Друидите на Шанара

XXXI

Пръв стигна до Куикнинг Морган Лех. Той се освободи от Уокър със сила, която удиви другия, прекоси празния площад и пое момичето на ръце, преди то още да падне на камъка. Коленичи, като я държеше в ръцете си. Прилепи пепелно сивото й лице до гърдите си и започна да шепне името й все отново и отново.

Уокър Бо и Хорнър Дийс побързаха от двете страни, наведоха се над нея и си размениха тъжни погледи. Ризата на Куикнинг бе цялата просмукана от кръв.

Уокър се изправи и погледна в посоката, където беше изчезнал Пи Ел. Убиецът вече се беше скрил в лабиринтите от сгради и улици, беше избягал към провлака и скалите отвъд него. Уокър си спомни как изглеждаше лицето му — изпълнено с ужас, неверие и ярост. Явно убийството на Куикнинг не бе оправдало надеждите му.

— Уокър! — в гласа на Морган Лех звучеше отчаяна молба.

Уокър се наведе към него.

— Помогни й, тя умира.

Уокър погледна кръвта под дрехите й, смазаното, отпуснато тяло, лицето с дългата коса, разпиляна като сребрист воал. Тя умира. Той повтори думите в тишината на съзнанието си, без да може да повярва, че това е възможно, удивен, че не бе и предполагал, колко това е неизбежно. Той гледаше момичето също толкова безпомощен и отчаян като Планинеца, но все пак до съзнанието му достигаше истината, че това действително става.

— Уокър, направи нещо! — повтори Морган, покрусен, настоятелен.

— Планинецо — каза в отговор Хорнър Дийс, като внимателно го хвана за рамото, — какво искаш от него да направи?

— Какво да искам, да използва магията си! Да й даде същия шанс, какъвто тя даде на него!

Уокър коленичи. Гласът му бе спокоен и нисък.

— Не мога, Морган. Аз не притежавам магията, която е необходима.

Той протегна ръка, за да докосне гърлото й и да опипа пулса й. Той все още биеше, макар и неравен, чуваше се дишането й.

— Тя трябва да направи, каквото може, за да се спаси.

Морган го гледаше известно време, после отново започна да говори на Куикнинг, призовавайки я да се събуди, да му каже нещо. Думите му бяха объркани, отчаяни, умолителни. Момичето леко се помръдна в отговор.

Уокър отново погледна Хорнър Дийс. Старецът бавно поклати глава.

В този момент очите на Куикнинг се отвориха. Те бяха ясни и уплашени, проникнати от болка.

— Морган — прошепна тя, — вземи ме и ме изнеси вън от този град.

Морган Лех, който смяташе да направи нещо друго, изобщо не се противопостави. Той я вдигна без всякакво усилие и я понесе, сякаш беше въздушна. Притискаше я близо до себе си, предаваше й от своята топлина и й шепнеше, докато вървяха. Уокър и Дийс ги следваха безмълвно. Пресякоха площада и тръгнаха по улицата, по която беше избягал Пи Ел.

— Придържай се към пешеходните пътеки — бързо предупреди Уокър и Морган веднага се подчини.

Изминали бяха кратко разстояние, когато земята отново се разтресе. Целият Елдуист откликна на този трус, сградите зпочнаха да се пропукват и да рухват, камъни и облаци прах се изсипваха по улиците. Уокър обърна поглед назад към центъра на града. Паст Гринт отново се беше раздвижил. Не се знаеше кой бе победил при единоборството му с Ул Белк, но чудовището бе предприело нови действия. Може и да бе убило баща си. А може би бе решило, че Черният камък на Елфите е по-важен. При всички случаи се бе отправило към тях. Отказало се бе от подземните си тунели и се бе втурнало направо из улиците на Елдуист. Всички стени се тресяха и се срутваха при неговото минаване. Отровата от тялото му оставяше грозна следа. Наоколо въздухът просветваше и пушеше.

Останалите от групата на Рамплинг Стийп се завтекоха на юг към провлака като с усилие се държаха на краката си. Земята под тях непрестанно бе разтърсвана. Отвсякъде зейваха капандури, отворени от ударите на падащи камъни и от земните трусове. Зад тях Паст Гринт ръмжеше и пъшкаше настойчиво и все повече приближаваше. Въпреки че носеше Куикнинг, Морган вървеше невероятно бързо и нито Уокър, нито Хорнър Дийс успяваха да го догонят. Старият Следотърсач вече бе изостанал на петдесетина крачки, когато най-сетне те излязоха от града. Дийс дишаше тежко, уморено и едва се крепеше да не падне. Уокър беше между двамата, гърдите му се свиваха от болка, краката му бяха натежали и слаби. Той извика на Морган да забави крачка, но Планинецът беше глух. Цялото му внимание бе насочено към момичето. Уокър се обърна към Дийс и към разтърсените сгради, покрай които минаваше Паст Гринт, който беше по-близо отпреди, към сянката, която хвърляше чудовището на фона на сивата светлина. Не му се струваше вероятно да избягат. Трудно му беше да мисли каква ирония бе това. Да бъдат убити заради нещо, което дори не притежаваха.

Минутите им се струваха невероятно дълги, докато те бягаха, отброявани от ударите на крачките им по камъка. Вълните се разбиваха в бреговете на провлака от двете им страни. До горещите им лица достигаха пръските на вълните. Скалите станаха по-хлъзгави и те падаха и се подхлъзваха, докато тичаха. Облаците потъмняха и пак започна да вали. Уокър отново си спомни лицето на Пи Ел в момента, в който прободе Куикнинг. Явно бе останал изненадан от израза на очите й. Пи Ел не беше готов да я види да умира. Дали всъщност бе желал да забие Стиела? Нещо в движението и на двамата, точно преди удара, беше обезпокоително. Защо Куикнинг просто не беше побягнала? Тя се беше освободила за миг, но въпреки това се бе обърнала с лице към него. А може би към острието? Може би съзнателно? Уокър потрепера. Дали не беше направила нещо повече от това да стои там и да чака? Дали сама не беше се притиснала към Пи Ел?

Обърканите му мисли започнаха постепенно да се изясняват, вледеняващи като лед. По дяволите! Нима това беше причината Пи Ел да бъде повикан, Пи Ел с магическото си оръжие, с магия, на която нищо не може да устои — нима той беше тук именно заради това?

Морган Лех пред него достигаше вече началото на зъберите и пътеката, която извеждаше нагоре от провлака. Започна да се изкачва без да забавя крачка.

Паст Гринт се появи зад тях. Чудовищната му глава се показа между разрушените сгради, издигна се, за да подуши въздуха, и отново се спусна напред. Плъзгаше се покрай стените на града, все едно че нямаше кости. Изпълни целия провлак с туловището си, като си пробиваше път напред като някакъв бог с невероятни размери.

Уокър с усилие започна да се изкачва по пътеката към върха на скалите, докато Хорнър Дийс все още изоставаше назад. Опитваше се да се освободи от мислите си за Куикнинг и Пи Ел, те бяха безсмислени. Защо трябваше Куикнинг да иска Пи Ел да я убива? Защо трябваше да иска да умира? Нямаше никаква причина. Опитваше се да насочи вниманието си към това какво да направи, за да забави напредването на Паст Гринт. Той още веднъж хвърли поглед назад и видя как огромният червей си пробива път през скалата. Дали нямаше да събори провлака под себе си? Не, скалата беше твърде надълбоко. А може би, скалите над нея? Отново не. Той просто можеше да си пробие тунел през тях. Водата щеше да забави пробива му, но те всъщност загърбваха цялата вода с Тайдрейс. Магията на Уокър и дори на Коглин не беше достатъчно силна, за да попречи на Паст Гринт. Да бягат беше единственият им шанс, а те не можеха да бягат твърде дълго.

Той стигна върха на скалите и видя, че Морган Лех бе спрял да ги почака. Планинецът бе коленичил и едва си поемаше дъх на височината, от която се виждаше целият полуостров и Елдуист. Главата му бе наведена. Той бе прегърнал Куикнинг в ръцете си. Очите й бяха отворени и будни. Уокър стигна до тях и спря. Лицето на Куикнинг беше тебеширено бяло. Морган Лех вдигна очи.

— Тя не иска да използва магията си, — промълви той, без да може да повярва на ушите си.

Уокър коленичи.

— Спаси се, Куикнинг, ти имаш сила за това.

Тя поклати глава. Черните й очи блестяха, когато се спряха на очите на Морган.

— Чуй ме, — каза тихо тя със спокоен глас. — Аз те обичам. Винаги ще те обичам и ще бъда с тебе. Помни това. Помни също, че бих променила нещата, ако можех. А сега ме остави и се изправи.

Морган поклати глава.

— Не, аз искам да остана с теб…

Тя докосна бузата му с длани и гласът му пресекна. Той не можа да довърши думите си. Остави я безмълвно на земята и извърна глава. Сълзи се стичаха по лицето му.

— Извади Меча си, Морган, и го забий в земята. Още сега.

Морган извади Меча на Лех, хвана го с две ръце и го заби в скалата. Ръцете му здраво държаха дръжката, после се отпуснаха.

— Недей да умираш, Куикнинг — каза той.

— Спомняй си за мене — прошепна тя.

Хорнър Дийс погледна през рамото на Уокър, като дишаше тежко.

— Какво става тук? — попита той глухо и наведе брадясалото си лице. — Какво прави тя?

Уокър поклати глава. Тя бе обърнала към него черните си очи.

— Уокър.

Той пристъпи към нея и в същото време чуваше шума от приближаването на Паст Гринт под тях, мислеше, че трябва да бягат отново и се питаше, също като Дийс, какво възнамерява тя. Коленичи до нея.

— Помогни ми — каза тя бързо и припряно, сякаш се страхуваше, че няма да й стигне глас. — Заведи ме до края на скалата.

Уокър не запита защо. Направи, каквото тя поиска. Хвана я през кръста и я повдигна на краката й. Тя се опря на него съвсем отслабнала, цялото й тяло трепереше. Чу как Морган извика срещу това, което ставаше, но само един поглед от страна на момичето го накара да млъкне. Уокър я държеше да не падне и бавно й помагаше да се приближи до склона. Те стигнаха до ръба на скалата и спряха. Отдолу Паст Гринт се виеше върху скалата на провлака, един противен цилиндър от плът. Тялото му се гънеше, а отровата оставяше следите си след него. Преминал беше вече половината път до тях. Огромното му туловище изпускаше пара. Следата от отровата му се виеше по целия път назад към града. Елдуист се издигаше с развалините си към хоризонта. Кулите му бяха изпочупени, сградите съборени, стените рухнали и съсипани. Прахът и мъглата обвиваха като в пелена всичко, а дъждът продължаваше да се излива.

Куполът, където се намираше леговището на Каменния крал бе останал незасегнат.

Куикнинг се обърна още веднъж и вдигна лице. Красотата й се върна за миг, така жива, както по времето, когато възкреси Уокър, когато му спаси живота и извлече отровата на Асфинск от тялото му. На Уокър му секна дъхът, когато я видя отново такава и премигна пред моментния спомен. Тъмните й очи бяха насочени към него.

— Мрачни чичо — промълви тя, — когато напуснеш това място, когато се върнеш обратно в света на Четирите земи, отнеси със себе си уроците, които научи тук. Не се опитвай да се бориш със себе си или с онова, което би могъл да бъдеш. Просто добре обмисляй своя избор. Нищо не е предопределено, Уокър. Ние винаги имаме право на избор.

Тя протегна ръка и докосна лицето му. Той усети хладните й пръсти по бузите си. Образите го изпълниха, нейните мисли, нейните спомени, нейното познание. В един миг тя изцяло му се откри. Показа му тайните, които бе крила толкова внимателно по време на цялото им пътуване. Истината за това, коя е и какво представлява. Той стенеше от мъка, сякаш тези образи го изгаряха, зашеметен от това, което виждаше. Притискаше я здраво към себе си и зарови бледото си лице в косата й покъртен.

И Морган, и Хорнър Дийс се опитаха да приближат, но Уокър им извика да останат, където са. Те спряха колебливи и несигурни. Уокър леко се обърна встрани, но продължаваше да държи Куикнинг до себе си. Лицето му бе съсредоточено — една неподвижна маска. Сега разбра. Сега всичко разбираше.

— Уокър — тя отново изрече името му. Ръката й го докосна още веднъж и се появи един единствен образ.

Това беше второто видение на Гримпонт. Тя повдигна очи към неговите.

— Пусни ме да падна — тихо каза тя. Той ясно си представи видението — как стоеше на ръба на тези скали и как Четирите земи се простираха долу, а Куикнинг стоеше до него и черните й очи настоятелно молеха, докато той я блъсна долу.

Тук. Сега. Видението трябваше да се случи.

Той се опита да поклати отрицателно глава, но очите й го спряха, погледът й бе толкова настоятелен, че вдъхваше страх.

— Сбогом, Уокър — прошепна тя.

Той я пусна. Задържа я в прегръдките на ръцете си само още миг и после я пусна в бездната. Сякаш че някой друг го стори вместо него. Някой, който се криеше в него. Едно същество, над което разумът нямаше власт. Чу как Хорнър Дийс извика, поразен от ужас. Чу как Морган започна да вие, без да може да повярва на случилото се. Те се втурнаха към него обезумели, хванаха го грубо и го държаха, докато Куикнинг падаше надолу. Наблюдаваха как пада — като малко вързопче дрехи, а сребристата й коса се носеше зад нея. Гледаха я как цялата просветва.

И тогава се случи нещо невероятно — тя започна да се разпада. Първо над острите ръбове на скалите се разкъса като дреха и всичките й части се разпиляха. Безмълвни, удивени, тримата на ръба над бездната гледаха втренчени надолу, как тя изчезва. Само след секунди и вече я нямаше, тялото й се бе превърнало в прах, която просветваше и блестеше, носена от вятъра.

Под тях Паст Гринт престана да напредва и повдигна глава. Може би знаеше какво щеше да се случи. Може би дори разбираше. Чудовището не се опита да избяга, зачака търпеливо, докато прахът от тялото на Куикнинг се посипа по него. Тогава цялото се разтрепера, извика още веднъж и започна да се свива. Смаляваше се бързо, туловището му се сбръчкваше и изчезваше обратно в земята и от него не оставаше нищо.

Прах покриваше провлака и скалата започна да се променя. Започна да става зелена, покриваше се с цветя и мъх. Кълновете бяха свежи и пълни с живот. Прахът продължаваше да се носи, стигна полуострова на Елдуист и преобразуването продължи. Вековете мрачно подтисничество ка Ул Белк бяха прогонени за мигове. Камъкът на града се срина — стените, кулите, улиците и тунелите бяха разрушени. Всичко отстъпваше пред силата на магията на Куикнинг. Точно както се беше случило в Меадските градини в Кулхавен. Всичко, което съществуваше преди Каменният крал да започне да преобразява нещата, се върна отново към живот. Скалите се разместиха и добиха нови очертания. Дърветата се разлистиха, кривите клони се покриха с летни листа, които проблясваха срещу сивото небе и водата. Разцъфнаха поляни с диви цветя — не толкова, колкото в Кулхавен, защото тук местата винаги са били малко пусти, но пълни с живот и многообразие. Около брега израснаха тръстики и храсти и земята отново се превърна в обикновена крайбрежна равнина. Животът се върна и във въздуха. Той бе изпълнен с аромати на всякакви растения. Мъртвата каменна броня на земята потъваше в спомена. Бавно и постепенно Елдуист изчезна от погледа, бе погълнат обратно от земята и остана в миналото, което му бе дало живот.

Когато преображението приключи, единственото, което остана от Елдуист, бе куполът, в който Каменния крал сам се беше погребал — един самотен сив остров сред зеленината на земята.

— Нищо не можехме да направим, за да я спасим, Морган — тихо обясни Уокър Бо, приведен край съкрушения Планинец, за да бъде сигурен, че той го чува. — Куикнинг бе дошла в Елдуист, за да умре.

Те клекнаха един до друг на ръба на скалата, Хорнър Дийс до тях, и заговориха с приглушени гласове, сякаш тишината, която се бе спуснала над земята след преображението на Куикнинг, бе стъкло, което можеше да се счупи. Някъде далеч шумеше Тайдрейс и се разбиваше в крайбрежната ивица, а писъците на морските птици, които прелитаха, бяха откъслечни и далечни. Магията си бе пробила път в скалите, беше преминала в тях и бе ги бе излекувала от отровата на Паст Гринт, връщайки живота на земята отново. Островните ветрове издухаха облаците и небето се показа на места, тъй че постепенно започна да прониква слънчева светлина.

Уокър погледна Хорнър Дийс, който му кимна окуражително.

— Тя ми позволи да видя всичко, Планинецо, точно преди да умре. Искаше аз да го знам, за да мога да ти го разкажа. Когато бяхме застанали на ръба на скалата, тя докосна бузите ми, и както стояхме загледани в Елдуист, всичко пред нас се разкри. Всички онези тайни, които бе пазила от нас. Всичките й съзнателно скривани мистерии.

Той дойде няколко сантиметра по-близо до тях.

— Баща й я е създал, за да противодейства на магията на Ул Белк. Той я е направил от първичните елементи на Градините, в които живее, чрез най-силната си магия. Изпратил я е тук в Елдуист, за да умре. Изпратил е, всъщност, част от себе си. Не е имал друг избор. Нищо не би могло да победи Каменния крал в собствените му владения. А Ул Белк е трябвало да бъде победен именно тук, защото никога не би се решил да напусне Елдуист — всъщност, не би могъл го напусне, въпреки че не е съзнавал това. Той вече бил станал пленник на собствената си магия. Паст Гринт се превърнал в сурогат на Ул Белк, изпратен на негово място, за да превърне остатъка от Четирите земи в камък. Но ако Кралят на Сребърната река беше изчакал чудовището да доближи твърде много до него, за да му се противопостави, то щеше да стане прекалено голямо, за да бъде спряно.

Той сложи ръка на рамото на Морган. Усети как другият потръпна.

— Тя наистина беше избрала всеки от нас с определена цел, Планинецо — точно както самата ни каза. Ти и аз сме били избрани, за да върнем Черния камък на Елфите, откраднат от Белк от Залата на Кралете. Проблемът, пред който Куикнинг е трябвало да се изправи е, че нейната магия не би могла да има въздействие, докато Ул Белк владее Камъка на Елфите. Докато той е можел да се възползва от магията на Друидите, той винаги е можел да изсмуче нейната собствена магия и да не допусне земята да се преобрази отново. Щеше да направи всичко това моментално, ако разбереше коя е тя. Щеше да я превърне в камък. Затова и тя не е могла да използва магията си до последния момент.

— Но тя успя да върне Меадските Градини просто с едно докосване до земята! — протестираше Морган. Гласът му бе яден и отчаян.

— Меадските Градини да, но Елдуист е далеч по-чудовищен, за да може да бъде променен толкова лесно. Едно просто докосване едва ли би й било достатъчно. Тя е трябвало да влее част от себе си в скалата, да превърне себе си в част от земята — Уокър въздъхна. — Ето защо е избрала Пи Ел. Кралят на Сребърната река, сигурно е знаел, или поне е предусетил, че Шадуините ще изпратят някой, който ще се опита да спре Куикнинг. Не е било тайна коя е тя, нито как може да промени нещата. Тя е била твърде реална заплаха. Трябвало е да бъде отстранена. А един Шадуин, както се оказва, не би имал нужните средства за това. Ето защо е бил изпратен Пи Ел. Пи Ел е вярвал, че неговата цел е тайна, че да убие Куикнинг е негова собствена идея. Но това съвсем не е било така. Идеята е била нейна от самото начало. Тя тъкмо по тази причина го е взела, тъкмо защото баща й й бил казал да го вземе, да вземе със себе си в Елдуист човека и оръжието, които са могли да проникнат през бронята на нейната магия и да й позволят да се трансформира.

— А не можеше ли тя да се промени по собствена воля?

— Тя беше жива, Морган. Точно толкова жива, колкото и ти. Беше първично същество, но с човешки облик. Мисля, че не би могла да бъде нещо друго в този живот. Затова е трябвало да умре, за да осъществи магията си над Елдуист. Обикновено оръжие не би могло да я убие. Тялото й е било неуязвимо срещу всякакви обичайни метали. Нужна е била магия, равностойна на нейната собствена, магия на оръжие като Стиела — и ръцете, и съзнанието на убиец като Пи Ел.

Уокър съвсем леко се усмихна.

— Тя ни призова всичките да й помогнем, защото е получила такава заръка и защото сме били необходими, за да изпълним определена цел. Но също и защото тя ни вярваше. Ако ние я бяхме предали, който и да било от нас, дори и Пи Ел, ако не бяхме направили онова, което тя знаеше, че ще направим, Ул Белк щеше да спечели битката. Земята нямаше да бъде преобразена, Паст Гринт щеше да продължи своя напредък, а Кралството на Ул Белк щеше все повече да се разширява. В съчетание с настъплението на Шадуините всичко щеше да бъде загубено завинаги.

Морган явно се почувства по-добре и най-сетне повдигна очи.

— Тя трябваше да ни каже, Уокър. Трябваше да ни даде да разберем онова, което замисляше.

Уокър леко поклати глава.

— Не, Морган, тъкмо това тя не е можела да направи. Ние нямаше да действаме по същия начин, ако знаехме истината. Кажи ми, ти нямаше ли да се опиташ да я спреш? Ти бе влюбен в нея, Планинецо и тя е знаела, какво означава това.

Морган го гледа известно време с присвити устни и после кимна неохотно.

— Ти си прав, знаела е.

— Не е имало никакъв друг начин. Трябвало е да пази в тайна целта на своето идване тук.

— Зная, зная — Морган дишаше тежко и накъсано. — Но въпреки това боли. Почти съм склонен да повярвам, че не ни е напуснала, че все някак ще намери начин да се върне — той дълбоко си пое дъх. — Имам нужда тя да се върне.

Те отново замълчаха, като всеки гледаше в различна посока и си спомняше. Уокър се питаше, дали да не каже на Морган за видението на Гримпонт, за това как бе разговарял с нея и й бе казал за видението, а тя, въпреки всичко, го бе взела. За това, че тя от самото начало е знаела всичко, което ще се случи, за да бъде осъществена целта на нейния баща. Все пак реши да не му го казва. Планинецът се бе наслушал вече на достатъчно тайни и скрити планове. Нищо нямаше да спечели, ако разбере за още една тайна.

— Какво е станало с Белк, знаеш ли? — грубоватият глас на Хорнър Дийс наруши тишината. — Дали той е все още там, в купола? Дали е още жив?

Те погледнаха като един над ръба на скалата, нататък, където бе останала последната крепост на Елдуист, сред новопокълналата трева на полуострова, затворен и тайнствен.

— Мисля, че едно магическо създание като Ул Белк — отвърна Уокър с тих и замислен глас — не умира лесно. Но Куикнинг го е закрепостила здраво като затворник в собствената му черупка и земята няма да бъде променяна по негова воля в бъдеще. — Той замъла. — Мисля, че Ул Белк ще полудее, когато разбере това.

Морган внимателно протегна ръка и докосна тревата, сякаш търсеше нещо. Пръстите му нежно погалиха стръкчетата. Уокър го наблюдава един миг и после се изправи. Тялото му го болеше, настроението му бе мрачно и тъжно. Изпитваше глад за истинска храна и непреодолима жажда. Едва сега започваше неговата одисея, трябваше да броди из Четирите земи, за да потърси Пи Ел и откраднатия от него Черен камък на Елфите. Да предприеме един нов сблъсък, за да го притежава, и ако изобщо оцелее, да отиде и да възстанови Паранор и Друидите.

Мислите му го заплашваха да го погълнат, да изсмучат докрай силата му и той се постара да ги прогони.

— Хайде, Планинецо, — подкани го Хорнър Дийс и сложи ръка на раменете му, — тя си отиде. Бъди щастлив, че бяхме с нея, макар и толкова. Тя не бе за този свят. Нейното предназначение бе по-голямо. Опитай се да се утешиш поне с това, че те обичаше. Това никак не е малко.

Едрите ръце го притиснаха силно и Морган се изправи на крака. Кимна, без да поглежда към другия. Когато най-сетне вдигна очи, те бяха сурови и съсредоточени.

— Ще отида да намеря Пи Ел.

Хорнър Дийс се изплю.

— Ние всички ще тръгнем да го търсим, Морган Лех. Той няма да ни се изплъзне.

Те хвърлиха още един поглед от височините надолу, после се обърнаха и поеха към дефилето, което щеше да ги заведе обратно към планините. Бяха изминали само няколко крачки, когато Морган внезапно спря, спомнил си нещо, и се огледа къде бе оставил Меча на Лех. Мечът продължаваше да си стои забоден сред скалите и счупеното му острие бе забито до дъно. Морган се поколеба за момент, сякаш му се искаше да остави оръжието на мястото му, да се освободи завинаги от него, после пристъпи напред и хвана с две ръце дръжката му. Започна бавно да го издърпва. И се наложи да дърпа много по-дълго, отколкото бе очаквал.

Острието се освободи. Морган Лех стъписано го погледна. Мечът на Лех не беше вече счупен. Той бе напълно цял, такъв, какъвто баща му му го беше дал.

— Планинецо — извика Хорнър Дийс удивен.

— Тя каза истината — промълви Морган и прокара пръсти по блестящата повърхност на острието. Погледна към Уокър, без да може да повярва. — Но как е станало това?

— Чрез нейната магия — отвърна усмихнат Уокър като гледаше изражението на лицето на Морган. — Тя отново се е превърнала в елементите на земята, които баща й е използвал, за да я създаде, и между тях металите, от които е изваяно острието на Меча на Лех. Тя е възстановила твоя талисман по същия начин, както възстанови тази земя. Това бе нейният последен жест, Планинецо. Жест на любов.

Сивите очи на Морган горяха.

— Значи, в някакъв смисъл тя все още е с мене, нали? И ще остане с мене, докато в ръцете ми е този Меч — той си пое дълбоко дъх. — Смяташ ли, че Мечът е възстановил магията си отново, Уокър?

— Мисля, че магията идва от тебе. И винаги е било така.

Морган изучаваше безмълвно лицето му известно време, после бавно кимна. Внимателно постави оръжието в калъфката на пояса си.

— Аз си върнах моя Меч, но все още остава твоята ръка. Какво мислиш за това? Тя ти каза, че както и острието, така и твоята ръка ще се върне.

Уокър остана замислен за момент и после прехапа устни.

— Наистина — със здравата си ръка той нежно обърна Морган към дефилето. — Започвам да мисля, Планинецо, че когато тя говореше за цялостност, нямаше предвид ръката ми, а нещо напълно различно.

Зад тях слънцето проблясна над водите на Тайдрейс.

Нейните очи!

Те гледаха към Пи Ел от празните прозорци на сградите на Елдуист и когато той излезе от града, продължаваха да гледат към него от процепите и пукнатините на скалата на провлака, а когато започна да изкачва стръмните зъбери, те занадничаха иззад огромните камъни край пътеката, която извеждаше нагоре. Накъдето и да тръгнеше, очите й го следваха.

Какво направих?

Бе смазан от отчаяние. Беше убил момичето точно според намеренията си, беше се сдобил с Черния камък на Елфите. Всичко бе станало точно според неговите планове. Освен факта, че планът съвсем не е бил негов — той е бил неин от самото начало. Тъкмо това бе видял в очите й. Истината за това, защо беше тук и какво е бил призован да направи. Тя го бе довела в Елдуист не за да срещне Каменния крал и да върне Черния камък на Елфите, както той беше смятал. Тя го бе довела, за да я убие.

Господи, да я убие!

Той се спусна да тича като слепец. Препъваше се, подхлъзваше се, отново се изправяше на крака, разбит от съзнанието за това, как тя го бе използвала.

Той никога не бе държал положението в свои ръце. Просто се бе заблуждавал, че е така. Всичките му усилия се бяха оказали напразни. Тя го бе изманипулирала от самото начало. Беше го открила в Кулхавен, знаейки кой е и какъв е, беше го убедила да дойде с тях, като го бе оставила да си мисли, че идва по свой собствен избор, внимателно го бе държала настрани от другите, като си бе играла с него, както интересите изискват, и го бе използвала! Но защо? Защо ли бе направила това? Въпросът го изгаряше като огън. Защо тя бе поискала да умре?

Огънят отстъпи и го полази хлад, когато той видя очите да му намигат отляво, отдясно и от всички страни. Дали поне накрая той я бе пробол? Не си спомняше да бе искал съзнателно да го стори. Почти изглеждаше така, сякаш тя се беше набола в ножа му — или пък бе накарала ръката му да се премести напред с тези няколко необходими сантиметра? Пи Ел се бе оказал играчка в ръцете на дъщерята на Краля на Сребърната ръка през цялото време; може би тя беше дръпнала конците и в онзи окончателен миг — и накрая бе отворила очи, за да му разкрие цялата си тайна.

Той се строполи на земята, когато стигна края на пътеката сред зъберите и се отпусна в една падина между скалите, целият се сви и зари измъченото си, съсипано лице в ръцете си. Искаше някъде да се скрие, да изчезне. Стисна зъби, побеснял от яд. Дано вече да е мъртва! Дано всички те да са мъртви! Сълзи започнаха да се стичат по лицето му. Обзе го гняв и отчаяние, и той направо не можеше да се побере в кожата си. Никой не му бе причинявал подобно нещо. Не можеше да понесе това чувство! Не би могъл да го издържи!

След малко вдигна глава, постоя така и внезапно осъзна, че го грози опасност, че другите са тръгнали да го преследват. Само да ми паднат! — помисли си той озверял. Но не, сега не беше готов да се срещне с тях. Изобщо не можеше да мисли. Нужно му беше време, за да се възстанови.

Положи усилие да се изправи на краката си. Единственото, за което можеше да мисли, бе да бяга, колкото си може по-надалеч.

Стигна до дефилето, което водеше назад към зъберите, по-далеч от склона и от този омразен град. Усещаше как цялата земя се разтърсва и чу рева на Паст Гринт. Дъждът се изливаше над него и сивата мъгла се спускаше, докато му се стори, че облаците бяха паднали над самата земя. Пи Ел стисна в ръце кожената торбичка с руната и нейното скъпоценно съдържание, и я притисна до гърдите си. Стиелът отново си беше на мястото, в калъфката над бедрото му. Усещаше, как магията изгаря ръцете му и бедрото, по-гореща откогато и да било, като огън, който не можеше да се потуши. Какво бе направило това момиче с него? Какво бе направило?

Отпусна се на земята и имаше чувството, че не може повече да стане. Цялата му сила го бе напуснала. Погледна ръцете си и видя кръвта, която се стичаше по тях. Нейната кръв.

Лицето й му се яви от тъмното, светло и живо. Сребристата й коса падаше по раменете, черните й очи…

Куикнинг!

Той успя все пак да се изправи на крака и побягна още по-силно, бягаше като стрела, опитвайки се да прогони виденията, да върне нормалното си състояние и самообладанието си. Но не можеше да се успокои, всичко беше объркано и смесено. Беше бесен, направо луд като развързано куче. Да, той я беше убил. Но тя го бе накарала, принудила го бе да я убие!

Всички тези чувства към нея, фалшиви от самото начало, нейно собствено изобретение, с което го беше измамила!

Костната дупка се изпречи пред него, цялата скали и празнота. Той не забави ход. Не побягна.

Нещо се случваше зад него. Усети как земята престана да се разтърсва, как нещо се промени. Долавяше, че го пронизва хлад до мозъка на костите му. Магия! Някакъв глас мълвеше, вбесяващ, зловещ. Куикнииг идва по петите ти! Но Куикнинг е мъртва! Той извика на глас, преследван от демони, които всичките имаха нейното лице.

Препъна се и падна сред разпилените изсъхнали кости, после се изправи на колене и осъзна къде се намира.

Сякаш времето замръзна за него и той трябваше да осъзнае нещо ужасно.

Коден!

Тогава животното най-внезапно скочи върху него с цяло тяло, което миришеше на старост и разложение. Чуваше дъха му в ухото си и усещаше топлината му в лицето си. Близостта на звяра беше задушаваща. Опитваше се поне да го зърне, но не можеше. Едновременно то бе тук и не беше. Нима беше станало невидимо? Той се опита да достигне до дръжката на Стиела, но пръстите не го слушаха.

Но как бе възможно всичко това?

И изведнъж осъзна, че няма да може да избяга. Но без особено учудване разбра, че това не го интересува.

Миг след това беше мъртъв.