Друидите на Шанара

XXI

Пи Ел прекара една безсънна нощ.

Когато напусна Куикнинг и останалите от малката групичка от Рамплинг Стийп, той се насочи право към една сграда, която беше на няколко пресечки от тук, и която си беше избрал преди няколко дни. Сви покрай ъгъла на сградата, тъй че никой да не може да го види, и влезе през една странична врата, изкачи стълбите до горния етаж, мина по коридора към предната част на сградата, и влезе в голяма, добре осветена стая с прозорци почти от пода до тавана. Те бяха отворени и гледаха към улицата и отсрещните сгради, в една от които сега се криеха неговите бивши спътници.

Той си позволи да се усмихне. Те бяха такава глупава паплач.

Пи Ел имаше план. Той вярваше, както и Куикнинг, че Каменният крал се крие някъде в града. Но не вярваше, че останалите от групата ще го намерят, дори ако продължат да търсят до кукуво лято. Той единствен можеше да го намери. Пи Ел беше Преследвач по природа и с опит. На другите това им липсваше — на всеки в различна степен, но все пак безнадеждно. Не беше ги излъгал, когато им каза, че ще се чувства по-добре сам. Наистина се чувстваше така. Хорнър Дийс беше Следотърсач, но уменията на Следотърсачите в град като този не бяха особено полезни. Каризман и Морган Лех нямаха никакви умения, за които си струваше да се говори. Куикнинг се бе отказала да използва магията си — може и да имаше причини за това, въпреки че той не беше съвсем убеден. Единственият, който можеше да му бъде от полза, беше Уокър Бо. Но този еднорък мъж беше най-опасният му враг, а той не искаше да си има проблеми.

Планът му беше прост. Ключът за откриването на Ул Белк беше Гризача. Смокът беше любимеца на Каменния крал. Едно гигантско вярно куче, което пазеше града от всякакви натрапници. Той го пускаше нощем на свобода и то помиташе всички улици и сгради. Ако пропуснеше нещо една нощ, отиваше след него на другата. Но само през нощта, не и през деня. Защо ли беше така? — питаше се Пи Ел. И отговорът беше очевиден. Защото като всичко друго, което служеше на Каменния крал, независимо от волята си, той не можеше да вижда. Преследваше жертвите си по мириса им. Нощта му беше естествен съюзник. Дневната светлина можеше даже да му попречи.

Но къде прекарва деня? — попита се Пи Ел. Отговорът отново изглеждаше очевиден. Като всеки любимец и то сигурно отиваше при своя господар. Това означаваше, че ако Пи Ел успееше да проследи Гризача до дневното му леговище, той имаше големи шансове да открие Каменния крал.

Пи Ел си помисли, че може да го направи. Нощта беше и негов съюзник; той самият беше преследвал жертвите си главно нощем. Собствените му сетива бяха почти толкова остри, колкото и на Смока. Той можеше да преследва Гризача със същата лекота, с която Гризача би могъл да преследва самия него. Гризача беше чудовище; не можеше и да си помисли, че ще има шанс да се измъкне, ако се изправи лице с лице срещу него, дори с помощта на Стиела. Но Пи Ел умееше да се превръща в сянка, когато поискаше, и нищо не можеше да му попречи. Той щеше да се възползва от своя шанс и да си поиграе на котка и мишка с Гризача. Пи Ел беше способен на много чувства, но страхът не беше измежду тях. Той се отнасяше с доста страхопочитание към Смока, но не се плашеше от него. В края на краищата той беше по-хитрият от двамата.

Щом се спусне нощта, ще може да го докаже.

И тъй, той проспа дневните часове, като легна точно под прозорците, тъй че усещаше как го докосват слънчевите лъчи и можеше да чува всичко, което минава долу по улицата.

Когато се стъмни и въздухът захладня, той стана, слезе по стълбището и излезе през вратата. Дълго време стоя заслушан в мрака. Не беше чул останалите от групата да се връщат от тяхната дневна обиколка, което му се стори странно. А може да се бяха прибрали през друга врата, но все пак му се струваше, че трябва да ги е чул, въпреки всичко. Известно време мисли, дали да не провери, но бързо се отказа от подобна идея. Каквото и да ставаше с тях, то нямаше нищо общо с него. Дори Куикнинг в момента нямаше кой знае какво значение. Сега, когато беше далеч от нея, откри, че тя бе загубила донякъде властта си над него. Беше просто едно момиче, което той бе изпратен да убие. И щеше да я убие, ако беше все още жива, когато се върне от нощното си разузнаване.

В края на краищата щеше да ги убие всичките.

Крясъците на морските птици звучаха далечни и тъжни във вечерната тишина, глухи писъци, които довяваше океанският вятър. Той чуваше равномерния шум на водите на Тайдрейс, които се разбиваха в бреговете на Елдуист и тъпия тътен от движението на Паст Гринт дълбоко под града.

Но не можеше да чуе Смока.

Изчака, докато стана тъмно като в рог, тъй като небето бе покрито с облаци и мъгла, и мракът се спусна над сградите, хвърляйки своята сенчеста мрежа. До този момент успя да се вслуша и различи всички шумове, тъй че те му бяха познати като биенето на пулса му. Започна да се движи като една от сенките на нощта. Промъкваше се през улиците с бързи и предпазливи крачки, като избираше най-тъмните места. Не носеше никакво друго оръжие освен Стиела, а и той беше добре скрит в хастара на панталоните му. Единствените му оръжия в случая можеха да бъдат интуицията и способността да се крие добре.

Той откри едно кръстовище, където можеше да се свие и да чака в един доста тъмен вход, който водеше към високо стълбище, откъдето беше възможно да се наблюдава всичко почти през две пресечки напред. Той се настани на най-горното каменно стъпало и зачака.

Почти веднага започна да си мисли за момичето. Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната река — тя беше такава влудяваща загадка за него и будеше толкова противоречиви чувства, че едва ли би могъл да ги определи. Щеше да му бъде по-лесно просто да ги задуши, като послуша съвета на Ример Дал — като я убие. Въпреки това не намираше сили. В това имаше нещо повече от негласна съпротива спрямо Дал, който се опитваше да го превърне в оръдие на Шадуините; имаше повече от решимост да държи нещата в свои ръце. Причината беше в съмненията и колебанията, които тя пораждаше в него, в чувството, че нещо му се изплъзва, че тя знае за него неща, които той самият не знаеше. Тайни — тя криеше толкова много тайни. Ако я убиеше, всички тези тайни щяха да бъдат загубени завинаги.

Той си я представи, както правеше не за първи път по време на това пътуване на север. Виждаше в представите си нейните съвършени черти и как светлината падаща по лицето и тялото й ги правеше всеки миг все по-омайни. Чуваше мелодичното звучене на гласа й. Можеше да почувства докосването й. Тя беше истинска и нереална същевременно — първично същество според собственото й признание, същество, сътворено от магия, но и човешко в същото време. Пи Ел беше човек, чието уважение към живота бе отдавна притъпено от извършваните убийства. Той беше професионален убиец, който никога не се проваляше. Не знаеше какво е да губиш. Той беше непроницаема стена. Беше недостъпен за околните, освен в онези кратки моменти, когато сам предпочиташе да изтърпи тяхното присъствие.

Но Куикнинг — това странно ефемерно момиче — поставяше под въпрос всичко това. Той чувстваше, че в нея има нещо, което можеше да разруши всичко, което е бил досега и накрая да го сведе до нищо. Не знаеше по какъв начин, но беше убеден в това. Тя имаше силата да го обезоръжава. По онова време той искаше да я убие, да постъпи както Ример Дал го беше посъветвал. Но вместо това се почувства заинтригуван. Досега не беше срещал човек, който да представлява заплаха за него. Той искаше да се отърве от тази заплаха, но едва след като я опознае.

Загледа се в улиците на Елдуист, надолу из коридорите между тихите постройки, подобни на кули, и в тунелите безкраен мрак, като се стремеше да се освободи от противоречивите си чувства. Сенките се протягаха към него и го привличаха. Той се чувстваше тук много повече у дома си, отколкото беше в Южното око, част от тази нощ, от пустотата, от самотата, от присъствието на смъртта и отсъствието на живота. Колко малка беше разликата, удивляваше се той, между царството на Ул Белк и Шадуините.

Отпусна се. Той самият принадлежеше на този безименен мрак.

Тя и другите с нея търсеха светлината.

Замисли се за тях в един миг. Само колкото да минава времето. Представи си ги, както си бе представял Куикнинг, и се опита да разбере, каква потенциална заплаха за него може да крие всеки от тях.

Каризман. Той отхвърли певеца почти веднага.

Хорнър Дийс. Какво в този старец толкова го безпокоеше? Неприятно му беше, как брадатият Следотърсач го гледа, сякаш го познава до мозъка на костите му. Помисли за това, но после прогони тази мисъл. Дийс не беше опасен. Той не притежаваше никаква магия.

Морган Лех. Не му харесваше Планинеца, защото очевидно беше любимецът на Куикнинг. Тя може би по свой начин беше влюбена в него, макар че той се съмняваше дали е способна на истински чувства — тя беше първично същество, дъщеря на Краля на Сребърната река. Просто го използваше, както използваше всеки от тях, като си имаше своите причини, които старателно криеше. Планинеца беше млад и непосредствен и сигурно сам щеше да намери гибелта си, преди да се превърне в истински проблем за него.

Оставаше Уокър Бо.

Както винаги Пи Ел мисли дълго за него. Уокър Бо представляваше енигма. Той притежаваше магия, но изглежда не я владееше свободно. Куикнинг фактически го беше върнала от мъртвите, но въпреки това той като че ли не проявяваше интерес към живота. Беше зает със собствените си проблеми, с неща, които държеше скрити дълбоко в себе си, с тайни, които бяха толкова загадъчни, колкото и тези на момичето. Уокър Бо чувстваше нещата по начин, който изненадваше Пи Ел. Той може би бе дори ясновидец. Някога, преди години, Пи Ел бе чувал за някакъв мъж, който живеел в Източните земи и можел да общува с животните и да предрича събитията по Четирите земи, преди те изобщо да се случат. Дали това не беше той? Говореше се, че е опасен враг. Гномите се бяха уплашили от него.

Пи Ел бавно отпусна глава и сключи ръце. Трябваше особено да внимава с Едноръкия, знаеше това. Пи Ел не се страхуваше от Уокър Бо, но и Уокър Бо не се страхуваше от него.

И все пак.

Минутите бавно минаваха, нощта напредваше, а улиците си оставаха празни и тихи. Пи Ел чакаше търпеливо, сигурен, че Гризача ще се появи, както всяка друга нощ и ще тръгне да търси къде се крият, решен на всяка цена да ги унищожи, както бе свикнал да прави. Тази нощ не можеше да бъде изключение.

Той започна да обмисля какво означава притежаването на магия като тази на Черния камък на Елфите — магия, която можеше да неутрализира всяка друга. Какво щеше да прави, щом веднаж се сдобиеше с нея — което сигурно щеше да се случи. Тесните остри черти на лицето му се сбръчкаха при тази мисъл. На първо време щеше да я използва срещу Ример Дал. Щеше да я използва, за да неутрализира магията на самия Дал. Ще се промъкне в Южното око да намери Главния Преследвач и да го унищожи. Ример Дал бе станал за него повече досаден, отколкото полезен. Пи Ел не искаше повече да го търпи. Беше време да прекрати тяхното партньорство веднъж завинаги. След това можеше да използва талисмана и срещу останалите Шадуини или може би да стане техен вожд. Макар че изобщо не му се занимаваше с тях. Може би щеше да е по-добре просто да ги унищожи — поне онези, които достигне. Усмихна се при тази мисъл. Това щеше да бъде истинско предизвикателство.

Облегна се доволно назад в сенките на убежището си. Трябваше първо да се научи как да си служи с магията на Камъка на Елфите, разбира се. Дали това нямаше да се окаже трудно? Може би само Куикнинг щеше да може да му покаже? Дали ще трябва да я остави жива и след това? Той целият трепереше от очакване. Разрешението щеше да дойде с времето. Засега трябваше да се съсредоточи да намери Камъка на Елфите.

Мина почти цял час, докато най-сетне чу, че Гризача наближава. Смокът идваше от изток, металните му крака тропаха по камъните, докато се плъзгаше в мрака. Насочил се беше право срещу Пи Ел и убиецът се отдръпна в мрака на стълбището, докато погледът му продължаваше да следи какво ставаше на улицата. От тук чудовището изглеждаше огромно, цялото му туловище се клатеше върху металните му крака, а опашката му се влачеше отзад. Пипалата му бяха разтворени и опипваха влажния въздух като антени. От металната му обвивка излизаше пара при преминаването на горещото тяло през студения въздух. То подаваше пипалата си през врати и прозорци, душеше отточните канали и останките от карети. За миг Пи Ел си помисли, че звярът ще усети присъствието му, но точно тогава вниманието на Смока беше привлечено от нещо друго и той бързо премина покрай него и изчезна в нощта.

Пи Ел изчака, докато едва можеше да го чуе, и после излезе от укритието и се впусна да го преследва.

Той следи Гризача през цялата нощ надолу по улиците и пешеходните пътеки, през коридори и зали на огромни стари сгради и покрай скалите, които бяха разпръснати на запад и север из града. Гризача преминаваше навсякъде, ловуваше без да се спира. Пи Ел го следваше неотклонно. През повечето време само го чуваше пред себе си, без да може да го види. Трябваше да се пази да не приближи твърде много. Защото ако приближеше, звярът щеше да усети присъствието му и да го подгони. Пи Ел се сля със сенките, като част от безкрайния каменен пейзаж, почти като дим и отсъствие, незабелязан дори за Гризача. Придържаше се към пешеходните пътеки и близо до стените на сградите, избягваше широките улици и измамните им капандури и стоеше встрани от всякакви открити места. Не искаше да бърза, поддържаше равномерен ход. Играта на котка и мишка изискваше внимателно овладяно търпение.

И тогава изведнъж, тъкмо преди зазоряване, Гризача изчезна. Видял го беше само преди няколко мига да обикаля по една улица в централните части на града, много близо до мястото, където се криеше останалата част от групата. Той чуваше стърженето на краката и пипалата му, звука при огъването на тялото му и после изведнъж нищо. Тишина. Пи Ел забави ход, спря и се заслуша. Все още нищо. Бавно пристъпи напред, като вървеше по една тясна пешеходна пътека и най-сетне излезе на улицата. Все още скрит в сянката на пътеката, той се опита да надникне напред. Вляво улицата минаваше между редове от сгради, които се издигаха високо към небето, глухи и затворени. Вдясно бе пресечена от друга улица, от двете страни на която се издигаха двойка кули с огромни сенчести преддверия, които чезнеха в пълен мрак.

Пи Ел претърси улицата в двете посоки, отново се заслуша и започна да се нервира. Как можа така внезапно да го изгуби? Как беше възможно чудовището да изчезне толкова внезапно?

Почувства как въздухът просветля, само намек за появата на слънцето над облаците, мъглите и мрака на Елдуист. Беше началото на нов ден. Сега Гризачът щеше да отиде в скривалището си. Може и вече да беше отишъл. Пи Ел се намръщи, после огледа непроницаемите сенки на сградите на отсрещната улица. Дали тук някъде не се намира скривалището му? — питаше се той.

Излезе от собственото си скривалище, за да се огледа, когато шестото чувство му подсказа какво става. Гризачът наистина се беше скрил, но не поради причината, която беше предположил. Беше се скрил, защото залагаше капан. И сега дебнеше да види дали нещо ще се хване в него.

Изпълнен от някаква хладна решимост, Пи Ел се отдръпна в мрака на пешеходната пътека. Игра на котка и мишка, това беше всичко. Той се усмихна и зачака.

Минаха дълги минути, изпълнени единствено от тишина. Пи Ел продължаваше да чака.

Тогава Гризача внезапно се показа иззад сенките на сградата на отсрещната улица вляво, появата му беше почти грациозна. Той доволно се огледа и продължи своя път. Пи Ел си отдъхна облекчено и тръгна подир него.

Ставаше все по-светло и на мястото на нощта надвисваше сива влажна омара, която още повече скриваше всичко от погледа. Въпреки това Пи Ел не забави ход като разчиташе главно на своя слух да го предупреди за възможна опасност и внимаваше да не изпусне шума на Гризача пред него. Чудовището вече не се стремеше да преследва каквото и да било. Нощната му работа бе свършена. То се бе отправило към къщи.

Към убежището на Каменния крал, помисли си Пи Ел, нетърпелив за първи път, откак бе предприел това преследване.

Той настигна Гризача, когато онзи забави ход пред една сграда с навес, висока десетина метра и широка още толкова. Пипалата на Гризача опипаха камъка по покрива на навеса, част от стената тихо се отмести назад в мрака и, без да се обръща, Гризача се плъзна навътре през дупката. Когато влезе, частта от стената се върна на мястото си.

Хванах ли те! — помисли си Пи Ел с ожесточение.

Въпреки това остана на мястото си още около час след това, за да види дали няма да се случи още нещо. Опитваше се да се увери, че и това не е капан. Когато се убеди, че всичко е наред, той се спусна покрай сградите по пешеходните пътеки, докато стигна до тайния вход.

Дълго време му беше необходимо, за да го разгледа добре. Каменната фасада беше равна и гладка. Успя да различи очертанията на отвора в рамката на предверието, но никога не би допуснал, ако не знаеше предварително, че тук има врата. Доста над него, почти незабележима в сивия камък, имаше ръчка. Значи, може да се влезе, помисли си триумфално той.

Остана там още известно време като обмисляше всичко. После се отдръпна, оглеждайки околните сгради, за да потърси някакво укритие. Когато се скриеше добре, щеше да се опита да измисли как да задейства резето. После ще спи отново, докато се мръкне. Когато се спусне нощта ще се събуди и ще изчака Гризача да се измъкне навън.

Когато Гризачът излезеше, той самият ще влезе вътре.