Друидите на Шанара

XX

След като унищожиха плъховете, те поеха назад по тунела, който ги бе отвел в подземната пещера. Изкачиха се назад към каналите на Елдуист, после към горните слоеве канали и накрая стигнаха улиците на града. Вече настъпваше мрак и те забързаха в тъмнината да намерят подслон в своето нощно убежище. Едва успяха да влязат, и Гризача се появи почти веднага, едно невидимо присъствие. Още продължаваше да търси следите им. Те седяха сгушени мълчаливо в мрака и го усещаха как души, докато най-сетне далечи. Уокър каза, че според него това създание може да се ориентира по миризмата и единственото, което го объркваше бяха дъждът и броят на следите, които бяха оставили. Рано или късно то щеше да открие скривалището им.

Изтощени, измъчени и разтърсени от това, което им се беше случило, те си изядоха вечерята в мълчание и бързо легнаха да спят.

На следната сутрин Пи Ел, който след бягството им от тунелите беше изпаднал в такова мрачно настроение, че никой не смееше да го доближи, оповести, че има намерение да върви сам.

— Твърде много сме, за да намерим каквото и да било, — заяви той със спокоен и безизразен глас. Тясното му лице беше неразгадаемо. Говореше на Куикнинг, сякаш само тя беше от значение.

— Ако наистина има някакъв Каменен крал, той досега е разбрал къде се намираме. Този град е негов, той може да се скрие в него винаги, когато поиска. Единственият начин да го открием е да го заварим неподготвен и да го изненадаме. Това не може да се случи, ако продължим да го търсим като глутница кучета.

Морган се опита нещо да възрази, но пръстите на Уокър се впиха в ръката му като железни скоби.

Пи Ел се огледа наоколо.

— Вие останалите може да се скитате, колкото искате. Но се налага да минете без мене. Доста време прахосах с вас. Трябваше да тръгна сам от самото начало. Ако го бях направил, отдавна да е свършено с цялата тази работа.

Той отново се обърна към Куикнинг.

— Когато намеря Ул Белк и Черния камък на Елфите, ще се върна за тебе — той замълча и срещна погледа й. — Ако още си жива.

Мина покрай тях, изпълнен с презрение и изчезна надолу в помещението. Стъпките му тихо прокънтяха по стълбището, докато се изгубиха в тишината.

Хорнър Дийс се изплю.

— Добре, че се отървахме от него — промърмори той.

— Макар че в случая е прав — каза Уокър Бо и всички се обърнаха към него. — Поне в едно отношение. Налага се да се разделим на групи, ако искаме някога да намерим Ул Белк. Този град е твърде голям и е лесно някой да ни се изплъзне, ако останем заедно.

— Тогава да се разделим на две групи — съгласи се Дийс, клатейки косматата си глава. — Никой не бива да тръгва сам.

— Пи Ел не беше кой знае колко уплашен от това да върви сам, — забеляза Морган.

— Той, разбира се, е хищник, — отвърна Дийс и погледна Куикнинг изпитателно. — Какво ще кажеш, момиче? Има ли шанс да открие Белк и Черния камък на Елфите сам?

— Той ще се върне — отвърна Куикнинг.

Заеха се да изработят стратегия, някакъв метод, който да им помогне да претърсят града от край до край. Сградите бяха разположени главно северно от тях, затова те решиха да разделят Елдуист на две части и едната група да обходи източната му половина, а другата западната. Търсенето трябваше да се съсредоточи върху сградите и улиците, а не в тунелите. Ако не намереха нищо над земята, тогава щяха да променят подхода си.

— Може би Пи Ел погрешно си мисли, че Каменният крал е разбрал за присъствието ни — отбеляза Куикнинг накрая. Тя вдигна пръсти и ги размаха бързо като птичка. — Ние сме твърде незначителни, за да ни е забелязал. Такива като нас са поверени изцяло на Гризача. А и Паст Гринт поглъща цялото му внимание.

— По какъв начин да се разделим? — попита Каризман.

— Ти ще дойдеш с мен — веднага отвърна Куикнинг. — И Уокър Бо.

Морган остана изненадан. Той беше очаквал, тя ще избере него. Изпита болезнено и дълбоко разочарование. Опита се да спори, но тя така настойчиво го погледна с черните си очи, че той мигновено млъкна. Каквито и да бяха причините за това решение, явно нямаше да бъдат оспорени.

— Оставаме ние с теб, Планинецо — каза Хорнър Дийс и сложи тежката си ръка на рамото на Морган. — Струва ми се, че ще успеем да разочароваме Пи Ел и да си опазим кожата.

Той ненадейно се разсмя и то така заразително, че Морган не можа да не му отвърне с усмивка.

— Мога да се обзаложа — отвърна той.

Събраха си вещите и поеха надолу по улицата. Мракът пълзеше над сградите. От небето се бяха надвесили облаци и мъгла. Въздухът беше влажен и студен и те изпускаха пара като дишаха. Пожелаха си всичко хубаво и се отправиха в различни посоки. Морган и Хорнър Дийс тръгнаха на север, Куикнинг, Уокър и Каризман на изток.

— Пази се, Морган — прошепна Куикнинг. Удивителното й лице бе смесица от сянка и светлина изпод сребристата й коса. Тя нежно докосна рамото му и избърза след Уокър Бо.

— Тра-ла-ла, потегляме на лов! — весело запя Каризман и те се скриха от погледа.

Заваля обилен дъжд. Морган и Хорнър Дийс вървяха напред с плътно загърнати връхни дрехи и наведени глави. Бяха се споразумели да вървят до края на тази улица, докато стигнат покрайнините на града, след което да свият на север, за да изследват бреговата ивица на полуострова. Не бяха открили кой знае какво в централните части на града; може би в покрайнините щяха да видят нещо повече — особено ако магията на Каменния крал няма власт над водата. Вървяха из улиците, като хвърляха предпазливи погледи из мрачните странични улички, по които минаваха. Дъждовната вода се събираше в локви и вадички по каменните улеи на града и се открояваше тъмна в мрака. Под стрехите се гушеха морски птици и чакаха да премине бурята. Нищо не помръдваше сред сенките.

Утрото напредваше, когато стигнаха Тайдрейс и земята свършваше със скали, които се издигаха стотици метри над морето. Вълните се разбиваха в скалите и техният шум се смесваше с вятъра, който плющеше над водата. Морган и Дийс се дръпнаха назад под навеса на крайните сгради, за да намерят подслон. Дъждът и океанските пръски ги бяха намокрили целите и и те скоро се разтрепераха. В продължение на два часа обхождаха западните покрайнини на града, без да открият каквото и да било. Когато седнаха на обяд да хапнат, те се почувстваха уморени и отчаяни.

— Нищо няма да открием тук, Планинецо — отбеляза Дийс, като дъвчеше последния си къс сухо месо. — Нищо, освен морето, вятъра и тези проклети птици, които пищят като луди.

Морган само кимна без да отговори. Опитваше се да си представи дали ще може да изяде някоя морска птица, ако му се наложи. Вече почти не им оставаше храна. Скоро щяха да бъдат принудени да ловуват. А какво друго освен птици имаше тук? Риба, реши той твърдо. Птиците изглеждаха твърде неприятни.

— Липсват ли ти Планините? — попита най-неочаквано Дийс.

— Понякога — той си спомни за родния си дом и леко се усмихна. — Всъщност, през цялото време.

— И на мене също. От години не съм ги виждал. Мисля си, че те са най-прекрасното нещо, което природата е създавала. Чувствах се изключително приятно, когато бях сред тях.

— Каризман също каза, че са му харесвали. Каза, че обичал тишината.

— Тишината. Да, спомням си колко тихо беше сред тези хълмове.

Намериха подслон в сенчестия вход на една сграда. Едрият мъж се отдръпна от някакъв капчук, от където по стената се стичаше дъждовна вода. Изкачиха няколко стъпала, седнаха, облегнати с гръб към стената и започнаха да наблюдават дъжда.

Той се приведе напред.

— Искам да ти кажа нещо — започна да говори Дийс тихо. — Познавам този човек, Пи Ел.

Морган го погледна заинтригувано.

— Откъде?

— От преди. От много отдавна. Отпреди двайсет години. Тогава беше още дете; аз съм наистина доста стар, — Дийс мрачно се засмя. — Дете наистина, но още тогава бе убиец. Убиец от самото си раждане — и никога не би могъл да бъде нищо друго — той поклати глава, обрасла със сплъстена коса. — Познавах го. Знаех, че срещнеш ли го, няма да ти се размине.

— А на твоя път изпречвал ли се е?

— На моя ли? О, на моя не. Аз зная къде и с кого да вървя. Винаги е било така. Затова съм останал жив. Пи Ел е човек, който намрази ли те веднъж, ще те мрази, докато не те убие. Няма значение какво ще му струва това, просто ще го направи. — Той посочи с пръст Морган. — Добре е да разбереш нещо. Не зная защо е тук. Не зная и защо момичето го е довело. Но той не е приятел на никого от вас. Знаете ли кой е той? Той е главорез от Федерацията. Всъщност, най-добрият главорез. Любимецът на Ример Дал.

Морган направо изстина, кръвта му цялата се отдръпна от лицето.

— Това не може да бъде.

— Може. И е вярно, — наблегна на думите си Дийс. — Освен ако нещата са се променили, но силно се съмнявам в това.

Морган поклати недоверчиво глава.

— А ти откъде знаеш, Хорнър?

Хорнър се усмихна с широка гладна усмивка.

— Има нещо смешно във всичко това. Аз си го спомням, макар че той не ме помни. Виждам го по очите му. Опитва се да разбере какво зная за него, но не може. Забелязал ли си как ме гледа? Опитва се да разбере. Много време е минало, предполагам. Многс хора е убил, много лица има да си спомня. А мене не ме е виждал отдавна. А и в моя живот няма толкова много призраци, които да ме тревожат, — той помълча. — Истината е, Планинецо, че аз самият бях един от тях.

— Един от тях ли? — тихо попита Морган. Другият се позасмя.

— Аз бях с Федерацията! Бях техен следотърсач!

Отношението на Морган Лех към Хорнър Дийс мигновено се промени. Този огромен брадат мъж не беше вече за него просто грубоватият стар Следотърсач, оставил зад гърба си най-хубавите си години; той не беше дори и само приятел. Морган започна да се отдръпва назад, като при това съзнаваше, че всъщност няма къде да избяга. Протегна ръка да извади камата си.

— Планинецо! — извика му Дийс и го накара да замръзне на място. Огромният човек сви ръката си в юмрук, но после я отпусна. — Както ти казах, това беше много отдавна. Напуснах тези хора преди двайсет години. Отказах се. Няма защо да се страхуваш от мене.

Той отпусна ръце на скута си, с дланите нагоре.

— Във всеки случай така попаднах в Планините, искаш ми вярвай — на служба на Федерацията. Проследявах Дуорфски въстаници, обикаляйки Езерото на дъгата и страната на Сребърната река. Не успявах да открия кой знае кого. Дуорфите бяха като лисици. Те са способни да се скрият, докато мигнеш, независимо дали усещат, че ги преследваш или не — той неочаквано се усмихна. — Във всеки случай, аз не се престаравах. Това ми се виждаше безсмислена работа.

Морган пусна дръжката на камата си и седна отново.

— Доста дълго бях с тях, тъй че разбрах за Пи Ел — продължи другият този път с тревога и безспокойство в погледа. — По онова време научавах за всичко, което се случва. Ример Дал ме прие за един от Преследвачите. Можеш ли да си представиш? Мене? За който цялата тази работа беше една глупост. Но тогава научих за Пи Ел, докато Дал работеше с мене. Видях го веднъж да идва и да си отива, без той да ме забележи. Дал направи така, че да го видя, защото обикновено проследяваше Пи Ел. Това беше нещо като игра помежду им, всеки се опитваше да разобличи другия. Във всеки случай тогава го видях и чух за неговите дела. Неколцина също чуха това. Всеки се беше научил да стои по-далече от него.

Той въздъхна.

— Малко след това аз напуснах цялата тази пасмина. Изоставих ги без никой да забележи. Отидох на север, като минах през Източните земи, вървях докато стигнах Рамплинг Стийп и реших да заживея там. Далеч от безумието на юга, на Федерацията, на преследвачите и на всички останали.

— На всички останали ли? — попита Морган със съмнение в гласа, като все още се опитваше да проумее кой е всъщност Хорнър Дийс. — Дори и на Шадуините ли?

Дийс премигна с очи.

— Какво знаеш ти за Шадуините, Морган Лех?

Морган се приведе напред. Вятърът запрати в лицето на Хорнър едно кълбо от мъгла и го остави мокро и просветващо, поръсено с капки вода, които висяха по косата и брадата му.

— Искам първо да разбера нещо. Защо ми казваш всичко това?

Другият му се усмихна необикновено сърдечно.

— Защото искам да те предупредя за Пи Ел. А ти няма как да разбереш за него, ако не ти кажа. Аз те харесвам, Планинецо. Ти ми напомняш за самия мен, когато бях на твоята възраст — безразсъден и упорит, не се страхувах от нищо. Не бих искал да имам тайни от тебе, които могат да ме представят в лоша светлина. Например, ако Пи Ел си спомни кой съм аз. Искам ти да бъдеш мой приятел и съюзник. Нямам доверие на никой друг.

Известно време Морган безмълвно проучваше лицето му.

— По-добре е да опиташ с някой друг.

— Ще опитам. А сега ми кажи нещо за себе си. Аз отговорих на всичките ти въпроси. Кажи ми например как научи за Шадуините?

Морган сви колене към гърдите си, опитвайки се да реши как да реагира. Накрая все пак каза:

— Моят най-добър приятел беше Дуорф и се казваше Стеф. Той участваше в Съпротивата. Жената, която обичаше, беше от Шадуините, и тя го уби. Аз пък убих нея.

Хорнър Дийс вдигна вежди, учуден от думите му.

— Мислех, че нищо освен магия не може да убива тези същества.

Морган протегна ръка и извади счупения край на Меча на Лех.

— В този Меч някога се криеше магия — каза той. — Самият Аланон е вложил магия в него — преди триста години. По време на една битка с Шадуините в Тирс аз го счупих. Въпреки това в него бе останала достатъчно сила да отмъстя за Стеф и да спася себе си.

Той замислено загледа острието, подържа го в ръце, почака напразно да почувства неговата топлина и после отново обърна очи към Дийс.

— Може би е останала още някаква сила в него. Във всеки случай, това е причината Куикнинг да ме вземе със себе си. Този Меч. Тя каза, че има възможност той да бъде възстановен.

Хорнър се намръщи.

— Значи смяташ да го използваш срещу Белк?

— Не зная — призна си Морган. — Нищо не ми с казано, освен това, че мога да възстановя неговата цялост.

Той плъзна обратно счупеното острие в калъфката.

— Обещания — въздъхна той.

— Изглежда тя държи на думата си, — забеляза другият след миг размисъл. — Търси магия, за да открие магия. Магия, за да победи друга магия. Ние срещу Каменния крал — и той поклати глава. — Всичко това е твърде сложно за мене. Ти се постарай да запомниш онова, което ти казах за Пи Ел. Не можеш да му обърнеш гръб. Не можеш и да застанеш срещу него. Просто го остави на мен.

— На тебе ли? — попита удивено Морган.

— Точно така. На мене. Или на Уокър Бо. Еднорък или не, той е равен по сила на Пи Ел, освен ако не съм се объркал напълно. Ти се постарай да запазиш живота на момичето, — той помълча малко. — Това няма да ти бъде особено трудно, като се имат предвид чувствата ви.

Морган се изчерви.

— Чувствата са главно от моя страна — промълви смутено той.

— Тя е най-красивото създание, което съм виждал, — каза старецът, усмихвайки се на притеснението на другия. — Не зная коя е тя, дали е човек или първично същество, но може да замае главата на всекиго. Щом ти заговори с това нежно лице и с нейния особен глас, готов си да направиш всичко за нея. Зная това. Аз никога не бих тръгнал към това място отново. Но тя ме накара да тръгна, както е накарала и всеки един от нас.

Морган кимна.

— Дори и Пи Ел. Той също е в неин плен, както и ние.

Дийс обаче поклати глава.

— Не зная, Планинецо, ако ти се отдаде случай, наблюдавай го по-внимателно. Той е в неин плен, но не съвсем. С него тя играе опасна игра. Той може да се отметне като котка. Затова ти казвам да я пазиш. Помни кой е той. Не е дошъл тук, за да ни направи добро. Дошъл е заради себе си. Рано или късно ще се обърне срещу нас.

— И аз мисля така — съгласи се Морган. Дийс се ухили доволно.

— Но вече няма да му е толкова лесно, нали? Защото ние ще сме нащрек.

Те си прибраха нещата, загърнаха се в дрехите си и отново тръгнаха под проливния дъжд. Продължиха да обхождат бреговата ивица през целия следобед, като достигнаха най-северната точка на полуострова, без да открият нищо, и отново се върнаха в града. Дъждът най-сетне спря и остана само лека мъгла, която висеше над сградите. Въздухът се позатопли, сенките се озъбиха и се протегнаха из алеите и нишите като събудени духове, а из улиците потекоха дъждовни вади.

Някъде изпод земята се чуваше тътенът на Паст Гринт като далечен разтърсващ гръм.

— Започвам да мисля, че няма да открием нищо — промърмори Хорнър Дийс.

Те тръгнаха из тъмните коридори на улиците и претърсиха буквално всичко наоколо, включително вратите и прозорците, които зееха отворени като гладни гърла, както и гладките, просветващи от влагата алеи и проходи. Градът навсякъде беше запустял и мъртъв, лишен от живот и изпълнен с глухи празни звуци. Той ги обграждаше с камъка и тишината си, обгръщаше ги така настойчиво, че въпреки спомените и разума целият околен свят сякаш преставаше да съществува и оставаше само Елдуист.

Те почувстваха умора с наближаването на вечерта; неизменният пейзаж притъпяваше сетивата и силите им за съпротива. Те започнаха малко да се разсейват, да вървят в края на улиците, да се заглеждат нагоре към високите каменни сгради и да се отдават на опасното, но неизменно желание нещо да се случи — каквото и да било. Само да се случи. Изпитваха остра досада, чувстваха се неспособни нищо да променят и това ги подлудяваше. Бяха в Елдуист от цяла седмица. Колко дълго ще са принудени да стоят тук?

Те стигнаха до сляпа улица. Свиха покрай ъгъла на сградата, край която минаваха и откриха, че по тази улица могат да излязат на един площад. В центъра на този площад имаше странна вдлъбнатина със стълби, които водеха към басейн, сред който пък се намираше статуя на някакво крилато същество, от което бликаха фонтани вода. Почти без да се замислят те свиха към площада, омагьосани от неговия вид, който бе толкова различен от всичко досега. Парк, помислиха си те, без да изрекат гласно мислите си. Какво правеше тук този парк?

Бяха преполовили улицата, когато чуха да се освобождава резето на някаква тайна капандура под тях.

Нямаха никакъв шанс да се спасят. Бяха застанали точно върху капандурата, когато тя се отвори и пропаднаха в бездната под нея. Падаха много дълго, после се удариха в някаква стръмнина и започнаха се търкалят надолу. Стръмнината беше с груба повърхност, покрита с камъни, които се впиха в лицата и ръцете им. Те ожесточено се опитваха да се вкопчат в нещо, за да забавят скоростта, с която се спускаха, почти без да усещат болка. Опитваха се да се спрат с краката и коленете си, да се вкопчат в нещо. Склонът, по който се спускаха стана по-широк, и не толкова стръмен. Престанаха да се премятат, продължиха да се пързалят по гръб и най-сетне спряха.

Морган вдигна глава и се огледа наоколо. Озовал се беше на някаква скала, която нямаше край, накъдето и да погледне. Тя бе осеяна с камъни, някои от които още се търкаляха. Някъде отгоре проникваше слаба светлина. Една тясна ивица, която напразно се опитваше да разпръсне мрака и едва успяваше да стигне до Морган. Той с усилие се огледа надолу. Хорнър Дийс лежеше на двайсет стъпки под него, проснат по гръб с широко разтворени ръце и крака, напълно неподвижен. Още по-надолу като гладна уста на великан зееше бездна, изпълнена с непроницаем мрак.

Морган преглътна, за да навлажни прашното си гърло.

— Хорнър? — прошепна той с дрезгав глас.

— Тук съм — отвърна другият едва чуто.

— Добре ли си?

Чу се ръмжене.

— Нищо не е счупено, струва ми се.

Морган се огледа за момент. Всичко, което можеше да се види, беше хлъзгавият склон, светлината отгоре и бездната долу.

— Можеш ли да се движиш? — попита тихо той. Последва известно мълчание, после звукът на свличащи се в мрака камъни.

— Не — чу се отговор. — Твърде съм дебел и стар, Планинецо. Ако се опитам да дойда при теб, ще започна да се пързалям и няма да мога да се спра.

Морган усети напрежението в гласа му. И страха. Дийс беше беззащитен, проснат на онази ронлива стена като лист върху стъкло; и най-малкото движение можеше да го отпрати в бездната.

И мене също, ако направя какъвто и да било опит да му помогна — мрачно си помисли Планинеца.

Но знаеше, че трябва да опита.

Вдъхна дълбоко и бавно прикри устата си с ръка. Цяла вихрушка камъни се свлече надолу, но той успя да се задържи на мястото си. Изтри пръстта от устните си и затвори очи, опитвайки се да разсъждава. В багажа си носеше едно въже — тънко и здраво, дълго около двайсетина метра. Той отново отвори очи. Дали няма да може да го завърже за нещо и да се измъкне по него?

Познатият трус разтърси земята, изригвайки някъде отдолу и събори цяло свлачище камъни, някои от които отекнаха надолу в бездната. Чу се гръм и се вдигна вихрушка, сякаш бе изпусната силна въздушна струя.

Морган Лех погледна надолу, изстинал до мозъка на костите си. В бездната точно под тях, спеше Паст Гринт.

Морган бързо вдигна очи. Дишаше бързо и отривисто и трябваше да се пребори със себе си, за да не се опита да изпълзи оттук по най-бързия възможен начин. Паст Гринт. При това толкова близо. Размерите му не бяха за вярване; можеше да се види и от най-беглия поглед. Той започна да се губи в предположения колко ли е дълъг, къде ли започва и свършва и колко далеч се простира.

Държеше се вкопчен в скалата докато ръцете му започнаха да болят, опитвайки се да преодолее страха и гаденето. Трябваше да се измъкне от тук! Трябваше да намери някакъв начин!

Почти неволно той се протегна под кръста и направи опит да извади счупения Меч на Лех. Движенията му бяха бавни и мъчителни, защото постоянно го дебнеше заплахата отново да започне да се свлича. А сега по никакъв начин не биваше да допуска това.

— Не мърдай, Хорнър! — викна надолу той, с тих и сух глас. — Стой на мястото си!

Не последва никакъв отговор. Морган извади Меча на Лех от калъфката му и го вдигна към лицето си. Гладката метална повърхност на острието ярко проблясна на бледата светлина. Той го издигна над главата си с едната си ръка, после вдигна и другата, за да го хване здраво с две ръце. Обърна острието към скалата и бавно започна да го забива в нея. Усети го как прониква в камъка.

— Моля те! — примоли му се той.

Успя да забие Меча на Лех в камъка, после се хвана за дръжката му и се повдигна напред. Макар че под краката му се изтъркаляха камъни, които паднаха долу в бездната, Паст Гринт не се и помръдна.

Морган измъкна Меча, протегна се напред и отново го заби, после събра всичките си сили, хвана се за него и се издърпа нагоре. После се отпусна задъхан, със затворени очи. Почувства как топла вълна залива цялото му тяло. Магията? Той отвори бързо очи, за да погледне блестящото острие на Меча. Нищо.

Като се стремеше да се придържа с едната си ръка, той бръкна с другата в торбата и измъкна от там въжето и една кука. От торбата изпаднаха някакви готварски пособия и едно одеяло, но той не им обърна никакво внимание. Завърза се с въжето за кръста и направи моряшки възел от другия му край.

— Хорнър! — прошепна той.

Старият Следотърсач погледна нагоре и Морган му хвърли въжето. То падна наблизо и той се вкопчи в него с двете си ръце. Веднага започна да се изкачва, докато стигна непосредствено под Морган. Въжето се впи в Морган и щеше да го задуши, но той здраво се вкопчи с две ръце в Меча на Лех и успя да се задържи.

— Изкачи се до мен! — прошепна дрезгаво той.

Хорнър Дийс започна да се изкачва много бавно и мъчително, с ръце върху въжето. Когато мина покрай готварските пособия и одеялото, изсипали се от торбата на Морган, той ги ритна и те се събориха надолу в бездната сред облак от камънаци.

Този път Паст Гринт се разкиха и се събуди.

Чудовището изръмжа със звук, който разтърси каменните стени. Повдигна се и огромното му туловище се блъсна в стените на тунела и разтресе цялата земя. То се изви и започна да се придвижва напред. Морган се държеше за дръжката на Меча си, а Дийс за тънкото въже. И двамата стискаха зъби от напрежение. Паст Гринт отърси туловището си и през устата му излезе пара.

Чудовището се плъзна надолу в мрака на бездната и трясъкът от преминаването му заглъхна. Морган и Дийс предпазливо погледнаха надолу.

Едно странно зеленикаво петно си пробиваше път по камъка на бездната и едва се виждаше в края на ивицата светлина на няколко десетки метра под Дийс. То проблясваше и приличаше на огън, който обзема храстите. Те го видяха как достигна одеялото, което беше паднало от Морган. Когато го докосна, грубата вълна мигновено се превърна в камък.

Хонър Дийс веднага започна да се изкачва, като събаряше непрестанно камъни по склона. Когато най-сетне се приближи до Морган, Планинецът го спря, взе въжето и самият той започна да се изкачва, като забиваше острието на Меча в скалата, повдигаше се, издърпваше го, отново го забиваше по-нависоко и така нататък.

Продължиха да се придвижват по този начин безкрайно дълго. Дневната светлина ги зовеше и ги подмамваше към града и сигурността. Пот се стичаше по лицето и по тялото на Морган, докато той целият плувна в нея. Дишаше тежко, цялото му тяло се свиваше от болка. В някакъв момент тя стана толкова силна, че му се стори, че няма да издържи, но не можеше да се откаже. Петното отдолу продължаваше да напредва. Отровата, изпускана от тялото на Паст Гринт превръщаше всичко по пътя му в камък. Това се случи първо с одеалото, после с готварските принадлежности, които бяха паднали в бездната. Скоро не беше останало нищо освен Морган и Хорнър Дийс.

Чудовището бавно напредваше към тях.

Те се придвижваха с усилие, крачка по крачка. Морган изключи всякаква друга мисъл, освен съзнателното усилие, и се съсредоточи изцяло върху изкачването. Той отново почувства как из цялото му тяло се разля топлина, този път по-силна, по-настойчива. Той я усещаше като предчувствие, което го разтърсваше до дъното на съществото му. Тя преминаваше от главата до петите му и обратно, от пръстите на ръцете до пръстите на краката, през всичките му мускули, кости и кръв, докато целият се разтвори в нея. В някакъв момент — не можеше да си спомни точно в кой — той се огледа за Меча на Лех и го видя бляскав като ден, целият озарен от белия огън на магията, който разпръскваше сенките. Все още е тук, помисли си той, обзет от пламенна решителност. Все още ми принадлежи!

И най-сетне те видяха стълбата, която щеше да ги изведе от мрака на затвора им нагоре към чезнещата дневна светлина и града. Забеляза, че светлината идва от тесен вентилационен процеп. Започна бавно да се влачи към нея, като се изпускаше, плъзгаше се надолу и наново започваше да се изкачва. Чу, че Хорнър Дийс го вика отдолу, дрезгавият му глас почти ридаеше, и погледна, колкото да види, че отровата на Паст Гринт дебнеше на сантиментри от стъпалата на стария Следотърсач. Той протегна импулсивно ръка, извиквайки сила, която не подозираше, че притежава, и издърпа нагоре въжето, заедно с Дийс. Другият си помагаше с крака, доколкото можеше, брадясалото му лице бе покрито с пръст и пот. Морган отпусна въжето и се отправи към началото на стълбата. Дийс се заизкачва след него, като забиваше обувки в свличащия се камък. Светлината вече бързо гаснеше, почти сива, и преминаваше в мрак. Долу сподавеният рев на Паст Гринт разтърсваше земята.

После и двамата се озоваха на стълбата, влачейки се напред, като се придържаха с ръце и крака и притискаха тела в камъка. Морган отново пъхна Меча на Лех в пояса си. Все още е магически!

Те се измъкнаха от вентилационната дупка на улицата и паднаха от изтощение. Двамата започнаха да се влачат към най-близката постройка и рухнаха сред студения й мрак.

— Аз знаех… Бях прав… когато потърсих твоето приятелство — задъхваше се Хорнър Дийс.

Той протегна ръка, този едър брадат мъж, и дръпна Планинеца към себе си. Морган Лех почувства как цялото му тяло се тресе.