Друидите на Шанара

XIV

— Моля, положете оръжие — подвикна им той жизнерадостно. — Просто го сложете на земята пред вас. Не се тревожете. Може да го вземете във всеки момент.

И той запя:

Петимата от Рамплинг Стийп го погледнаха озадачено.

— Ако обичате, моля — каза той. — Това много ще улесни нещата.

Дийс погледна към другите, сви рамене и направи каквото беше помолен. Уокър и Куикнинг не носеха никакво оръжие. Морган се поколеба. Пи Ел не се и помръдна.

— Единствената цел е да ми покажете приятелството си — окуражи ги мъжът. — Ако не положите оръжие, моите поданици няма да ми позволят да дойда по-близо до вас. Ще ми се наложи да ви крещя оттук.

И той запя:

След като Дийс го стрелна с поглед, Морган се подчини. Не можеше да се предвиди какво щеше да направи Пи Ел, ако Куикнинг не беше се обърнала към него и прошепнала:

— Прави каквото казва.

Въпреки това Пи Ел се поколеба преди да свали камата си. Изражението на суровото му лице не оставяше място за съмнение. Морган можеше да се обзаложи, че освен камата Пи Ел имаше скрито и друго оръжие.

— Така е добре — оповести непознатият. — А сега отстъпете една крачка назад. Така!

Той махна с ръка и Урдите бързо скочиха на крака. Мъжът беше среден на ръст, жестовете му бяха бързи и енергични, имаше красиво, гладко избръснато лице под дългата руса коса. Сините му очи примигваха. Той посочи към Урдите, после към оръжията на земята. Странните същества промърмориха нещо в знак на съгласие и започнаха да клатят глави. Той отново запя някаква кратка песен, която Урдите явно знаеха. Имаше хубав силен глас, красивото му лице грееше. Когато свърши, кръгът се раздели, за да го пусне да мине. Той отиде направо пред Куикнинг, взе ръката й и я целуна.

— Милейди, — обърна се към нея той.

После запя:

Той отново се поклони пред Куикнинг:

— Това е името ми, лейди. Каризман. А вашето?

Куикнинг му каза името си, както и имената на своите придружители. Явно това, че той ще знае имената им, не я притесняваше.

— Ти наистина ли си крал? — попита тя.

Каризман светна в усмивка:

— О, да, лейди. Аз съм крал на Урдите. Господар на всички, които виждате и още много, много други. В интерес на истината не съм се стремял към това задължение. То ми бе поверено, както се казва. А сега елате. По-късно ще говорим за това. Вземете си оръжията — като внимавате, разбира се. Не бива да тревожим моите поданици. Те много се грижат за мене. Ще ви заведа в двореца си да поговорим, да пийнем вино, да хапнем екзотични плодове и риба. Хайде, елате, заповядайте. Ще бъде кралско пиршество.

Дийс се опита да каже нещо, но Каризман избърза напред лек като перце, духнато от вятъра, като танцуваше и пееше друга песен, махайки им да го последват. Следотърсачът, Морган и Пи Ел взеха оръжията си и последвани от Уокър и Куикнинг, поеха нататък. Урдите ги обкръжиха от всички страни, без да ги притесняват, но все пак на тревожно близко разстояние. Тези странни същества не приказваха, само си правеха жестове един на друг, местейки очи от Каризман към пътниците, любопитни и предпазливи. Морган отвръщаше с поглед на най-близките до него и се опитваше да се усмихва. Те не му се усмихваха в отговор.

Групата слезе надолу от Кошарите в гористата долина, западно от хребета, сред най-дълбоките сенки. Тясна пътека се виеше между дърветата и цялата процесия чинно вървеше по нея, предвождана от Каризман, който пееше. Морган бе срещал най-чудновати хора през живота си, но Каризман бе най-странният между тях. Той не можеше да не се удивлява как някой, дори и Урдите, е могъл да направи този човек крал.

Дийс бе забавил крачка, за да върви до него, и той зададе въпроса си на стария Следотърсач.

— Казах ти, това са племена. Суеверни като повечето Гноми. Вярват в духове, призраци и какви ли не дивотии.

— Ами Каризман? — попита Морган.

Дийс поклати глава.

— Признавам си, че не го разбирам. Урдите обикновено не искат да имат нищо общо с чужденци. Този изглежда е някакъв смахнат хлапак, но явно е намерил начин да спечели тяхното уважение. Не съм чувал за него преди. Струва ми се, че никой не е чувал.

Морган надникна над главите на Урдите към подскачащия Каризман.

— Изглежда съвсем безобиден.

Дийс изсумтя.

— Сигурно е така. Във всеки случай не от него трябва да се притесняваме.

Те се отправиха на запад към веригата от планини. Дневната светлина бързо гаснеше и мракът обгърна целите гори. Морган и Дийс продължиха да коментират, но другите трима разсъждаваха наум. Уокър и Пи Ел приличаха на мрачни сенки, Куикнинг — на слънчев взрив. Урдите се промъкваха наоколо им, появяваха се и изчезваха в гъсталаците, изскачаха напред, отзад, от всички страни. Според думите на Каризман те бяха гости, но Морган не можеше да се освободи от чувството, че всъщност са пленници.

След малко повече от миля пътеката стигна до едно сечище, където беше разположено селището на Урдите. То бе заобиколено от укрепление срещу нападения и вратите му бяха отворени в момента, за да пуснат Урдите и онези, които водеха. Посрещна ги море от жени, деца и старци със скулести лица и втренчени погледи. Говореха тихо и неразбираемо. Селището се състоеше от няколко групи ниски колиби и открити навеси, разположени около една голяма къща, изградена от дялани трупи и дървен покрив. От вътрешната страна на укреплението растяха дървета, които пазеха сянка в селището и даваха дървесен материал. Тук-таме имаше кладенци и пристройки за опушване на месо. Изглежда Урдите познаваха някои основни занаяти.

Петимата от Рамплинг Стийп бяха заведени в главната квартира и поканени на един подиум, където се намираше грубо издялан стол, украсен целият със свежи цветя. Каризман се настани церемониално и махна на гостите си да заемат места на едни рогозки около него. Морган и останалите приеха поканата като гледаха под око Урдите, голяма част от които също бяха влезли вътре и се бяха настанили около подиума. Когато всички се наместиха, Каризман се изправи на крака и изпя още нещо, този път на език, който Морган не можеше да определи. Щом свърши, група Урдски жени започнаха да поднасят различни блюда.

Каризман седна.

— Трябва да пея, за да ги накарам да правят каквото и да било — сподели той. — Толкова е досадно понякога.

— Но какво правиш тук? — попита направо Хорнър Дийс. — Откъде си дошъл?

— Ох — въздъхна Каризман.

И запя:

Той направи гримаса.

— Страхувам се, че не е много оригинално.

И отново запя:

— Сега е значително по-добре, нали? — попита го той. Сините му очи се местеха от лице на лице, тревожно търсейки тяхното одобрение.

— Певец ли казваш? — попита Дийс. — От Рамплинг Стийп?

— Е, минавал съм през Рамплинг Стийп. Бил съм там за един-два дни преди няколко години. — Каризман изглеждаше засрамен. — Използвам го заради римата. — Той се оживи. — Но певец съм бил. През целия си живот. Имам певческа дарба и мога да си служа с нея. Имам талант.

— Но кой си ти, Каризман? — настоя Куикнинг.

Каризман направо се разтопи.

— Лейди, случаят ме доведе тук, в това място и време, включително и пред теб. Пребродил съм и Четирите земи, за да търся песните, които да вдъхновят моята музика. Аз съм неспокойна натура и не мога да остана дълго на едно място. Имал съм възможности да се установя някъде и дори дами, които са искали да ме задържат — макар че никоя не е била красива като теб. Но аз продължавах да се местя от място на място. Скитах се на запад, после на изток, най-сетне на север. Преминах през Рамплинг Стийп, но продължих да търся. Най-сетне пресякох планините, за да видя какво има отвъд тях.

— И успя да оцелееш? — запита Хорнър Дийс недоверчиво.

— На косъм. Имам интуиция, струва ми се, че идва от моята музика. Носех си достатъчно провизии, защото съм пътувал из бедни страни. Намирах пътя като се вслушвах в сърцето си. Имах късмет с хубаво време. Когато почти ги бях прекосил — изтощен и прегладнял, признавам си — Урдите ме намериха. Като не знаех какво да сторя, започнах да пея. Те останаха очаровани от моята музика и ме направиха крал.

— Нима са могли да бъдат очаровани от петстишия и случайни рими? — не се отказваше от скептицизма си Дийс. — Смело твърдение, Каризман.

Каризман се усмихна по детски.

— О, аз не претендирам, че съм по-добър от всеки друг.

И запя:

— А сега се подкрепете. Сигурно сте доста огладнели от пътуването. Храна и пиене има колкото искате. Разкажете ми какво ви води насам. Никой Южняк не идва по тези северни места — дори и трапери. Не срещам никой друг, освен Тролове и Гноми. И така, какво ви води насам?

Куикнинг му разказа, че са тръгнали да търсят един талисман, Според Морган тя му разкри много повече, отколкото трябваше, но Каризман не прояви особен интерес. Дори не попита какъв талисман, нито защо им е притрябвал. Искаше само да знае дали Куикнинг може да го научи на някоя нова песен. Каризман беше жизнерадостен и темпераментен, но в светоусещането му имаше нещо донкихотовско и ограничено. Приличаше на дете, любопитно, разсеяно и изпълнено с удивление към всичко. Искрено се нуждаеше от одобрение. Куикнинг бе най-отзивчива и той насочи цялото си внимание към нея, като включваше останалите в разговора по необходимост. Морган слушаше с безразличие, докато ядеше, после забеляза, че Уокър изобщо не слуша, а наблюдава Урдите около подиума. Морган също започна да ги наблюдава. След време забеляза, че са разположени в точно определени групи и че най-близката група беше смесена от стари и млади мъже, докато всички останали стояха надалеч от тях. Старейшините, помисли си Морган веднага. Те бяха увлечени в разговор помежду си и от време на време хвърляха по един поглед към хората на подиума, но общо взето ги игнорираха. Нещо се решаваше зад гърба на Каризман.

Морган стана нервен.

Яденето свърши и празните блюда бяха изнесени. Урдите продължително заръкопляскаха и Каризман с въздишка се изправи на крака. Той отново запя, но този път песента му беше различна. Беше съвършено овладяна и виртуозна, едно изкусно създадено музикално парче със сложни нюанси и тънкости, обогатяващи мелодията. Гласът на Каризман изпълваше цялата зала, поглъщаше и отстраняваше всички прегради, проникваше в тялото, обгръщаше и люлееше сърцето. Морган беше поразен. Нищо не му беше въздействало така — дори напевът на неговото заклинание. Със своите песни Пар Омсфорд събуждаше паметта на миналото, но Каризман пленяваше душата.

Когато певецът свърши, настана пълно мълчание. Той бавно седна на място, потънал в себе си, все още завладян от своята песен. Тогава Урдите започнаха да удрят коленете си с ръце в знак на одобрение.

— Беше наистина красиво, Каризман — каза Куикнинг.

— Благодаря, лейди — отвърна свенливо той. — Виждаш, че имам талант не само да редя петстишия.

Среброкосото момиче погледна внезапно Уокър.

— Хареса ли ти, Уокър Бо?

Бледото лице се наведе замислено.

— Питам се защо човек, който притежава такава дарба, предпочита да я споделя с малцина.

Тъмният му поглед беше отправен към Каризман. Певецът смънка смутено.

— Ами…

Не можеше да намери думи.

— Та нали сам каза, че има в теб неспокойство, което не ти позволява да останеш на едно място. И все пак продължаваш да стоиш тук, сред Урдите.

Каризман втренчено гледаше в ръцете си с наведена глава.

— Те ли не те пускат? — тихо попита Уокър.

Каризман изглеждаше така, сякаш беше готов да потъне в земята.

— Не — призна неохотно той. — Независимо, че съм крал, аз си оставам пленник. Позволява ми се да съм крал, но само докато пея своите песни. Урдите ме държат тук, защото вярват, че песента ми е магическа.

— И това е така — промълви Куикнинг толкова тихо, че само Морган, който седеше до нея, я чу.

— Ами ние? — рязко запита Дийс. Той се изправи в цял ръст заплашително. — И ние ли сме пленници? Като гости или като пленници си ни довел тук, кралю Каризман? Или нямаш думата по въпроса?

— О, не! — възкликна певецът, явно разстроен. — Повярвайте, аз имам думата по въпроса. И вие не сте пленници. Трябва само да поговоря със съвета, чиито членове са събрани долу под нас.

И посочи групичката, която Уокър и Морган бяха наблюдавали преди. Когато срещна мрачния поглед върху лицето на Пи Ел, изпита известно колебание, но бързо скочи на крака.

— Веднага ще поговоря с тях. Ако се наложи, ще попея. Някоя особена песен. Обещавам ви, че ще останете тук само толкова, колкото пожелаете. Повярвай ми, лейди, моля те. Приятели!

Той скочи от подиума, коленичи до членовете на Урдския съвет и оживено започна да говори с тях. Петимата се спогледаха в очакване да разберат дали бяха гости или пленници.

— Струва ми се, че той едва ли ще може да ни помогне — промълви Хорнър Дийс.

Пи Ел пристъпи напред.

— Ако му прережа гърлото, веднага ще ни пуснат.

— Или ще ни убият на момента — просъска Дийс.

Двамата гневно се изгледаха.

— Дайте му възможност — каза Уокър Бо, като гледаше спокойно съвета. Лицето му беше непроницаемо.

— Да — тихо се съгласи Куикнинг. — Търпение.

След това те мълчаливо зачакаха връщането на Каризман. Когато той напусна съвета и се върна на подиума при тях, на лицето му бе изписано всичко.

— Принуден съм… принуден съм да ви помоля да останете тази нощ — той беше напълно разстроен и едва намираше думи. — Съветът желае да… обсъди проблема. Разбирате ли, това е само една формалност. Трябва ми малко време…

И той смутено се отдръпна. Застана колкото може по-далеч от Пи Ел. Морган притаи дъх. Мислеше си, че разстоянието едва ли ще спаси певеца. Той откри, че очаква едва ли не с увлечение, какво ще направи Пи Ел, какво би могъл фактически да стори срещу цялата тази тълпа.

В този случай не можа да се досети. Куикнинг се усмихна окуражително на Каризман и каза:

— Ние ще почакаме.

Заведоха ги в една широка колиба и им дадоха рогозки и завивки за спане. Затвориха вратата след тях, но не я заключиха. Според Морган това така или иначе нямаше значение. Колибата бе разположена в центъра на селото, а селото бе оградено с укрепление и изпълнено с Урди. След вечеря той бе попитал Дийс какво знае за тези странни същества. Дийс му бе отвърнал, че това е племе, което се препитава от лов. Оръжията, които носеха, можеха да повалят всичко пред себе си. Двукраките натрапници не бяха особено опасни според неговите думи.

Пи Ел гледаше навън през пролуките на стените, иззидани от кал.

— Няма да ни оставят да си вървим — каза той. Никой от присъстващите и дума не каза. — Независимо какво говори този шутовски крал, те ще се опитат да ни задържат. Най-добре е да избягаме през нощта.

Дийс тежко се облегна на стената.

— Говориш така, сякаш имаме възможност.

Пи Ел се обърна.

— Аз мога да си тръгна, когато поискам. Няма плен за мене.

Той изрече това с такава увереност, че всички се вторачиха в него, с изключение на Куикнинг. Погледът й се рееше надалеч.

— Неговата песен крие магия — каза тя.

Морган си спомни, че бе казвала нещо подобно и преди.

— Истинска магия ли? — попита той.

— До голяма степен да. Не разбирам нейния произход. Дори не съм сигурна какво може да се постига с нея. Но има някаква магия. Той не е обикновен певец.

— Да — съгласи се Пи Ел. — Той е глупак.

— Може да се каже, че и ти си глупак, ако вярваш, че можеш да се измъкнеш от тук без неговата помощ — сопна се Хорнър Дийс.

Пи Ел се обърна към него. На лицето му се четеше такъв гняв, че Дийс скочи на краката си с бързина, на каквато Морган не очакваше, че е способен. Тъмният силует на Уокър Бо в другия край на колибата бавно се обърна. Пи Ел изглежда обмисляше какво да направи, после наперено тръгна към Куикнинг, която го гледаше иззад гърба на Морган. Черните очи на Пи Ел само го стрелнаха изкосо и се отправиха към момичето.

— За какво са ти всичките тези тук? — прошепна той. Гласът му трепереше от гняв. — Аз тръгнах след теб, защото ме помоли. Можех лесно да предпочета да не дойда.

— Зная това — отвърна тя.

— Ти разбираш кой съм аз. — Мрачното му лице се надвеси над нея като ястреб, мършавото му тяло бе цялото напрегнато. — Знаеш много добре, че притежавам цялата магия, от която се нуждаеш. Скъсай с тях. Нека да продължим сами.

Цялата стая се стъписа, всички стояха замръзнали като статуи и наблюдаваха без да могат да се помръднат. Морган Лех леко вдигна ръка към меча, но се спря. Знаеше, че няма да реагира достатъчно бързо. Пи Ел щеше да го убие преди да измъкне оръжието.

Куикнинг не показваше и следа от страх.

— Още не е дошло времето, когато ще сме нужни само двамата, Пи Ел — промълви тя. Гласът й бе хладен и спокоен. Погледът й търсеше неговия. — Трябва да почакаш до тогава.

Морган не разбираше думите й и беше напълно сигурен, че и Пи Ел не ги разбира. Тясното му лице се сви и суровите очи проблясваха. Изглежда обмисляше нещо.

— Само моят баща може да предвижда бъдещето — тихо каза Куикнинг. — Той предрече, че аз ще имам нужда от всички вас, за да открием Ул Белк. И така ще бъде — независимо дали искаш или не. Независимо дали искаш.

Пи Ел бавно поклати глава.

— Не, момиче. Грешиш. Ще бъде, както аз реша. Винаги е било така.

Той остана загледан в нея, после сви рамене.

— Няма значение. Дали след ден или седмица, изходът ще бъде един и същ. Задръж онези другите, щом искаш. Поне засега.

Той се оттегли сам в един тъмен ъгъл.

Останалите мълчаливо го изпроводиха с поглед.

Нощта се спусна и селото на Урдите притихна. Обитателите му потънаха в сън. Петимата от Рамплинг Стийп се сгушиха в тъмните ъгли на колибата, всеки със своите мисли. Хорнър Дийс заспа, Уокър Бо се сви в сянката без да помръдва. Морган Лех седна мълчаливо до Куикнинг, затворил очи срещу бледата светлина на луната и звездите, която проникваше отвън.

Пи Ел ги наблюдаваше всичките в безмълвен гняв срещу обстоятелствата и собствената си глупост.

Какво ми става, питаше се отчаяно той. Започваше да губи контрол над себе си, издаваше се, почти проваляше шансовете си за успех. Та той винаги е можел да се контролира. Винаги! Но не и този път, не когато се поддаваше на напрежението и нетърпението, заплашвайки момичето и всичките й скъпоценни послушници като някой школски глупак.

Вече беше спокоен, способен да анализира онова, което бе сторил, да овладее емоциите си и да си даде сметка за грешките, а те бяха много. Всичко беше заради момичето, което го обезоръжаваше всеки път. Тя бе злият му гений. Караше го да се разкъсва между гнева и привличането — едно създание на красотата, живота и магията, което той никога нямаше да разбере до момента, в който го убие. Започваше все по-силно да копнее за това и му ставаше все по-трудно да се въздържа. Но знаеше, че така трябва, ако иска да притежава Черния камък на Елфите. Трудното беше да разбере как да устоява на своята обсебеност от нея през цялото това време. Тя го разяряваше, възпламеняваше и го оставяше да се гърчи в себе си като змия. Всичко, което изглеждаше очевидно и просто за него, беше тъкмо обратното за нея. Тя настояваше тези глупаци да ги придружават — едноръкия, Планинеца, и стария Следотърсач. По дяволите! Безсмислена паплач! До кога трябваше да ги търпи?

Чувстваше, че гневът му се връща отново, силен до задушаване. Търпение. Тя има думата, не той — нека поне да опита.

Заслуша се в шума на Урдите отвън, поне десетина стражи стояха свити в мрака около колибата. Не ги виждаше, но усещаше тяхното присъствие, инстинктът му подсказваше, че са там. Нямаше и следа от певеца — но това беше без значение. Урдите нямаше да ги пуснат на свобода.

Толкова пречки се изправяха на пътя им!

Той хвърли проницателен поглед на Дийс. Този старец, той беше най-лошият от всичките, най-непонятният. Имаше нещо в него…

Пи Ел отново трябваше да се овладява. Имай търпение. Почакай. Събитията сигурно ще продължат да го тласкат в друга посока, но той трябва да се постави над тях. Трябва да владее себе си.

Макар че тук беше много трудно. Това не беше неговата страна, не бяха познатите му хора, обичайното му обкръжение, навиците, с които бе свикнал и които му липсваха. Сякаш се изкачваше по непозната скала, от която всеки момент можеше да се подхлъзне.

Дали щеше да успее да се задържи и този път?

Опита да се отърси от притеснението. То се бе загнездило в него и не му даваше мира.

Каризман се появи след полунощ. Куикнинг събуди Морган, докосвайки лицето му с ръка. Той скочи и видя останалите, които бяха вече на крака. Певецът отвори вратата и влезе.

— А, вие вече сте будни. Добре.

Веднага отиде при Куикнинг. Нямаше смелост да я заговори, чувстваше се несигурен в тяхно присъствие, като момче, принудено да разкрие нещо, което би предпочело да пази в тайна.

— Какво реши съветът, Каризман? — нежно го окуражи Куикнинг, като хвана ръката му и го обърна с лице към себе си.

Певецът поклати глава.

— Страхувам се, лейди, че е и най-доброто, и най-лошото. — Той погледна към другите. — Всички са свободни да си вървят, когато поискат. — После отново погледна Куикнинг. — Освен тебе.

Морган веднага си спомни как Урдите бяха гледали Куикнинг, колко бяха очаровани от нея.

— Защо? — попита разпалено той. — Защо и тя да не бъде освободена?

Каризман преглътна.

— Моите поданици смятат, че е красива. Смятат, че притежава магия като мен. Те… искат тя да се ожени за мен.

— А, това е добре измислено! — гневно извика Хорнър Дийс и цялото му лице се изкриви от недоверие.

Морган хвана Каризман отпред за туниката.

— Видях те как я гледаш, певецо! Това е твоя идея!

— Не, не, кълна се, че не! — отчаяно крещеше онзи. Красивото му лице бе изкривено от ужас. — Никога не бих направил такова нещо! Урдите…

— На Урдите не им пука за…

— Пусни го, Морган — прекъсна го Куикнинг с тих и спокоен глас. Морган го пусна и мигновено отстъпи назад.

— Той казва истината — промълви тя. — Това не е негова работа.

Пи Ел се подаде напред като щик.

— Няма значение чия работа е. — Той не отместваше погледа си от Каризман. — Тя идва с нас.

Каризман пребледня и очите му тревожно се местеха от едно лице на друго.

— Няма да я пуснат — прошепна той и сведе поглед. — Ще трябва да свърши дните си като мене.

Той запя:

Хорнър Дийс вдигна отчаяно ръце.

— Какво се опитваш да кажеш, Каризман? — ядосано запита той.

— Че понякога шансът може да ти изневери. Ако искаш всичко, може да не получиш нищо.

Отговор му даде Уокър Бо:

— Каризман е мислел, че като стане крал, ще бъде свободен, а вместо това се е оказал затворен като в клетка.

— Да — въздъхна певецът и тъга се изписа на красивото му лице. — Моето място не е тук, също както на Куикнинг. Ако я вземете със себе си на тръгване, тогава трябва да вземете и мене!

— Не! — мигновено извика Пи Ел.

— Лейди — започна да моли певецът. — Умолявам те. Тук съм почти от пет години — не от няколко, както казах преди. Затворен съм в клетка, като девойката от песента. Ако не ме вземете с вас, ще бъда държан в плен, докато умра!

Куикнинг поклати глава.

— Там, закъдето сме тръгнали, е опасно, Каризман. Далеч по-опасно, отколкото тук. Не се знае дали ще оцелееш.

Каризман промълви с разтреперан глас:

— Няма значение! Искам да бъда свободен!

— Не! — повтори Пи Ел, въртейки се наоколо като котка. — Помисли, момиче! Нима още един глупак ще трябва да ни тежи? Защо тогава не вземеш цяла армия? По дяволите!

На Морган Лех му омръзна да го наричат глупак и тъкмо се канеше да го заяви, когато Уокър Бо здраво го стисна за ръката и поклати глава. Морган ядно се намръщи, но отстъпи.

— Какво знаеш за местата на север, Каризман? — ненадейно попита Хорнър Дийс, обърнат с гръб към певеца. — Някога бил ли си там?

Каризман поклати глава.

— Не, но това няма значение, щом е далеч оттук. — Поглеждаше крадешком. — Щете-не щете, ще трябва да ме вземете със себе си. Няма да можете да се измъкнете, ако не ви покажа как.

Това ги накара да млъкнат. Всички се обърнаха към него.

— Какво искаш да кажеш? — попита предпазливо Дийс.

— Искам да кажа, че смъртта ви е сигурна без моята помощ — отвърна певецът.

И той запя:

Пи Ел го хвана за гърлото толкова бързо, че никой не успя да се намеси.

— Ще кажеш всичко, което трябва, ако не искаш да те убия! — заплаши той, преизпълнен от гняв.

Но Каризман остана спокоен, дори както винаги изправен, срещайки суровите очи на Пи Ел на сантиметри от своите.

— Никога — простена той. — Освен, ако… ако се съгласите… да ме вземете със себе си.

Лицето му цялото пребледня, когато Пи Ел почна да го души. Морган и Хорнър Дийс неуверено се спогледаха, после погледнаха Куикнинг, но продължаваха да се колебаят. Уокър Бо пристъпи напред. Той застана зад Пи Ел и го докосна така, че никой не видя. Слабият мъж се извърна назад, с лице изкривено от изненада. Уокър скочи и обгърна с ръка Каризман, издърпвайки го встрани.

Ярост се четеше в погледа на Пи Ел. Морган беше сигурен, че той ще нападне Уокър и нищо добро не можеше да се очаква от това. Но Пи Ел го изненада. Наместо да удари, той се вгледа втренчено в Уокър, после извърна очи. Лицето му внезапно се превърна в безизразна маска.

Куикнинг проговори и отклони вниманието им.

— Каризман, знаеш ли път, който да извежда оттук?

— Да, лейди — кимна Каризман, като преглътна, за да може да говори.

— Ще ни го покажеш ли?

— Ако се съгласите да ме вземете с вас, да.

Пазареше се, но изглеждаше уверен в себе си.

— Няма ли да е достатъчно да ти помогнем да избягаш от селището?

— Не, лейди. Ще се загубя из пътя и те ще ме върнат отново. Трябва да дойда с вас, независимо къде отивате — далеч от тук. Може дори — добави той лъчезарно — да имате полза и от мен.

Когато си видиш ушите, помисли си Морган неумолимо.

Куикнинг изглежда се колебаеше, което бе странно за нея. Тя погледна Хорнър Дийс въпросително.

— Той е прав, Урдите наистина ще го върнат — потвърди Следотърсачът. — Както и нас, ако не побързаме. Или не проявим достатъчно ловкост.

Морган видя как Пи Ел и Уокър Бо яростно се гледаха от двата края на колибата — мрачни сурови призраци, принадлежащи на безмилостни светове. В безмълвните им погледи се четеше заплаха. Кой ли от двамата би оцелял при един сблъсък между тях? И как ли щеше да оцелее цялата група при техните отношения?

Тогава го осени една идея.

— Твоята магия, Куикнинг — викна импулсивно той. — Можем да използваме магията ти, за да избягаме! Ти имаш власт над всичко, което расте на тази земя. Това е достатъчно, за да накара Урдите да отстъпят. С Каризман или без него ние имаме твоята магия!

Но Куикнинг поклати глава и за миг сякаш просто изчезна.

— Не, Морган. Ние прекосихме Чарналите и навлязохме в земите на Ул Белк. Няма да мога да използвам магията си преди да намерим талисмана. Каменният крал не бива да разбере коя съм. Ако използвам магия, ще ме открие.

Колибата отново се смълча.

— Кой е този Каменен крал? — попита Каризман и всички погледнаха към него.

— Аз предлагам да го вземем с нас — каза накрая Хорнър Дийс, прям и конкретен както винаги. Едрата му фигура се отмести. — Ако наистина може да ни изведе от тук, това е изходът.

— Да го вземем — съгласи се Морган и се ухили. — Харесва ми идеята, че ще имаме и крал с нас — дори ако единственото нещо, което може да прави, е да съчинява песни.

Куикнинг хвърли безмълвен поглед на немите противници зад гърба си. Пи Ел сви рамене в знак на безразличие. Уокър Бо нищо не промълви.

— Ще те вземем с нас, Каризман — каза Куикнинг. — Макар че се страхувам да мисля какво може да ти струва това.

Каризман развълнувано поклати глава.

— Цената няма значение, лейди, уверявам те.

Певецът бе на седмото небе.

Куикнинг забърза към вратата.

— Минава нощта. Да побързаме.

Каризман вдигна ръка.

— Не в тази посока, лейди.

Тя се обърна.

— Друга ли има?

— Да, има. — Той се усмихваше дяволито. — И аз съм застанал отгоре й.