Друидите на Шанара

XV

Кошарите и всички земи наоколо бяха обитавани от племената на Урдите и други видове Гноми и Тролове. Те непрекъснато воюваха помежду си и всичките им селища бяха укрепени. Бяха получили сурови уроци през годините и един от тях беше, че укрепленията винаги трябва да имат повече от един изход. Племето на Каризман бе пробило тунели под селището и от тях през скрити капандури можеше да се излезе в околните гори. Ако бъдеха подложени на дълга обсада или застрашени от армия с превишаваща ги численост, жителите му можеха да избягат.

Един от вътрешните входове към тунелите се намираше точно в колибата, където бяха отседнали петимата от Рамплинг Стийп. Каризман им показа точно мястото, където се намираше, заровен дълбоко под пръстения под, и толкова здраво залостен, че само с общите усилия на Хорнър Дийс и Морган стана възможно да се отвори. Сигурно го бяха забравили и не го бяха използвали никога. Все едно, той беше една възможност за бягство и групата се възползва от него.

— Щеше да е по-добре да имахме някаква светлина — промърмори Дийс, загледан в тъмното.

— Ей сега — прошепна Уокър Бо нетърпеливо и бързо застана пред него. Промъкна се малко по-напред в мрака, за да не видят какво ще направи, и щракна с пръсти. Около ръката му се появи светлина, която нямаше видим източник. Значи магията не е напуснала съвсем Мрачния чичо, помисли си Морган.

— Каризман, има ли разклонения този проход? — глухо прозвуча гласът на Уокър. Певецът кимна утвърдително.

— Тогава ела близо до мене да ми показваш посоката.

Те се спуснаха в дупката един по един, Каризман след Уокър, Куикнинг и Морган подир тях, а накрая Дийс и Пи Ел. В тунела цареше пълен мрак, въпреки светлината на Уокър. Въздухът беше спарен и миришеше на пръст. Първо вървеше по права линия, след което се разклоняваше в три посоки. Каризман ги поведе вдясно. Стигнаха до ново разклонение и този път свиха наляво. Вече сме изминали доста път, помисли си Морган, сигурно сме отвъд стените на укреплението. Тунелът обаче продължаваше. Дървесни корени проникваха през стените му и се увиваха около ръцете и краката им, което доста ги бавеше. Понякога се налагаше да отрежат корените, за да минат. Но дори и когато проходът беше чист, Хорнър Дийс едва се промъкваше през него. Той непрестанно пъхтеше, но все пак упорито вървеше напред. Тунелът на няколко места се пресичаше от други тунели. Те вдигаха пушилка, която задушаваше въздуха и им пречеше да дишат. Морган направо скри ръце в ръкава на туниката си, щом му мина през ума какво би станало, ако стените на прохода се срутят върху тях.

Времето им се стори невероятно дълго, но най-сетне те забавиха ход и спряха.

— Ето го тук — чу Морган как Каризман каза на Уокър. До него долетя шумът от усилията, които онези двамата полагаха, за да отворят капандурата. Работеха безмълвно, пъшкаха, ровеха се и сновяха из тясното пространство. Морган и останалите клекнаха в мрака и зачакаха.

За да отворят капандурата им беше нужно също толкова време, колкото да преминат през целия тунел. Когато тя най-сетне се надигна, през нея нахлу свеж въздух и шестимата се промъкнаха горе в нощта. Озоваха се сред гъста горичка. Клоните на дърветата бяха израснали толкова буйно, че напълно скриваха небето.

Няколко мига стояха безмълвно и вдишваха свежия въздух, после Дийс ги подкани:

— Накъде са Кошарите? — нетърпеливо попита той Каризман.

Каризман посочи и Дийс тъкмо се канеше да тръгне, когато Пи Ел бързо го дръпна и му извика:

— Почакай! Сигурно ще има стража.

Той отправи към Следотърсача пълен с омраза поглед, накара ги да седнат и се изгуби сред дърветата. Морган се отпусна на ствола под една огромна ела и останалите започнаха да му се привиждат като сенки през гъстите й клони. Затвори уморено очи. Дни наред не бе имал никаква почивка. Ех, ако можеше да поспи.

Но едно докосване по рамото веднага го събуди.

— Спокойно, Планинецо — прошепна Уокър Бо. Високият силует се плъзна до Морган, тъмните очи потърсиха неговите.

— Напоследък правиш опасни неща, Морган Лех. Хубаво е да внимаваш.

Морган премигна от удивление.

— Какво имаш предвид?

Уокър леко се приведе към него и Морган забеляза напрегнатите бръчки на лицето му.

— Пи Ел. Стой по-далеч от него. Не го дразни и не го предизвиквай. Гледай да имаш колкото може по-малко работа с него. Ако реши, той може да те унищожи по-бързо от скрита змия.

В думите му имаше някаква вледеняваща убеденост, вещание за смърт. Морган подтисна чувствата си и кимна с глава.

— Кой е той, Уокър? Знаеш ли нещо за него?

Мрачния чичо погледна встрани и после пак към Морган.

— Понякога, когато докосна нещо, мога да усетя. Мога да разбера чуждите тайни, само като се допра до някого. Така и стана, когато разтървавах Каризман и Пи Ел. Пи Ел е убивал. И то неведнъж. Правил го е съзнателно, а не при самозащита. Това му доставя удоволствие. Допускам, че е убиец.

Той протегна бледата си ръка, за да задържи поразения Морган на мястото му.

— Чуй ме сега. Той крие под дрехите си оръжие с неимоверна сила. В него се крие магия и той го използва, за да убива.

— Магия ли? — гласът на Морган потрепера от удивление, въпреки че той положи усилие да го овладее. Не можеше да събере мислите си. — А Куикнинг знае ли за това?

— Тя го е избрала, Планинецо. Както и всички нас. Каза ни, че крием в себе си магия, и че тази магия е необходима. Разбира се, че знае.

Морган не можеше да повярва.

— И значи съзнателно е взела със себе си един убиец? По този начин ли мисли да върне Черния камък на Елфите?

Уокър не откъсваше поглед от него.

— Едва ли — каза накрая той. — Но не мога да бъда сигурен.

Морган се отпусна назад и все не можеше да повярва.

— А ние какво правим тук, Уокър? Нас защо ни е взела?

Уокър нищо не каза.

— Кълна се в живота си, че не разбирам защо приех да дойда. Е, може и да разбирам. Нещо в нея ме привлича, признавам си. Направо съм омагьосан. Но нима това е причина? Не трябваше да съм тук. Трябваше да бъда в Тирс, за да потърся Пар и Кол.

— Този въпрос вече сме го обсъждали — напомни му Уокър с разбиране.

— Зная. Но не мога да не си го задавам. Особено сега. Пи Ел е убиец; какво общо имаме ние с такъв човек? Куикнинг не прави ли разлика между нас? Или всички ни смята за убийци? Нима за това сме й необходими? Не мога да повярвам!

— Морган — Уокър произнесе името му, за да го успокои, после се отпусна на ствола на дървото и главите им се докоснаха. Нещо в тялото на Мрачния чичо напомни на Морган за времето, когато го откриха смазан сред руините на къщата в Хартстоун.

— Тук има нещо повече от това, което знаеш — прошепна Уокър. — Или което аз знам. Мога да усетя нещата, но не и да ги видя ясно. Куикнинг не разкрива напълно своите намерения. Тя е дъщеря на Краля на Сребърната река — не забравяй това. Може да проникне навсякъде. Магията й надхвърля всичко, което някога сме виждали. Но тя е и уязвима. Трябва да бъде много внимателна в търсенето, което е предприела. Мисля, че сме тук, за да й помогнем.

Морган обмисляше думите му за момент, после кимна и се заслуша в тишината на нощта наоколо им, загледан през клоните на старата ела, в сенчестите силуети отвъд. Той зърна нежното въздушно тяло на Куикнинг, просто едно очертание, което нощта би могла да погълне само с едно мръдване на светлината. Гласът на Уокър стана по-напрегнат.

— Имах видение за нея — видение, което ме уплаши повече от всичко на света. Видях как тя ще умре. Предупредих я, преди да напуснем Хартстоун, и й казах, че е може би по-добре да не идвам с нея. Но тя настоя. И ето ме тук. — Той се огледа наоколо. — Същото е с всеки от нас. Тук сме, защото чувстваме, че трябва. Не се опитвай да разбереш защо, Морган. Просто го приеми.

Морган въздъхна, без да може да се справи с чувствата и потребностите си, изпълнен с копнеж по невъзможни неща, по едно невъзвратимо минало и едно твърде неясно бъдеще. Мислеше си колко далеч бяха отишли нещата, откакто братята Омсфорд се бяха явили при него в Лех, и колко всичко се беше променило.

Уокър Бо стана, като леко прошумоля в тишината.

— Запомни думите ми, Планинецо. Стой по-далеч от Пи Ел.

Той си запроправя път през плетените клони, без да се обръща назад. Морган Лех дълго гледа след него.

Пи Ел доста се забави. Щом се върна, направо се обърна към Хорнър Дийс:

— Вече е чисто, старче. Хайде, води ни.

Всички безмълвно напуснаха горичката и се отправиха назад към възвишението, като някаква мълчалива процесия от призраци в горската нощ. Никой не ги спря, в което Морган не се и съмняваше. Пи Ел се беше погрижил за това.

Вече се стъмваше, когато Кошарите отново се изправиха пред погледа им. Те изкачиха билото на възвишението и свърнаха на север. Дийс наложи бърз ход, пътеката бе чиста, земята гола и открита за светлината на луната и звездите, без никакви растения, освен скелетите на дърветата, чиито стволове и клони хвърляха мрежа от сенки по земната повърхност. Те прекосиха Кошарите през тесния край на равнинната фуния и започнаха да се изкачват по отсрещните хълмове. Отново наближаваше ден. Небето на изток слабо просветля. Дийс още повече ускори крачка. Никой не запита защо.

Когато слънцето се издигна над планините, те вече бяха навлезли в хълмовете и равнината изобщо не се виждаше. Стигнаха до един извор с чиста вода и спряха да пийнат. По лицата им се стичаше пот и те едва успяваха да си поемат дъх.

— Погледнете ей там — посочи Дийс отсрещната верига от върхове, които се забиваха в небето. — Това е северният край на Чарналите, последните върхове, които ще трябва да пресечем. До там извеждат десетина прохода, тъй че Урдите едва ли ще знаят по кой от тях да тръгнат. Там всичко е в скали, трудно е нещо да се проследи.

— За тебе може и да е трудно — неприязнено каза Пи Ел, — но това не значи, че е трудно и за тях.

— Те няма да напуснат своите планини — не му обърна внимание Дийс. — Минем ли отвъд планините, ще бъдем спасени.

Всички се изправиха и потеглиха отново. Слънцето се издигна в безоблачното небе като величествено бяло огнено кълбо, което скоро превърна земята в пещ. Никога не е било по-горещо, откакто Морган напусна Кулхавен. Хълмовете преминаваха в планини и дърветата отстъпваха място на храсталаци и шубрак. На Дийс му се стори, че нещо в горите зад тях се движи, а и те дочуха някакъв вой, за който Каризман каза, че е от роговете на Урдите. Но пладне дойде и отмина, а нямаше и следа от преследвачи.

Облаци започнаха да се трупат на запад и се надвесиха над тях. Морган биеше мушиците, които налитаха на потното му лице. Задаваше се буря.

Те спряха в ранния следобед да си поемат дъх от изтощението и малко да хапнат. То не беше кой знае какво — корени, диви зеленчуци и прясна вода. Хорнър Дийс отиде да разузнае напред, а Пи Ел реши да се върне и да огледа местността зад тях. Уокър остана сам. Каризман отново заговори на Куикнинг за своята музика, като се стремеше да привлече цялото й внимание. Морган наблюдаваше красивото лице на певеца, гъстите му руси коси и непринуденото му поведение и се дразнеше. За да не показва какво изпитва, Планинецът се отдръпна в сянката на един гъст бор и се загледа встрани.

В далечината прокънтя гръмотевица и облаците се надвесиха над планините. Небето се превърна в особена смес от слънце и мрак. Горещината беше подтискаща, като задушна завеса над земята. Морган закри лицето си с ръце и затвори очи.

Хорнър Дийс и Пи Ел бързо се върнаха. Първият каза, че проходът, който ще ги заведе към последния от Чарналите, е на по-малко от час разстояние. Вторият оповести, че Урдите напредват към тях с пълна сила.

— Над стотина са и ни следват по петите — заяви той, като ги изгледа със своите студени непроницаеми очи.

Те тръгнаха веднага, този път много по-бързо. Никой не бе очаквал, че Урдите ще ги настигнат, преди да прекосят планините. Ако се наложеше да спрат тук и да влязат в битка, с тях щеше да бъде свършено.

Пътят нагоре минаваше през скали и огромни каменни блокове и се спускаше през тесни дефилета, където те едва успяваха да се задържат да не се подхлъзнат. Облаците надвисваха над планинските върхове, покрили небето от единия хоризонт до другия. Едри капки дъжд започнаха да се сипят над земята и по спарената им кожа. Всичко бе обгърнато в мрак, в някаква кошмарна чернилка, в която прокънтяваха гръмотевици, които се разбиваха над голите скали. Денят бе към края си и Морган беше вече сигурен, че ще трябва да прекарат нощта в планините, което бе твърде неприятна перспектива. Болеше го цялото тяло, но той полагаше усилия да върви напред. Хвърли един поглед към Каризман. Певецът бе по-зле и от него. Постоянно се препъваше и падаше, като едва можеше да си поеме дъх. Преодолявайки собственото си изтощение, Морган отиде при него, обхвана го с ръка и започна да го подкрепя, за да вървят нататък.

Едва бяха влезли в прохода, по който ги водеше Дийс, когато зърнаха Урдите. Косматите същества изникнаха зад скалите, все още на миля зад тях, но препускаха лудо, крещейки и размахвайки оръжия, без да оставят и следа от съмнение относно намеренията си. След по-малко от миг колебание цялата група се спусна да тича през прохода. Проходът беше тесен и се изкачваше нагоре между скалите с много извивки и завои. Групата се разпръсна, виейки се като змия напред. Дъждът стана по-силен и най-сетне се изсипа като из ведро. Беше хлъзгаво и от скалите започнаха да се стичат малки вадички. Те излязоха изпод заслона на скалите и се оказаха на един гол хълм, който свиваше надолу към едно дефиле, обградено от високи стръмни скали, черно като нощта. Вятърът яростно духаше и запращаше пушилка в лицата им. Морган пусна Каризман и вдигна дрехата си над главата, за да се защити.

Огромно усилие им струваше да се доберат до дефилето, вятърът брулеше толкова силно, че те едва напредваха. Когато достигнаха тъмното устие, Урдите отново се появиха, този път още по-близо, преодолели последната миля необичайно бързо. Копия, стрели и някакви странни остри ками пронизваха въздуха и се забиваха на притеснително малко разстояние от тях. Групата се втурна към прохода с надежда, че високите му стени ще я скрият.

Тук дъждът се изливаше като из ведро и нямаше никаква светлина. От стените на тесния коридор се издаваха напред остри скали и ги жулеха, докато минаваха покрай тях. Времето беше спряло сред вихрушката на вятъра и тътена на гръмотевиците и те сякаш нямаха никакви шансове да избягат. Морган избърза напред, за да бъде близо до Куикнинг, решен да я защитава при всички обстоятелства.

Когато най-сетне излязоха от дефилето, те се озоваха на една пътека, която минаваше по скали, високо покрай коритото на Раб, чиито води бушуваха и се обливаха в бяла пяна. Дийс ги поведе по тази пътека без никакво колебание, като им подвикна нещо окуражаващо, но гласът му се изгуби сред бурята. Те тръгнаха в една редица по назъбената пътека, Дийс ги предвождаше, Каризман, Куикнинг, Морган и Уокър Бо го следваха, а Пи Ел вървеше последен. Дъждът плющеше, вятърът ги пронизваше, а шумът на реката ги заглушаваше.

Когато първите Урди се появиха в устието на дефилето, никой не ги видя. Едва когато оръжията им започнаха да се удрят в скалите край бягащата група, всички забелязаха тяхната близост. Едно копие засегна рамото на Пи Ел, но той положи усилия да продължи. Останалите започнаха да напредват по-бързо, като отчаяно се стремяха да избягат от преследвачите си и непрестанно се подхлъзваха в бързането си. Морган хвърли поглед назад и видя как Уокър Бо се обърна и запрати нещо сред бурята. Мигновено въздухът бе огрян от сребриста светлина. Копията и пиките се завъртяха и паднаха обезвредени долу. Урдите, подплашени от магията на Мрачния чичо, отстъпиха назад през дефилето.

Пътеката леко се разшири и се спусна надолу. Далечният склон на планините се откри пред тях. Това бяха гори, които се губеха сред облаци и дъжд. Долу бушуваше Раб, проправяйки си пътна изток сред скалите. Пътеката водеше покрай брега й, на петдесетина стъпки височина и голата скала започваше да преминава в покрита с шубраци земя.

Морган се огледа още веднъж и видя, че Урдите вече не ги следват. Или Уокър ги беше уплашил, или пък Хорнър Дийс щеше да се окаже прав, че те не напускат планините си.

Той отново се обърна напред.

В следващия момент цялата скала се разтресе и част от нея пропадна сред неистовия дъжд и ураган. Куикнинг се свлече заедно с нея. Нямаше нищо, за което да се хване и тя се плъзна надолу в облак от прах и камънаци, които я повлякоха към реката. Каризман вървеше точно пред нея и за малко не падна и той, но успя да се хвърли напред и да се улови за едни преплетени корени на някакъв горски шубрак.

Морган вървеше отзад. Когато видя, че Куикнинг не може да се спаси и той не може да я достигне, изобщо не се поколеба. Хвърли се в пропастта след нея, без изобщо да чува виковете на спътниците си. Заплува сред водите на Раб, потопи се под тях и отново изплува целият разтърсен от студа. Когато зърна сребристата коса на Куикнинг сред фонтан от бяла пяна, на няколко крачки пред него, той доплува до нея, хвана я за дрехите и я повлече със себе си.

Течението ги пое и отнесе и двамата.