Друидите на Шанара

XXIV

Тази нощ не се върнаха в обичайното си скривалище. Вече бе паднал здрач и нямаше как да прекосят целия път обратно през града, без да се изложат на опасност. Намериха една сграда наблизо, ниска квадратна постройка с тесни виещи се коридори и стаи с по две врати, тъй че да могат да избягат, когато Гризача се появи. Седнаха вътре и затвориха всички врати и прозорци, като успяваха да виждат на не повече от метър разстояние един от друг, после хапнаха сушени плодове и зеленчуци, баят хляб и малко вода, опитвайки се да се освободят от витаещия покрай тях призрак на Каризман. Мъртвият певец се явяваше в спомените им, в неизречените думи и в приглушения тих ромон на далечните океански вълни. Лицето му се привиждаше в собствените им сенки, гласът му шепнеше в техните дихания. Уокър Бо гледаше Куикнинг без да я вижда. Мислите му бяха отправени към Каризман. Укоряваше се, че бе пуснал певеца да върви, вместо да го спре. Когато Куикнинг докосна ръката му, той почти не усети допира на пръстите й. И макар че почувства мислите й, не им обърна особено внимание. Чувстваше се изсмукан, празен и невероятно самотен.

По-късно, когато тя заспа, той отново доби усещане за присъствието й. Самообвиненията му се бяха изчерпали, мъката бе стихнала. Сянката на Каризман бе изчезнала, оттеглила се най-сетне в друго време и място. Чувстваше се като в тъмна кутия. Камъкът на стените на тавана и пода го притискаше. Тишината го задушаваше. Времето сякаш отмерваше стъпките на собствената му смърт. Нима смъртта не беше съвсем близо и до тях? Той гледаше момичето, което спеше до него, гледаше как гърдите й се вдигат и отпускат, докато дишаше, обърната на една страна, обвила глава с ръката си, с отметнати назад светли коси. Наблюдаваше бавния, отмерен ритъм на пулса й по тънката вена на шията. Разглеждаше ямичките на лицето й, над които бяха легнали сенки, проследи очертанията на тялото й под дрехите, които не успяваха да скрият неговото съвършенство. Нейният живот също бе крехък, въпреки цялата й магия. И той не можеше да преодолее усещането си, че независимо от доверието, което тя имаше в своя баща и повелята, с която ги бе довела тук на север, нея я грози гибел. Това бе неуловимо чувство и бе трудно да му се довери, но то се коренеше в инстинктите му и беше породено от магията, наследена от Брин Омсфорд, магия, която идваше и си отиваше в зависимост от вярата в собствените му сили. Не можеше да я пренебрегне. Животът на Куикнинг беше в опасност, а той не знаеше как да й помогне.

Нощта напредваше, а той още не беше заспал. Всички те, разбира се, бяха в опасност. Това, което усещаше, че заплашва дъщерята на Краля на Сребърната река, вероятно беше същото, което заплашваше всички тях. То бе застигнало Каризман. И щеше да застигне и Куикнинг. Може би той по-скоро се страхуваше не че Куикнинг ще умре, а че ще умре, преди да разкрие своите тайни. А той подозираше, че тайните й са много. Ожесточаваше го мисълта, че тя ги крие толкова упорито. Сам се удиви на гнева, породен от това съзнание. Куикнинг го бе изправила пред лицето на най-черните му страхове и после го беше оставила сам. Целият му живот бе засенчен от съзнанието, че тайнственият завет на Аланон, поверен на рода Омсфорд преди триста години, и останал неизползван от поколенията, ще трябва да бъде изпълнен от него. Той бе живял с тази перспектива от детството си, съзнаваше я, както я съзнаваше цялото му семейство, като призрак, който не можеше да бъде прогонен, ставаше все по-осезаем през годините. Магията на Омсфорд бе оживяла в него, както никога при предшествениците му. Сънищата на Аланон му се бяха явили единствено на него. Коглин го бе направил свой ученик и му бе предал своето изкуство, а също му бе разкрил каузата на Друидите. Аланон му бе казал, че трябва да върне Друидите и изчезналия Паранор.

Той целият потрепера. Всяка стъпка го приближаваше до неизбежното. Заветът бе пазен за него. Фантомът, който го бе преследвал през всичките тези години, най-сетне му бе разкрил ужасяващото си лице.

Той трябваше да вземе Черния камък на Елфите и да възстанови Паранор.

Той трябваше да стане поредният Друид.

Това бе направо смешна идея, ала и прекалено страшна. Мразеше онова, което Друидите бяха сторили на рода Омсфорд. Гледаше на тях като на зли и егоистични манипулатори. Целият си живот бе прекарал, опитвайки се да се освободи от тяхното проклятие. Но имаше и още нещо. Аланон бе мъртъв — последният истински Друид. Коглин също бе мъртъв — последният от онези, които бяха владели изкуството на Друидите. Той беше сам; кой щеше да го научи на онова, което един Друид трябваше да знае? Нима той трябваше някак си сам да се научи да използва магията? И колко години би му отнело това? Колко векове? Ако магията на Друидите беше необходима, за да унищожи Шадуините, то такава магия не можеше спокойно да бъде извлечена от Историята и от всичките томове, които разказваха, какво Друидите са правили в миналото. Времето нямаше да го позволи.

Той стисна зъби. Глупаво беше да мисли, че може да стане Друид, дори ако го искаше, дори ако имаше воля за това, дори ако призракът, от който толкова се страхуваше през всичките тези години, се окажеше самият той.

Глупаво! Очите на Уокър проблеснаха. Той оглеждаше сенките на стаята, опитвайки се да избяга от отчаянието си. Къде бяха отговорите, които му трябваха? Дали Куикнинг криеше тези отговори? Дали те бяха част от истината, която тя крие? Знаеше ли тя какво ще се случи с него? Той се отправи към нея с намерението да я разтърси и да я събуди, но после се въздържа. Не, разсъди той. Нейното знание беше толкова малко и несъвършено, колкото и неговото собствено. Куикнинг само предчувстваше някои възможности, предвиждаше онова, което може да се случи. Нейните прозрения приличаха на неговите. Тъкмо това бе причината да я чувства толкова близка, поради тяхната споделена магия. Положи усилие да успокои мислите си и се загледа в нея, сякаш щеше да я погълне с очи. Почувства някаква топлота и сърдечност, докато я наблюдаваше в съня й, така открита и беззащитна. Това му напомни чувството, което бе имал към майка си като малък. Когато имаше нужда от сигурност и успокоение. По някакъв начин тя му разкриваше неговото бъдещо аз. Показваше му възможностите на онова, което би могъл да бъде. Пред него се разгръщаха потенциалните възможности, които можеше да опита. Беше като глина, която трябваше да бъде оформена, но му липсваха сечива и познание. Куикнинг се опитваше да му даде и двете.

Задряма за известно време, все още облегнат на стената, със свити ръце и крака, сгушил лице в дрехата си. Когато се събуди, Куикнинг го наблюдаваше. Те двамата се гледаха безмълвно един миг, всеки търсейки погледа на другия, за да отгатне неговите нужди.

— Ти се страхуваш, Уокър Бо — каза накрая момичето.

Уокър почти се усмихна.

— Да, Куикнинг. Винаги съм се страхувал. Страхувал съм се през целия си живот, тъкмо от това, което се случва сега. Бягал съм от него, крил съм се, прогонвал съм го, молил съм го да изчезне. Борил съм се да го подтисна. Стремежът да държа живота си в пълен контрол беше техниката, която най-много помогна. Ако можех да определям сам своята съдба, то не би имало власт над мене. Миналото щеше да бъде оставено на другите, настоящето щеше да ми принадлежи.

Той опъна крака.

— Друидите са засегнали живота на цели поколения хора от Омсфорд, на децата на Шанара. Били сме използвани от тях, заставяни да служим на техните интереси. Те са променили нашата същност. Те са ни накарали да се превърнем в роби на магията, а не в хора, които я владеят. Те са променили структурата на съзнанието, на телата ни, на духа ни. Те са ни преобразили. Но това не им стига. Погледни какво очакват сега от нас! Виж какво очакват от мене! Аз трябва да преодолея ролята си на роб и да се превърна в господар. Трябва да взема Черния камък на Елфите — една магия, която не мога да разбера. От мен се иска да го използвам, за да върна изчезналия Паранор. Но дори и това не е достатъчно. Трябва да върна и самите Друиди. Но Друидите ги няма. Има ме само мене. А щом съм само аз…

Той се задави от думите си. Загуби решимостта, с която бе започнал. Търпението му изневери. Гневът се завърна като сурово и отчаяно ехо в тишината.

— Кажи ми! — примоли се той, като се опитваше да овладее порива си.

— Но аз не зная — промълви тя.

— Трябва да знаеш!

— Уокър…

Сълзи се появиха в очите му.

— Не мога да бъда това, което Аланон иска от мене — онова, което ме задължава да бъда! Не мога!

Той бързо и дълбоко си пое дъх, за да се успокои.

— Виждаш ли, Куикнинг, ако от мен се иска да възстановя Друидите като стана Друид, ако трябва да направя това, защото е единственият начин за оцеляването на Расите срещу Шадуините, то трябва ли да бъда такъв, какъвто те някога са били? Нима требва да подчиня на своите желания онези, на които се правя, че помагам, онези другите, които са като Пар Кол и Рен Омсфорд? И то за всички бъдни поколения. Ако трябва да бъда Друид, нужно ли е да постъпя така? Няма ли друг начин?

— Уокър Бо — тя изрече името му с нежен и трогателен глас. — Не е нужно да изневеряваш на себе си, за да бъдеш това, което се иска от тебе. Ти не си оплетен в някаква Друидска магия, която е предопределила живота ти по един единствен начин. Винаги съществува избор. Винаги.

В този миг той разбра, че тя говореше за нещо напълно различно. Чертите на лицето й се бяха изопнали от някакво вътрешно терзание и тя млъкна за момент, за да се овладее.

— Ти се плашиш от съдбата си, без да знаеш каква е тя. Парализиран си от подозрения и съмнения, които са плод на собственото ти въображение. Вярно е, че много си преживял, и то би накарало всеки човек да се съмнява. Загубил си обичани същества, дома си, част от тялото и духа си. Видял си как фантомът на детския страх се разраства и заплашва да се превърне в реалност. Откъснат си от всичко, което познаваш. Но не трябва да се отчайваш.

В погледа му имаше някакво безумие.

— Но аз се отчайвам, Куикнинг, чувствам, че всичко ми се изплъзва.

Тя се протегна и хвана ръката му.

— Тогава се опитай да намериш опора в мен, Уокър Бо. А аз ще се опитам да намеря опора в тебе. Ако сме заедно и се подкрепяме, ще успеем да се съхраним.

Тя приближи към него и сребристата й коса се разпиля по тъмната му дреха, когато наведе и опря глава на гърдите му. Нищо не каза, само остана така, хваната в ръката му, опитвайки се да му вдъхне топлина. Той докосна с брадичка косите й и затвори очи.

След това успя да заспи, но вече без да сънува и да се стряска, сякаш залюлян от нежни, невидими нишки, които не му позволяваха да се разпадне. Вече не го преследваха тревожни смътни видения. Беше оставен на спокойствие. Почувства се утешен и отпуснат.

Събуди се на сутринта и стана от хладния каменен под. Очите му започваха да свикват със слабата сива светлина. Отвъд лабиринтите от коридори и стаи, които го отделяха от външния свят, до него достигаше тихият ромон на дъжда. Куикнинг я нямаше. Разтревожен започна да я търси и най-сетне я видя пред един ред от прозорци на северната стена, загледана в дъждовната мъгла. Каменните постройки и улици проблясваха от влагата и отразяваха гротескно собствените си образи, оглеждаха се в собственото си мъртвило. Елдуист посрещаше новия ден като труп, сляп и вкочанен, простираше се чак в далечината със своите редици от сгради и улици в симетрична подредба — еднообразен, непроницаем и лишен от живот. Уокър застана до Куикнинг и усети цялата подтискаща атмосфера на града. Тя вдигна черните си очи към него. Сребристата й коса бе единствената светлинка в мрака.

— Опитах се да ти помогна с всичко, което можах, Уокър Бо — каза му тя. — Това не е ли достатъчно?

Той помълча, преди да отговори. Мястото, където бе откъснатата му ръка и всички стави на тялото му бяха вкочанени. Чувстваше се като празна черупка, в която духът му се е свил като дребно камъче. Въпреки това изпитваше странна увереност в себе си.

— Спомних си за Каризман — каза накрая той. — За неговата решимост да се освободи на всяка цена. Аз също ще се освободя. От своите страхове и съмнения. От самия себе си. От онова, в което мога да се превърна. Но това не може да стане, преди да науча тайната на Черния камък на Елфите и истината, която се крие зад сънищата, изпратени ми от сянката на Аланон.

Леката усмивка на Куикнинг го учуди.

— И аз ще се освободя — тихо каза тя. Изглежда искаше да обясни думите си, но после се обърна настрани и само каза: — Трябва да намерим Ул Белк.

Те напуснаха убежището си и излязоха навън сред дъжда. Кръстосваха смълчаните улици на Елдуист на север сред сенките и мрака, свити в своите наметала, всеки потънал в собствените си мисли.

— Елдуист прилича на земя посред зимата, която очаква запролетяване, покрита е с камък, както други части са покрити понякога със сняг. Усещаш ли търпението й? Тук са засяти семена и когато снегът се разтопи, тези семена ще поникнат.

Уокър не разбираше за какво говори тя.

— Елдуист е целият от камък, Куикнинг. Камъкът е проникнал надлъж и шир, от бряг до бряг, по целия полуостров. Тук няма семена. Нищо, което да напомня гори и поля, нито дървета, нито цветя, нито треви. Тук са само Ул Белк и чудовищата, които му служат. А освен тях ние.

— Елдуист е лъжа, — каза тя.

— Чия лъжа? — попита той.

Но тя не отвърна. Вървяха из улиците близо час, като внимателно се стремяха да минават по пешеходната пътека и се заслушваха, за да не пропуснат шума на нещо, което би могло да се движи. Всичко бе потънало в тишина и се чуваше само равномерното ромолене на дъжда. Изглежда и Паст Гринт спеше. Водата се събираше и се стичаше на малки вадички в каналите, като отмиваше праха, който вятърът беше довял. Сградите сякаш стояха на пост, като безмълвни и безчувствени стражи. Облаците и мъглата се сливаха и надвисваха, сякаш да ги погълнат, спускайки се чак до земята. Всичко започна да изчезва, първо кулите, после целите стени и накрая улиците пред тях. Уокър и Куикнинг усетиха, че нещо в света наоколо се променя, като от невидимо присъствие. Сякаш от земята изникнаха фантоми и извиха танц в тяхното развихрено въображение. Сякаш някакви очи ги стрелваха и наблюдаваха от кулите, както и иззад каменните стени. Пръски се плъзгаха по кожата им, капки дъжд, облаци мъгла, но и нещо друго. Уокър се разтвори в онова, което чувстваше. Това беше изпитан метод за сливането на Аза с външните му усещания, за да може поне донякъде да прозре същността на това, което остава невидимо. След време успя да почувства едно присъствие, мрачно, многовековно, обладаващо огромна сила. Вече можеше да чуе дишането му, и почти виждаше очите му.

— Уокър — прошепна Куикнинг.

От мъглата пред тях се изправи един силует, целият обвит в наметало и покрит с качулка, каквито бяха и самите те. Уокър пристъпи напред, пред Куикнинг, и спря. Силуетът също спря. Те се гледаха безмълвно. Малко след това облаците се преместиха и промениха ъгъла на светлината, сенките се преобразиха и те чуха леко неуверен глас.

— Куикнинг?

Уокър Бо отново пристъпи напред. Беше Морган Лех.

Те се ръкуваха при срещата и Куикнинг притисна до себе си Планинеца и целуна развълнувана лицето му. Уокър ги гледаше безмълвно, като вече явно разбираше за привличането между двамата, изненадан, че Куикнинг го е допуснала. Той забеляза, как тя притвори очи, когато той я прегърна и му се стори, че разбра. Тя допускаше тези чувства, защото бяха нови за нея. Бе живяла само малкото време, откак баща й я бе създал, и дори ако бе вложил в нея човешки чувства, тя още не ги бе изпитала. Той почувства някакво съжаление към нея. Такова усилие й струваше да живее.

— Уокър — Морган се обърна към него, като с едната ръка все още прегръщаше момичето. — Търсех ви навсякъде. Мислех, че нещо се е случило с вас.

Той разказа какво ги бе сполетяло двамата с Хорнър Дийс, как бяха пропаднали в капандурата и се бяха плъзнали по наклона, и как се бяха озовали срещу самия Паст Гринт. Докато се опитваше да им разкаже всичко това, очите му светеха. Той бе успял да овладее магията на Меча на Лех, смятана за напълно загубена. Бяха се спасили с нейна помощ. Прекарали нощта в едно укритие наблизо и се опитали да потърсят другите от групата. Но сградата се бе оказала празна и нямало и следа от завръщането им. Разтревожен за Куикнинг — за всички тях, побърза да добави той — оставил Дийс да следи дали ще се върнат и тръгнал да ги търси сам.

— И Хорнър Дийс искаше да дойде, но аз не му позволих. Истината е, че той няма да може да се движи, поне докато се наложи да си тръгнем оттук.

Планинеца широко се усмихна.

— Той се е наситил на капаните на Елдуист. Мечтае си вече за бирарията от Рамплйнг Стийп.

Тогава изведнъж млъкна и замислено ги изгледа.

— А къде е Каризман?

Те трябваше да разкажат на свой ред какво се бе случило и Куикнинг го направи. Гласът й бе спокоен и някак странно утешителен, докато предаваше събитията, които бяха довели до смъртта на певеца. Въпреки това, когато свърши, на лицето на Морган Лех се четеше отчаяние и гняв.

— Той никога нищо не разбра, нали? — Планинецът едва не се задушаваше от мъка. — Той просто нищо не разбра! Все си мислеше, че неговата музика е лекарство за всичко. По дяволите!

Той се извърна встрани, за да скрие онова, което чувстваше, и прехапа устни, сякаш твърдостта му имаше вече някакво значение.

— Къде ще вървим сега? — попита накрая той. Уокър погледна към Куикнинг.

— Според нас Ул Белк се крие под купола — каза момичето вместо него. — Ние бяхме отишли да погледнем дали може да се влезе отнякъде, когато Урдите се появиха. Сега ще се върнем, за да продължим да търсим.

Морган се обърна, лицето му се беше успокоило.

— Тогава аз идвам с вас. За Хорнър ще бъде по-добре да остане, където е. Ще отидем при него през нощта.

Той ги погледна едва ли не дръзко.

— Всъщност така и трябва да бъде. Само ние тримата.

— Ела, щом искаш, Морган — каза Куикнинг и Уокър кимна безмълвно.

Те продължиха пътя си, три прогизнали от дъжда силуета, почти загубени сред мъглата и сенките. Водеше ги Уокър, като бледолик призрак сред мрака, защото Куикнинг бе отстъпила крачка назад, за да бъде с Морган. Той сви тесните си рамене, за да се предпази от вятъра, който връхлетя мигновено, и почувства, че празнотата в него щеше да го погълне. Той се опита да се бори срещу тази празнота и да потърси поне намек от магия, някаква сила, на която би могъл да разчита. Но тя му се изплъзваше като хлъзгава змия. Взря се напред през пелената на дъжда и започна да наблюдава как сенките се гонеха с бледата светлина. Призракът на съдбата му отново надвисна над него, като сянка над воден вир, като облак мъгла над някоя порта, като тъмен камък, който е станал огледален от влагата. Във всеки миг той имаше лицето на Аланон.

В края на улицата пред тях се изправи мрачното туловище на купола, като черупка на спящо ракообразно същество. Тримата излязоха от пътеката и пресякоха, излизайки пред купола, като изглеждаха джуджета в сравнение с неговите размери. Уокър гледаше купола безмълвно и съзнаваше, че Морган и Куикнинг го чакаха да направи нещо. Но в същото време съзнаваше още нещо. То. Присъствието, което бе усетил преди, се върна отново. Тук по-силно, по-отчетливо, по-ясно осезаемо. И наблюдаващо. Мълчаливо наблюдаващо. Уокър не се и помръдна. Имаше чувството, че отвсякъде беше наблюдаван, че нямаше къде да избяга, без да бъде видян. Каменният град приличаше на ръка, която го държеше в дланите си и можеше всеки момент да се свие, за да го смачка. Присъствието искаше да му внуши именно това. То искаше да го накара да разбере, колко е незначителен, колко напразно е неговото търсене, колко безсмислен е неговият живот. То сякаш искаше да го смаже, връхлиташе го като мъглата и дъжда. Върви си! — чуваше го той да мълви. — Върви си, докато още можеш.

Но той не си тръгна. Не отстъпи дори крачка назад. Беше се сблъскал с твърде много заплахи през своя живот, с твърде много зли същества, които кръстосваха земята, за да разбира, кога просто е поставен на изпитание. Не му трябваше много усилие. Заплахата предизвика у него обратия ефект. Сякаш му се казваше: Не си тръгвай, само помни, че си бил предупреден.

Уокър Бо пристъпи напред към един от най-широките каменни блокове. Ето че смъртта вече го докосваше, като дъждовна капка, носена от вятъра. Странно беше, но той усети присъствието на Коглин до него, духът на стареца сякаш бе възкръснал от пепелта на Хартстоун да види как неговият ученик практикува уменията, на които го е научил, да прецени дали беше достатъчно добър. Ти никога няма да се освободиш от магията си, сякаш го чуваше да казва. Той се загледа в продънената изтрита повърхност на стената и наблюдаваше как дъждовните капки се стичат на ивици надолу — сребристи вадички, които проблясваха като косите на Куикнинг. Той отново се съсредоточи, за да извика своята магията и този път здраво се вкопчи в нея. Извлече силата й и се обгради с нея като с ризница. Вмъкна се в нея, сякаш за да бъде равностоен на каменната черупка, която стоеше насреща му. След това протегна ръка и натисна стената с пръсти.

Усети как магията се надигна в него, потече гореща като огън, премина от гърдите в ръцете до върха на пръстите му…

Каменната стена пред него се разтърси и се отдръпна, както човешката плът се свива от огън. Чу се продължителен, силен трясък като от два търкащи се камъка и след това стенание, сякаш нещо живо е било притиснато между тях. Куикнинг се сви като подплашена птица, сребристата й коса се стелеше назад, очите й блестяха необичайно живи. Морган Лех издърпа камата си от ремъка на кръста с необичайно бързо движение.

Стената пред тях се отвори — не както се отвари врата, или се вдига капак, а както се разкъсва завеса. Отвори се като раззината уста, готова да ги погълне. Повдигна се на десетина метра височина и се закова неподвижна. Каменните ръбове бяха гладки сякаш това е врата, която винаги е била тук.

Ето го пътят, помисли си Уокър Бо. Точно това, което търсеха.

Куикнинг и Морган Лех бяха застанали до него в очакване какво ще се случи. Той не погледна към никой от тях. Не отделяше очи от отвора пред себе си, пред неговия мрак, пред морето непроницаеми сенки. Напрегнато наблюдаваше и се вслушваше, но нищо не се появи.

Въпреки това, той знаеше какво го чака.

Спомни си как Каризман пееше. Направо влез, каза Паякът на Мухата.

Придружен от момичето и Планинеца, Уокър Бо влезе.