Друидите на Шанара

XXVIII

Призори тримата напуснаха укритието си и тръгнаха надолу из улиците. Дъждът бе спрял, облаците се бяха вдигнали високо над заострените покриви на сградите, и светлината бе оловносива. Тишина обвиваше костите на Елдуист като призрак, въздухът бе изчистен от мъглата, безветрен и празен. Някъде в далечината се чувстваше тътенът на океана. Стъпките им отекваха като ехо, което се издигаше шепнешком към небето. Неуспешно се опитваха да открият в града поне следа от живот. Нямаше и помен от Хорнър Дийс и Пи Ел. Гризача се бе оттеглил в нощното си леговище. Паст Гринт спеше вътре в земята, а в крепостта под купола, Ул Белк представляваше едно мрачно, неизбежно присъствие, което трябваше да посрещнат.

Въпреки това Уокър Бо се чувстваше спокоен. Вървеше пред Морган и Куикнинг, удивен от своя вътрешен покой. Бе пропилял толкова много сили, за да разбере и овладее смисъла на своя живот, да се бори с двойния призрак на своята съдба и завета, който му бе възложен. Сега всичко това бе отхвърлено. Времето и събитията го бяха тласнали към този момент като непреодолима вихрушка и му бяха открили смисъла на неговия живот. Срещата с Каменния крал щеше да му покаже кой е той самият и какво е неговото предназначение. Или щеше да изпълни задачата на сянката на Аланон, или нямаше да я изпълни. Или щеше да притежава Черния камък на Елфите и да върне Паранор и Друидите, или нямаше да го направи. Или щеше да победи Ул Белк, или не. Той вече не се и съмняваше, че трябва да отхвърли колебанията, че не бива повече да се залъгва с всички онези „ако“, които бяха го измъчвали толкова дълго. Обстоятелствата го бяха довели до тук, и това бе достатъчно. Дали щеше да живее или умре, при всички случаи ще се освободи от миналото. Дали магията на Шанара бе жива в него, след като бе загубил ръката си от отровата на Асфинкс, дали бе достатъчно силна да устои на гнева на Каменния крал. Дали заветът, който Аланон бе дал на Брин Омсфорд, се отнасяше за него? Всичко това той щеше да разбере. Познанието, помисли си той с една непреодолима ирония, винаги освобождава.

Морган Лех не беше толкова сигурен.

След пет-шест стълби надолу, хванал ръката на Куикнинг, Планинецът отново се почувства като една крехка черупка, в която се гонеха страхове и предчувствия като затворени мухи. За разлика от Уокър Бо, той знаеше вече твърде много. Знаеше, че Уокър не е Мрачния чичо от някога, че митът за неговата неуязвимост е изчезнал заедно с ръката му и че той е въвлечен в същия кръг от пророчества и обещания, както и всички те. Знаеше, че самият той е още по-неспособен, един човек, който дори нямаше здраво оръжие, лишен от магията, която на косъм го бе спасявала при срещите с далеч по-слаби противници. Знаеше, че всичко зависи само от тях двамата, че Куикнинг няма да може да се намеси, че би могла да сподели съдбата им, но нямаше да може да я промени. Би могъл да каже, че разбира нейното желание да се сдобият с Черния камък на Елфите, нейната вяра в бащините й обещания и доверието, което бе проявила към тях — можеше да го каже само на думи. Можеше да се помоли да оцелеят в това свое начинание, да стане някакво чудо. Но думите и молитвите нямаше да му помогнат да преодолее своите страхове и мрачни предчувствия. Те се гонеха в него като подплашени сърни и караха сърцето му да бие.

Какво ще прави, отчаяно се питаше той, когато Каменния крал обърне към него празните си очи? Откъде щеше да намери сили?

Поглеждаше тайно Куикнинг, очертанията и сенките на лицето й и тъмния успокояващ блясък на нейните очи.

Вървяха надолу из празните улици към края на града, като се промъкваха като котки по каменните ивици на пешеходните пътеки, обърнали гръб на сградите. Почти усещаха пулса на Каменния крал в земята под тях. Почти чуваха дишането му в тишината. Усещаха погледа му върху себе ей — поглед на бог, на дух с непреодолима сила. Минутите минаваха и улиците и сградите се изнизваха едни и същи, едва напомняйки за отминалите времена и за всичките животи, които също бяха отминали без определен смисъл. Те чувстваха с неизменна сигурност безсмислието на своето начинание — сякаш някакъв таен глас, сякаш едва доловимо лице ги докосваше, за да ги убеди в това. И тримата чувстваха неговото присъствие. И всеки се бранеше по своему. Никой не се отказа. Никой не отстъпи. Обединени от общата си решимост да свършат най-сетне с този кошмар, те продължаваха да вървят.

На изток бледата светлина на утрото озари в сребристо мъглата, която се сливаше с облаците, и градът изглеждаше като кристален. Малко след това зърнаха купола и Уокър Бо, който продължаваше да върви напред, ги дръпна в сянката на една сграда, сякаш се страхуваше, че куполът може да ги види. После свърна по една странична уличка, след това по друга и по трета, сякаш вървеше сред лабиринт. Тримата пълзяха сред влагата, така както дъждовна вада се вие и си проправя път сред улиците. Пътеката им лъкатушеше покрай стените на сградите, които ги скриваха от купола, и все пак минаваше близо до него.

Най-сетне Уокър спря и отхвърли качулката на тъмната си наметка, сякаш да подуши въздуха. Беше напълно съсредоточен в себе си, потънал в мрака на съзнанието си. Вслушваше се в магията, която трябваше да го води в посока, недостъпна за очите. Преминаваха от една улица в друга, докато накрая стигнаха отворения вход на сграда, от който надолу се разкриваше широко стълбище. То водеше надолу под сградата и те се спуснаха в нещо като пещера, където десетина древни карети от стария свят почиваха върху вкаменените релси. Масивните им корпуси, разбити от времето, придаваха на подземието вид на гробище. Тънки ивици светлина падаха върху тези скелети и прахът се виеше в светлината като омара.

Стълбите отиваха още по-надолу и тримата продължиха да се спускат по тях. Минаха през един кръгъл портал на отсрещната стена, пристъпиха леко колебливо и се озоваха отново сред градските канали. В мрака каналите се разклоняваха в три посоки, катакомбите бяха обгърнати от тишина и дъх на разтление. Уокър вдигна оцелялата си ръка, около която проблясваше сребристата светлина. Отново спря, за да подуши въздуха. После ги поведе вляво.

Тунелът ги погълна с охота, стените му бяха масивни и непроницаеми, заплашващи да ги затворят завинаги. Тишината сякаш ги наблюдаваше крадешком. Не се чуваше Паст Гринт — нито шум, нито дори помен от дишането му. Елдуист отново напомняше гробница, напусната от живота, едно убежище на мъртвите. Вървяха в редица, Уокър водеше напред, Куикнинг след него, а Морган най-накрая. Не си разменяха нито думи, нито погледи. Очите им следяха светлината, която носеше Уокър, каменния под на тунела, по който вървяха, и сенките наоколо.

Уокър забави крачка и спря. Започна да движи осветената си ръка в различни посоки. Бледата светлина открои един тъмен отвор в стената вляво, след който се спускаха стълби.

Отново се отправиха надолу, по влажните хлъзгави стъпала, в една дупка под земята, сякаш пробита от червей. До тях достигна дъха на Тайдрейс и глухия ромон на вълните му, които се разбиваха в бреговете на Елдуист. Те се заслушаха внимателно дали ще чуят писукане на плъхове, но този път нямаше. Когато стигнаха края на стълбището, Уокър ги поведе в един тесен отвор вдясно, по краищата на който се издаваха остри като бръснач скали. Движеха се бавно, като опипваха пътя си, сгушени близо един до друг, за да бъдат в кръга на светлината. Влагата бе оставила тъмни петна по стените наоколо. Забелязаха нещо, което се движи. Морган с изненада видя, че това бяха морски животинки, дребни, черни морски раци. Нима бяха толкова далеч от Ул Белк, че тук да има живи същества? Или пък бяха твърде близо до водата?

После отново влязоха в подземната пещера под града. Намериха се отново на ръба, от който океанските вълни бурно се разбиваха долу в скалите. Над тях се носеше мъгла и забулваше и най-отдалечените кътчета на пещерата с бяла завеса. Дневната светлина озаряваше сенките и образуваше малки, почти безцветни дъгички на фона на мъглата.

Уокър Бо се огледа и усети присъствието, което очакваше тук. Почувства пулса на магията му. Той впери очи в невидимото. Ул Белк.

— Оттук — тихо каза той и свърна вляво.

Тогава се чу тътен от събуждането на Паст Гринт, който премина в рев, и целият Елдуист гневно се разтресе.

Планът беше прост, но простите планове се оказваха обикновено най-добрите. Единственият проблем, мислеше си Пи Ел, застанал в сянката на сградата срещу скривалището на Гризача, е в това, че аз поемам целия риск, а Хорнър Дийс нищо не рискува.

Разбира се — старецът беше измислил този план.

Както Куикнинг, Уокър и Морган Лех, така и те излязоха призори, измъкнаха се от убежището си и посрещнаха неприветливата сива светлина с присвити очи и подозрително смръщени вежди. Размениха си кратки погледи и се отправиха първо към леговището на Гризача, след което определиха мястото, където Смокът трябваше да пропадне. Когато Дийс се убеди, че Пи Ел го е запомнил, те извадиха куката, навиха макарата и се разделиха.

Пи Ел се бе върнал пред леговището на Гризача и сега стоеше там и чакаше. Трябваше да бъде потаен и бърз, но той беше свикнал и с двете — това бяха обичайните оръжия на главореза.

Дълго се вслушва в тишината, опитвайки се да прецени пространството, което трябваше да премине и дали ще може да се измъкне. Този път нищо нямаше да му помогне да избяга, ако се случеше нещо. Тясното му лице се обръщаше насам-натам, душеше миризмата на морето и камъка и се вслушваше в инстинктите, които го предупреждаваха, че Смока продължава да бъде нащрек.

Той се усмихна със студената си празна усмивка. Гневът му бе преминал. Предчувствието за убийство го успокояваше като докосването на Куикнинг, умиротворяваше го, даваше му покой. Бе притихнал и уравновесен, готов да реагира на всичко, както острието на Стиела.

Бавно пресече улицата към вратата на леговището. Здраво държеше куката и въжето в ръка. Застана пред вратата и отхвърли куката нагоре, за да я закачи на същата издатина в камъка, която бяха използвали предишната нощ. Куката се закачи и задържа. Пи Ел се отдръпна и зачака. Но вратата остана затворена. Звярът или не беше чул, или се бе подготвил за всичко. Пи Ел се бе надявал, че звукът на куката ще накара звяра да излезе и ще му спести усилието да се катери. Но явно искаше твърде много.

Пое си дълбоко дъх. Тъкмо тук планът му ставаше наистина опасен.

Пристъпи напред, хвана се за въжето, което висеше на куката, и започна да се катери. Местеше бързо ръцете си по въжето. Те бяха толкова силни, че не му се налагаше да си помага с крака. Изкачи се и пусна резето на тайния вход на скривалището. Извика силно в него и тутакси скочи, плъзгайки се по въжето като котка. Вратата започна да се издига в момента, в който той вече беше на земята. Нещо отвътре прошумоля и той мигновено отскочи. За малко едно пипало щеше да го хване. Гризача вече вървеше напред с разтворени пипала и тежко дишаше.

Само след миг вратата на леговището беше се вдигнала съвсем. Смокът яростно се втурна напред, въпреки че вече не беше нощ. Пи Ел го беше подразнил и той се спусна веднага да го преследва. Убиецът побегна на косъм от озверялото чудовище. Смокът го следваше по-бързо, отколкото Пи Ел бе очаквал. Дори за миг се поколеба, дали не бе надценил силите си. Но в случая нямаше време за размисъл и колебанията му се изпариха. На всяка цена трябваше да се измъкне.

Побягна надолу по пешеходната пътека и сви в съседната улица. Внимаваше да не попадне в някоя клопка. Самият той да не се окаже в капан. Нали такъв беше планът им спрямо Гризача — да го накарат да падне в някоя дълбока пропаст в недрата на Елдуист.

Смокът се втурна във входа на една съседна сграда, опитвайки се да го залови изневиделица. Едва успя да се отскубне от пипалата му, които бяха остри като нож, изплъзвайки се направо изпод носа на звяра. Втурна се към края на сградата, а Гризача го следваше. Чуваше се как металната му броня прорязва тишината. Туловището на звяра беше огромно като лавина, която всеки момент щеше да падне върху него. Излезе от едната сграда, после от следващата, и накрая се озова на друга улица. Вече сме близо, само през няколко пресечки, помисли си той. Но какво ставаше със звяра? Обърна се да се огледа, но не го чу да го следва. А шумът сякаш идваше изведнъж отвсякъде. Но откъде…?

Изведнъж Смокът се появи от сянката на един съседен вход, металните му крайници удариха земята на сантиметри от Пи Ел, и убиецът едва успя да се изплъзне. Пи Ел изрева от ужас и гняв.

Толкова бърз!

Искаше му се да се обърне и да нападне, да види как хладното острие на Стиела ще се забие в тялото му до кости. Искаше му се да види как Смокът ще умре. Но вместо това отново се спусна да бяга, препускайки по каменните пътеки на града, надолу по улиците, покрай стените на сградите, посред сенки и сива светлина. Това бе мъртва хватка, по-черна от самата нощ. Пипалата дрънчаха, насочени към него, като се плъзгаха по вратите и первазите на прозорците, рушаха всичко пред себи си и изхвърляха облаци камък и прах. Огромното туловище се клатеше и биеше по земята с крака, като все повече набираше скорост. Ако бе вярно, че светлината му пречеше, то във всеки случай звярът с нищо не го показваше. Пи Ел осезаемо чувстваше гнева му.

Гонитбата ги заведе в друга улица и накрая край един последен ъгъл. Пи Ел почувства, че губи почва под краката си. Улицата пред него извеждаше към един каменен парк. Широки стъпала водеха надолу към статуя на някакво крилато същество, от което трябваше да излизат фонтани вода. От там се стигаше до капандурата, в която бяха пропаднали старецът и Планинецът преди няколко дни.

Хорнър Дийс седеше и чакаше, застанал на сигурно място пред входа на една скрита врата, като примамка към капандурата. Пи Ел изскочи към пътеката, като все повече набираше скорост, докато Гризача свиваше покрай ъгъла с разтворени пипала. Той мина покрай Хорнър Дийс, хвърли един поглед на грубото му тяло, цялото пребледняло под огромната брада и скочи срещу стената, където бе заложена стръвта. Чу как Смокът изтрополи по улицата, чу как Хорнър Дийс извика. Гризача усети стареца, отклони се леко от посоката си и нападна. Дийс се опита да отстъпи въпреки себе си, когато пипалата се насочиха към него и металните челюсти изтракаха.

В този момент капандурата се отвори и чудовището падна. То се претърколи диво по каменния склон и цялото му бронирано тяло беше разкъсано. Толкова се беше съсредоточило върху това да достигне Следотърсача, че беше забравило къде се намира. И ето че се бе уловило в капан, плъзгаше се надолу и изчезваше от погледа. Пи Ел възкликна от удоволствие.

Но изневиделица пипалата се разтвориха и започнаха да откъртват камъните — част от стълбите, част от срутената скала, всичко, което им попаднеше. Чудовището престана да се пързаля. Във въздуха се вдигна прах и замъгли всичко. Пи Ел се поколеба, за миг забравил да дръпне въжето, което пазеше Дийс. В този момент чу как старецът започна да вие. Той с всичка сила навиваше въжето, но откри, че то не се движи. Нещо го дърпаше от другия край, нещо далеч по-силно от него. Беше се забавил твърде много. Гризача бе уловил Хорнър Дийс. Пи Ел никога не изпитваше колебание. Той не си спомни за своето обещание. Никога не се бе интересувал от това да спазва думата си. Просто реагираше. Пусна въжетата, скочи от стената и се спусна през парка към улицата. Видя как старият Следотърсач се плъзга по камъка към ямата, размахваше ръце и риташе с крака, едно пипало се бе увило около огромното му тяло. Успя да стигне Хорнър Дийс, точно когато старецът щеше да се загуби от погледа му. С един удар на Стиела той отряза пипалото, което го бе обгърнало, с още един удар отряза въжетата на куката.

— Бягай! — извика той и блъсна огромното му туловище.

Пипалото се бе увило около него и се опитваше да склещи ръцете му. Той се отърси, острието на Стиела проблясна с белия блясък на магията и пипалото се отпусна. Пи Ел хукна вляво и започна да прерязва пипалата, чрез които Гризача се задържаше горе. Прах се вдигаше навсякъде, замъгляваше сивата светлина и се смесваше с мъглата, докато вече нищо не можеше да се види. Пи Ел се движеше, воден от инстинкта си. Той се спускаше и прерязваше крайниците, които се бяха вкопчили в земята, и започна да чува стърженето от пропадането на звяра отново.

После се чу стържене на метал, крайниците на Гризача се отпуснаха и той пропадна. Започна да се търкаля в бездната. Пи Ел хукна назад, за да потърси Дийс. Забеляза как старецът едва се крепи на стълбите.

— Ставай горе! — извика му той, издърпа го на крака и яростно го повлече напред.

Земята зад тях избухна, цялата улица се разкърти и каменните отломки полетяха навсякъде. Двамата мъже се препънаха и паднаха. Обърнаха се да хвърлят поглед назад.

Всичко от плана на Хорнър Дийс си идваше на мястото.

От дълбините на Елдуист се показа Паст Гринт, събуден от удара при падането на Гризача, див и гневен. Чудовището изръмжа, цялото се разтърси и издигна змиевидното си бляскаво тяло нагоре. Люспите му бяха толкова огромни, че затъмниха слабата сива светлина. От устата му висеше Гризача, превърнал се в камък при докосването до отровата му. Вече бе престанал да се съпротивлява. Паст Гринт здраво го държеше, но после го захвърли, както куче би захвърлило плъх. Гризача прелетя през въздуха и се удари в стената на една постройка. Стената се разруши от удара и Гризача бе разбит на парчета.

Паст Гринт отново се плъзна надолу в тунелите. Трясъкът от минаването му вече заглъхваше. Облаците прах се оттеглиха и светлината се появи тъмно сива. Пи Ел импулсивно протегна ръце и стисна ръцете на Хорнър Дийс. Тяхното уморено дишане беше единственият звук, който последва в тишината.

Под земята в пещерата, под крепостта на Каменния крал, трясъкът от събуждането на Паст Гринт се загуби сред шума на Тайдрейс, чиито вълни се разбиваха в каменните брегове на Елдуист. Морган Лех вдигна загорялото си лице и се озърна сред мъглата.

— Какво стана? — прошепна той.

Уокър Бо поклати глава, без да може да отговори. Все още чувстваше как земята се бе разтресла и гневът на чудовището още отекваше в ушите му. Нещо го бе накарало да изпадне в бяс — това не беше обикновено събуждане. Реакцията на създанието беше различна от тази, когато Каменния крал го призова, беше по-силна и поривиста.

— Дали отново е потънало в сън? — тревожно се запита Планинеца, като си спомни, как бе попаднал в капана.

— Да.

— А той? — посочи Морган към мъглата. — Той дали знае?

Ул Белк. Уокър бе напрегнал слух, за да долови нещо отвъд слоевете скали, опитвайки се да разбере, какво би могло да се е случило. Но той беше твърде далеч. Камъкът твърде здрав, за да проникне през него магията. Освен чрез докосване, но ако направеше това, Каменния крал щеше да бъде предупреден.

— Той е напълно спокоен — неочаквано отговори Куикнинг. Тя застана до него с уверено и гладко лице, очите й някак далечни. Вятърът задуха в сребристите й коси и ги разпиля около лицето й. — Бъди спокоен, Морган, той не е забелязал промяната.

Но Уокър я бе забелязал, каквато и да беше тя, също, както я бе забелязало момичето. Тя едва се усещаше все още, но въздействието й започваше да стига до тях и да ги изпълва. Беше нещо отвъд течението на времето и ерозията на скалите и земята. Вятърът я нашепваше, земята отекваше с нея, въздухът я вдъхваше. Родени от магията, дъщерята на Краля на Сребърната река и Мрачния чичо, и двамата бяха усетили нейното вълнение. Само Планинецът още не го съзнаваше.

Уокър Бо се почувства задушен от някакъв необичаен порив. Времето минаваше.

— Трябва да побързаме — каза изведнъж той и тръгна отново. — Бързо, Куикнинг, идвай!

Той ги поведе вляво надолу, по скалната тераса, по насечената хлъзгава повърхност. Те се заспускаха с гръб към стената. Терасата бе не повече от няколко стъпки широка на места, океанската пяна непрестанно мокреше повърхността й с всяка разбиваща се вълна.

Отвъд мястото, където бяха застанали, пещерата се разгръщаше като огромен потаен свят и те имаха чувството, че усещат очите на невидимите й обитатели да ги гледат.

Терасата свършваше в една пещера, която се губеше в мрака. Уокър издигна сребърната си магическа светлина срещу мрака и пред тях се появи стълба, която се виеше нагоре в скалата.

Мрачния чичо започна да се изкачва, а Морган и Куикнинг го следваха като сенки.