Друидите на Шанара

XXIII

Когато Уокър Бо, Куикнинг и Каризман се разделиха с Морган и Хорнър Дийс, изминаха само кратко разстояние на изток из тъмните улици на Елдуист и внезапно спряха. Уокър и момичето само се погледнаха. Не си бяха казали да спрат, сякаш прочели мислите си. Каризман гледаше ту единия, ту другия, много объркан.

— Ти знаеш къде се крие Каменният крал, — каза Куикнинг. Тези думи бяха изречени с пълна увереност.

— Струва ми се, че да — отвърна Уокър. Той погледна в дълбоките черни очи и се удивляваше на онази сигурност, която откриваше в тях. — Усети ли това, когато избра да тръгнеш с мене?

Тя кимна.

— Трябва да го заварим там.

Не обясни защо, а и Уокър не я попита. Загледа се в далечината, напразно опитвайки се да види нещо в мрака, отвъд мъглата и тъмнината, за да разбере какво трябва да прави. Но, разбира се, нищо не можа да открие. Отговорите на нейните въпроси трябваше да търси вътре в себе си.

— Убеден съм, че Каменният крал се крие в палатата с купола — тихо каза той. — Така ми се стори, когато бяхме там преди няколко дни. Изглеждаше, сякаш няма входове, но когато докоснах камъка и обиколих стените, усетих, че вътре има живот. Имаше някакво необяснимо присъствие. И после, вчера, когато бяхме под земята, затворени в онази подземна пещера, усетих отново това присъствие — само че този път отгоре. Когато излязохме от тунелите, аз се опитах да преценя местонахождението на палатата и установих, че тя се намира точно над пещерата.

В този миг той спря и се огледа наоколо.

— Елдуист е истинско творение на своя господар. Ул Белк е взел целия стар свят в собствените си ръце и е превърнал всичко в камък, като се е разпростирал от центъра към периферията. А палатата се намира в самия център, заобиколена в кръг от останалите улици и сгради, от стените и руините.

Той обърна бледото си лице към нея.

— Ул Белк е там.

Видя как очите й блеснаха.

— Да вървим тогава да го срещнем — каза тя. И те отново тръгнаха. В края на улицата свиха на север. Уокър водеше, като внимателно избягваше да върви на открито, придържайки се близо до стените на сградите, и внимаваше да не се натъкнат на капандура. Нито той, нито Куикнинг каза нещо. Каризман тихичко си тананикаше. Тримата се взираха в мрака като ястреби, заслушваха се в шумовете и тревожно душеха влажния застоял въздух. Застигна ги кратък дъжд и ги остави целите мокри и с вледенени крака. Уокър Бо си мислеше за дома. Това често му се случваше напоследък. Под въздействието на този каменен и мрачен град той се чувстваше постоянно и неизменно подтикнат да търси онова, което някога бе приятно и оздравително. Известно време се бе старал да прогонва мислите си за Хартстоун, защото спомените се впиваха в него като счупено стъкло. Родният му дом бе изгорял и сринат със земята в битката с Шадуините. Там бяха умрели Коглин и Мърко. Самият той едва бе избегнал смъртта, но това му бе коствало ръката. На времето смяташе, че е неуязвим за силите на външния свят, беше достатъчно суетен и глупав, за да се хвали, че това, което е отвъд Хартстоун, не представлява никаква заплаха за него. Беше отхвърлил сънищата, които Аланон му бе изпратил от духовния свят, беше отхвърлил молбата на Пар Омсфорд да му помогне и най-сетне задачата, която му бе дадена, да намери изчезналия Паранор и Друидите. Беше се затворил сред някакви въображаеми стени и си вярваше, че е неуязвим. Когато тези стени се срутиха, установи, че не могат да бъдат заменени с нищо, и че е загубил всичко, което бе смятал за свое.

Но с Хартстоун го свързваха и други спомени, не само последните трагедии. Това бяха всички онези години, когато бе живял щастливо в равнината, когато външният свят не бе достигал до него и времето му се струваше вечно. Това бяха уханието на цветята, дърветата и свежите извори; песните на птиците в ранна пролет и насекомите в топлите летни нощи; изгревите в ранните есенни утрини; чувството за ведрина при изгрева на слънцето и падането на нощта. Той успяваше да се върне и да намери покой в тези спомени. Сега те бяха единственото, което го крепеше.

Но и най-силните спомени бяха за него само моментно убежище. Суровата неизбежност на настоящето бе непреодолима. Той можеше да избяга само за кратко в миналото, в света, който го бе приютил, преди да го подемат събитията, които напразно се бе опитвал да пренебрегне. Бягството можеше да успокои и укрепи духа му, но само временно. Съзнанието му се връщаше към спомените, само за да осъзнае, че миналото е завинаги загубено, и единственото, което му принадлежи, е настоящето. Разбра, че изпитва съпротива да приеме живота си. Чувстваше се като удавник сред собственото си объркване и колебание. Почти усещаше как потъва.

Стигнаха палатата в ранни зори утрин и започнаха да я оглеждат. Стремяха се да не се разделят, в случай, че Каменния крал е вътре и ги очаква, и започнаха да я оглеждат отвън. Обикаляха я, опипваха стените и дори земята под нея. Постройката бе съвършена, макар и малко надупчена и очукана от времето, висока около стотина метра и също толкова широка. Повърхността на купола сякаш бе гравирана с вдлъбнатини, подобни на листа на цвете. В основата на стените имаше ниши, които обаче не бяха входове и не водеха за никъде. Върху камъка бяха гравирани фигури, макар и доста изтъркани и вече неразличими — руни от един древен, напълно изчезнал свят.

— Продължавам да чувствам нечие присъствие — каза Уокър Бо, като крачеше бавно, загърнат във връхната си дреха. Той погледна към небето. Беше започнало отново да вали, един лек, но постоянен дъждец. — Нещо има вътре.

Куикнинг застана близо до него.

— Това е магия — промълви тя.

Той втренчено я изгледа, удивен, че тя толкова бързо разбра онова, което на него му се беше изплъзнало.

— Да — промълви той и опипа стените с ръката си. — Навсякъде, дори и в камъка, има магия.

— Той е тук — прошепна Куикнинг. Каризман пристъпи напред и лекичко почука стената. Красивите му вежди се сбърчиха.

— Но защо не откликва? Не трябваше ли отдавна да е излязъл да види какво искаме?

— Може и да не е разбрал, че сме тук. Сигурно не се интересува — Куикнинг вдигна нежното си лице. — Може би дори спи.

Каризман сбърчи вежди.

— Тогава една песен би го събудила.

И той запя:

Когато свърши песента си, впери поглед към огромната палата, целият в очакване. Не последва никакъв отговор. Той погледна към Куикнинг и Уокър и сви рамене:

— Сигурно мелодията не му хареса. Ще опитам друга.

Те се отдръпнаха от палатата в сянката на един отсрещен вход. Седнаха и облегнаха гърбове на стената, тъй че да могат да наблюдават палатата. После извадиха от торбите си малкото останал им баят хляб и сушени плодове и започнаха да закусват. Хранеха се мълчаливо и гледаха сенките в сивия дъжд.

— Храната ни е на свършване — каза след известно време Уокър. — Водата също. Скоро ще трябва да търсим храна.

Лицето на Каризман светна.

— Аз ще наловя риба. На времето бях много добър рибар — макар че ловях риба само за удоволствие. Това беше един приятен начин да прекарвам времето си и да съчинявам песни. — А ти, Уокър Бо, с какво си се занимавал, преди да дойдеш на север?

Уокър се поколеба да отговори, изненадан и учуден от въпроса. Какво беше правил? — питаше се той.

— Бях стопанин — реши най-сетне.

— На какво? — заинтересува се Каризман.

— На една къща и земята наоколо й — тихо се отдаде на спомените си.

— На една цяла равнина и на всички същества, които са живели в нея — заяви Куикнинг, като погледна Каризман. — Уокър Бо е съхранявал живота също, както Елфите на времето. Отдавал е част от себе си, за да лекува земята.

Уокър отново я погледна озадачено.

— Напразни усилия — каза неловко той.

— Ти не можеш да съдиш за това — отвърна момичето. — Другите могат по-добре да преценят какво си успял да направиш. Ти си суров към себе си, а и не можеш да бъдеш справедлив и безпристрастен — тя млъкна, като го изучаваше с черните си спокойни и умни очи. — Аз зная, че ти си направил всичко, което си можал.

И двамата знаеха какво има предвид тя. Уокър бе стоплен от нейните думи и за сетен път почувства онова, което го сродяваше с нея. Кимна без да отговори и продължи да се храни.

Закусиха и отново се изправиха, за да огледат двореца и обмислят какво да предприемат.

— Може би отгоре ще се види нещо, — предположи Куикнинг. — Сигурно има някакъв отвор в купола или процеп в камъка, който да ни подскаже как можем да влезем.

Уокър се озърна. Наблизо се намираше богато украсена постройка с камбанария на върха, от която ясно можеше да се наблюдава купола. Те предпазливо стигнаха до нея, като непрекъснато внимаваха да не се натъкнат на капандури и започнаха да се изкачват нагоре. Скулптури на крилати ангели и фигури в мантии украсяваха стените и таваните. Те се движеха много внимателно. Централната стая беше широка. Стъклата на прозорците бяха отдавна разбити и всички вещи покрити с прах. Намериха стълбата, която водеше към камбанарията, и започнаха да се изкачват. Някои от стъпалата бяха паднали и те с усилие ги прескачаха. Минаваха от етаж на етаж, много от етажите бяха пробити, повечето бяха вкаменени, поради което и не пропадаха.

Изкачиха се на камбанарията и погледнаха през прозорците навън. Навсякъде пред тях се простираше Елдуист, сив и обгърнат в мъгла, изпълнен със сенките на отминаващия ден и наближаващата нощ. Дъждът бе спрял и сградите се издигаха като каменни светци по цялото протежение на полуострова. Облаците леко се бяха вдигнали и гладката повърхност на Тайдрейс, както и островърхите скали на сушата отвъд провлака, се виждаха през пролуките между каменните стени.

Куполът бе разположен точно под тях. Нямаше никаква дупка нито отгоре, нито встрани. Все пак те го наблюдаваха известно време с надеждата да открият някаква пролука.

Докато гледаха така, прокънтя рог, който ги стресна.

— Урди! — извика Каризман.

Уокър и Куикнинг удивено се спогледаха, но Каризман вече се бе втурнал към южния прозорец на кулата и се взираше в посока на провлака и скалите, които водеха към морето.

— Сигурно са те, това е техният сигнал! — извика той с развълнуван и разтревожен глас. Засенчи очи, защото влажният камък блестеше насреща му.

— Ето там! Виждате ли ги?

Уокър и Куикнинг бързо отидоха при него. Певецът сочеше към онази стълба, която се спускаше надолу от скалите. Почти не се виждаше, но все пак можеха да се различат малки свити фигурки, които се движеха по стълбите, ниско привидени, сякаш за да се скрият от сенките.

— Това са Урди — разпозна ги Уокър — и идват насам.

— Те не мислят какво правят! — възкликна Каризман, очевидно много разстроен. — Не могат да дойдат тук!

Урдите се загубиха сред мъглата и престанаха да се виждат. Каризман махаше на своите спътници, поразен.

— Ако не бъдат спряни, ще намерят смъртта си.

— Ти вече не си отговорен за Урдите, Каризман — тихо му напомни Уокър Бо. — Вече не си техен крал.

Каризман не изглеждаше много убеден.

— Те са деца, Уокър! Нищо не знаят за чудовищата, които живеят тук. Гризача и Паст Гринт могат да ги унищожат напълно. Не разбирам как са успели да се изплъзнат от Коден.

— По същия начин, както Хорнър Дийс преди години, — сряза го Уокър. — Някои са пожертвали живота си. А ето че настъпват. Те самите не се безпокоят толкова за себе си, колкото ти за тях.

Каризман се обърна към Куикнинг:

— Лейди, ти видя как те реагират на нещата. Какво знаят те за Каменния крал и неговата магия? Ако не бъдат спряни…

Куикнинг хвана ръката му.

— Не, Каризман, Уокър Бо е прав. Урдите са опасни и за теб.

Каризман упорито разтърси глава.

— Не, лейди. Никога няма да бъдат опасни за мен. Те бяха моето семейство, преди да ги напусна.

— Те са били твоите палачи!

— Грижеха се за мен и ме закриляха, така както разбират. Лейди, какво да правя? Дошли са заради мен! Защо иначе щяха да се излагат на такъв риск? Сигурно никога не са се отдалечавали от своята родина. Помислили са си, че ти си ме отвлякла. Нима мога да ги изоставя и този път, като ги изпратя на сигурна смърт? — Каризман издърпа ръката си бавно и внимателно. — Длъжен съм да отида при тях и да ги предупредя.

— Каризман…

Певецът вече се бе запътил надолу по стълбите на камбанарията.

— Бил съм сираче на бурята през целия си живот, духан от вятъра от остров на остров, никога не съм имал семейство и дом, винаги съм търсел все нещо друго. Урдите ми предложиха своята родина и себе си. Не мога да ги оставя да умрат напразно.

Той се обърна и бързо заслиза по стълбите. Куикнинг и Уокър си размениха мигновени погледи и заслизаха след него.

Излязоха на улицата.

— Тогава и ние ще дойдем с тебе — каза Уокър. Каризман веднага се противопостави.

— Не, не, Уокър! Не можете да се покажете пред тях! Ако го направите, те ще си помислят, че вие представлявате заплаха за мен — а може би, че съм ваш пленник! Възможно е да ви нападнат и дори да ви наранят! Не. Оставете ме сам да се справя с тях. Аз ги познавам. Мога да разговарям с тях, да им обясня, какво се е случило и да ги върна, преди да е станало късно.

Красивото му лице се набръчка от тревога.

— Уокър, моля те. Лейди?

Безсмислено беше да се говори. Каризман беше рещил и нямаше да ги остави да променят решението му. Най-сетне стигнаха до споразумението, че те ще го придружат поне на такова разстояние, че да могат да му се притекат на помощ, ако е необходимо. Каризман не искаше да се съгласи и на това, защото не искаше да ги отвлича от далеч по-важното им дело, каквото беше търсенето на Каменния крал. Обаче, както Куикнинг, така и Уокър, отказаха да спорят по този въпрос. Те вървяха мълчаливо един след друг по пешеходните пътеки надолу по улиците, които приличаха на тунели, отправяйки се към южната част на града. Каризман им каза, че ще пресрещне Урдите в покрайнините на града и щом разпилее русите си коси, те ще го познаят. На Уокър той му се видя чудноват и в същото време смел, една странна пародия на човек, който се стреми към реалността, но не може напълно да я разбере.

— Пак помисли — помоли отново той.

Но Каризман му се усмихна в отговор и усмивката му бе дяволита и изпълнена с увереност. Той бе помислил достатъчно.

Когато стигнаха покрайнините на града и видяха скалите на провлака, Каризман ги накара да спрат.

— Почакайте ме тук — каза им твърдо той. После ги накара да обещаят, че няма да го последват.

— Не се показвайте. Това само ще подплаши Урдите. Дайте ми малко време. Сигурен съм, че ще ги накарам да разберат. Както ви казах, приятели, те са като децата.

Той се ръкува с тях за сбогом и тръгна напред. По средата на пътя се обърна, за да провери дали са го послушали, и отново им махна. Красивото му лице им се усмихваше окуражително. Те останаха загледани в него докато мъглата напълно го погълна.

Уокър огледа околните сгради, избра една, която му се стори подходяща и поведе Куикнинг към нея. Влязоха, изкачиха се по стълбите до горния етаж и там откриха стая с отворени прозорци, които гледаха на юг. От тук можеха да наблюдават наближаването на Урдите. Кривите им силуети бяха покрили целия провлак и бавно си проправяха път покрай скалите и дупките. Бяха около двайсетина на брой и изглеждаха сериозно ранени.

Урдите можеха да се видят, докато наближиха града, после изчезнаха от погледите им.

Уокър поклати глава.

— Не трябваше да се съгласявам. Самият Каризман е почти дете. Все ми се струва, че щеше да е по-добре, ако изобщо не беше идвал с нас.

— Той сам реши да дойде — напомни му Куикнинг. Тя бе открила лицето си към светлината. — Неговото желание беше да бъде свободен, Уокър Бо. За него бе по-добре да дойде дори и тук, отколкото да остане там.

Уокър погледна през прозорците за последен път. Камъните на провлака и улиците под тях проблясваха от влагата, празни и тихи. Чуваше се далечният тътен на океана, крясъците на морските птици и воят на вятъра надолу из скалите. Почувства се самотен.

— Питам се понякога, колко има такива като Каризман — каза накрая той. — Сираци, както сам се нарече. Колко ли кръстосват земята, прокудени от Федералния режим, с магия, която вместо да бъде дар, се е превърнала в проклятие за тях, което трябва да отхвърлят, ако искат да спасят живота си.

Куикнинг седна и се облегна на стената, като го наблюдаваше.

— Много са, Уокър Бо. Такива като Каризман. Такива като теб.

Той се отпусна до нея, загърна се в дрехата си, и вдигна лице към светлината.

— Не мислех за себе си.

— А трябва да помислиш, — каза просто тя. — Трябва да си дадеш сметка.

Той втренчено я изгледа.

— За какво да си дам сметка?

— За възможностите на твоя живот. За смисъла на това, което си. Ако ти самият беше първично същество, щеше да разбереш. Моят живот ми е даден със специално предназначение. Ужасно е да се живее без човек да вижда смисъла. Не мислиш ли така?

Уокър усети, как лицето му се изопна.

— Моят живот също има смисъл.

Усмивката й бе внезапна и обаятелна.

— Не, Уокър Бо, няма. Ти на два пъти си отхвърлял смисъла на своя живот — първо си отхвърлил магическото наследство на Брин Омсфорд и след това си отхвърлил задачата, която ти е била възложена. Отказал си се от всичко, което си. Когато излекувах ръката ти, аз узнах твоя живот. Можеш ли да оспориш това?

Той дълбоко си пое дъх.

— Защо винаги винаги ми се е струвало, че ние толкова много си приличаме, Куикнинг? Това не е любов или приятелство. В него има нещо и от едното, и от другото. Смяташ ли, че съществува нещо, което ни свързва?

— Магията, Уокър Бо.

По лицето й нямаше и следа от чувствата, които проблясваха в очите й.

— Свързва ни нашето предназначение на земята.

— Да открием Каменния крал и да вземем от него откраднатия Черен камък на Елфите — кимна Уокър Бо. — А аз да си върна ръката. Морган Лех да възстанови магията на Меча на Лех. Чувал съм твоите обяснения. А истина ли е, че не ти е казано, как ще стане всичко това? Или има тайни, които пазиш от нас, както те обвини Пи Ел?

— Уокър Бо — тихо заговори тя. — Ти обръщаш въпроса ми по свой начин и ме питаш същото, което те питам и аз. И двамата не казваме цялата истина. Това не може да продължава така. Нека се споразумеем нещо. Когато ти си готов да ми кажеш своята истина, аз ще ти кажа моята.

Уокър се опитваше да разбере.

— Аз вече не се страхувам от магията, с която съм роден — каза той, като изучаваше чертите на лицето й, всяка извивка и ъгълче, сякаш имаше опасност тя да изчезне, преди той да съхрани някакъв спомен от нея. — Някога моят племенник Пар Омсфорт ме убеждаваше, че магията е дар, а не проклятие. Аз не признавах това. Страхувах се от всичко, което тя ми носеше. Страхувах се…

Буца заседна в гърлото му. Някаква ужасяваща сянка сякаш се хвърли над него, сянка, която му бе станала позната през годините. Тя нямаше лице, но говореше с гласовете на Аланон, на Коглин, на неговия баща и дори със собствения му глас. Шепнеше му за историята, за необходимостта и законите на Човечеството. Той гневно се отърси от нея.

Куикнинг се наведе напред и докосна с нежните си пръсти лицето му.

— Страхувам се, че ще продължаваш да се бориш срещу самия себе си — прошепна тя, — докато стане твърде късно.

— Куикнинг…

Тя прокара пръсти по устните му и му даде знак да мълчи.

— Животът се движи по определен ред. Въпреки цялото разнообразие на случки и събития. Ние можем да разберем този ред, ако поискаме да го разберем, ако не се страхуваме от това. Познанието не е достатъчно, ако не искаме да го приемем. Всеки може да ти даде познание, Уокър Бо, но само ти можеш да се научиш да го приемаш. Това е свързано с тебе самия. Истина е, че баща ми ме изпрати да призова теб, Пи Ел и Морган Лех в Елдуист; истина е, че със силата на вашата магия ще бъде освободен Черният камък на Елфите и Земите ще започнат да се лекуват. Аз зная, че това ще стане. След време ще разбера как. Но трябва да бъда готова да приема истината, когато това се случи. Същото е и с тебе.

— Аз ще…

— Не, ти няма да бъдеш готов, Уокър — изпревари думите му тя, — ако продължиш да отхвърляш истините, които знаеш. Тъкмо това е, което трябва да разбереш. А сега не ми говори повече за това. Просто помисли над думите ми.

Тя се обърна. Не защото му беше сърдита, а просто защото искаше да прекрати разговора, не за да го накаже, а за да му остави време да помисли. Той остана загледан в нея известно време, после потъна в мислите си. Отдаде се на представите, които думите й бяха събудили. Спомни си други гласове и други времена. Замисли се за света, от който идваше, с неговите фалшиви ценности, страх от неизвестното и подчинение на власт и закони, които той не искаше да разбира. Върни Друидите на Паранор, бе му казал Аланон. Но дали това щеше да промени света, да превърне Четирите земи в онова, което са били? И дали от това нещата щяха да станат по-добри? Съмняваше се, но смяташе, че съмненията му се дължат повече на неразбиране, отколкото на страх. Какво трябваше да прави? Трябваше да си върне Черния камък на Елфите, да го отнесе в изчезналия Паранор и по някакъв начин, неизвестно как, да възстанови Крепостта. Но какво щеше да постигне с всичко това? Коглин беше мъртъв. Всички Друиди бяха мъртви. Не беше останал никой…

Освен него.

Не! извика той почти на глас. Тъкмо от това се страхуваше, тъкмо от това се опитваше да се отърси. Тази възможност непрекъснато впиваше нокти в черупката, в която той се мъчеше да се самозатвори, откакто се помнеше.

Той няма да застане зад каузата на Друидите! И все пак той беше последният наследник на Брин Омсфорд. Наследник на завета, който й бе поверен от Аланон. Няма да се изпълни през твоя живот. Ще трябва да го предадеш на поколенията. Един ден ще бъде отново необходим. Слова от далечното минало, изречени от сянката на отдавна умрелия Друид, които го преследваха неосъществени.

Но аз нямам такава магическа сила! — стенеше отчаяно той. — Защо да бъда аз? Защо?

Но вече знаеше. Необходимост. По необходимост. Този отговор бе давал Аланон на всички от рода Омсфорд, на всеки един от тях, година подир година, поколение след поколение. Винаги.

В тишината на съзнанието си той се опитваше да се бори срещу своята съдба. Минутите течаха бавно. Най-сетне чу Куикнинг да казва:

— Притъмнява, Уокър Бо.

Вдигна очи. Светлината преминаваше в здрач. Изправи се на крака и погледна на юг към просеката, която бе празна. Нямаше и следа от Урдите.

— Много се забавиха — промълви той и се отправи към стълбите.

Те бързо се спуснаха, излязоха от сградата и поеха към южния край на града. Сенки се заспускаха и светлината бе прогонена чак към границата на хоризонта. Морските птици бяха отлетели и шумът на океана бе стихнал. Стъпките им отекваха глухо, сякаш си шепнеха тайни, за да прогонят тишината.

Когато стигнаха самия край на града, забавиха ход и тръгнаха по-предпазливо, като се оглеждаха в мрака за всеки знак от опасност. Всичко бе неподвижно. Мъглата плъзгаше влажните си пипала по празните прозорци и надолу по отточните канали и във всичко това можеше да се долови някакво тайно присъствие. Просеката долу се разгръщаше в мрака неравна и безжизнена.

Когато излязоха отвъд стените на сградите, те спряха.

Тялото на Каризман бе проснато върху една огромна скала в края на улицата, пронизано от десетки стрели. Беше минало известно време, откакто бе умрял, кръвта от раните му бе промита от дъжда.

Изглежда, че Урдите се бяха върнали обратно.

Бяха отмъкнали главата на Каризман.

Дори и децата могат да бъдат опасни, мрачно помисли Уокър Бо. Той протегна ръка и взе дланта на Куикнинг в своята. Опита се да си представи какво си е помислил Каризман, когато е разбрал, че неговото семейство го е отхвърлило. Опитваше да си внуши, че не е могъл да предотврати станалото.

Куикнинг вървеше близо до него. Те застанаха безмълвно край мъртвия певец, после се обърнаха и се отправиха към града.