Друидите на Шанара

XXIX

Когато Морган Лех беше момче, той обичаше да играе в кристалните пещери на изток от града. Пещерите се бяха образували преди векове, бяха опознавани и забравяни от редица поколения, каменният им под се бе протъркал от времето и стъпките. Те бяха преживели Големите войни, Войните на Расите, нашествието на същества от всякакъв вид и дори земните изригвания. Те бяха озарени от постоянно фосфоресциране, от таваните се спускаха сталактити, по дъното имаше бистри вирове и сенчести извори, откъдето бликаше подземна вода. Нишите се свързваха чрез виещ се лабиринт от тунели. Опасно беше да се влиза в подобни пещери; имаше голям риск да се загубиш. Но за едно Планинско момче, търсещо приключения като Морган Лех, всеки риск можеше да бъде само привлекателен.

Той откри пещерите, когато беше много малък, едва започнал да излиза сам. Беше с група момчета, когато откри един от входовете, но само той беше достатъчно смел, за да влезе. Този ден проникна едва малко навътре, но съвсем не малко се уплаши; струваше му се напълно реална възможността тези пещери да стигат чак до центъра на земята. Но примамливостта на една такава възможност в края на краищата го накара да се върне отново и той започна да се осмелява да влиза все по-навътре. Пазеше в тайна от родителите си своите пътешествия, както правеха всички момчета. В тези дни над техния живот имаше твърде много ограничения. Играеше си на изследовател, откриваше нови светове, неизвестни за онези, които беше оставил зад себе си. Въображението му се развихряше, когато влезеше в пещерите; той можеше да се превърне във всеки и всичко. Често влизаше в тях сам, предпочитайки свободата, която чувстваше, когато другите момчета не бяха наоколо да ограничават въображаемите му игри. Защото присъствието им му налагаше ограничения, с които не би желал да се съобразява. Когато беше сам, можеше да прави, каквото си иска.

Тъкмо когато бе сам един ден, година след очарователното си откритие, той се загуби. Беше се заиграл, както винаги, без да забелязва, че навлиза все по-навътре, сигурен, че може да намери обратния път, както винаги досега, и изведнъж разбра, че не знае къде се намира. Тунелът, по който вървеше, не му изглеждаше познат; пещерите, в които попадаше, имаха различен, непознат вид; атмосферата изведнъж стана хладна и недружелюбна. След кратко време осъзна, че наистина се е загубил, а не че просто се е объркал и тогава спря на място и зачака. Нямаше и представа какво чака, но след малко му стана ясно. Очакваше просто да бъде погълнат. Пещерите бяха оживели като спящ звяр, който най-сетне се е събудил, за да унищожи това момче, което си мислеше, че може да ги дразни. Морган щеше да си спомня онова, което почувства в онзи момент, през целия си останал живот. Щеше да помни чувството на отчаяние в момента, в който пещерите се превърнаха от безжизнена скала в живо, дишащо, виждащо същество, което бе обгърнало всичко наоколо му, подобно на змия, и само чакаше да види в коя посока ще поеме. Морган не побягна. Той застана срещу този звяр, срещу начина, по който той се бе привел и го дебнеше. Измъкна ножа, който носеше и го размаха насреща му, решен, че онзи скъпо ще заплати за живота му. Той бавно и без да си дава сметка какво прави се разтвори в образа, който бе разигравал множество пъти. Превърна се в някой друг. И това го спаси. Звярът се отдръпна. Морган предизвикателно тръгна напред и в този момент всичко престана да му струва толкова непознато. Започна да различава по нещо къде се намира, тук някои сталактити, там отвор в лабиринта, още нещо и още, докато накрая изведнъж отново се озова на познато място.

Когато излезе от пещерите, беше вече нощ. Оказа се, че е бил загубен в продължение на седем часа — но те му се сториха само мигове. Отиде си вкъщи като мислеше, че пещерите могат да имат много лица, но ако се вгледаш внимателно, винаги можеш да различиш истинския им облик под тях.

Тогава бе още момче. Сега вече беше мъж и онова, в което бе вярвало момчето, отдавна му се беше изплъзнало. Беше видял твърде много от реалния свят, беше усвоил много сурови истини.

Докато изкачваше стълбите, които се виеха нагоре покрай скалните стени на пещерата под Елдуист, беше поразен от това, колко сегашните му чувства приличаха на тогавашните, за втори път заклещен сред каменния лабиринт, от който бягството не беше сигурно. В скалата се чувстваше присъствието на Ул Белк, което сякаш пулсираше в тишината. Имаше усещането, че е следен, че някакъв звяр се е събудил и дебне в коя посока ще се опита да избяга. Той чувстваше върху себе си цялата тежест на звяра, толкова огромен, че размерът му не можеше да бъде определен. Един полуостров, един град и отвъд него цял един свят — Елдуист беше всичко това и Ул Белк беше Елдуист. Морган Лех търсеше напразно онова превъплъщение, което го бе объркало като момче, за да открие истинското лице, което стоеше зад него. Ако не го откриеше, струваше му се, че никога няма да може да намери отново свободата си.

Хората, които бяха дошли от Рамплинг Стийп, единствените останали, които можеха да се изправят пред Каменния крал, се изкачваха в мълчание. Морган чувстваше такъв студ, че целият трепереше, и това не беше студ, който идваше само от хладния въздух на пещерата. Той усещаше, как студена пот пълзи по гърба му и в съзнанието му прехвърчаха мисли за това, какво щеше да прави, когато накрая стълбите свършат и те се окажат в купола. Щеше да изтегли камата си — обикновеното оръжие, което все пак бе цяло. И нима щеше да нападне едно безсмъртно същество само с него? Или пък щеше да извади своя счупен талисман с неговото прекършено острие и да нападне с него? Какво? Какво се надяваше да направи?

Гледаше как Куикнинг вървеше отпред, дребна и нежна в сребристата светлина на Уокър Бо, крехко късче плът и кръв, което можеше да бъде смазано с един единствен замах на каменната ръка на Ул Белк и сведено до елементите, които го образуваха. Куикнинг да я няма — той се опита да си представи това. Отново го обзеха страховете му като копия, които го пронизваха и изгаряха. Защо се бяха впуснали във всичко това? Защо изобщо правеха някакви опити?

Уокър се подхлъзна по едно влажно стъпало, удари си коляното и простена от болка. Те забавиха крачка и Морган чакаше всеки момент Ул Белк да се размърда. Преследвани или преследвачи — кои всъщност бяха те? Как му се искаше Стеф да бъде тук. Или Пар Омсфорд и Падишар Крийл. Копнееше за всеки от тях и за всички, поне за някой от тях. Но това беше безсмислено. Никой не беше тук, никой нямаше да дойде. Той беше сам.

С момичето, което обичаше и което с нищо не можеше да помогне.

И Уокър Бо.

Неочаквана искрица надежда проблесна в съзнанието на Планинеца. Уокър Бо. Той се загледа в загърнатата с наметало фигура, която ги водеше. Едноръкият бе избягал от Залата на кралете. Бе възкръснал от пепелта на Хартстоун. Като котка с много животи. Мрачния чичо от онова време, неуязвимият образ, дошъл сякаш от легендите. Той продължаваше да бъде едно чудо, способен да се противопостави на Друидите, на духовете, на Шадуините и да продължи да живее. Дошъл бе тук в Елдуист, за да се сбъдне съдбата, предречена му от сянката на Аланон, или да умре — това бе предназначението на Уокър Бо. Уокър, който бе преживял всичко досега, напомни си Морган, не беше човек, който може да бъде убит лесно.

Тъй че може би и този път Мрачния чичо нямаше да бъде убит. И може би това безсмъртие ще помогне донякъде и на него.

Уокър забави крачка отпред. Само помръдна пръсти и сребристата светлина изчезна. Те останаха мълчаливи в тъмното, чакаха и се вслушваха. Мракът не беше вече така непроницаем, очите им свикнаха с него и околното пространство започна да разкрива очертанията си — стълбите, тавана и стените, а пред тях — един отвор.

Изкачили се бяха до края.

Въпреки това Уокър ги държеше на мястото им неподвижен. Когато на Морган му се струваше, че вече не може да издържа, те отново тръгнаха напред, бавно, внимателно, стъпка по стъпка, като сенки сред мрака. Стъпалата свършиха и те влязоха в един коридор. Преминаха по цялата му дължина, невидими и мълчаливи, като се изключат мислите им, които на Морган му се струваше, че висят голи и вият, окъпани в светлина.

Когато свърши коридора, те отново спряха, все още в прикритието на сянката. Морган пристъпи напред и тревожно се огледа.

Купола на Каменния крал се разгърна пред него, обширен, замъглен и тих като гроб. Пейките, които обграждаха арената, се простираха в симетрични, стъпаловидни линии — един пейзаж от сенки и полусенки, който се издигаше до тавана. Най-високите му редове почти не се виждаха на фона на твърдия камък. Долу арената бе равна, грапава и смълчана. Гигантският силует на Ул Белк стоеше свит в центъра, обърнат така, че само една отсянка на грубо издяланото лице можеше да се види.

Морган притаи дъх. Тишината на купола сякаш му нашепваше предупреждения, които виеха в съзнанието му.

Уокър Бо отстъпи назад и застана до него. Бледото му, изпито лице се наведе близо и прошепна в ухото му:

— Завий наляво. Аз ще отида надясно. Когато го ударя, имай готовност. Ще се опитам да го накарам да пусне камъка. Тогава ти трябва да го вземеш. После бягай, без да се обръщаш назад. Никакво колебание. За нищо на света не спирай — той стисна китката му. — И бързай, Планинецо, бъди бърз.

Морган мълчаливо кимна. Куикнинг срещна очите му за миг. Той не можа да разчете погледа й.

Уокър тръгна, излезе от отверстието на коридора и се насочи направо към арената, движеше се вдясно към предните пейки и потъна в мрака. Морган го последва, като свърна наляво. Отхвърли страха си и се подчини на нарежданията на Мрачния чичо. Мина по камъка като призрак, бърз и уверен в себе си. Движението го накара да се почувства невероятно сигурен, но все пак страха си остана, като едно заключено животинче под кожата му. Струваше му се, че сенките се скупчват около него, и тишината на купола съскаше в съзнанието му, като безгласна змия. Насочи погледа си към огромното туловище в центъра на арената и дебнеше всяко негово движение, но движение не последва. Ул Белк беше като издялан камък сред неподвижната сивота. Бързо сега, помисли си Морган, и продължи да върви. Бързо като светлина. Забеляза Уокър в отсрещния край на арената. Тънък силует, който почти не се забелязваше в мрака. Само няколко мига, помисли си той. И тогава…

Куикнинг.

Изведнъж той осъзна, че бързайки да се подчини на Уокър, напълно бе забравил момичето. Къде ли бе тя сега? Рязко спря и се огледа, но без успех. Претърси редовете, тунелите, сенките, които се подаваха отвсякъде. Сякаш камък падна върху гърдите му. Куикнинг!

И тогава я видя. Не скрита, или отдалечена от мястото, където те вървяха, а напълно открита, тя крачеше от коридора към арената и направо се беше отправила към огромната фигура на Ул Белк. Дъхът му спря. Но какво правеше тя?

Куикнинг!

Той извика само на ум, но Каменния крал сякаш го чу и откликна с почти недоловимо ръмжене, размърда се, започна да се приповдига, опита да се обърне…

Брилянтна бяла светлина озари купола. Тя бе толкова ослепителна, че за миг дори Морган трябваше да прикрие очи. Сякаш слънцето бе просветнало през облаците, през сивата омара, през самия камък, за да огрее заключения тук въздух. Морган видя, как единствената ръка на Уокър Бо се издигна, измъкна се изпод тъмната му дреха и магията озари пръстите му. Ул Белк извика от удивление. Огромното му тяло се разтресе, издигна ръце, за да скрие очите си като едва успя да повдигне каменното си туловище.

В този момент Уокър Бо скочи напред като сянка срещу светлината и нападна Каменния крал, докато онзи още се чудеше на болезнената светлина. Оцелялата му ръка отново се повдигна и замахна напред. Една цяла торбичка от взривния черен прах на Коглин полетя към Ул Белк и избухна като се удари в Каменния крал. От тялото му се разбиха и посипаха множество парчета. Огън обхвана ръката му, която стискаше в юмрук Черния камък на Елфите.

Но той продължаваше да държи здраво талисмана.

И внезапно Морган Лех откри, че не може да се помръдне. Беше прикован на мястото си. Точно както се беше случило при Джут, когато Смокът бе изкачил височината под прикритието на мрака и бунтовниците от Движението се спуснаха да посрещат атаката му.

Тогава той също се усети парализиран. Връхлетяха го всички страхове и съмнения. Всичките предчувствия и ужаси. Вкопчиха се в него с витите си нокти и го обвиха сякаш във вериги. Какво можеше да направи? Как да си помогне? Магията му бе изчезнала. Мечът бе счупен. Наблюдаваше безпомощно как Ул Белк започна да се обръща. Как посрещна предизвикателството на Уокър Бо и започна да черпи от магията му. Мрачния чичо възобнови атаката си. Този път атаката не бе изненадваща и Каменният крал само примигна. Яркото слънце, което Уокър бе запалил, започваше да изтлява, и сивотата на естествената светлина под купола се връщаше.

Думите на Уокър Бо отекнаха в ушите на Морган.

Побързай, Планинецо, бъди бърз!

Морган преодоля своето вцепенение и извади камата от калъфката на гърба си. Но пръстите му нямаха сили да я задържат. Ръцете не му се подчиняваха. Камата се изплъзна и тупна на пода на арената с глух удар.

Каменния крал само съскайки си пое дъх и вдигна огромната си ръка, за да премаже Уокър Бо. Мрачния чичо бе дошъл твърде близо. Нямаше шанс да се спаси. И изведнъж той изчезна и се превърна първо в два образа, после в четири и после в безчет — любимият трик на Джаир Омсфорд отпреди три века. Каменният крал посегна към образите и те изчезнаха при докосването му. Истинският Уокър Бо скочи към чудовището, хвърли отново огън към лицето му и безмълвно се изплъзна.

Каменният крал изрева от ярост, заби нокти в лицето си и се отърси като животно, което иска да прогони мухите от себе си. Цялата арена се разтърси в отговор. Подът се пропука, пейките се продъниха и изскърцаха, и облаци прах и отломъци се посипаха от тавана. Морган загуби почва под краката си и падна. По него се посипаха камъни и го смазаха от болка.

Болката го извади от парализата му.

Каменният крал издигна юмрук и пръстите на ръката му започнаха да се разтварят. Не-светлината на Камъка на Елфите си проправи път и погълна остатъка от и без това отслабващата магия на Уокър Бо. Мрачния чичо хвърли още една огнена струя, за да забави въздействието на магията, но не-светлината я погълна в облак от мрак. Уокър започна да отстъпва назад към сенките, преследван от не-светлината, подгонен от падащите камъни и пропукващия се под.

Само след няколко секунди щеше да бъде заловен.

Тогава Куикнинг се озова цялата обгърната от пламъци.

Нямаше как по друг начин да се опише това. Морган я видя, но все още не можеше да повярва на очите си. Дъщерята на Краля на Сребърната река на по-малко от двайсет крачки от Ул Белк, застанала открита и беззащитна под неговата сянка, се издигна като безплътно създание до нивото на главата на великана и цялата избухна в пламъци. Пламъците бяха златисти и чисти, обгръщаха в светлина цялото й тяло, ръцете и краката й и я озаряваха като обедно слънце. В този миг тя бе по-красива, отколкото Морган я беше виждал, сияйна, недействителна и удивителна, изключителна, отвъд границите на възможното. Сребристата й коса плуваше зад нея като криле сред огъня, и очите й блестяха черни сред златото. Тя висеше там открита, удивителна, една невъзможна магия, получила живот.

Тя се опитва да отклони вниманието му, не можеше да повярва Морган. Тя жертва себе си, разкрива коя е, за да отклони вниманието му от нас!

Каменния крал обърна лице към неочакваното озарение от светлина. Сбръчканото му лице съвсем се сви и чертите на лицето му направо се скриха. Видя я и направо остана с отворена уста, гласът му прозвуча страдалчески:

— Ти…

Ул Белк забрави за Уокър Бо. Забрави за магията на Мрачния чичо. Забрави за всичко, освен момичето в пламъци. Каменните му стави и крайници безумно скърцаха, докато се опитваше да се откъсне от каменния под, за да я достигне. Напразно се протягаше да я достигне и най-сетне отчаян отвори ръката, в която държеше Черния камък на Елфите и го насочи срещу нея. Гласът му от ужасен стон се превърна в безумен рев. Цялата земя се разтърси.

В този момент Морган се реши на една отчаяна постъпка, крайна, дори безнадеждна. Скочи на крака, с очи приковани в Куикнинг и в чудовището, което се опитваше да я унищожи, и се впусна в атака. Тръгна без да се замисля, без да разсъждава, воден от необходимостта и въоръжен с решимост, за каквато дори не бе и подозирал. Той се затича сред облаци прах и камъни, прескачайки дупките и процепите в пода. Носеше се, сякаш духан от силния, есенен вятър в родината му. Спусна ръка на кръста си и извади от там счупения, останал от дедите му Меч на Лех.

Макар че той не съзнаваше това, Мечът беше огрян от бялата светлина на магията.

Морган нададе бойния вик на своята родна земя:

— Лех! Лех!

Достигна до Каменния крал тъкмо в момента, когато онзи усети неговото присъствие, и обърна студените си празни очи към него. Морган скочи върху огромния му свит крак, наведе се напред, вкопчи се в ръката, която държеше Черния камък на Елфите, и заби счупеното острие на Меча на Лех дълбоко в каменна плът.

Този път Ул Белк нададе стон не от изненада или гняв, а от ужасна болка. Бял огън избухна от счупеното острие, забито в тялото на Каменния крал, пламъците проникваха в него и го изгаряха. Морган прониза Ул Белк още веднъж, и още веднъж. Каменните ръце се разтрепераха и запревиваха. Пронизаното чудовище цялото се тресеше.

Черният камък на Елфите падна изпод пръстите му.

На мига Морган измъкна Меча си и запълзя долу, опитвайки се да вземе Камъка. Но Каменният крал с ранената си ръка му препречи пътя и започна да го удря като с чук. Морган отчаяно се опитваше да избегне ударите, но накрая бе повален с безпомощно висящи във въздуха ръце и крака. С голямо усилие успя да задържи оръжието си. Хвърли бегъл поглед на Куикнинг и я видя невероятно ясно. Лицето й светеше, макар че магическият й огън беше угаснал. Забеляза как Уокър Бо се появи до нея иззад сенките. Той удари по пода с такава сила, че дъхът му спря и ставите му направо отхвръкнаха. Струваше му се, че е целият счупен. Въпреки това се опита да стъпи на краката си, замаян и безсилен, но решен да продължи битката.

Но нямаше повече какво да прави. В този момент битката бе спечелена. Уокър Бо бе успял да вземе падналия Камък на Елфите. Той бе пленил Каменния крал, държейки заплашително талисмана на Друидите в издигнатата си ръка. Куикнинг стоеше до него, върнала предишния си облик. Магията я беше напуснала. Когато съзнанието му се проясни и равновесието му се върна, Морган си я представи отново цялата в пламъци. Все още бе поразен от постъпката й. Въпреки клетвата, тя бе използвала магията си, беше се открила пред Ул Белк и бе рискувала всичко, за да им даде шанс да оцелеят.

В него се надигнаха коварни въпроси.

Знаела ли е тя, че ще й се притече на помощ?

Знаела ли е какво може да стори Мечът?

Мракът в купола се върна отново с отстъпването на магията и масивното тяло на Ул Белк бе обгърнато в сянка. Каменният крал ги гледаше иззад облак прах, лицето му бе разбито, смазано от усилие, свързано с камъка на Елдуист във верига, която го бе разрушила. Колкото и да се опитваше, той не можеше да се откъсне и освободи. Избрал да се превърне в материята на своето царство, той бе станал напълно неподвижен. Лицето му бе неузнаваемо изкривено, и когато заговори, в гласа му звучеше ужас и безумие.

— Върнете ми Камъка на Елфите.

Тримата от Рамплинг Стийп го гледаха и никой не можеше да намери думи да проговори.

— Не, Ул Белк, — най-сетне отвърна Уокър Бо с глас, изтощен от усилията на битката. — Камъкът на Елфите никога не ти е принадлежал. Ти няма да го получиш отново.

— Тогава ще тръгна след вас; ще ви го отнема.

— Не можеш да с помръднеш от мястото си. Загуби битката, а с нея и Камъка на Елфите. Не се опитвай да го крадеш отново.

— Той е мой.

Мрачния чичо не се отказваше:

— Той принадлежи на Друидите.

От разбитото лице на създанието се посипа прах, когато то изсъска от отчаяние:

— Няма никакви Друиди.

Обвинението заглъхна като ехо. Уокър Бо не отвърна, на лицето му се четяха чувства, които сякаш го разкъсваха отвътре. Каменният крал протегна умоляващо ръце.

— Върнете ми Черния камък на Елфите, хора, или аз ще заповядам Елдуист да ви смаже; дайте ми талисмана сега или ще бъдете унищожени.

— Ако си позволиш да нападнеш мене или моите спътници — каза Уокър Бо, — аз ще насоча магията на Камъка на Елфите срещу този град! Ще призова силата да разбия тази каменна клетка и да превърне него и тебе на прах! Не отправяй повече заплахи, Ул Белк! Силата вече не ти принадлежи!

Настъпи дълбоко мълчание. Ръката на Каменния крал се бе свила в юмрук и се чуваше триенето на камъка.

— Вие не можете да ми заповядвате, хора; никой не може да ми заповяда.

Уокър веднага му отговори:

— Пусни ни, Ул Белк. Черният камък на Елфите е загубен за тебе.

Статуята се изправи с рев, но гласът й беше натежал от плач:

— Той ще дойде за мен; Паст Гринт, моят син, чудовището, което създадох, ще ме нападне и аз ще трябва да го унищожа; само Черният камък на Елфите го спираше досега; ще ме види стар и уморен, и ще си помисли, че нямам сила да се защитя срещу неговия глад. Ще се опита да ме погълне…

Бездънните сурови очи се насочиха към Куикнинг.

— Ти, дете на Краля на Сребърната река, дъщеря на онзи, който някога беше мой брат, помисли какво правиш; ще ме оставиш завинаги беззащитен, ако ми отнемеш камъка; животът на Паст Гринт ми е също толкова скъп, колкото и твоят живот е скъп на баща ти; без него аз не мога да разширявам земята си, не мога да изпълня завета, който ми е възложен; коя си ти, за да ми отнемаш онова, което ми принадлежи; ти си напълно сляпа за това, което съм постигнал; в камъка на моята земя има неизменна красота, която Градините на баща ти никога няма да имат; световете могат да идват и да си отиват, но Елдуист ще остане завинаги; добре би било всички светове да са като него; твоят баща вярва, че постъпва правилно, но той не разбира живота по-добре от мен; аз имам право да постъпвам както смятам за добре, защото Логосът ми е дал това право…

— Ти преобразяваш всичко, до което се докосваш, Ул Белк — промълви момичето.

— А ти не можеш да го преобразиш; баща ти — също; нищо живо в природата не може да преобразява живота.

Крехкото тяло на Куикнинг се приближи на крачка до гиганта и светлината, която я бе озарила преди, проблясна отново.

— Не е все едно дали съхраняваш живота или го превръщаш в нещо друго — каза тя. — Ти си получил завет да съхраняваш живота, но си забравил да го изпълниш.

Каменния крал се опита да се скрие с ръка от светлината, която излъчваше тялото й, в несъзнат опит да се предпази от нея. Но после рязко отдръпна ръка и си пое болезнено дъх.

— Не.

Думата прозвуча като болезнен вик. Той се мяташе като в невидима мрежа, която все повече се стягаше около него.

— О, дете, сега разбирам, каква си ти; мислех си, че Паст Гринт, който създадох, е невероятно чудовище; но твоят баща те е създал още по-чудовищна.

Грозният му глас се задави, сякаш не можеше повече да изрича думите.

— Дете на промяната и еволюцията, ти си като нескончаемата, бързо течаща вода; сега виждам за какво си била изпратена; твърде отдавна съм се превърнал в камък и пропуснах да забележа по-рано; трябваше да разбера още когато дойде при мен, че си луда; бях в плен на неизменността, която търсех, и съм станал сляп като своите слуги; краят на моя живот е написан от собствената ми ръка.

— Ул Белк — промълви Куикнинг името му като молитва.

— Как можеш да направиш онова, което се иска от тебе, когато познаваш живота?

Морган не разбираше какво говори Каменният крал. Той погледна към Куикнинг и остана поразен. На лицето й бе изписано чувство за вина, то отразяваше онези скрити тайни, за които той винаги бе подозирал, но все не вярваше, че ги има.

Гласът на Каменния крал тихо съскаше.

— Откажи се от мен, дете; върни се отново в света и направи каквото трябва, за да помогнеш на всички ни; твоята победа изглежда безсмислена и горчива, когато цената й е толкова висока.

Уокър Бо също гледаше недоумяващо, с присвити устни и смръщени вежди. Изглежда, той също не разбираше какво говори Ул Белк. Морган искаше да попита Куикнинг какво става, но се разколеба, неуверен в себе си.

Тогава Ул Белк вдигна глава и камъкът силно изпука.

— Чуй…

Земята се разтърси и дълбоко изпод нея се чу глух тътен, който започваше да приближава. Морган Лех бе чувал този тътен и преди.

— Той идва.

Това беше Паст Гринт.

Уокър размаха ръце, като викаше на Морган и Куикнинг да го последват. Той изкрещя на Каменния крал:

— Пусни ни, Ул Белк, ако искаш да спасиш себе си. Пусни ни веднага!

Уокър вдигна ръка и размаха юмрук, в който държеше Черния камък на Елфите. Ул Белк почти не го забеляза. Лицето му бе станало по-смачкано и съсипано от всякога, една пародия на човешки черти, лице на чудовище по-грозно от което не можеше и да си представи човек. Гласът на гиганта просъска като змия посред рева от приближаването на Паст Гринт.

— Бягайте, глупаци…

В този глас нямаше гняв — а само чувство за безсилие и празнота. А и нещо друго, помисли си Морган удивен. В него се чувстваше някакъв малък проблясък надежда, нещо, което Планинецът не можеше да разбере. Той сякаш съзираше възможност, въпреки всичко.

Една част от купола се разби точно зад тях. Каменните блокове се сринаха и сивата дневна светлина проникна вътре.

— Бягайте!

Морган Лех на мига се спусна към отвора, без да обръща внимание на демоните, които го преследваха. По-скоро почувства, отколкото видя, как Каменният крал го наблюдаваше. Куикнинг и Уокър се спуснаха след него. Те се втурнаха и излязоха през отверстието, опитвайки се да избягат от гнева на Паст Гринт, който препускаше в мрака.