? — попита най-сетне момичето.

През дупките в купола прокапваше дъжд и се чуваше воят на вятъра.

— Трябва да ни върнеш Черния камък на Елфите! — извика Куикнинг.

— Черният камък на Елфите принадлежи на мен!

— Шадуините ще ти го отнемат точно така, както ти си го отнел от Друидите!

Гласът на Ул Белк звучеше уморено и безразлично.

— Шадуините са едни деца; всички вие сте само деца; изобщо не се интересувам от вас; стар съм като света и още толкова ще остарея; с вас ще е свършено преди да ми мигне окото; махайте се от моя град; ако останете, ако отново дойдете при мен, ако още веднаж ме обезпокоите по някакъв начин, ще накарам Гризача да ви намери и да ви помете на минутата.

Подът под тях се разтърси и ги изхвърли към отвора в стената. Каменният крал ги бе отърсил от себе си като някакви досадни бубулечки. Уокър Бо се изправи на крака, вдигна Куикнинг и махна с ръка към Морган. Нищо нямаше да спечелят, ако останеха. Днешният ден нямаше да се доберат до Черния камък — ако това изобщо можеше да се случи някога. Ул Белк беше далеч еволюирало създание. Той беше прав; какво ли можеха да направят те, за да го убедят или да му въздействат?

Куикнинг гледаше без да бъде съвсем убедена.

— Ти ще бъдеш пометен! — извика към него тя, вече на улицата. Цялата трепереше. — Помни ми думите, Ул Белк!

Грубото лице бе се превърнало отново в сянка, огромните рамене се бяха свили, замислената поза бе възстановена. Не получиха отговор.

Застанали навън в дъжда, те видяха как стената отново се затваря, заличавайки следите от дупката, сякаш никога не беше се отваряла. Само след мигове куполът се бе превърнал отново в непробиваема черупка.

Морган се премести и сложи ръка на раменете на Куикнинг. Момичето сякаш не го усети, сякаш самото то бе от камък. Планинецът се наведе до нея и започна да й шепти.

Уокър Бо се отдръпна по-надалея. Когато остана сам, обърна се още веднаж към убежището на Ул Белк. Целият гореше като в огън и в същото време се чувстваше отстранен. Беше едновременно и тук, и не. Осъзна, че вече не се познаваше. Превърнал се бе за самия себе си в енигма, която не можеше да разреши. Мислите му се затягаха в него като въже. Каменния крал беше враг, който той не можеше да победи. Той не беше просто господар на града. Той беше самият град. Ул Белк се бе слял с Елдуист. Той беше и самия свят, а никой не можеше да промени цял един свят. Нито Аланон, нито Коглин, нито всички Друиди, взети заедно.

Дъждът се стичаше по лицето му. Никой.

И все пак той знаеше вече, че ще опита.