Друидите на Шанара

V

Три дни по-късно дъщерята на Краля на Сребърната река, за която се говореше, пристигна в Кулхавен. Новината за нейното идване дойде половин ден преди нея и когато тя наближи покрайнините на селото, пътят вече беше обграден от хора по протежение на повече от миля. Бяха дошли отвсякъде — от самото село, от околните общини на Южното и Източното землище, от фермите и къщурките из равнините и дебрите на горите, даже от северните планини. Имаше Дуорфи, шепа Джуджета и хора, мъже и жени от всички възрасти. Бяха окъсани и бедни, живели дълго без надежда. Тълпяха се от двете страни на пътя, целите в очакване. Някои бяха дошли просто от любопитство, но повечето — от нуждата да повярват отново в нещо.

За момичето се разказваха невероятни истории. Беше се появила в сърцето на долината на Сребърната река, близо до Езерото Дъга — едно вълшебно създание, изникнало направо от земята. Тя спираше във всяко селце и град, във всяка ферма и къщичка и вършеше чудеса. Говореше се, че лекувала земята. Превръщала изтощените, изсъхнали стъбла в свежи, зелени издънки. Карала цветята да разцъфват, плодовете да връзват и зърното да узрява при най-малкото докосване. Тя възкресяваше земята от смърт към живот Успяваше дори и там, където болестта бе най-сурова. Изпитваше особена привързаност към земята, едно родство, което бе вложено в нея от ръцете на баща й, от легендарния Крал на Сребърната река. Години наред се вярваше, че духът-владетел е умрял с отмирането на епохата на магията. Сега се знаеше, че не е. Като доказателство той бе изпратил дъщеря си при тях. Някогашният живот щеше да се върне за хората от страната на Сребърната река. Така поне се говореше.

Никой не очакваше с по-голямо нетърпение да узнае истината за всичко това от Пи Ел.

Беше вече пладне, а той чакаше момичето в сянката на една висока стара хикория с напукана кора още от изгрев слънце. Беше отишъл в самия край на града веднага, щом узна, че се очаква да пристигне този ден. Той умееше да чака, беше много търпелив и времето мина неусетно за него, както си стоеше сред нарастващата тълпа и съзерцаваше как слънцето бавно се издига в небето и настъпва горещината на деня. Разговорите около него бяха многобройни и неограничавани от нищо и той слушаше внимателно. Говореше се за нещата, които момичето беше извършило И които се очакваше да извърши. Чуваха се разсъждения и мнения. Дуорфите влагаха особена страст в своите вярвания или съответно в неверието си. Някои казваха, че тя е спасителката на техния народ. Други твърдяха, че не е нищо друго, освен някаква си Южняшка марионетка. Глъчката преминаваше в крясъци, и кавги, после стихваше. Доводи се разлитаха из тихия, влажен въздух като експлозии пара от разпалената земя. Чувствата се разгаряха и охлаждаха. Пи Ел слушаше и не казваше нищо.

— Дошла е да прогони войските на Федерацията и да ни върне земята, земята, която Кралят на Сребърната река цени! Тя идва да ни освободи!

— Ами, старо, глупости говориш! Не се знае дали е такава, за каквато се представя. Откъде знаеш какво може и какво не?

— Знам каквото знам. Усещам нещата.

— Ха! Усещаш, че те болят ставите, нищо друго! Вярваш в това в което ти се ще да вярваш не в каквото е истина. За това момиче можем да каже толкова, колкото какво ще бъде времето утре Няма смисъл въобще да се надяваме.

И така нататък, ту едно, ту друго, доводи и контрадоводи, които не водеха до нищо, освен да минава времето. Пи Ел тихо въздишаше. Той рядко спореше. Рядко имаше повод за това.

Когато най-сетне се чу, че тя пристига, доводите и разговорите заглъхнаха и се сведоха до мърморене и шепот. А когато тя наистина се появи дори мърморенето и шепотът стихнаха. Странна тишина настана сред онези, които обграждаха пътя и предричаха, че момичето не е това, което очакват или пък, че е дори нещо повече.

Тя се появи в средата на пътя, обкръжена от последователи, които бяха тръгнали след нея по време на пътуването й на изток, една окаяна тълпа, с прокъсани дрехи и възторжени лица. Собствената й дреха бе груба и бедно ушита, но от нея се излъчваше явно осезаемо озарение. Беше дребна и крехка, но така съвършено изваяна, че изглеждаше неземна. Косата й бе дълга и сребриста и проблясваше както вода под лунна светлина. Имаше съвършени черти. Вървеше сама сред множеството, което се тълпеше и блъскаше наоколо й, но нямаше сили да я приближи. Тя сякаш плуваше сред тях. Викаха я развълнувани гласове, но тя сякаш не чувстваше ничие присъствие.

Тогава мина покрай Пи Ел, обърна се бавно и го погледна. Той потръпна от изненада. Силата на този поглед — или може би просто вълнението от него — бе достатъчна да го зашемети. Почти веднага нейните странни черни очи се отместиха и тя продължи по пътя си — едно валмо брилянтна слънчева светлина, която мигновено го бе ослепила. Пи Ел гледаше след нея без да разбира какво бе сторила, какво бе станало с него в краткия миг, когато очите им се срещнаха. Струваше му се, че бе погледнала в сърцето и душата му и ги бе разчела съвсем ясно. Струваше му се, че с този единствен поглед бе открила всичко, което имаше да знае за него.

Това бе най-красивото създание, което някога бе виждал през живота си.

Тя свърна надолу по пътя, който водеше право към селото, тълпата я следваше, а заедно с нея и Пи Ел. Той беше висок, слаб човек, толкова изпит, че бе направо мършав. Имаше изпъкнали скули и мускулите и кожата му бяха силно опънати, тъй че можеше да се помисли, че всеки момент ще рухне. Нищо не беше по-далеч от истината. Той бе твърд като желязо. Имаше тясно, продълговато лице, с орлов нос и голямо чело, с високо извити вежди над бадемовите очи, които гледаха открито и обезоръжаващо. Когато се усмихваше, а това се случваше често, устата му ставаше леко несиметрична. Косата му бе кестенява, късо подстригана, щръкнала и непригладена. Имаше леко провлачена походка, напомняща джебчия или дебнеща котка. Ръцете му бяха тънки и фини. Носеше обичайното облекло на Планинец от грубо платно, оцветено в различни отсенки на зеленото и тъмносивото, обувки с протрита кожа с навуща и къса наметка с джобове.

Не се виждаше оръжието, което носи. Стиела бе окачен на бедрото му точно под левия хълбок. Ножът бе скрит в широките панталони, където не можеше да се види, но можеше лесно да се достигне с едно бръкване в дълбокия преден джоб.

Той усещаше магическата сила на острието като затопляне.

Когато се насочи към момичето, хората се отдръпнаха встрани — дали поради израза на лицето му или начина, по който се движеше, или пък неуловимата стена, която чувстваха, че го заобикаля. Той не обичаше да го докосват и сякаш всички инстинктивно разбираха това. И, както винаги, се отдръпваха. Той минаваше покрай тях като сянка, която гони светлината, без да откъсва поглед от момичето, омагьосан. Тя го бе погледнала по някаква причина и това го изпълваше с тайна любов. Мислеше си, че знае как щеше да изглежда тя, как щеше да го накара да се почувства, когато я види за първи път — но не си бе и представял, че ще бъде нещо подобно. Бе удивен, радостен и в същото време смътно разтревожен. Не обичаше, когато нещата му се изплъзваха изпод контрол, а подозираше, че би било трудно за когото и да било да има контрол над нея.

Разбира се, той не беше който и да било.

Хората бяха запели една старинна песен: как земята се възражда с новата реколта и как работният народ прибира плодовете на своя труд и ги носи на домашната трапеза. Благославяха сезоните, слънцето и дъжда за живота, с който ги даряваха. Извисяваха се песни за Краля на Сребърната река; гласовете ставаха по-силни и настойчиви. Момичето сякаш не ги чуваше. Тя не откликваше на песните и възгласите, вършеше право през селото, първо покрай крайните къщи, после покрай големите дюкяни в търговския район. Появиха се и някои Федерални войници като се опитваха да охраняват кордона. Твърде са малко и неподготвени, помисли си Пи Ел. Явно не бяха дооценили колко голям отклик ще има сред хората появата на девойката.

Дуорфите изразяваха горещото си преклонение. Сякаш им бе върнат отнетият живот. Те бяха смазан, поробен народ, на който малко му трябваше, за да се възродят надеждите му. Но тази девойка изглежда беше тъкмо онова, което дълго бяха чакали. Тя бе с нещо много повече от всичко, което се говореше за нея. Това бяха нейният вид и излъчването й. Пи Ел чувстваше това така силно, както и хората, които се трупаха наоколо й. Тя бе дошла тук с определена мисия. Тя щеше да направи нещо.

Цялата работа в Кулхавен бе преустановена, тъй като всички от селото, подтиснати и подтисници, заедно бяха излезли да разберат какво става и да вземат участие в него. Пи Ел имаше усещането, че това е огромна вълна, която се надига и набира сили преди да се разбие в океана, който й бе дал живот. Същото беше и с това момиче. Сякаш всичко друго бе престанало да съществува. Всичко друго, освен нея, избледня и загуби значение. Пи Ел се усмихна. Това бе невероятно чувство.

Вълната премина през селото, покрай дюкяните и работилниците, пазарите за роби и трудовите лагери, поделенията и войнишките части, бедните къщи на Дуорфите и добре поддържаните къщи на Федералните власти, надолу по главната улица и по-нататък. Никой нямаше представа накъде върви. Никой, освен девойката, защото тя продължаваше да води, макар и сред водовъртеж от тела, като насочваше по странен начин движението на вълната според волята си. Възклицанията, песните и напевите продължаваха с неотслабваща сила, възторжени и въодушевени. Пи Ел бе изпълнен с възхита.

Тогава момичето спря. Тълпата забави ход, наобиколи я и притихна. Тя стоеше в подножието на почернелите хълмове, където някога са били Меадските градини. Вдигна лице към назъбените очертания на голите хребети, сякаш виждаше нещо отвъд тях, недостъпно за останалите. Неколцина от хората също погледнаха нататък. Но повечето просто гледаха нея. Бяха се събрали със стотици и всички горяха от очакване да видят онова, което щеше да направи.

Тогава тя бавно, решително тръгна нагоре по хълма. Тълпата не я последва, сякаш усетила, че не бива, отгатвайки по някое дребно движение или поглед, че трябва да се чака. Разделиха се на две да направят път — море от лица, прехласнати в очакване. Протегнаха се някои ръце в опит да я докоснат, но не успяха.

Пи Ел си проправи път през тълпата и застана в самия й край, едва на десетина метра от девойката. Чувстваше, че го води някаква цел, но все още не знаеше каква.

Група войници, водени от офицер с пагони на главнокомандващ от Федералната армия, прегради пътя на момичето. Девойката спря. Шепот на недоволство премина през тълпата.

— Не ви е разрешено да минавате оттук — оповести главнокомандващият с равен и отчетлив глас. — Никой няма право да минава оттук. Трябва да се върнете обратно.

Момичето го погледна търпеливо.

— Тук е забранено, млада госпожице — продължи друг с тон на офицер, който се обръща към по-нисш чин и демонстрира власт. — На никого не е позволено да стъпва по тази земя. Забранено е със заповед на Коалиционния съвет на Федералното правителство, на което имам честта да служа. Разбирате ли?

Девойката не отвърна.

— Ако не се върнете по своя воля, ще бъда принуден да ви върна под стража.

Чуха се гневни викове. Момичето пристъпи напред.

— Ако не напуснете незабавно, ще се наложи…

Момичето махна с ръка и в този миг краката на мъжа се оказаха уплетени в дебели коренища. Придружаващите ги войници изпопадаха с възклицания на ужас, когато видяха как копията им се превърнаха в сухи дървени тояги. Момичето мина покрай тях сякаш не ги забелязваше. Гласът на разфучалия се главнокомандващ премина в уплашен шепот и се сля с шепота на изумената тълпа.

Пи Ел се усмихна целият във възторг. Магия! Девойката владееше истинска магия! Верни бяха всички истории. Това надминаваше очакванията му. Дали наистина е дъщерята на Краля на Сребърната река, питаше се той.

Сега войниците се отдръпнаха от нея. Не искаха да предизвикват онази сила, която тя очевидно владееше. Някои по-нисши офицери се опитаха да да дадат някоя и друга заповед, но никой не знаеше какво да прави след случилото се на командира им. Пи Ел бързо се огледа наоколо. Очевидно нямаше Преследвачи в селото. При липса на Преследвачи, никой нямаше да предприеме нищо.

Момичето се изкачваше нагоре по оголения обгорял склон към върха му и едва докосваше земята по пътя си. Слънцето жестоко припичаше от пладнешкото небе и пустата земя се бе превърнала в пещ. Девойката сякаш не забелязваше жегата, лицето й оставаше спокойно.

Както я наблюдаваше, Пи Ел се почувства привлечен към ръба на огромна бездна, мака да знаеше, че отвъд всичко беше невъзможно, немислимо.

Какво ли щеше да направи сега?

Тя се изкачи на билото на хълма и там спря. Леката й въздушна фигурка се очертаваше на фона на небето. За малко се спря, сякаш търсеше нещо из въздуха, някакво невидимо присъствие, което да й проговори. И тогава падна на колене. Свлече се върху овъглената земя на хълма и зарови шепи в нея. Наведе глава и косата й я обгърна в ореол от сребърна светлина.

Светът наоколо й бе погълнат от съвършена тишина.

Тогава земята под нея се разтресе, разлюля се и от глъбините й се разнесе силен тътен. Тълпата зяпна и се отдръпна назад. Мъжете с усилие се овладяха, жените грабнаха децата си и плач и викове огласиха простора. Пи Ел пристъпи напред, лешниковите му очи проблясваха. Не беше уплашен. Тъкмо това беше чакал и нищо не можеше да го прогони оттук.

Тогава хълмът лумна в светлина, която пръскаше такова озарение, че затъмни дори сиянието на сльнцето. От земята избухнаха гейзери, изригнаха вулкани към небето и заляха Пи Ел и по-близкостоящите хора с кал и пръст. Земята се надигна — сякаш някакъв заровен великан се отърсваше от своя сън, и от нея изскочиха огромни обли камъни, като че гигантът бе размърдал свитите си рамене. Обгорялага повърхност на хълма започна да се преобръща и да изчезва. Прясна земя идваше да я покрие, плодородна и лъскава, с остра миризма. Огромни корени се подадоха като змии и се гънеха и виеха в отговор на тътените. Покараха зелени стъбълца.

Момичето беше коленичило посред всичко това. Тялото й бе неподвижно под широките дипли на дрехата й, ръцете заровени до лактите в пръстта. Лицето й не се виждаше.

Мнозина от хората бяха вече коленичили. Някои се молеха на магическите сили, за които се е вярвало на времето, че управляват човешките съдби, други просто търсеха опора от трусовете, които бяха станали толкова мощни, че разтърсваха и най-силните дървета. Пи Ел бе целият обхванат и озарен от вълнение. Искаше му се да се втурне към девойката, да я прегърне, да почувства какво става с нея и да сподели нейната сила.

Канарите трещяха и ехтяха, докато се пренареждаха и променяха очертанията на хълма. Появиха се скални тераси. Мъх и бръшлян изпълниха процепите. Пътечки се извиваха надолу от една тераса до следващата като се спускаха полегато. Появиха се дървета, корените израстнаха в млади фиданки, фиданките от своя страна заякнаха и пуснаха клони, сгъстявайки десетки години растеж в броени минути. Напъпиха листа и се разтвориха, отчаяно протегнати към слънчевата светлина. Пустата земя обрасна в треви и храсталаци и почернялата повърхност се превърна в трепетно зелено. И цветя! Пи Ел възкликна от дъното на душата си. Навсякъде имаше цветя, грейнали в пъстри ярки цветове, които едва не го ослепиха. Сини, червени, жълти, виолетови — целият спектър на дъгата с всичките му тонове и полутонове покриваше земята.

След туй грохотът стихна и в последвалата тишина се чу пеенето на птици. Пи Ел хвърли поглед към тълпата зад него. Повечето още бяха на колене, с широко отворени очи, с прехласнати лица. Мнозина плачеха.

Той отново се обърна към момичето. В продължение на не повече от няколко минути тя бе преобразила целия хълм. Бе заличила стотици години на опустошение и разруха, на съзнателно унищожение, на целенасочено опожаряване и сриване с основите и бе възвърнала на Дуорфите от Кулхавен символа на това кои са и какво са. Беше им върнала Меадските градини.

Тя продължаваше да стои на колене, с наведена глава. Когато отново се изправи на крака, едва се държеше. Цялата й сила бе изсмукана в усилието да възстанови Градините. Нищо вече не й бе останало. Олюля се от слабост, ръцете й безжизнено висяха отстрани, красивото й, съвършено лице бе изпито и сгърчено, сребристата й коса — мокра и сплъстена. Пи Ел почувства, че погледът й отново падна върху него и този път не се поколеба. Бързо изкачи хълма като се катереше по скали и шубраци, прескачайки пътеките, сякаш му бяха пречка. Чувстваше как тълпата се вълнуваше зад него, чу я как викаше, но всичко това не го интересуваше и той не се обърна нито за миг назад. Стигна при момичето в момента, когато тя падаше и я пое на ръце. Прегърна я нежно, както се държи заловено малко животинче, едновременно със закрила и покровителство.

Очите й се взряха в неговите. Той видя силата и блясъка на погледа й, дълбочината на чувството, което се таеше в него и в този миг се почувства неизразимо свързан с нея.

— Заведи ме някъде, където да почина — прошепна му тя.

Сега цялата тълпа се струпа около тях. Чуваха се развълнувани гласове, но той не можеше да различи думите им. Морето от лица настъпваше все по-близо. Той каза няколко думи на онези, които се намираха най-близо, за да ги увери, че е само уморена и чу как думите му се предават от уста на уста. Покрай тълпата той забеляза някои войници на Федерацията, но те мъдро предпочитаха да си стоят настрани. Той започна да се отдалечава с момичето на ръце, удивен от лекотата й. Нищо няма в нея, помисли си той. И има всичко.

Няколко Дуорфа дойдоха насреща му и му предложиха да ги последва и да занесе дъщерята на Краля на Сребърната река в техния дом да си почине. Пи Ел се остави да го отведат. Засега всеки дом беше добре дошъл. Очите на тълпата все още ги следваха, но по края хората вече бяха започнали да се разпръскват и да се разхождат из райските Градини, да се наслаждават на красотата им. Отново зазвучаха песни, този път по-нежни, песни на благослов и благодарност към момичето, лирични и омайни.

Пи Ел слезе от хълма, напусна Меадските градини и се върна в селото Кулхавен със спящото момиче на ръце. Тя се беше оставила на неговите грижи. Доверила се бе на неговата закрила. Каква ирония.

Та нали в края на краищата той бе изпратен тук да я убие.