Друидите на Шанара

VII

Морган Лех.

Това бе името на мъжа, който Пи Ел трябваше да намери и отведе при дъщерята на Краля на Сребърната река.

Улиците на Кулхавен бяха пусти, с изключение на бездомниците, свити под стрехите и край ъглите на дюкяните — безформени купчини дрипи, които чакаха да премине нощта. Пи Ел не им обръщаше никакво внимание, докато вървеше към центъра на градчето и Федералния затвор. Оставаха цели два часа до изгрев слънце; разполагаше с достатъчно време. Можеше да отложи и за другата нощ задачата да измъкне онзи човек, но нямаше защо да се бави. Колкото по-бързо го намереше, толкова по-бързо щяха да се отправят на път. Още не беше попитал момичето накъде щяха да поемат, но всъщност беше все едно.

Вървеше в сянката и премисляше противоречивите си впечатления от нея. Бе едновременно възбуден и ужасен. Тя го караше да се чувства така, сякаш непрекъснато се преоткриваше и в същото време се чувстваше като глупак. Ример Дал би могъл да се обзаложи, че е глупак, че играе особено опасна игра, че го водят за носа, заблуждавайки го, че сам си е господар. Но Ример Дал нямаше сърце, нямаше душа, нямаше усет за поезията на живота и смъртта. Той не даваше пукната пара за нищо и за никого — само за властта, която притежаваше или се стремеше да си осигури. Той беше Шадуин, а Шадуините бяха празни същества. На каквото и мнение да беше Ример Дал, Пи Ел много по-малко приличаше на него, отколкото си мислеше Главният Преследвач. Пи Ел разбираше суровите истини на живота; практическата необходимост да се бориш за живота си, за своята сигурност. Но той успяваше да почувства и красотата на нещата, особено в перспективата на смъртта. Смъртта притежаваше огромна красота. Ример Дал гледаше на нея като на пълно изчезване. Но когато Пи Ел убиваше, той правеше това, за да открие отново онази грация и симетрия, които превръщаха смъртта в най-удивителното измежду явленията на живота.

Сигурен беше, че ще има невероятна красота в смъртта на Куикнинг. Щеше да бъде нещо различно от всички други убийства, които бе извършил.

Затова нямаше защо да избързва, да ускорява нейния неотменен факт. Щеше да си остави време да я предвкусва. Чувствата, които тя бе събудила в него, нямаше да променят или повлияят неблагоприятно на действията, които възнамеряваше да предприеме. Той нямаше да се лиши от възможността да ги преживее, това бе част от неговата природа, потвърждение на самия него като човек. Подобни чувства бяха напълно непознати за Ример Дал и неговите Шадуини. Те бяха безчувствени като камък. Но не и Пи Ел. Никога.

Той мина край трудовите лагери, избягвайки светлините на двора и Федералните постове. Горато наоколо бе смълчана и спяща — черна бездна, чиито звуци бяха безплътни и някак заплашителни. Пи Ел се сля с тази празнота. Обгърнат от нея, се чувстваше спокоен. Вървеше безшумно напред и успяваше да долови и види повече от всеки друг. Така беше открай време. Можеше да усети онова, което живееше в мрака, макар че то се укриваше от него. Шадуините също имаха тази способност; но дори и те нямаха неговите сетива.

Пред едно осветено кръстовище спря и почака да се убеди, че няма опасност. Пълно беше с патрули.

Представи си образа на Куикнинг в светлата аура на една самотна улична лампа. Дете, жена, магьосница — тя беше всичко това и още нещо. Бе въплъщение на всички най-красиви неща на земята — озарена от слънцето гора, проливен дъжд, небесна синева по пладне, калейдоскоп от цветовете на дъгата, нощният звезден безкрай, гледан от равнинна пустош. Тя бе създание от плът и кръв, жива като всеки човек, но в същото време бе и част от самата земя, от свежата пръст и планинските ручеи, от огромните древни скали, които не се поддаваха на нищо, освен на времето. Това го озадачаваше, но в нея усещаше неща, които бяха едновременно несъвместими и съгласувани. Как беше възможно всичко това? Коя беше тя, извън онова, за което се представяше?

Ускори крачка, докато минаваше на светло, после отново се сля със сенките. Нямаше представа, но беше решен да узнае.

Четвъртитото мрачно туловище на затвора се изпречи пред него. Пи Ел спря за момент, за да реши какво да предприеме. Той познаваше разположението на Федералния затвор в Кулхавен; даже беше го посещавал веднъж-два пъти, макар че никой не знаеше за това, освен Ример Дал. Дори и в затвора имаше хора, които трябваше да бъдат убити. Но не такъв беше тазвечершният случай. Трябва да се признае, че си бе помислил да убие този човек, който бе изпратен да измъкне, този Морган Лех. Това беше един от начините да накара момичето да не настоява да го вземат със себе си в търсенето на изчезналия талисман. Щеше да убие този сега, другия — после и въпросът щеше да бъде решен. Можеше да излъже момичето за това как е станало. Но тя можеше да се досети за истината, би могла дори да я предскаже. Тя му се доверяваше; защо да рискува да загуби доверието й? Освен това, може би беше права, че тези мъже са нужни, за да се открие отново талисманът. Още не знаеше достатъчно за онова, което търсеха. По-добре да почака и да види.

Слабата му фигура се сля с каменната стена, върху която се беше облегнал, за да помисли. Имаше право да влезе в затвора направо, можеше да покаже на началника своята значка на Шадуин и да осигури освобождението на онзи човек без по-нататъшни главоболия. Но това означаваше да се саморазкрие, а той предпочиташе да не го прави. Никой не знаеше за него сега освен Ример Дал. Той беше личният главорез на Главния Преследвач. Никой от останалите Шадуини дори и не подозираше за съществуването му; никой не го беше виждал. Всички, които се бяха срещали с него, независимо дали Шадуини или други, бяха до един мъртви. Той беше тайна за всички и предпочиташе да си остане такъв. Щеше да е по-добре да измъкне оня мъж както обикновено, тихо и крадешком, сам.

Пи Ел се усмихна със своята крива усмивка. Щеше да спаси този мъж сега, за да може да го убие по-късно. Странен свят.

Откъсна се от стената и се запрокрадва в мрака към затвора.

Морган Лех не беше заспал. Лежеше завит в одеяло в килията си върху един сламеник и размишляваше. Беше стоял буден през цялата нощ, твърде неспокоен, за да заспи, измъчван от тревоги, от чувство за вина и непреодолимо безсилие, което не можеше да прогони. Килията, широка едва десетина крачки, докато от пода до тавана имаше около двадесетина крачки, го караше да изпитва клаустрофобия. Тя беше с желязна врата с дебелина няколко сантиметра и едно единично прозорче с решетки, толкова високо, че не успяваше да го достигне, за да погледне навън, дори като подскочи. Килията не беше почиствана, откакто бе хвърлен в нея и естествено вонеше. Два пъти дневно му се донасяше храна, все едно каква, и му я пъхаха през отвор в долната част на вратата. По същия начин му даваха вода, но не и за миене. Стоеше в затвора от близо седмица и никой не беше дошъл да го погледне. А сигурно нямаше и да дойде.

Странна перспектива. Когато го заловиха, той бе сигурен, че ще използват всички средства, за да разберат защо си бе навлякъл толкова неприягности, за да освободи две стари Дуорфски жени. Все още се питаше дали баба Елиза и леля Джилт бяха успели да избягат; нямаше как да узнае. Той беше ударил един командир от Федералната армия, може да го беше убил. Беше откраднал униформа на войник на Федерацията и се беше облякъл в нея, беше използвал името на майор от Федерацията, за да проникне в трудовите лагери, беше измамил дежурния Федерален офицер, и в края на краищата беше направил така, че Федералната армия да изглежда като сборище от непрофесионалисти. И всичко това, за да освободи две възрастни жени. Злепоставеното и засегнато Федерално командване би трябвало да се поинтересува защо. Те трябваше да изпитват желание да му отмъстят за унижението и обидата, които са им били причинени. И все пак го бяха оставили на спокойствие.

Той започнала разиграва наум всякакви възможности. Изглеждаше невероятно да го пренебрегват до безкрайност, да го оставят в тази килия, докато бъде забравен. Майор Асомал, както беше узнал, е на бойното поле; възможно бе да чакат неговото завръщане, за да започнат разследване. Но нима главнокомандващият Солдт беше толкова търпелив, че да стои и чака след онова, което му се бе случило? Или беше мъртъв; дали пък Морган не беше го убил? Или всички очакваха някой друг?

Морган въздъхна. Някой друг. Винаги стигаше все до едно и също неизбежно заключение. Те чакаха Ример Дал.

Знаеше, че сигурно беше така. Тийл беше предала бабата и лелята на Федерацията, но по-специално на Шадуините. Ример Дал сигурно е знаел за тяхната връзка с Пар и Кол Омсфорд и с всички онези, които бяха тръгнали да търсят Меча на Шанара. Ако някой се опиташе да ги освободи, щяха непременно да го забележат.

Морган се обърна и легна на другата страна и отмести погледа си от стената към пустотата на мрака. Болката не бе толкова силна, колкото през първите дни; белезите и раните от побоя бяха почнали да заздравяват. Имаше късмет, че нищо не му бяха счупили — всъщност имаше късмет, че е още жив.

Или пък нямаше късмет, обърна мисълта си той — зависи от коя страна ще го погледнеш. Шансът му, явно, го бе напуснал. Той помисли за момент за Пар и Кол и съжали, че не може да отиде и да се грижи за тях, както им беше обещал. Какво ли щеше да стане с тях без него? Какво ли се беше случило по време на неговото отсъствие? Задаваше си въпроса дали Дамсон ги беше укрила след бягството им от Шахтата на Тирс. Питаше се дали Падишар Крийл е открил къде се намираха.

Питаше се хиляди неща и не можеше да им даде отговор.

Най-вече се питаше колко ли дълго щяха да го държат жив.

Отново се обърна по гръб, мислейки си колко различно можеше да се развие всичко за него. В друга епоха той можеше да бъде принцът от династията Лех и един ден да стане владетел на своя роден край. Но Федерацията бе сложила край на монархията преди повече от двеста години и днес неговият род нямаше никаква власт. Затвори очи и се опита да разпръсне всякакви мисли за какво би могло и какво щяло да бъде, тъй като те никак не бяха утешителни. Той съхраняваше надеждата си, духът му оставаше незасегнат, въпреки всичко, което се случи, издръжливостта, с която бе посрещнал толкова много изпитания все още го съпътстваше. Нямаше намерение да се предава. Винаги можеше да се намери изход.

Само трябваше да го открие.

Налегна го лека дрямка и той потъна в поток от представи, в които се смесваха лица и гласове и го изкушаваха с несвързани, фалшиви връзки, с лъжи за нещата, които никога не са бивали и не можеха да бъдат.

Унесе се в сън.

После някаква ръка запуши устата му и прекъсна неговия вик на изненада. Друга ръка го притисна към пода. Той се съпротивляваше, но хватката, която го притискаше, беше непреодолима.

— Тихо — прошепна един глас в ухото му. — Шшшт…

Морган затаи дъх. Един мъж с униформа на Федерацията и ястребово лице се беше надвесил над него и го гледаше съсредоточено. Ръцете се отпуснаха и мъжът се отдръпна. Усмивка пробягна по крайчеца на устните му и набръчка дребното му лице.

— Кой си ти? — тихо попита Морган.

— Човекът, който може да те изведе оттук, ако бъдеш така добър да ме слушаш, Морган Лех.

— Ти знаеш името ми?

Бръчките от усмивката станаха по-дълбоки.

— Правилно се досещаш. Всъщност тук попаднах случайно. Можеш ли да ми посочиш как да изляза?

Морган го зяпна — висок, сух, с вид на човек, който знае какво иска. Усмивката, крято си беше надянал, беше съвсем не на място и в нея нямаше нищо дружелюбно. Морган отхвърли одеялото си и се изправи на крака, като забеляза как другият отстъпи назад при този негов жест, оставяйки едно постоянно разстояние между тях. Предпазлив е, помисли си, Морган, като котка.

— От Движението ли си? — попита той мъжа.

— Не принадлежа на нищо, освен на себе си. Остави това.

Той подхвърли на Морган някакви дрехи. Когато Планинецът ги разгледа, установи, че държи униформа на Федералната армия. Непознатият се изгуби в тъмното отзад за миг, после се върна отново като носеше нещо обемисто през рамо. Пъшкайки, остави товара си върху сламеника. Морган направо се стъписа като видя, че е труп. Непознатият вдигна падналото одеяло и покри мъртвия с него, за да създава впечатление, че спи.

— Така ще мине повече време, докато открият, че те няма — прошепна той със своята обезсърчаваща усмивка.

Морган се обърна и се облече колкото се може по-бързо. Другият нетърпеливо му махна, когато беше готов, и двамата се промъкнаха заедно през отворената врата на килията.

Коридорът навън бе тесен и празен. Само от време на време се появяваше по някоя лампа. Морган не беше виждал затвор преди да го докарат тук, все още объркан след побоя и тутакси загуби ориентация. Вървеше след непознатия предпазливо, проследявайки коридора, който се виеше между каменните стени покрай редица врати на килии, които бяха точно като неговата, всички заключени и с пречници. Не срещнаха никого.

Когато стигнаха до първия дежурен пост, той също беше празен. Изглежда никой не пазеше. Непознатият бързо премина в отсрещния коридор, но Морган забеляза през една полуотворена врата блясъка на метално острие. Той забави ход и надникна вътре. По стените на малката стая бяха накачени оръжия. Той изведнаж си спомни Меча на Лех. Не искаше да си тръгва без него.

— Почакай за минутка! — прошепна той на мъжа пред него.

Непознатият се обърна. Морган бързо блъсна вратата. Тя се отвори трудно, нещо заяждаше. Морган я блъсна, докато отвори достатъчно пространство, за да влезе вътре. Там, прикован с пирони откъм задната страна на вратата, имаше още един мъртъв човек. Морган преглътна чувствата, които изпитваше и си наложи да претърси лавиците, за да открие Меча на Лех.

Откри го почти веднага, все още в неговата импровизирана калъфка, окачен на един пирон зад връзка копия. Той бързо откачи оръжието, грабна и една кама и отново излезе.

Непознатият чакаше.

— Без повече бавене — каза той остро. — Наближава изгрев слънце, когато се сменя караулът.

Морган кимна. Тръгнаха надолу по втори коридор, по едно задно дървено стълбище, което се клатеше и скърцаше под краката им, докато слизаха, и излязоха на двора. Непознатият знаеше съвсем точно пътя. Нямаше никакви стражи, чак до един пост пред външната стена, но и той не ги спря. Минаха през вратите и излязоха от затвора, когато на хоризонта се появиха първите слаби проблясъци светлина.

Непознатият поведе Морган надолу по пътя. След кратко разстояние го въведе през задната врата в една плевня, където тъмнината бе така плътна, че Планинецът трябваше да върви опипом. Вътре непознатият запали фенер. Разрови една купчина празни чували и извади по чифт дрехи и за двамата. Това бе горско облекло, каквото носеха повечето работници от Източните краища. Те се преоблякоха без да кажат нито дума, после скриха Федералните униформи обратно под чувалите.

Непознатият каза на Морган да върви след него и двамата излязоха отново навън с първите лъчи на новия ден.

— Ти си Планинец, нали? — попита непознатият грубо, когато се насочваха на изток през събуждащото се село.

Морган кимна с глава.

— Морган Лех. Име със западнала слава. Като самата страна. Твоят род е владял на времето Планините, нали?

— Да — отвърна Морган.

Спътникът му вече изглеждаше по-спокоен, вървеше бавно и леко, с широки крачки, макар че продължаваше да върти очите си на всички страни.

— Монархията не съществува вече от много години.

Пресякоха тясното мостче на един заблатен приток на Сребърната река. Разминаха се с една старица, която водеше малко дете, и двете явно измъчвани от глад. Морган хвърли бегъл поглед към тях, но непознатият изобщо не им обърна внимание.

— Името ми е Пи Ел — каза той, без да подаде ръка.

— Накъде ме водиш? — попита Морган.

Другият леко присви крайчеца на устните си.

— Сам ще видиш.

А после добави:

— При една дама, която ме изпрати да те измъкна от затвора.

Първата мисъл на Морган беше за баба Елиза и леля Джилт. Но откъде ли можеха те да познават човек като Пи Ел? Той вече му бе казал, че не е участник в Освободителното движение; не беше много вероятно и да е свързан с Дуорфската Съпротива. Пи Ел, помисли си Морган, наистина бе прав, когато му каза, че сам си е господар.

Но тогава коя можеше да бъде онази дама, която го беше изпратила?

Движеха се из криволичещи улички покрай дървените и каменни къщурки и колиби в покрайнините на Кулхавен, толкова схлупени, че едва се държаха да не се срутят над главите на техните обитатели. Морган долавяше все по-близо шума от мудното течение на Сребърната река. Къщите се разреждаха, а дърветата се сгъстяваха, докато накрая пред тях се виждаха само неколцина къщи. Дуорфите, излезли на работа по дворовете и градините си, вдигаха подозрителни погледи към тях. Пи Ел не показваше с нищо, че ги забелязва.

Все по-широки ивици слънчева светлина проникваха между дърветата, когато те стигнаха място, към което се бяха упътили — една малка, спретната къщурка. Наоколо й щъкаха дрипави хора, които бяха спали покрай оградата и сега събираха спалните си принадлежности. Хората си прошушнаха нещо и проследиха Пи Ел с поглед дълго и настойчиво, докато приближаваше. Той мина безмълвно покрай тях, Морган след него. Изкачиха стълбите до входната врата на къщурката и влязоха. Дуорфското семейство, разположено около една малка масичка, ги посрещна с кимване и кратък поздрав за добре дошли. Пи Ел бегло ги представи. Той заведе Морган в малка спалня в задната част на къщата и внимателно затвори вратата зад тях.

Едно момиче седеше на ръба на леглото.

— Благодаря ти, Пи Ел — тихо каза тя и се изправи.

Морган Лех се ококори. Момичето беше зашеметяващо красиво, с дребни, съвършени черти, оживени от най-черните очи, които Планинецът някога беше виждал. Имаше дълга, сребриста коса, която проблясваше като уловена светлина и някаква особена мекота, която те караше да я покровителстваш. Дрехите й бяха прости — туника, широки панталони, пристегнати на кръста с голям кожен колан и обувки, но дрехите не можеха да прикрият чувствеността и грацията на тялото й.

— Морган Лех — прошепна девойката.

Морган примигна, като внезапно си даде сметка, че се е загледал в нея. Целият се изчерви.

— Казвам се Куикнинг — каза момичето. — Моят баща е Кралят на Сребърната река. Той ме изпрати от Градините в света на хората, за да открия един талисман. Нужна ми е помощта ти.

Морган се накани да отговори, но спря без да знае какво да каже. Обърна очи към Пи Ел, но и той не откъсваше поглед от девойката. Пи Ел бе не по-малко хипнотизиран от самия него.

Куикнинг се приближи и червенината от лицето и врата му заля като гореща вълна цялото му тяло. Тя протегна ръце и докосна нежно с пръсти лицето му. Той никога не бе познавал подобно докосване. Струваше му се, че би дал всичко, за да го преживее отново.

— Затвори очи, Морган Лех — прошепна тя.

Той не попита нищо. Направи онова, което тя искаше. Мигновено изпита невероятен покой. Можеше да чуе гласовете, които разговаряха някъде навън, шума на близката река, шепота на вятъра, пеенето на птиците и ударите на една мотика в градината. После Куикнинг лекичко допря пръсти до кожата му и всичко плувна в цветове.

Морган Лех се унесе като в сън. Той се къпеше в смътна, размита светлина. После светлината се избистри и започнаха да се явяват образи. Той видя Куикнинг да влиза в Кулхавен, а пътят, по който минаваше бе обграден от мъже, жени и деца, които я приветстваха и викаха от възторг, а след това тръгнаха въодушевени след нея. Той гледаше как тя минава покрай растящите тълпи от Дуорфи, Южняци и Джуджета към голия хълм, където някога бяха цъфтяли Меадските градини. Струваше му се, че е част от тълпата, дошъл заедно с другите да види какво ще направи тази девойка и сам тръпнеше от нетърпение и надежда. И ето че тя се изкачи на хълма, зарови ръце в изпепелената земя и започна своето удивително магическо действо. Земята се преобрази и пред очите му изникнаха Меадските градини. Чародейството й изпълни въздуха с нежност, цветове и благоухания, Морган усети в гърдите си невероятно сладостна болка и заплака.

Образите изчезнаха. Той отново се озова в къщурката. Усети как тя отдръпна пръстите си. Отвори очи и грубо ги избърса с опакото на ръкава си. Тя го гледаше.

— Истина ли бе това? — попита той. Гласът му трепереше, въпреки усилието му да бъде спокоен. — Действително ли се е случило? Да, нали?

— Да — отвърна тя.

— Ти си върнала Градините. Защо?

Усмивката й бе лека и нежна.

— Защото Дуорфите се нуждаят от нещо, в което да повярват отново. Защото умират.

Морган си пое дълбоко дъх.

— Ти можеш ли да им помогнеш, Куикнинг?

— Не, Морган Лех — отвърна тя за негово разочарование. — Аз не мога.

Тя се сля за миг със сенките на стаята.

— Сигурно ти ще можеш един ден. Но засега трябва да дойдеш с мене.

Планинецът се колебаеше, несигурен.

— Къде?

Тя вдигна изключителното си лице отново в светлината.

— На север, Морган Лех, към Дарклин Рийч. Да намерим Уокър Бо.

Пи Ел стоеше в един ъгъл на малката спалня, напълно забравен в този момент. Не му се нравеше това, което става. Не му се нравеше как девойката докосна Планинеца и как той откликна на докосването й. Него тя не беше го докосвала така. Неприятно му стана и от това, че девойката знаеше името на Планинеца. Знаеше името и на другия, на онзи Уокър Бо. А неговото не знаеше.

Тогава тя се обърна към него и го включи в разговора с Морган Лех, като обясни и на двамата, че трябва да тръгнат на север, за да намерят онзи трети човек. Когато го откриеха, щяха да тръгнат да търсят талисмана, който тя беше изпратена да вземе. Тя не им каза какъв беше този талисман, а и двамата не я попитаха. Сигурно поразителното й въздействие върху тях, помисли си Пи Ел, ги караше да приемат всичко, което им казваше, без да задават въпроси. Те й вярваха. На Пи Ел никога не му се беше случвало такова нещо. Но той интуитивно знаеше, че това момиче, това дете на Краля на Сребърната река, това създание с чудодейна магическа сила, не лъжеше. Знаеше, че тя не е способна на това.

— Нуждая се от помощта ти — каза тя отново на Планинеца.

Той погледна Пи Ел.

— А ти идваш ли?

На Пи Ел му хареса как онзи зададе въпроса. В гласа му имаше внимание, може би дори страх. Той се усмихна непроницаемо и кимна. Разбира се, Планинецо, но само, за да ви убия и двамата, когато реша, каза си наум.

Планинецът отново се обърна към момичето и започна да обяснява нещо за две възрастни Дуорфски жени, които бе измъкнал от трудовите лагери, и за това, че трябва да узнае дали са в безопасност, поради някакво обещание, което бил дал на свой приятел. Той не откъсваше очи от момичето, сякаш от нейния вид зависеше животът му. Пи Ел тръсна глава. Този със сигурност не беше опасен за него. Изобщо не разбираше защо момичето смяташе участието му за необходимо за откриването на този мистериозен талисман.

Куикнинг каза на Планинеца, че сред хората, които я съпровождаха, имало един, който можел да узнае какво е станало с Дуорфските жени и да се погрижи за тях. Тя ще го помоли да го стори незабавно.

— Щом е така, ако съм ти необходим, ще дойда с тебе — обеща Морган Лех.

Пи Ел извърна очи. Планинецът щеше да дойде, защото нямаше избор, защото момичето го бе покорило напълно. Това се четеше по очите на младежа; той бе готов на всичко за нея. Пи Ел разбираше това чувство. Донякъде даже и сам го споделяше. Единствената разлика помежду им беше в намеренията.

Пи Ел отново се запита как ли би изглеждала смъртта на момичето. Питаше се какво ли щеше да открие в погледа му.

Куикнинг заведе Морган до леглото и го остави да си почине. Пи Ел мълчаливо напусна стаята и излезе вън на светло. Затвори очи и остави лицето си да се къпе в топлината на слънчевите лъчи.