Друидите на Шанара

XVIII

Шестчленната група от Рамплинг Стийп прекара остатъка от нощта, сгушена в заслона сред скалите, мълчаливо свита в мрака, скрита от Паст Гринт и от всички ужаси, които я чакаха в Елдуист. Не напалиха огън — всъщност, нямаше дърва за това — и пестеливо хапнаха от малкото останала храна. Храната и водата щяха да бъдат проблем през следващите дни, тъй като в тази каменна пустош едва ли можеха да се намерят. Рибата може би щеше да бъде основната им прехрана. Една малка вадичка дъждовна вода, която се стичаше от скалите зад тях, засега утоляваше жаждата им. Ако не успееха да намерят риба, и вадичката пресъхне, щяха да изпаднат в истинско затруднение.

Никой не можа да заспи след появата на Паст Гринт. Дълго никой не се и опита. Бяха обхванати от осезаемо безпокойство и просто чакаха да свърши нощта. Куикнинг се възползва от времето, за да им разкаже онова, което знаеше за детето на Каменния крал.

— Преди да ме изпрати от Градините, баща ми ми разказа за Паст Гринт — започна тя, а черните й очи се рееха в далечината, сребристата й коса проблясваше на лунната светлина. Те седяха наоколо в полукръг, облегнали гърбове на скалите, и очите им от време на време се местеха към вдъхващата страх сянка на града. Всичко беше притихнало, Паст Гринт бе изчезнал също така тайнствено, както се бе и появил, морските птици се бяха спотаили, вятърът притихнал.

Куикнинг говореше е приглушен глас.

— Както аз съм дете на Краля на Сребърната река, така и Паст Гринт е дете на Ул Белк. И двамата сме създадени чрез магия, за да служим на своите бащи. Ние сме първични същества, създания на земния живот, родени от пръстта, а не от женска утроба. До голяма степен си приличаме, Паст Гринт и аз.

Твърдението й беше толкова невероятно, че Морган Лех не можеше да не го оспори. Въпреки това успя да се въздържи, защото нямаше никакъв смисъл да прекъсва разказа й със своите съображения.

— Паст Гринт е създаден с определена цел — продължи Куикнинг. — Елдуист е град от стария Свят, убягнал от разрухата на Големите войни. Градът и земята, върху която той е разположен, са владение на Ул Белк, негово убежище, крепост, която да го пази от настъплението на отвъдния свят. За известно време това е било достатъчно. Той се е задоволявал с това да се зарови в своя камък и да остане откъснат от света. Но стремежът му към власт и страхът, че може да я загуби, станали негови постоянни мании. И най-сетне го овладели напълно. Той стигнал до убеждението, че ако не промени околния свят, ще бъде променен от него. Решил да разшири владението си на юг. Но за целта е трябвало да напусне своя сигурен Елдуист, което той не можел да направи. Също както е с моя баща, магията му става все по-слаба, колкото повече се отдалечава от нейния източник. Ул Белк предпочел да не рискува. Затова създал Паст Гринт и изпратил детето си на свое място.

— Паст Гринт — прошепна тя — на времето е изглеждал като мене. Имал е човешка форма и е ходел по земята също като мен. Притежавал е до известна степен и от бащината си магия. Но докато аз имам силата да лекувам земята, Паст Гринт е имал сила да я превръща в камък. За това било достатъчно само да я докосне. Той се е хранел от земята и от всичко живо по нея само като го докосвал, и то се превръщало в камък.

— Но Ул Белк ставал нетърпелив. Земята наоколо се преобразявала твърде бавно. Заобикален от водите на Тайдрейс, които са недосегаеми за магията му, той бил затворен на това парче земя и можел да се разпростира само на юг, разчитайки единствено на Паст Гринт, за да разшири настъплението си. Каменният крал вливал все повече и повече магия в своето дете, нетърпелив бил да постигне по-бързи и по-големи резултати. Вследствие на това Паст Гринт започнал да променя своята форма и да се превръща в същество, по-удобно за целите на неговия баща. Започнало да прилича на къртица и да се рови под земята, откривайки, че отвътре по-лесно може да я превръща в камък. Размерите му също се увеличили и той се променил отново. Заприличал на гигантски земен черней.

Тя помълча.

— А също и полудял. Твърде многото сила, консумирана все по-бързо, го довела до обезумяване. От мислещо съзнателно същество той се превърнал в малоумно създание, което знаело само да се храни. Навлизало все по-навътре в земите на юг, риейки все по-надълбоко и надълбоко. Земята започнала бързо да се променя, ала Паст Гринт се променял още по-бързо и от нея. И един ден Ул Белк напълно загубил власт над своето дете.

Тя хвърли поглед към тъмния силует на града и го отмести отново.

— Паст Гринт започнал да преследва своя баща, когато не извличал храна от земята. Той усещал силата на Каменния крал и искал да я узурпира. Ул Белк разбрал това и си направил един двуостър меч. От една страна, Паст Гринт прокарвал тунели под Четирите земи и ги превръщал в камък. А от друга се ровел под Елдуист и търсел начин да унищожи своя баща. Паст Гринт бил станал толкова силен, че баща и син се изравнили по мощ. Каменният крал бил заплашен от собственото си оръжие.

— Нима не е можел да го превърне обратно в онова, което е бил? — попита Каризман с разширени от удивление очи. — Не може ли с магия да върне предишния му вид?

Куикнинг поклати отрицателно глава.

— Когато помислил за това, било вече много късно. Паст Гринт не се оставял да бъде променен, макар че с част от себе си чувствал ужаса на онова, в което се е превърнал, и се стремял да се освободи от него. Но изглежда тази негова част била твърде слаба, за да предприеме нещо.

— Значи той се рови в земята и оплаква своята съдба, — промълви певецът.

И запя:

— И търси жертви наистина — повтори Морган Лех. — Може би търси тъкмо нас.

Куикнинг поклати отрицателно глава.

— Дори и не подозира за нашето съществуване, Морган. Ние сме твърде малки и незначителни, за да привлечем вниманието му. Ако, разбира се, не решим да използваме магия. Тогава ще разбере за нас.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Какво правеше, когато го видяхме тази вечер? — запита най-сетне Хорнър Дийс.

— Изплакваше чувствата си — своя гняв, мъка, омраза и безумие. Своята болка.

— И той като Коден е пленник на магията на Каменния крал — каза Уокър Бо. Проницателните му очи гледаха момичето. — Ул Белк все някак си е успял да го държи във властта на своята магия, нали?

— Защото е успял да се сдобие с Черния камък на Елфите — отвърна тя. — Преди време той напуснал Елдуист и успял да открадне Камъка от Залата на кралете и да остави Асфинкс на негово място. Взел камъка със себе си и сега го използва срещу своето дете. Притежаването на магията на Елфите е наклонило везните на силата отново на страната на Ул Белк. Дори и Паст Гринт не е достатъчно мощен, за да победи Камъка.

— Магия, която може да неутрализира всяка друга — замислено изрече Пи Ел, — Магия, подчиняваща магията.

— Паст Гринт си остава заплаха за своя баща, но не може да преодолее Камъка на Елфите. Той живее, защото Ул Белк продължава да се храни от земята и да превръща всичко живо в камък. Паст Гринт е обходим, макар и опасен роб. Нощем той прокопана тунели в земята. През деня спи. Сляп е също като Коден — ослепей чрез магия и чрез естеството на живота си, заровен вечно в мрака и рядко излизащ на светлина.

Тя отново погледна към града.

— Сигурно така и няма да разбере, че сме тук, ако бъдем предпазливи.

— Значи не е нужно нищо друго, освен да откраднем Камъка на Елфите, — усмихна се Пи Ел. — Откраднем ли него, бащата и синът взаимно ще се унищожат. Не е особено сложно, нали? — и той остро погледна Куикнинг. — Нали така?

Тя срещна погледа му без изобщо да мигне, но не отвърна на въпроса. Усмивката на Пи Ел застина и той се отдръпна отново сред сенките.

Последва напрегнато мълчание, а после Морган се обърна към Хорнър Дийс:

— Какво ще кажеш за онзи Смок, за който спомена?

Дийс гледаше мрачно. Наведе се напред замислено и сви подозрително очи.

— Сигурно момичето може да ти каже повече от мене — тихо отвърна той. — Имам чувството, че тя знае доста, но не го казва.

Нищо не се изписа на лицето на Куикнинг. То бе хладно и съвършено, когато се обърна към стария Следотърсач.

— Зная само онова, което баща ми ми е казал, Хорнър Дийс — и нищо повече.

— Кралят на Сребърната река, Господарят на Градините на живота — чу се гласът на Пи Ел иззад сенките. — Пазителят на всички тайни.

— В Елдуист, както сам каза, има един Смок — продължи разказа си Куикнинг, без да обръща внимание на Пи Ел, с поглед, отправен към Дийс. — Ул Белк го нарича Гризача. Живее тук от много години, помита всичко живо и служи на своя господар. Излиза по тъмно и направо омита улиците и алеите на града. Добре ще бъде да внимаваме да не го срещнем.

— Виждал съм го как действа — усмихна се под мустак Дийс. — Помете половин дузина от нас, когато мина преди десет години. И малко след това още двамина. Той е едър и бърз.

Започваше да си спомня и ядът му към Куикнинг бързо изчезна. Поклати глава в знак на недоумение.

— Не зная, преследва те, открива те и свършва с тебе. Ако трябва, влиза и по къщите. Поне тогава така правеше.

— Значи е препоръчително да побързаме с намирането на Черния камък на Елфите, така ли? — прошепна Пи Ел.

Известно време мълчаха и след малко всеки се оттегли сам сред сенките. Прекараха остатъка от нощта, опитвайки се да спят. Морган задряма, но не за дълго. Уокър седна на ръба на скалите и се загледа към града, докато Планинеца клюмаше. И не помръдна оттам, където Морган го виждаше всеки път, щом се събудеше. Всички бяха уморени и разрошени — всички, освен Куикнинг. Тя стоеше свежа и обновена в бледата светлина на утринното слънце, красива като в мига на първата им среща. Морган се почувства смутен. В този вид тя определено беше необикновена. Загледа се в нея, но щом тя обърна към него очи, той отмести погледа си, за да не забележи, че я наблюдава. Наистина бе притеснен от мисълта, че могат да бъдат коренно различни същества.

Хапнаха без особен апетит, както и снощи. Земята бе едно зловещо, каменно присъствие, което сякаш ги гледаше с невидими очи. Мъгла се стелеше над полуострова, на който се намираше градът. Тя се издигаше от скалите чак до най-високите кули и Елдуист изглеждаше така, сякаш бе кацнал на облаците. Морските птици се бяха завърнали. Чайки, кайри и гларуси се виеха и пищяха над тъмните води на Трайдрейс. Въздухът бе просмукан от утринната влага и по лицата на шестимата се появиха капчици роса. Дийс ги бе предупредил за онова, което ги чака и те събраха дъждовна вода от локвите високо в скалите, завиха малкото останала им храна, за да я запазят от влагата и тръгнаха да прекосят провлака.

Пътят трая по-дълго, отколкото очакваха. Макар и късо, разстоянието криеше опасности. Скалите бяха неравни и изронени. Природни катаклизми бяха разбили терена, и скалите се хлъзгаха под краката им, постоянно мокри от прииждането на океана. Вятърът остро духаше и хвърляше пръски по лицата им. Кожата им леденееше. Напредваха бавно. Слънцето висеше като мътно бяло кълбо зад тежките облаци и по земята навред бяха плъзнали сенки. Елдуист се издигаше като сборище на призраци, тъмни, заплашителни и безмълвни. Наблюдаваха го как с приближаването им става все по-огромен, забил се уверено в суровото небе, а гласът на вятъра погребално отекваше през неговите улици.

Понякога усещаха зловещ подземен грохот. Явно Паст Гринт не винаги спеше през деня.

Наближаваше обяд. Провлакът бе толкова тесен на места, че чувстваха подмолните водовъртежи на океана почти под себе си. Но най-сетне минаха на широкия полуостров, който отвеждаше в покрайнините на града. Пред тях се издигнаха скалите, върху които бе израснал Елдуист, и групата се заизкачва по един обширен стръмей склон. Вървяха упорито, като едва си проправяха път през едни чудовищно огромни камъни по пътеката. Краката им постоянно се хлъзгаха по чакъла. Изкачването им отне повече от два часа. Когато стигнаха височината, слънцето вече се спускаше на запад.

Спряха, за да си поемат дъх. Бяха застанали в края на една каменна улица, която минаваше между два реда високи сгради с празни прозорци и постепенно се стесняваше, докато се изгуби в мъгла и сянка. Морган Лех никога не беше виждал град като този, сградите му бяха равни и гладки, всичките изградени от камък и симетрично разположени като фигури на шахматна дъска. Улицата беше покрита със скални отломъци, но под чакъла се виждаше твърда равна повърхност. Тя изглеждаше безкрайна, сякаш никъде не свършваше, един дълъг тесен коридор, който изчезваше само когато мъглата ставаше твърде гъста, за да проникне погледът през нея.

Те тръгнаха по тази улица, като вървяха бавно и предпазливо и дебнеха заслушани като котки. Други улици я пресичаха сред лабиринти от високи сгради, които от своя страна изчезваха в сянката вляво и вдясно. Около Елдуист нямаше защитни стени, нито кули-наблюдателници и порти, бяха само сградите и улиците. Изглежда никой не живееше тук. Сградите и улиците се сменяха с навлизането на групата в града и единствените звуци, които се чуваха, бяха на океана, вятъра и морските птици. Птиците прелитаха над тях като единствен знак за движение. Размахваха криле над върховете на сградите, надолу по улиците, край кръстовищата и тесните проходи. Някои бяха накацали по первазите на прозорците високо над главите им. След време Морган забеляза, че много от тях всъщност се бяха вкаменили.

Сред каменните отломки имаше и такива, които на времето явно не са били камък. Край всеки уличен ъгъл лежаха странни каменни прътове и би могло да се предположи, че това са били улични лампи. Край една сграда бяха повалени останките на гигантска карета, останала само скелет. Разпилени части от двигатели, които бяха надживели времето и климата, механични колела и цилиндри, маховници и резервоари. Всичко бе превърнато в камък. Нямаше растителност, нито дървета, нито храсти, нито дори най-малкото стръкче трева.

Те погледнаха вътре в няколко от сградите и видяха, че стаите бяха огромни и празни като пещери. Към горните етажи отвеждаха каменни стълби и те се изкачиха на едни от тях до върха, за да могат да погледнат отвисоко Елдуист и да получат някаква ориентация. Не можаха да разберат кой знае какво. Дори не им стана ясно къде започва и свършва градът. Облаците и мъглата забулваха всичко, откривайки само някои фасади и покриви в море от сивота.

Те наистина видяха един странен купол в центъра на Елдуист, постройка, която не приличаше на високите обелиски, които преобладаваха в града, и те избраха да разгледат след това нея.

Но когато слязоха отново по улиците, загубиха чувство за ориентация и тръгнаха в погрешна посока. Лутаха се повече от час, преди да открият, че са сбъркали пътя. Това ги накара да изкачат стълбите на друга сграда, за да установят отново къде се намират.

През това време слънцето залезе. Никой не забеляза колко бързо отмина денят. Когато се изкачиха горе, с изненада установиха, че целият град е потънал в мрак.

— Трябва веднага да намерим място, където да се скрием — посъветва ги Хорнър Дийс и се огледа разтревожено. — Гризачът скоро ще се появи, ако вече не се е появил. Ще ни завари беззащитни…

Той не довърши мисълта си. Всички се спогледаха безмълвно. Не бяха и помислили да си потърсят убежище за през нощта.

— Има една малка сграда през няколко улици, без прозорци на долните етажи и с тесен вход, а вътре е като лабиринт с множество коридори и стаи — каза Уокър.

— Ще ни свърши работа за момента — промърмори Пи Ел и вече се упъти надолу.

Отново тръгнаха из града. Толкова се беше смрачило, че едва виждаха пътя. От двете страни се възправяха сградите като стена и изглеждаха по-непроницаеми в сгъстяващата се мъгла. Морските птици отново се бяха оттеглили и шумът на океана и вятъра заглъхваше в далечината. Над града се спусна тревожна тишина.

Каменната черупка на земята под тях тътнеше и се тресеше.

— Усещам нещо будно и гладно — промърмори Пи Ел и хвърли студена усмивка на Каризман.

Певецът нервно се засмя, красивото му лице бе пребледняло и изпито.

И запя:

Пресякоха едно кръстовище, залято от бледа лунна светлина, която бе намерила процеп през облаците и изливаше бялата си жар над земята. Пи Ел рязко спря, с което накара и другите да спрат, прислуша се за момент, поклати глава и продължи нататък. Тътенът под тях идваше на пристъпи, понякога се чувстваше близо, понякога далече, никога на едно място в определено време, сякаш беше навсякъде. Морган Лех се взираше напред през мъглата и сенките. Това ли беше същата улица, по която бяха минали преди? Не изглеждаше съвсем като нея…

Нещо силно прошумоля. Пи Ел, все още отпред, отхвръкна назад, завличайки Хорнър Дийс и Куикнинг, които се намираха най-близо, с такава сила, че ги събори на земята. Те се проснаха на няколко сантиметра от края на една зейнала яма на улицата.

— Долепете се до сградите! — просъска Пи Ел. Скочи, грабна Куикнинг и я повлече със себе си далеч от дупката.

Останалите го следваха на крачка от него. Още една част от улицата пропадна зад тях и с трясък потъна в мрака. Трясъкът под тях се превърна в грохот, който ги заглушаваше и те чуваха как нещо огромно се движи отдолу. Морган се сви в сянката на една ниша, долепи се до каменната стена, като полагаше усилие да не крещи, за да прогони ужаса си. Паст Гринт! Той забеляза Хорнър Дийс близо до себе си. Брадатото му лице бе станало невидимо, слято със сенките. Грохотът от чудовището, което се движеше отдолу, се издигна и после отслабна. Само след секунди вече го нямаше.

Членовете на малката група излязоха от укритията си, пребледнели и с разширени от ужас очи. Те предпазливо тръгнаха по улицата, после бързо се завтекоха, когато дупките по улицата отново се затвориха и пропадналите блокове се издигнаха на мястото си.

— Капандури! — изруга Пи Ел. По лицето му се четеше страх и омраза. Морган зърна нещо бяло в ръката му, нещо като нож с ярко бляскаво острие. После то изчезна.

Пи Ел пусна Куикнинг и се отдалечи от тях. Тръгна пак по улицата, но този път избягваше входовете на къщите. Без думи, с очи, които се плъзгаха от една грамада сенки към следващата, другите го последваха. Те избързаха надолу по алеята, вървейки един след друг, пресякоха следващото кръстовище по същия начин и продължиха да бързат напред. Тътенът прокънтя отново, но този път по-далеч. Улиците край тях бяха тихи и празни.

Морган Лех все още се тресеше. Тези капандури бяха поставени или за да прогонват натрапниците, или за да пропускат Паст Гринт в града. А може би и двете. Той преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло. Бяха си позволили небрежност, което не биваше да се повтаря.

Тежка пелена от мъгла пресече пътя им. Наближиха и Пи Ел след известно колебание спря. Той извърна поглед към Уокър Бо. Очите му бяха сурови и проницателни. Някакво негласно споразумение премина между тях, един поглед, който на Морган му се стори почти сатанински. Уокър погледна вдясно. Пи Ел след моментно колебание тръгна в тази посока.

Този път вървяха бавно, заслушани отново в тишината. Мъглата целите ги обгръщаше, сякаш бе изпаднала от облаците, извлечена от камъка и дошла от нищото да ги погълне. Те се движеха като опипваха стените на сградите за по-голяма сигурност. Пи Ел внимателно оглеждаше пътеката напред, като вече си даваше сметка, че може би градът е мрежа от капани, че всеки камък може да пропадне под краката им ненадейно.

Пред тях мъглата започна да се вдига.

На Морган му се стори, че чу нещо. После реши, че не го е чул. Накрая го почувства. Какво ли беше това?

Когато се измъкнаха изпод сянката на съседната сграда, вече имаха отговор. Гризачът стоеше по средата на улицата, огромно, кривокрако, метално чудовище с десетки пипала, мустачки, щипци, които се подаваха от разтворената му паст. Имаше змийска опашка. Беше гризач като един от онези, които бунтовниците от Движението бяха срещали в Джут. Представляваше кошмарен хибрид от машина и насекомо, от метал и плът, с тази разлика, че беше много по-голямо.

И много по-бързо. Озова се срещу тях, преди те изобщо да успеят да побегнат. Широките му криви крака се движеха като на стоножка. Пипалата му бяха зловещо разтворени и се чуваше стърженето на метала в камъка, о който се триеше. Пипалата уловиха Дийс и Каризман почти на момента и се обвиха около тях, докато те се опитваха да избягат. Пи Ел изтласка Куикнинг в една отворена врата, направи се, че уж ще се спусне срещу чудовището, след което побягна. Морган изтегли меча си и щеше да нападне, загубил всякаква представа какво върши при мисълта, че Куикнинг е в опасност, когато Уокър Бо го хвана и го блъсна в стената.

— Влизай вътре! — изкрещя Мрачния чичо, спускайки се към няколко масивни каменни врати, които внезапно се отвориха.

Уокър Бо отметна връхната си дреха и единствената му ръка се вдигна. Гризачът почти го бе повалил, когато ръката леко се снижи и засия в бяла светлина. Морган се залепи за стената заслепен, чу пронизителен рев и осъзна, че е Смокът. Можа да види само как създанието размаха металните си ръце и Каризман и Хорнър Дийс побягнаха. После нещо грубо го улови и изхвърли през черния отвор на вратата.

Пи Ел го беше тласнал вътре. Куикнинг вече беше там. Бялата светлина от магията на Уокър все още гореше в мрака навън и те чуваха Гризача да се мята срещу сградата. Силата на нападението му беше толкова огромна, че каменни отломки се разпиляха навсякъде. Отнякъде се появи Уокър, Каризман и Хорнър Дийс тичаха пред него, слисани, но освободени. Те се препънаха в пода и паднаха, после мигновено се изправиха на крака, когато Гризача изкърти огромната входна врата от пантите, разби камъка и влетя вътре.

Зад тях имаше широко стълбище, което извеждаше нагоре и те се втурнаха към него. Гризача се спусна след тях, като леко залиташе. Ако магията на Уокър не беше постигнала нещо друго, то все пак мигновено бе лишила звяра от ориентация. Пипалата му чудовищно се разтвориха в стремежа да улови жертвата си. Шестимата се втурнаха по стълбите. Една ръка рязко се протегна към тях, но странният нож на Пи Ел проблесна и замахна, макар че успя само да я пореже. Ръката се отдръпна. Те затичаха нагоре, като скачаха от една площадка на друга, побегнали без да гледат назад.

Накрая на площадката на десетия етаж Уокър ги накара да спрат. Зад тях цареше мълчание. Те се събраха накуп, дишането им беше накъсано. Стояха заслушани.

— Може и да се е отказало — прошепна Каризман с известна надежда в гласа.

— Нищо подобно — отвърна Хорнър Дийс. Гласът му издаваше глухи хрипове, докато полагаше усилия да си поеме дъх. — Това нещо никога няма да се откаже от битката. Виждал съм на какво е способно.

Пи Ел излезе напред.

— Щом твърдиш, че толкова знаеш за него, кажи какво ще направи — озъби се той.

Дийс упорито поклати брадясалата си глава.

— Не зная, миналият път не можахме да стигнем по-далеч от сградите.

После целият потрепера.

— По дяволите, все още усещам тези ръце да се стягат около мене.

Той хвърли поглед на Куикнинг.

— Не трябваше изобщо да ти позволявам да ми говориш за това място!

— Шшшт! — Уокър Бо стоеше на върха на стълбата с наострени уши.

— Има нещо — започна той, но беше прекъснат.

В следващия момент Пи Ел се намери до него, свит до парапета на стълбището. Изведнъж подскочи.

— То е навън!

Гризача се беше покатерил по стената, докато всички очакваха да се изкачи по стълбите.

Само секунди и щеше да ги сграбчи. Разтвори пипалата си и събори повечето от тях на пода. Пи Ел обаче бе по-бърз от него. Странният нож се появи в ръката му и той замахна към най-близкия крайник на чудовището. Смокът се отдръпна, но после нападна. Това даде време на Уокър Бо да се опомни. Една шепа от черния прах на Коглин се появи в ръмата му. Той го хвърли срещу звяра и избухнаха пламъци.

Всички отново се впуснаха да бягат нагоре по стълбите — един етаж, после друг, после трети. Зад тях Смокът се гърчеше в огъня. После всичко утихна. Вече не го чуваха, но знаеха къде се намира. На всички етажи имаше дупки на мястото на прозорците, които се бяха изпочупили през годините. Смокът можеше да се промъкне през тях и отново да нападне. Щеше да ги преследва докрай.

— Ще трябва да приемем битката! — викна Морган към другите и извади камата си.

— Да, но всички ще трябва да умрем, Планинецо! — викна му в отговор Хорнър Дийс.

Тогава Пи Ел предложи изход.

— Слизайте по стълбите! Хайде! Стойте близо до мене и ще гледам да ви измъкна!

Никой не се опита да спори, дори и Уокър. Заспускаха се надолу по стълбите с тревожен поглед, вперен в отворите на прозорците. Два етажа по-надолу съзряха Гризача, който беше допълзял до нивото на рамката. Напредваше като се впиваше с пипала в стената. Докато се спускаха надолу, чуха как чудовището се обърна и запълзя след тях.

След още три етажа, все пак доста над земята, Пи Ел отново ги накара да спрат.

— Ето тук! Това е мястото!

Той ги блъсна в един дълъг висок коридор. Гризача зад тях бързо ги настигаше. С приближаването си звярът стана по-дълъг, променяйки формата на тялото си, за да може да ги достигне по-лесно. Морган изпита истински ужас. Гризачът се приспособяваше към всяка ситуация. Нито тесните проходи, нито високите стълби можеха да го спрат. В края на коридора през една теснина се минаваше в друга сграда.

— Прекосявайте колкото се може по-бързо! — заповяда през зъби Пи Ел.

Морган и останалите го послушаха, но Планинецът знаеше, че няма да могат да избягат. Колкото и тясна да беше дупката, нямаше да може да спре Гризача.

Той се прехвърли от другата страна и се присъедини към останалите. Пи Ел беше коленичил в най-далечния край на дупката, там, където тя преминаваше в другата сграда и се опитваше със странния си нож да издълбае прорез в каменния под. Морган не можеше да повярва на очите си. Да не би Пи Ел да беше полудял? Нима наистина допускаше, че неговия нож — или който и да е нож — може да пробие камъка? Гризача беше на косъм от него, когато той се изправи на крака. Спусна се към тях с необичайна бързина и достигна групата в момента, в който Гризача, вече добил змиевидна форма, за да се промуши през тясната дупка, се показа пред погледа им.

И в този миг се случи невъзможното. Подът, който Пи Ел се бе опитал да пробие, рухна под Гризача. Той се пльосна на улицата, целият размазан под тежестта на срутената сграда.

Шестимата от Рамплинг Стийп поразени гледаха надолу и изчакваха, после чуха познатото им стържене на метала по камъка.

— Не е мъртъв! — промълви Дийс, обзет от ужас.

Те излязоха през тесния коридор и се спуснаха към долния етаж, като успяха да изскочат през една отдалечена врата на улицата. С Пи Ел и Уокър напред те мълчаливо започнаха да си проправят път в мрака. Чуха как зад тях Смокът отново се спусна да ги търси.

След около пет постройки стигнаха онази, която търсеше Уокър Бо — ъгловата, затворена сграда без прозорци. Влязоха като тревожно се огледаха назад и надникнаха наоколо. Наистина приличаше на лабиринт от стаи и коридори с няколко стълбища и поне половин дузина входове. Те се изкачиха на четвъртия етаж и се разположиха в една централна стая, в която нямаше никакви прозорци. Там седнаха и зачакаха.

Минутите минаваха, а Гризача не се появяваше. Мина цял час. Те похапнаха малко суха храна и се върнаха по местата си. Никой не можа да заспи. Само дишането им се чуваше.

Призори Морган Лех се почувства неспокоен. Беше започнал да мисли за ножа на Пи Ел, който успя да разреже и камък. Този нож наистина го заинтригува. Той беше неразрешима тайна, също както и самото присъствие на Пи Ел по време на това пътуване. Планинеца си пое дълбоко дъх. Макар че Уокър го бе предупредил да не му се навира много в очите, той реши все пак да узнае каквото може. Изправи се и приближи тъмния ъгъл, където седеше другият, облегнал се на стената. Забеляза как Пи Ел внимателно го проследи с поглед.

— Какво искаш? — хладно запита Пи Ел.

Морган приседна пред него и изпита известно колебание, въпреки твърдото си намерение.

— Любопитно ми е какъв е този твой нож — призна си той.

Гласовете им едва се долавяха в тишината. Никой в тъмната стая не можеше да ги чуе.

Пи Ел продължаваше да го гледа със студена усмивка.

— Значи така, а?

— Всички видяхме какво направи с него.

Пи Ел извади ножа на мига, като го държеше само на сантиметри от носа на Морган. Морган си пое дъх, без да се помръдне.

— Единственото, което трябва да знаеш, — заяви Пи Ел, — е това, че той е способен да те убие, преди дори да мигнеш. Тебе. Едноръкия ти приятел. Всекиго.

Морган преглътна с усилие.

— Дори и Каменния крал ли?

Той с мъка успя да изрече тези думи, като в същото време се ядосваше на себе си, че е толкова уплашен.

Острието отново се скри сред сенките.

— Чуй ме хубаво. Момичето твърди, че ти носиш магия. Но аз не вярвам. Нищо няма в тебе. Едноръкият е единственият между вас, който носи магия, а и тя нищо не струва, щом като не може да убива. Той не може да убива. Виждам го по очите му. Никой от вас няма значение в цялата тази работа, независимо дали го признавате или не. Вие не сте нищо друго, освен банда глупаци. Не ми се навирай в очите, Планинецо. И нека да не го прави никой от вас. Хич и не очаквайте, че ще ви спасявам, ако Смока ви нападне втори път. Аз съм си разчистил сметките с вас. А сега се махай.

Морган се отдръпна безмълвно. Той хвърли на минаване бегъл поглед към Уокър, изпълнен със срам, че бе пренебрегнал неговите предупреждения относно Пи Ел. Не можеше да разбере дали Мрачния чичо го беше наблюдавал. Дийс и Каризман спяха. Куикнинг приличаше на безллка, почти неразличима сянка.

Морган седна в един ъгъл и кръстоса крака. Нищо не беше узнал. Само се беше унижил. Той сви устни. Някой ден ще може да използва Меча си. Някой ден ще го възстанови и ще си върне магията му, както му бе обещала Куикнинг.

И тогава ще даде на Пи Ел да се разбере. Закле се, че ще го направи.