Червената пирамида

4. Отвлечени от човек, който се оказа не чак толкова непознат

Направо обожавам семейните сбирки. Много са задушевни с коледните гирлянди около камината, с кана дъхав чай и следовател от Скотланд Ярд, готов да ви задържи под стража.

Картър се беше отпуснал на канапето и стискаше в ръце работната чанта на татко. Изумих се, че от полицията са му разрешили да я задържи. Тя би трябвало да е нещо като веществено доказателство, а следователят сякаш изобщо не я забелязваше.

Картър изглеждаше ужасно… искам да кажа, още по-ужасно от друг път. Да ви призная, това момче никога не е ходило на нормално училище и се обличаше като университетски асистент: в светъл панталон, риза с копченца на яката и мокасини. Предполагам, че не е грозен. Доста висок си е, изглежда в добра форма и косата му не е отчайваща. С очите като на татко е и съученичките ми Лиз и Ема дори ми казаха, след като видяха снимката му, че е супер, но аз си имам едно наум, защото, първо, той ми е брат, и, второ, съученичките ми са си лудички. Когато става дума за дрехи, Картър изобщо не знае какво е супер.

/О, я не ме гледай така, Картър. Знаеш, че е вярно./

При всички положения не беше хубаво да съм жестока с него. Той понасяше изчезването на татко още по-тежко и от мен.

Баба и дядо седяха от двете му страни и изглеждаха доста притеснени. На масата имаше чай и чиния със сладкиш, но никой не се и докосваше до тях. Главният следовател Уилямс ми нареди да седна на единственото свободно кресло. После закрачи важно-важно пред камината. На входната врата стояха още двама полицаи: жената от по-рано и някакъв едър тип, който не сваляше очи от сладкиша.

— Господин и госпожо Фауст — подхвана следователят Уилямс, — опасявам се, че двете деца отказват да сътрудничат.

Баба започна да подръпва подгъва на роклята си. Трудно ще повярваш, че е свързана някак с мама. Баба е крехка и безцветна — истински сухар, — докато на всички снимки мама изглежда много щастлива и жизнена.

— Те са си деца — успя да изрече баба. — Човек със сигурност не може да ги вини.

— Ба! — възкликна дядо. — Това, господин следовател, е нелепо. Те нямат никаква вина.

Навремето дядо е бил ръгбист. Има месести ръце, шкембе, което не се побира в ризата, и очи, хлътнали в лицето, сякаш някой ги е ударил и те са потънали (е, преди години татко наистина удари дядо, но това е друга история). Изглежда си страшничък. Хората обикновено гледат да си нямат вземане-даване с него, но следователят Уилямс явно не бе впечатлен.

— Господин Фауст — рече той, — какви според вас ще бъдат заглавията по първите страници на вестниците утре? „Нападение срещу Британския музей. Розетският камък — унищожен.“ От взрива зет ви…

— Бившият ми зет — поправи го дядо.

— По всяка вероятност е станал на пихтия или пък е избягал и в такъв случай…

— Не е избягал — креснах аз.

— Трябва да разберем къде е — продължи следователят. — А единствените очевидци, вашите внуци, не желаят да ни кажат истината.

— Казахме ви я вече — натърти Картър. — Татко не е мъртъв. Потъна в пода.

Следователят Уилямс погледна дядо така, сякаш му казваше: „Ето на, видяхте ли?“. После се извърна към Картър:

— Младежо, баща ви е извършил углавно престъпление. Оставил ви е да понесете последиците…

— Не е вярно — троснах се с глас, който трепереше от гняв.

Не можех да повярвам, разбира се, че татко преднамерено ни е зарязал на произвола на полицаите. Но мисълта, че ме е изоставил… хм, сигурно вече съм споменала, че това ми беше болното място.

— Скъпа, много те моля — намеси се и баба, — следователят само си върши работата.

— Лошо! — троснах се аз.

— Хайде всички да пийнем чай — предложи баба.

— Не! — ревнахме в хор с Картър, от което ми дожаля ужасно за баба, защото тя направо се сви на канапето.

— Можем да ви предявим обвинения — предупреди следователят, след като се обърна към мен. — Можем и ще…

Той застина. После примига няколко пъти, сякаш беше забравил какво прави.

Дядо се свъси.

— Господин следовател…

— Да… — изрече замечтано Уилямс.

Бръкна в джоба си и извади синя книжка — американски паспорт. Метна го в скута на Картър.

— Депортиран сте — оповести следователят. — Длъжен сте да напуснете страната до двайсет и четири часа. Ако ни трябвате отново за разпит, ще се свържем с вас чрез ФБР.

Картър зяпна от учудване. Погледна ме и аз разбрах, че не ми се е счуло и следователят наистина е казал тези странни думи. Беше сменил посоката на сто и осемдесет градуса. Уж се канеше да ни арестува. Бях сигурна. А после най-неочаквано заяви, че щял да депортира Картър. Дори другите полицаи се объркаха.

— Шефе! — обади се жената. — Сигурен ли си, че…

— Тихо, Линли. Двамата можете да си тръгвате.

Ченгетата се поколебаха, но Уилямс им показа с ръка да си ходят. Тогава те се изнесоха и затвориха след себе си вратата.

— Я чакайте — каза Картър. — Баща ми е изчезнал, а вие искате да напусна страната, така ли?

— Баща ви или е мъртъв, или е избягал — отвърна следователят. — Най-добре е да ви депортираме. Вече е уредено.

— С кого? — попита недоволно дядо. — Кой е разрешил?

— Ами… — Следователят погледна тъпо. — Съответните органи. Повярвайте, това е за предпочитане пред затвора.

Картър беше направо смазан, за да говори, но преди да ми е домъчняло за него, следователят Уилямс се извърна към мен.

— Вие също, госпожице.

Все едно стовари върху мен парен чук.

— Депортирате и мен ли? — попитах. — Че аз живея тук!

— Американска гражданка сте. И при тези обстоятелства е най-добре да се приберете у дома.

Зяпнах го. Не помнех друг дом освен този. Тук бяха съучениците ми, моята стая, всичко познато.

— Къде ще отида?

— Господин следователю — намеси се с треперещ глас баба. — Не е честно. Не мога да повярвам…

— Ще ви дам малко време да се сбогувате — прекъсна я той. После се свъси, сякаш изумен от постъпките си. — Аз… аз трябва да тръгвам.

Нямаше никаква логика и следователят явно го осъзнаваше, но въпреки това се запъти към входната врата. Когато я отвори, за малко да скоча от креслото, защото отпред стоеше мъжът в черно, Еймъс. Беше изгубил някъде шлифера и бомбето, но пак беше с костюма на райета и кръглите очила. В сплетената му на плитки коса проблясваха златни мъниста.

Мислех, че следователят ще каже нещо или ще се изненада, но той дори не обърна внимание на Еймъс. Мина точно покрай него и се скри в нощта.

Еймъс влезе вътре и затвори вратата. Баба и дядо станаха от канапето.

— Ти — ревна дядо. — Би трябвало да се досетя. Ако бях по-млад, щях да те направя на пихтия.

— Здравейте, господин и госпожо Фауст. — Той ни погледна с Картър така, сякаш сме проблем, който трябва да се реши. — Време е да поговорим.

Еймъс се разположи, все едно си е у дома. Седна на канапето и си сипа чай. Отхапа от сладкиша, което си беше опасно, защото сладкишите на баба са направо ужасни.

Мислех, че главата на дядо ще се пръсне. Той почервеня до мораво. Застана зад Еймъс и вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, но той продължи да си дъвче сладкиша.

— Седнете, моля ви — каза ни.

И всички седнахме. Това беше най-странното — сякаш чакахме да ни нареди. Дори дядо пусна ръка и заобиколи канапето. Седна с отвратена въздишка до Еймъс.

Той отпи от чая и ме погледна донякъде недоволно. „Не е честно“, помислих си. Не изглеждах чак толкова ужасно, ако отчетем какво ни се беше струпало на главата. После Еймъс премести поглед към Картър и изсумтя.

— Точно сега е много неподходящо — промърмори. — Но няма друг начин. Налага се да дойдат с нас.

— Моля? — казах аз. — Няма да ходя никъде с някакъв непознат със сладкиш по лицето!

Еймъс наистина имаше трохи по лицето, но явно му беше все едно, защото не си направи труда да провери.

— Не съм непознат, Сейди — възрази. — Толкова ли не помниш?

Тръпки ме побиха, когато го чух да ми говори толкова свойски. Изпитах чувството, че би трябвало да го познавам. Погледнах Картър, но и той изглеждаше не по-малко озадачен от мен.

— Не, Еймъс — рече разтреперана баба. — Не можеш да вземеш Сейди. Разбрали сме се нещо.

— Днес вечерта Джулиъс наруши уговорката — напомни той. — Знаеш, че не можете и занапред да се грижите за Сейди — след всичко, което се случи. Те имат само един шанс — да дойдат с мен.

— Защо пък ще ходим с теб някъде? — попита Картър. — За малко да се сбиеш с татко.

Еймъс погледна работната чанта върху коленете на Картър.

— Виждам, взел си чантата на баща си. Чудесно. Ще ти трябва. Колкото до сбиването, ние с Джулиъс сме го правили често. В случай че не си забелязал, Картър, се опитвах да го спра да не направи нещо прибързано. Ако ме беше послушал, сега нямаше да сте в това положение.

Нямах представа за какво ми говори, но дядо явно го разбираше.

— Стига с тези суеверия! — рече той. — Казах ти вече, не ни занимавай с тях.

Еймъс посочи задния двор. През стъклената врата се виждаше как по Темза проблясват светлини. Нощем гледката беше много красива, защото не се забелязваше колко запуснати са някои сгради.

— Суеверия, а? — попита Еймъс. — Въпреки това сте взели жилище на източния бряг на реката.

Дядо почервеня още повече.

— Рюби настоя. Смяташе, че това ще ни предпази. Но грешеше за много неща, нали? Като начало вярваше на теб и на Джулиъс.

Еймъс дори не трепна. Миришеше интересно: на старовремски подправки, на копър и кехлибар, на благовонията по магазините в Ковънт Гардън.

Той си допи чая и погледна право към баба.

— Знаете какво е започнало, госпожо Фауст. Полицаите са последното, от което трябва да се притеснявате.

Баба преглътна.

— Ти… ти си променил мислите на следователя. Накарал си го да депортира Сейди.

— В противен случай щяхме да станем свидетели как задържат децата под стража — отбеляза Еймъс.

— Я чакай — намесих се и аз. — Променил си мислите на следователя Уилямс ли? Как?

Еймъс сви рамене.

— Не за постоянно. Всъщност трябва за час-час и нещо да се доберем до Ню Йорк, докато следователят Уилямс не е започнал да се чуди защо ви е пуснал.

Картър се засмя невярващо.

— Не можеш за един час да стигнеш от Лондон до Ню Йорк. Дори с най-бързия самолет…

— Да — съгласи се Еймъс. — Със самолет не можеш. — Той се извърна отново към баба така, сякаш всичко вече е уредено. — Картър и Сейди ще бъдат в безопасност само там, госпожо Фауст. Знаете го. Ще дойдат в къщата в Бруклин. Там мога да ги защитя.

— Значи имаш къща — повтори Картър. — В Бруклин.

Еймъс му се усмихна развеселено.

— Семейната къща. Там няма да ви застрашава нищо.

— Но татко…

— Засега не можеш да му помогнеш — рече тъжно мъжът. — Съжалявам, Картър. Ще ти обясня по-късно, но Джулиъс би искал да сте на сигурно място. Затова да не губим време. Опасявам се, че аз съм единственото, което имате.

„Доста грубичко“, помислих си аз. Картър погледна към баба и дядо. После кимна мрачно. Знаеше, че те не го искат при себе си. Картър им напомняше татко. Да, да, беше глупаво само заради това да не приемаш внука си, но те си бяха такива.

— Е, Картър може да направи каквото иска този човек — намесих се. — Но аз живея тук. И няма да ходя никъде с някакъв непознат.

Погледнах баба, за да ме подкрепи, но тя се беше вторачила в дантелените покривчици по масата, сякаш изведнъж й бяха станали много интересни.

— Дядо, наистина…

Но той също не ме погледна в очите. Извърна се към Еймъс.

— Можете ли да ги изведете от страната?

— Я чакайте! — започнах да недоволствам аз.

Еймъс се изправи и изтръска трохите по сакото си. Отиде на вратата за вътрешния двор и се взря в реката.

— Много скоро полицаите ще се върнат. Кажете им каквото решите. Няма да ни намерят.

— Значи смяташ да ни отвлечеш? — вцепених се аз. Погледнах Картър. — Направо не е за вярване, нали?

Той сложи на рамо каишката на работната чанта. После се изправи, сякаш се готвеше за тръгване. Може би просто искаше да се махне от къщата на баба и дядо.

— Как смяташ да се доберем за един час до Ню Йорк? — попита брат ми Еймъс. — Каза, че няма да е със самолет.

— Да — потвърди Еймъс.

Долепи пръст до прозореца и нарисува върху изпотеното стъкло нещо — поредния тъп йероглиф.

— Лодка — казах аз, после си дадох сметка, че съм превела йероглифа на глас, а уж не би трябвало да го мога.

Еймъс се взря в мен над кръглите си очила.

— Как успя да…

— Ами това последното прилича на лодка — изпелтечих. — Но едва ли си имал предвид такова нещо. — Нелепо е.

— Виж! — извика Картър.

Долепих се до него на вратата за вътрешния двор. На кея беше закотвена лодка. Но не каква да е. Египетска, от тръстика, с две факли, запалени отпред, и с голям румпел отзад. При румпела беше застанал мъж с черен шлифер и бомбе — вероятно шлифера и бомбето на Еймъс.

Признавам си, онемях — както никога.

— И с това ще стигнем до Бруклин… — рече Картър.

— Не е зле да тръгваме — подкани Еймъс.

Завъртях се рязко към баба.

— Много те моля, бабо!

Тя избърса сълзата, потекла по бузата й.

— За твое добро е, скъпа. Вземи и Кифличка.

— А, да — каза Еймъс. — Да не забравим котката.

Той се обърна към стълбите. Сякаш по знак Кифличка се спусна като стрела на леопардови петна и ми се метна в ръцете. А не го прави никога.

— Кой си ти? — попитах аз Еймъс. Очевидно нямах голям избор, но поне исках да чуя отговорите. — Не можем да тръгнем току-така с един непознат.

— Не съм непознат — усмихна ми се Еймъс. — Твой роднина съм.

Изведнъж си спомних лицето му, как той ми се е усмихнал и ми е пожелал: „Честит рожден ден, Сейди.“ Споменът беше толкова далечен, че почти го бях забравила.

— Чичо Еймъс? — попитах като замаяна.

— Същият, Сейди — рече той. — Аз съм брат на баща ти Джулиъс. Хайде, ела. Чака ни дълъг път.